Джон Р. Р. Толкин
Разказ за Децата на Хурин (11)

Глава X
Турин в Нарготронд

Отначало дори и най-близките роднини не познали Гвиндор, който бил тръгнал на бой млад и силен, а подир преживените мъки и страдания се завръщал като прегърбен старец от човешкия род; а сега отгоре на всичко бил и сакат. Но Финдуилас, дъщерята на крал Ородрет, веднага разбрала кой е и го посрещнала сърдечно, защото го обичала и преди Нирнает Арноедиад били сгодени, а Гвиндор толкова обичал нейната хубост, че я нарекъл Фаеливрин, що означава Слънчев блясък по езерото Иврин.

Тъй Гвиндор се прибрал у дома, а заради него приели и Турин; защото Гвиндор казал, че е храбър мъж и скъп приятел на Белег Куталион от Дориат. Но когато пожелал да каже името му, Турин го изпреварил и рекъл:

— Аз съм Агарваен, син на Умарт (а туй значело Окървавения, син на Злочестия), ловец из горите.

И макар да се досещали, че е избрал тези имена заради убийството на своя приятел (понеже не знаели други причини), елфите не го разпитвали повече.

Мечът Англахел бил изкован наново от изкусните нарготрондски ковачи и макар да си останал черен, по ръбовете му искрял блед пламък. Тогава самият Турин станал известен в Нарготронд с името Мормегил, тоест Черния меч, заради мълвата за подвизите му с това оръжие; а той нарекъл меча Гуртанг, що означава Смъртоносно желязо.

Заради своята доблест и военните си умения Турин спечелил благосклонността на Ородрет и бил приет сред неговите съветници. Но не му допадал начинът, по който воювали чрез засада, дебнене и стрелба от укритие — и призовавал да се откажат от него и да използват своята сила в открити сражения и преследване на Морготовите слуги. Пред кралския съвет Гвиндор винаги говорел против Турин по тия въпроси, твърдейки, че понеже е бил в Ангбанд, знае много за мощта на Моргот и неговите планове.

— Дребните победи в крайна сметка ще се окажат безплодни — казвал той, — понеже чрез тях Моргот научава къде са най-храбрите му неприятели и сбира достатъчно сила, за да ги унищожи. Цялата обединена мощ на елфи и Едаини е стигнала само колкото да го удържат и да си спечелят мира на обсадата; дълго е траял той, ала само защото Моргот не бързал да разкъса обръча; и вече никога не ще бъде сключен подобен съюз. Сега в тайната е единствената ни надежда. Докато пристигнат Валарите.

— Валарите! — възкликнал Турин. — Те вас са изоставили, а нас, людете, презират. Каква полза да гледаме през безбрежното Море към умиращия залез на Запада? Само с един Валар имаме работа и той се нарича Моргот; и дори ако не успеем да го надвием, поне ще го нараним и ще му попречим. Защото и най-дребната победа си остава победа, независимо какво произлиза от нея. А и така е най-разумно. В крайна сметка тайната е невъзможна — само оръжията са преграда срещу Моргот. Не сторите ли нещо да го спрете, не след много години цял Белерианд ще падне под неговата сянка и той ще ви изрови един по един от скривалищата ви. А после какво? Жалка шепичка оцелели ще избягат на юг и на запад, за да се крият по морските брегове, хванати в клещи между Моргот и Осе. Тогава по-добре да си спечелим епоха на слава, макар и да е мимолетна; защото краят няма да е по-лош. Говориш за тайна и казваш, че в нея е единствената ни надежда; ала можеш ли да издебнеш и унищожиш всеки съгледвач на Моргот, чак до последния, та никой да не се завърне с вести в Ангбанд — и няма ли тъкмо туй да му покаже, че още сме живи и точно къде се укриваме? Ето какво ще добавя: макар да е кратък животът на простосмъртните люде пред този на елфите, те предпочитат да го загубят в сражение, отколкото в позорен бяг или робство. Велик подвиг е предизвикателството на Хурин Талион; и дори ако унищожи храбреца, Моргот няма власт да върне стореното назад. Самите Западни властелини ще почитат героя; и не са ли записани неговите дела в историята на Арда, що ни Моргот, ни всемогъщият Манве може да промени.

— За възвишени неща говориш — отвърнал Гвиндор — и ясно личи, че си живял между Елдарите. Ала мрак е паднал над теб, щом слагаш на една везна Моргот и Манве и наричаш Валарите врагове на елфи и люде; защото Валарите не презират нищо на този свят, а най-малко пък Чедата на Илуватар. Какво знаеш ти за надеждите на Елдарите? Между нас се носи пророчество, че един ден пратеник от Средната земя ще стигне през сенките до Валинор и Манве ще го изслуша, а Мандос ще се смили. Нима не бива заради онова време да съхраним семето на Нолдорите и Едаините? А Кирдан сега живее на юг и там гради кораби; ала що знаеш ти за корабите и Морето? Само за себе си мислиш и за собствената си слава, а нас съветваш да сторим същото; но ние трябва да мислим и за другите, защото не всички могат гордо да паднат в сражение — и додето имаме сили, трябва да ги опазим от война и разруха.

— Изпратете ги тогава при корабите си, докато още е време — рекъл Турин.

— Те не биха се разделили с нас — възразил Гвиндор, — дори ако имаше как Кирдан да ги издържа. Докато е възможно, трябва да живеем заедно, а не да си играем със смъртта.

— На всичко туй вече отговорих — рекъл Турин. — Храбра защита на границите и мощни удари, преди врагът да се е събрал — това е най-сигурната ви надежда да живеете по-дълго заедно. И нима ония, за които говориш, обичат страхливци, що се спотайват из горите и дебнат като вълци; не биха ли предпочели герои, що с гордо вдигнат шлем и здрав щит отблъскват далеч по-многоброен неприятел? За жените на Едаините поне знам, че това предпочитат. Те не възпряха мъжете си преди Нирнает Арноедиад.

— Ала далеч по-тежка скръб ги сполетя, отколкото ако туй не се бе случило — отвърнал Гвиндор.

 

 

 

А Турин си спечелил благосклонността на Ородрет и станал главен съветник на краля, който за всичко се вслушвал в неговите думи. По онова време елфите от Нарготронд изоставили предишните бойни похвати и почнали да излизат в открити сражения, а в подземията си сбрали големи запаси от оръжия; и по съвет на Турин Нолдорите изградили могъщ мост над Нарог пред Фелагундовата порта, за да минават по-бързо войските им, тъй като войната сега се водела главно на изток от Нарог в Охраняваната равнина. На север Нарготронд удържал своята граница из „Спорните земи“ около изворите на Гинглит, Нарог и покрайнините на гората Нуат. Между Нениг и Нарог не пристъпвали орки; а на изток от Нарог кралството им стигало до Теиглин и Бърдата на Нибин-ноег.

Гвиндор изпаднал в немилост, защото бил болнав, та вече не препускал начело в сраженията и често го мъчели болки в осакатената лява ръка. Ала Турин бил още млад и едва сега възмъжавал наистина; а по облик бил същински син на Морвен Еледвен: тъмнокос, белолик, със сиви очи и по-красив от който и да било простосмъртен през Древните дни. Речта и обноските му сякаш идвали направо от древното кралство на Дориат, та дори и сред елфите често го мислели за наследник на някой от най-благородните нолдорски родове. Тъй храбър бил Турин и тъй умело владеел оръжията, особено меча и щита, че елфите казвали:

— Нищо не може да го погуби освен зла съдба или стрела отдалече.

Затуй му подарили джуджешка ризница да го пази; а веднъж, като бил освирепял, открил в оръжейниците и джуджешка маска, цялата позлатена. Оттогава си я слагал преди сражение и щом зърнели тая маска, враговете бягали презглава.

След като вече всичко ставало както желаел, и вършел доблестно каквото му било по душа, той станал любезен и не тъй мрачен както преди, та почти всички сърца го обикнали; и мнозина го наричали Аданедел, сиреч елфочовек. Ала най-силно трепвало сърцето на Ородретовата щерка Финдуилас, колчем той приближавал до нея. Тя била златокоса като всички от Финарфиновия род и Турин взел да изпитва наслада от срещите с нея; защото му напомняла за неговите близки и жените от бащиния му дом в Дор-ломин.

Отначало я срещал само когато Гвиндор бил наблизо; но след време тя почнала да го търси и двамата често се срещали насаме, сякаш случайно. Тогава тя го разпитвала за Едаините, от които била виждала само малцина, за неговия род и страната му.

Турин охотно й разказвал за всичко това, макар да не споменавал точно къде е родният му край и как се наричат близките му; а веднъж рекъл:

— Имах сестричка на име Лалаит — аз поне я наричах така; и за нея ми напомняш. Но Лалаит беше дете, златно цвете сред зелената пролетна трева; и ако бе живяла, днес може би щеше да е посърнала от скръб. Ала ти си величава като златно дърво; как бих искал да имам тъй прекрасна сестра!

— Та ти също си величав — отвърнала тя, — досущ като владетелите от Финголфиновия род; бих желала да имам тъй храбър брат. И не мисля, че Агарваен е истинското ти име, нито пък ти подхожда, Аданедел. Бих те нарекла Тхурин, що означава Потайния.

При тия слова Турин се стреснал, но рекъл само:

— Не е това името ми; и не съм владетел, защото нашите владетели са от Елдарите, а аз не съм от тях.

 

 

Скоро Турин забелязал, че дружбата му с Гвиндор почва да охладнява; и се зачудил, защото до неотдавна скръбта и ужасът от Ангбанд малко по малко напускали елфа, а сега той сякаш отново затъвал в печал и тревога. „Може би е наскърбен — помислил си Турин, — понеже се противопоставям на неговите съвети и го оборвам; ще ми се да не беше така.“ Защото той обичал Гвиндор като свой водач и изцелител, та дълбоко скърбял за бедите му. Но по онова време лъчезарната Финдуилас също помръкнала, бавни станали нейните стъпки и тревожно лицето й; и като видял това, Турин предположил, че словата на Гвиндор са вселили в сърцето й страх от онуй, що може да връхлети.

А всъщност в мислите си Финдуилас се разкъсвала на две. Защото почитала и съжалявала Гвиндор, та не желаела да прибави и капка към неговите страдания; ала въпреки волята й любовта към Турин раснела ден подир ден и тя често си мислела за Берен и Лутиен. Но Турин не бил като Берен! Не я пренебрегвал и се радвал, колчем се срещали; и все пак тя разбирала, че не ще намери в него обичта, за която копнеела. Другаде били умът и сърцето му — край отдавна изтекли реки и потоци.

Тогава Турин рекъл на Финдуилас:

— Не позволявай на Гвиндоровите слова да те изплашат. Той е страдал в тъмниците на Ангбанд; а тежко е за храбрец като него да бъде немощен и по неволя да изостава. Нуждае се от утеха и време за изцеление.

— Знам го добре — отвърнала тя.

— Но ние ще му спечелим това време! — добавил Турин. — Нарготронд ще устои! Моргот Страхливеца вече нивга не ще излезе от Ангбанд и сега разчита изцяло на слугите си; тъй казва Мелиан от Дориат. Те са пръстите на ръката му, а ние ще ги сечем и премазваме, додето отдръпне нокти. Нарготронд ще устои!

— Може би — рекла Финдуилас. — Ще устои, ако е по силите ти да го постигнеш. Ала внимавай, Тхурин; всеки път, щом тръгваш на рат, сърцето ми се свива от страх, че Нарготронд ще те загуби.

 

 

А подир туй Турин потърсил Гвиндор и му рекъл:

— Гвиндор, скъпи приятелю, ти отново изпадаш в печал; недей! Защото ще намериш изцеление в домовете на своя народ и под лъчезарния взор на Финдуилас.

Тогава Гвиндор се взрял в Турин, ала не казал нищо и лицето му помръкнало.

— Защо ме гледаш така? — запитал Турин. — Напоследък очите ти често се взират някак странно към мен. С какво съм те наскърбил? Оборвах съветите ти; ала човек трябва да казва каквото му е на душата, а не да крие своята истина заради каквото и да било. Много бих искал да сме на едно мнение; защото голям дълг имам към теб и не ще го забравя.

— Тъй ли? — рекъл Гвиндор. — Ала въпреки туй с дела и съвети променяш моя дом и моите близки. Сянката ти е паднала над тях. Как да се радвам, след като всичко загубих заради теб?

Но Турин не проумял тия слова и само предположил, че Гвиндор му завижда заради обичта и доверието на краля.

 

 

А когато Турин си отишъл, Гвиндор дълго седял унесен в мрачни мисли и проклинал Моргот, че може тъй да преследва със скръб своите жертви, където и да избягат.

— Сега най-сетне — продумал той — вярвам на мълвата, що се носеше из Ангбанд, че Моргот е хвърлил прокоба над Хурин и целия му род.

И отишъл, та рекъл на Финдуилас:

— Съмнения и печал са те обзели; твърде често ми липсваш и почвам да се догаждам, че ме избягваш. Тъй като не ми казваш каква е причината, трябва да се досетя сам. Дъще на рода Финарфинов, нека няма печал помежду ни; макар че Моргот съсипа живота ми, аз продължавам да те обичам. Върви там, накъдето те тегли сърцето; понеже вече съм негоден да се оженя за теб и не ме тачат днес нито за доблест, нито за мъдрост.

Заридала тогаз Финдуилас.

— Не ридай! — промълвил Гвиндор. — Ала внимавай наистина да не стигнеш до плач! Не подобава на Първородните Чеда на Илуватар да се задомяват с Къснородените; пък и не е разумно, тъй като те са недълговечни и бързо си отиват, а за нас оставят скръбното вдовство до края на света. Самата съдба не ще позволи туй да се случи, освен веднъж или дваж заради някоя висша цел, която ние не проумяваме. Но този човек не е Берен, ако и да не му отстъпва по храброст и хубост. Съдбата виси над него и мрачна е тая съдба. Не пристъпвай към нея! Сториш ли го, обичта ще те тласне коварно към покруса и гибел. Чуй ме и запомни! Ако и с право да се нарича агарваен, син на умарт, истинското му име е Турин, син на Хурин, когото Моргот държи в тъмниците на Ангбанд, а над рода му е хвърлил тежко проклятие. Не се съмнявай в мощта на Моргот Бауглир! Нима не я виждаш изписана върху мен?

Изправила се тогаз Финдуилас и наистина изглеждала величава като кралица.

— Заслепени са твоите очи, Гвиндор — рекла тя. — Не виждаш и не разбираш що става тук. Трябва ли сега да поема двоен срам, като ти разкрия истината? Защото аз те обичам, Гвиндор, и вече не се срамувам от туй, ала още по-силна обич ме е обзела и не мога да избягам от нея. Не съм я търсила и дълго я отблъсквах. Но ако аз жаля твоите страдания, пожали и ти моите. Не ме обича Турин и никога не ще ме обикне.

— Казваш го — рекъл Гвиндор, — за да отхвърлиш упрека от оногова, когото обичаш. Защо те търси той, защо седи дълго с теб и вечно си тръгва доволен?

— Защото и нему е потребна утеха — отвърнала Финдуилас, — а е лишен от близки и род. Вие и двамата страдате. А Финдуилас? Не стига ли, дето съм принудена да ти призная, че не съм обичана, а отгоре на туй ме обвиняваш в измама.

— Не, жените имат безпогрешен усет в тия неща — рекъл Гвиндор. — А и едва ли би се намерила такава, която да отрече, че е обичана.

— Ако някой от трима ни е вероломен, то това ще да съм аз — но не по своя воля. А какво да речем за твоите злокобни разкази за Ангбанд? Какво да речем за гибелта и разрухата? Аданедел е могъщ в песента на Света и някой ден ще се разкрие с пълен ръст пред Моргот.

— Горделив е той — промълвил Гвиндор.

— Ала и милостив — отвърнала Финдуилас. — Още не се е осъзнал, но жалостта може да проникне в сърцето му и той не ще я отхвърли. Може би тя ще е единственият ключ към него. Ала той не ме жали. Прекланя се пред мен, сякаш съм едновременно негова майка и кралица!

Може би вярно говорела Финдуилас, виждайки всичко с проницателния си елдарски взор. Без да знае що се е случило между Гвиндор и Финдуилас, Турин ставал все по-нежен към нея, а тя — все по-печална. Но един ден му рекла:

— Тхурин Аданедел, защо укри името си от мен? Ако знаех кой си, нямаше да те почитам по-малко, ала щях по-добре да разбера твоите скърби.

— Що искаш да кажеш? — запитал той. — За кого ме мислиш?

— За Турин, син на северния пълководец Хурин Талион.

 

 

А когато узнал от Финдуилас какво е станало, Турин се разгневил и рекъл на Гвиндор:

— Обичам те от все сърце затуй, че ме спаси и излекува. Ала сега си ми сторил зло, приятелю, като назова истинското ми име и тъй призова злата съдба, от която желаех да се укрия.

Но Гвиндор отвърнал:

— Не в името е съдбата, а в самия теб.

 

 

През ония дни на надежда и кратък отдих, когато Мормегиловата доблест отблъсквала мощта на Моргот западно от Сирион и из всички гори настанал мир, Морвен най-сетне избягала от Дор-ломин заедно с дъщеря си Ниенор и поела по дългия път към чертозите на Тингол. Там я чакала нова скръб, понеже узнала, че Турин е изчезнал и в Дориат нямало вести за него, откакто Драконовият шлем се загубил нейде на запад от Сирион; Морвен обаче останала в Дориат заедно с Ниенор като почетна гостенка на Тингол и Мелиан.