Боби Смит
Дамата измамница (4)

Глава четвърта

Заместник-шериф Дейвис успяваше някак си да остане буден, докато обикаляше улиците на Дел Фуего. Не му беше лесно да не заспи. Нощта се бе оказала изключително спокойна и тъмна. Дори в кръчмите беше по-тихо от обикновено. Всичко беше толкова спокойно, че късно след полунощ умората най-сетне надделя. Той седна да си почине край задната стена на един магазин и реши, че нищо няма да се случи, ако дремне малко. Това решение се оказа фатално за него. Бандитът от бандата на Ел Диабло, който го следеше от известно време, се нахвърли върху му бързо и безшумно.

Когато се отърва от пазача, бандитът се върна при останалите си четирима другари и всички заедно тръгнаха към затвора.

Сам Грегъри започваше да става неспокоен. Спеше му се, но знаеше, че не може да си позволи никаква почивка. Смяната му щеше да дойде чак в шест часа сутринта и той трябваше да издържи дотогава. Съдията щеше да мине през града едва след две седмици и Сам не се съмняваше, че тези две седмици щяха да бъдат най-дългите в живота му.

Сам стана от стола си и отиде до малката стаичка, за да се поразтъпче. Те го чакаха там, след като бяха разбили прозореца и се бяха покатерили изотзад.

— Какво по…! — Шерифът се втренчи в тримата мъже, които стояха пред него с насочени към гърдите му оръжия.

— Изглеждаш изненадан, шерифе. — Те се усмихнаха на шокираното му изражение. — Би трябвало да ни очакваш.

— Знаеш за какво сме дошли, така че побързай.

— Това е лудост. Имам един човек, който…

— Имаше човек — поправи го бандитът. — Той повече няма да ти помага. — Той бутна шерифа към килиите. — Свали си колана с револвера и го остави на бюрото.

— Няма да се измъкнете.

— Вече сме се измъкнали.

Карсън и Джоунс бяха чули гласовете на другарите си и стояха в килията си, готови да излязат навън.

— Много се забави, Съли. Къде беше, по дяволите? Сигурно си се наливал някъде и си гонил фустите, докато ние гниехме в тази дупка — каза Карсън, когато забеляза приятелите си.

— Чакахме подходящия момент. Шефът каза да го направим тази нощ. И беше прав, както обикновено.

— Отключи вратата, шерифе, и без глупости — нареди мъжът, който се казваше Съли.

Сам не можеше да направи нищо и знаеше това. Той изруга мислено своята уязвимост и му се прииска да имаше повече заместници, с които да работи. Той се надяваше бандитите да го лъжеха за заместника му Дейвис, защото той имаше жена и деца. Шерифът неохотно отключи вратата и се отдръпна, за да остави затворниците да излязат.

— Да излизаме — заяви Карсън и тръгна към вратата.

— Готов съм! — Джоунс се спря и погледна Мейджърс.

— Ти идваш ли?

Люк не можеше да повярва на очите си. Ако останеше, въпреки че беше невинен, градът вече го беше признал за виновен за обира и стрелбата срещу банкера. Ако тръгнеше с бандата, щеше да има възможност да открие нещо за Ел Диабло и да изпълни своята част от сделката си с Джак, но щеше да изглежда по-виновен от всякога в очите на гражданите. Люк взе бързо решение.

— С вас съм.

Тримата се втурнаха към бюрото на шерифа, в което бяха заключени револверите им. Те разбиха чекмеджето и закопчаха коланите с кобурите си.

— Кой е тоя, по дяволите? — попита Съли, ядосан, че Карсън и Джоунс вземаха някакъв непознат със себе си.

— Той е Люк Мейджърс, стрелецът.

— Не знам какво ще каже шефът, когато разбере, че сме взели някакъв непознат.

— Репутацията му говори сама за него.

Съли не беше доволен, но отстъпи.

— Добре. Тръгвайте. Аз ще се погрижа за шерифа. — Той беше готов да застреля хладнокръвно Сам.

— Не, остави на мен! — каза решително Люк. Той извади бързо своя револвер и застана между двамата мъже. — Вие тръгвайте. Аз ще ви настигна. Време е да си разчистя сметките с него.

Съли и другите го погледнаха и свиха рамене.

— Само побързай. Конете ни чакат.

Люк бутна Сам в килията, след което се наведе към него.

— Кажи на Джак, че ще се свържа с него при първа възможност.

Той стовари дръжката на револвера си върху главата на шерифа и го повали в безсъзнание. Трябваше да се увери, че всичко изглежда убедително, в случай че някой от бандата се върнеше, за да провери. Люк заключи вратата на килията и изтича навън при останалите. Те вече бяха на седлата си и готови за тръгване.

— Да вървим — подкани ги Люк, докато се качваше на коня, който те току-що бяха откраднали за него.

— Погрижи ли се за шерифа? — попита го Съли. Той не искаше Грегъри да тръгне да ги гони и беше готов да се върне и да го довърши, ако се наложеше.

— Не се тревожи, той повече няма да ни създава главоболия — отвърна рязко Люк. — Да се махаме оттук, преди някой да ни е видял.

— Знаех си, че мястото ти е при нас — каза доволно Джоунс.

— Да изчезваме.

След повече от час една тъмна фигура се промъкна крадешком по улицата край затвора. Човекът влезе безшумно в затвора, за да провери дали бягството се беше оказало успешно. В килията шерифът тъкмо беше започнал да се размърдва.

— По дяволите… — Измърмореното проклятие издаваше гнева на натрапника.

— Добре, че си тук! — каза Сам при звука от гласа и се опита да се изправи. Главата го болеше адски от удара, виеше му се свят и погледът му беше замъглен. — Трябва ми помощ! Те убиха Дейвис и освободиха затворниците! Трябва да извикаш другите заместници и Логан! Трябва да тръгнем след тях! — Той изстена от болката, която пронизваше тялото му при всяко негово движение.

Натрапникът отиде в кабинета му, взе револвера му от бюрото и се върна при килията.

— Няма да викам никого на помощ.

— Какво? — Сам очевидно беше объркан.

— Нито пък ти ще се изправиш отново.

Ел Диабло го застреля от упор и го остави прострян на пода.

Никой не чу изстрела и никой не забеляза Ел Диабло да излиза от затвора. Бандитът изчезна из улиците на Дел Фуего.

Джак бе събуден рано сутринта от силно тропане по вратата на стаята му.

— Логан! Събуди се! Аз съм заместник-шериф Халоуей!

Джак скочи от леглото, нахлузи бързо панталоните си и изтича да отвори вратата.

— Какво е станало?

Халоуей нахълта в стаята и затвори вратата след себе си.

— Снощи затворниците са избягали. Шерифът е мъртъв… Дейвис също.

— Затворниците са избягали? Дори Мейджърс?

— Няма ги! Всичките до един! И като си помисля само, че Мейджърс искаше да ни убеди, че е невинен! — Той изрече тези думи с омраза. — Ако е бил невинен, защо тогава е избягал?

Джак започна да се облича, докато двамата разговаряха.

— Не знам. Имаш ли представа по кое време се е случило това?

— Не. Шерифът е мъртъв от доста време. Бил е застрелян, когато вече е бил заключен в килията. Сигурно Мейджърс го е убил!

— Ами ако не е той? — предизвика го Джак.

— Ако не е и ако наистина не е член на бандата, както твърдеше, защо тогава е избягал с тях?

Джак се изруга под мустак, докато закопчаваше кобура си. Той знаеше защо Люк беше тръгнал с тях — заради парите.

Джак не бе искал Люк да се замеси чак толкова. Той бе мислил, че за приятеля му щеше да бъде лесно да открие информацията, от която се нуждаеха, и да му я предаде. Но вече нищо не му се струваше толкова просто. Люк беше избягал с бандата. Джак знаеше, че трябва да намери начин да помогне на Мейджърс, но точно сега не знаеше как да го направи.

— Пред кабинета на шерифа се събира тълпа — уведоми го Халоуей. — Кметът е там с всички заместници. Трябва да побързаме.

Малко по-късно рейнджърът стоеше сам по средата на килията и гледаше окървавения под. Шерифът Грегъри бе добър и честен човек и Джак искрено съжаляваше за смъртта му. Той си даде дума лично да се погрижи убиецът му да си плати.

Сара Грегъри беше научила за смъртта на съпруга си. Тя се появи тичешком в затвора с отчаяно изражение на обляното си в сълзи лице.

— Къде е? Къде е рейнджърът? — попита тя.

— Там е, Сара. — Фред Халоуей посочи към килията.

— Ти ли си рейнджърът, за когото съпругът ми каза, че е дошъл тук да му помага? — попита хладно тя, когато застана срещу Джак.

— Да, госпожо. Казвам се Джак Логан.

— Е, ти не успя да му помогнеш много, нали? Съпругът ми е мъртъв! — обвини го истерично тя.

— Съжалявам, госпожо Грегъри.

— Съжаляваш ли? Мислиш ли, че съжалението ти има някакво значение? Тази банда носи смърт и опустошение в целия град. Съпругът ми е мъртъв, Джонатан Харис е на ръба на смъртта, а тези убийци са на свобода, за да продължават да убиват и грабят!

— Ще ги заловим, госпожо. Обещавам.

— Как? Кога? Искам да знам още колко невинни хора ще умрат, преди да направиш нещо, рейнджър Логан!

— Предлагам да обявим награда за главата на Мейджърс! — каза Халоуей. — Жив или мъртъв!

— Да! — съгласи се заместник-шерифът Стивънс. — Сигурно той е натиснал спусъка.

— Всички знаем, че той е застрелял Харис, а несъмнено и съпруга ми! Искам да видя как ще си плати! Да плати с живота си! — извика Сара Грегъри.

Останалите от множеството замърмориха одобрително.

— Рейнджърите ще ги заловят, госпожо. Бандата ще бъде изправена пред съда — увери я Джак.

— Как ще се погрижите справедливостта да възтържествува, щом като не успяхте да ги задържите в затвора? — попита тя. — Трябва да обявим награда!

— Аз ще дам парите — предложи кметът Аткинс. — Хиляда долара за Мейджърс. По петстотин на глава за останалите двама. Искаме ги живи или мъртви, но за предпочитане е Люк Мейджърс да е мъртъв.

— Благодаря — каза тихо Сара Грегъри, след което излезе от кабинета на шерифа покрусена от нещастието, което я беше сполетяло.

Докато слушаше последвалия разговор, Джак изпита силен страх за безопасността на приятеля си. Заместниците бяха единодушни в желанието си да видят Люк мъртъв. Единствено Джак знаеше, че Мейджърс е невинен, но не можеше да го защити открито. Сега, когато Грегъри беше мъртъв, той не можеше да се довери на никого и да рискува да разкрие Люк. Единствено от него зависеше дали Люк щеше да бъде в безопасност. Той трябваше да се увери, че нищо лошо нямаше да се случи с приятеля му в ръцете на тези представители на закона и ловците на глави, които те щяха да изпратят след него. Джак знаеше, че ще трябва да потърси помощ, и при това бързо.

— Заместник-шериф Халоуей, вие сте новият шериф, ако приемете поста — казваше кметът. — Трябва ми някой, който да поеме нещата в здрави ръце, а вие сте работили най-дълго със Сам.

Халоуей беше изненадан от предложението.

— Ами… да… но…

— Моментът не е много щастлив за нито един от нас. Градът има нужда от теб.

— За мен ще бъде чест да следвам стъпките на Сам — отвърна смирено Халоуей.

Последва кратка тишина и всички почетоха паметта на Сам. След това Халоуей се овладя и се подготви да поведе хората си на хайка, за да видят дали ще успеят да намерят някакви следи. Той знаеше, че щеше да им бъде трудно, тъй като бандата имаше голяма преднина, но все пак трябваше да направят нещо.

— Логан, ти ще дойдеш ли с нас? — попита той.

— С вас съм — отвърна Джак.

— В такъв случай ще тръгнем след половин час. Среща тук.

Мъжете се пръснаха, за да вземат конете си.

Джак се отправи към конюшнята, за да вземе своя, но по пътя се спря в телеграфната станция, за да изпрати телеграма до един ловец на глави, за когото бе слушал много. Говореше се, че Коди Джеймсън от Сан Антонио залавял бандитите живи и следователно беше най-подходящият човек, който можеше да намери Люк.

Телеграмата беше проста и ясна.

Имам работа, която може да те заинтересува. Отнася се за бандата на Ел Диабло. Свържи се лично с мен в „Хоумстед Хотел“ в Дел Фуего до седем дни.

Подпис: Джак Логан.

Настроението му беше мрачно, когато той влезе да оседлае коня си, преди да се присъедини към потерята. Следите щяха да са твърде стари, но може би някъде по пътя щяха да открият нещо, което можеше да им помогне. Той се страхуваше най-много от това, че потерята можеше да налети случайно на бандата. Ако това се случеше, или всички преследвачи щяха да бъдат избити, или Люк щеше да увисне на въжето. Джак трябваше да се постарае нито едно от тези неща да не се случи.

Преследвачите се завърнаха след четири дни — изморени, раздразнени и мръсни. Четирите дни им се бяха сторили адски дълги. На около двадесет мили извън града бяха изгубили следата й бяха прекарали останалото време в безразборно търсене из околността.

Джак изпита облекчение от неуспеха на хайката. Той искаше Люк да се върне при него и да му каже кой е Ел Диабло. Логан смяташе, че когато гражданите на Дел Фуего откриеха какво е направил приятелят му, щяха да започнат да се отнасят по-добре с него.

Когато всички участници в потерята се разотидоха по домовете си, Джак се отправи към хотела, за да провери дали има някакви съобщения за него. Когато разбра, че такива няма, той се ядоса и тръгна към кръчмата „Райската градина“. Джак си поръча бутилка уиски с една чаша и се настани на маса в задната част на помещението. Не знаеше какво точно щеше да направи, ако Коди Джеймсън не приемеше работата. Имаше да мисли за много неща — и много за изпиване.

Дилижансът влезе с трясък в Дел Фуего късно същата нощ. Когато спря пред канцеларията на транспортната компания, кочияшът скочи на земята и отвори вратата на пътниците. От дилижанса слезе един индианец, който изглеждаше безобиден, последван от добре облечена, красива млада жена. Мъжът, който придружаваше кочияша, свали куфара на дамата пред краката на служителя на компанията. Той отнесе багажа й до хотела. Никой не забеляза как индианецът се скри безшумно надолу по улицата.

— Добър вечер. Бих искала да наема стая — каза Коди, когато застана на рецепцията.

— Добър вечер, мадам — поздрави я служителят и сложи книгата за посетители пред нея. — Дълго ли ще останете при нас, госпожице… Джеймсън?

— Не знам все още. Поне един-два дни.

Мъжът й подаде ключа за стаята и бързо й обясни как да стигне дотам.

— Благодаря. Между другото, случайно господин Логан да е отседнал при вас?

— Да, мадам. Рейнджър Логан е в стая 203, но в момента не е тук.

Новината, че работодателят й беше рейнджър, я изненада. Тя не можеше да си представи защо му беше на един рейнджър да наема ловец на глави.

— Когато се върне, кажете му в коя стая съм отседнала и му предайте, че Коди Джеймсън го очаква.

— Ще го направя, но той може да закъснее.

— Това няма значение. Няма да съм си легнала. — Коди се оттегли в стаята си и зачака Джак да се появи.

Джак усещаше слаба болка, когато най-сетне излезе от кръчмата. Въпреки огромното количество алкохол, който беше изпил, той все още не можеше да спре да се притеснява за Люк. Докато минаваше през малкото фоайе на хотела, служителят зад рецепцията го забеляза и го повика.

— Господин Логан? Има съобщение за вас.

Джак погледна към него.

— Коди Джеймсън пристигна в града и ви очаква сега в стая 211.

— Джеймсън е тук?

— Да, сър. Пристигна с късния дилижанс.

Джак кимна и тръгна към 211. Тревогата му за Люк не намаля, докато вървеше към срещата си с ловеца на глави. Той стигна до стаята и почука на вратата.

— Мога ли да ви помогна? — попита Коди, когато отвори вратата и се озова лице в лице с един висок, тъмнокос и красив мъж.

— Извинете за безпокойството, госпожо. Сигурно е станала някаква грешка. Казвам се Джак Логан и служителят на рецепцията ми каза, че Коди Джеймсън е в стая 211.

— Така е.

— О! — Внезапно Джак се почувства неудобно и се запита защо Джеймсън беше довел жена си със себе си. Вярно, че беше красавица и всеки мъж би желал тя да бъде с него, но като се имаше предвид работата на Джеймсън, това беше опасно. — Е, аз исках да говоря с Коди Джеймсън, ако е възможно.

— Влезте, господин Логан. Очаквах ви. — Коди се усмихваше, докато му държеше вратата отворена.

— Вие сте ме очаквали? — Той влезе в стаята и се намръщи объркано.

Тя затвори вратата.

— Аз съм Коди Джеймсън, господин Логан, и бих искала да знам каква работа ми предлагате.

— Вие сте Джеймсън? — Внезапно той се ухили. Едва сега Логан разбра смисъла на голяма част от историите, които беше чувал за Коди Джеймсън — как много малко хора го бяха виждали, но колко ефикасно си вършел работата. Нищо чудно! Джеймсън беше жена. Веселието му скоро беше помрачено от съмнение и усмивката бавно напусна лицето му. — Госпожице Джеймсън… знам, че би трябвало да сте един от най-добрите ловци на глави, но не съм сигурен, че в този случай ще се получи нещо.

— Знаете каква е репутацията ми, нали? — попита тя студено; беше й омръзнало да се защитава пред мъже.

— Ами, да.

— В такъв случай какъв ви е проблемът? Доколкото разбирам, вие искате някой да бъде заловен. Това е работата, с която аз си изкарвам прехраната и я върша много добре.

Джак се втренчи в нея и забеляза силата в погледа й и спокойствието, което излъчваше. Тя беше повече от подходяща за работата.

— Добре, Коди Джеймсън, ето какво искам да направиш. Джак й разказа най-важната част от всичко, което се бе случило. Че Мейджърс беше избягал от затвора с бандата на Ел Диабло, че при бягството бяха убити шерифът и един от заместниците му, както и че той искаше Мейджърс да бъде предаден лично на него — жив.

Коди се вцепени при новината за убийството на шерифа и заместника му. Нейният баща бе шериф, който бе загинал при бягство на затворници. Неговата смърт я беше накарала да започне да се занимава с издирване на престъпници, за които имаше обявена награда.

— За Мейджърс е обявена голяма награда. Градът предлага хиляда долара — жив или мъртъв. Аз обаче ще ви платя още петстотин, ако ми го доведете жив.

— Защо искате да ми платите толкова много в повече?

— Имам известни съмнения относно вината на Мейджърс в тази история. Просто искам справедливостта да възтържествува. — Лицето му беше безизразно. — Това няма да стане, ако той бъде първо обесен и едва след това хората започнат да задават въпроси.

— Защо този човек е толкова важен за вас? — попита внезапно Коди.

Въпросът й изненада Джак и той осъзна колко интелигентна и проницателна беше тази жена. Логан се усмихна уморено.

— Нещо забавно ли виждате в това, господин Логан?

— Напротив, госпожице Джеймсън. Тъкмо си мислех, че сте най-подходящата за професията, която сте си избрали. Вие сте равностоен противник на всеки мъж.

За пръв път, откакто се помнеше, Коди откри, че харесваше един от мъжете, с които й се беше налагало да работи.

— Благодаря. Отношението ви е много окуражаващо.

Усмивката му граничеше с уважение.

— Надявам се, че наистина сте толкова добра, колкото се твърди. Искам Мейджърс жив.

— Ще ви го доведа жив. Имате думата ми.