Боби Смит
Дамата измамница (22)

Глава двадесет и втора

Много по-късно същата нощ Джак седеше в тъмната си стая и се опитваше да разбере как Джонатан беше намесен във всичко. Той не можеше да мисли за банкера, без Елизабет да се намеси в мислите му.

Джак не знаеше дали Елизабет щеше да дойде при него тази нощ. Двамата не се бяха виждали известно време и тя му липсваше. Днес той я беше забелязал за миг, докато тя бе влизала в някакъв магазин, но не бе имал възможност да говори с нея. Копнееше да я прегърне отново. Тя беше толкова страстна и го възбуждаше толкова силно, че на него му се искаше нещата да стояха по различен начин, за да можеха двамата да бъдат завинаги заедно. Но това беше невъзможно, защото той знаеше, че Елизабет никога нямаше да напусне Джонатан, докато той имаше нужда от нея.

Джак си наложи да забрави за чувствата си и да започне да мисли логично. Той стана и почна да обикаля стаята, като търкаше тила си с ръка. Джонатан бе знаел всичко за банката, а бе знаел и за пратката с оръжие.

На вратата се почука и когато отвори, той видя Елизабет да стои в коридора. Тя влезе бързо в стаята и още щом вратата се затвори зад тях, се хвърли в прегръдките му и започна да го целува.

— Липсваше ми — прошепна тя срещу устните му. — Когато не видях светлина през прозореца, си помислих, че може би не си тук.

— Почти бях изгубил надежда, че ще дойдеш при мен тази нощ — каза й той, докато се радваше на близостта й.

Дори само ароматът на тялото й беше в състояние да го възбуди. Джак вече изпитваше желание да я обладае твърдо и бързо. Устните му потърсиха нейните и той започна да търка тялото си в нейното, за да й покаже какво точно искаше от нея, от какво се нуждаеше.

Елизабет беше готова. Тя бе мислила за него цял ден и бе броила часовете до момента, в който щеше да успее да се измъкне и да остане насаме с Джак. Ръцете й се плъзгаха смело по тялото му.

Двамата паднаха върху леглото и започнаха да се събличат трескаво. Когато най-сетне останаха голи, Джак се качи върху нея и навлезе дълбоко в тялото й. Тя беше готова за него, обви крака около кръста му и изви тяло нагоре. Ноктите й се забиваха в гърба му и тя търсеше удоволствие в болката му. Той й отвърна, като увеличи темпото и започна да се забива мощно в нея.

Елизабет достигна до върха и потръпна, докато вълните на екстаза я обливаха. Джак усети реакцията й и потърси своето освобождаване, след което се отпусна изтощен върху нея. Никога не бе имал любовница, по-дива от Елизабет. Тя беше напълно непредсказуема — в един миг нежна и спокойна, в следващия — страстна и необуздана — и той си помисли, че точно това го възбуждаше най-много. Никога не знаеше какво можеше да очаква от нея.

— Ти си великолепен — каза тихо Елизабет, докато се отместваше встрани.

Джак я целуна и започна да гали тялото й. Не можеше да се въздържи да не я гали, когато тя лежеше толкова близо до него.

Ръцете му се спряха за малко върху красивите й гърди, след което продължиха да се плъзгат по цялото й тяло. Тя лежеше неподвижно. Когато огънят й се разгоря отново, Елизабет пое инициативата и го възбуди до полуда, преди да го поеме дълбоко в себе си. Джак потръпна, когато тя установи темпото и започна да изсмуква жадно страстта му с всяко движение на бедрата си.

Елизабет го контролираше и това усещане я радваше. Да владее мъж като Джак, беше по-възбуждащо за нея отколкото каквито и да било фантазии. Той беше силен, но тя можеше да си играе с него чрез тялото си. Тя му се усмихна и спря да се движи. Джак реагира незабавно, като я подкани да продължи, но тя отказа.

— Искаш ли ме, Джак? Наистина ли ме желаеш?

— Знаеш, че те желая — прошепна в отговор той и я придърпа към себе си, за да я целуне.

— Откъде да знам, че ме желаеш?

— Не го ли усещаш?

— Не. Искам нещо повече от теб, Джак. Повече… Той се претърколи заедно с нея, озова се върху нея и започна да се движи, докато Елизабет не почувства удоволствието, което търсеше. Едва тогава Джак си позволи да свърши.

Много по-късно Джак лежеше по гръб и гледаше тавана, сбърчил чело, докато си мислеше за Джонатан и възможността той да бе свързан с бандата и как това можеше да се отрази на Елизабет. Не му се искаше тя да бъде замесена в това.

— Какво има? — попита го тя и го погледна, сякаш се опитваше да проникне в мислите му и да разбере какво го тревожеше. — Изглеждаш толкова мрачен… разтревожен.

Джак погледна към нея и се усмихна леко.

— Не съм разтревожен. Просто напоследък се случват толкова много неща и аз се страхувам, че можеш да бъдеш наранена. — Той вдигна ръка и я погали по бузата.

— За какво говориш?

Джак си пое дълбоко дъх. Той се бе питал колко можеше да й каже и внезапно реши, че трябваше да бъде напълно откровен. Всъщност, да й се довери, може би беше най-умното нещо, което можеше да направи. Елизабет може би беше чула случайно нещо, което можеше да му помогне — или да обвини съпруга й, или да докаже невинността му.

— Твоят съпруг…

— Какво за него? — Тя не можеше да си представи, че Джонатан можеше да има нещо общо с каквото и да било. Елизабет го държеше в инвалидната му количка, той се оплакваше и правеше живота й непоносим, но като се изключеше всичко това, той беше напълно безполезен за нея, освен когато…

Джак се подпря на лакът и я погледна.

— Мислех върху дейността на бандата и съм убеден, че Ел Диабло има информатор в града. Успях да намаля броя на заподозрените до двама.

— И кои са те? Твоят информатор обади ли се?

— Още не. За това се досетих сам.

Елизабет изглеждаше объркана, докато се опитваше да си представи до кого беше стигнал Джак.

— И какво научи?

— В Дел Фуего има само двама души, които са знаели предварително за пратката с оръжие. Фред Халоуей и…

— Не може да е бил Фред — бързо застана тя в защита на шерифа.

— И… — той замълча, тъй като не му се искаше да каже това. — Твоят съпруг.

— Джонатан? — Тя се втренчи с широко отворени очи в него и пребледня. — Смяташ, че Джонатан е свързан по някакъв начин с Ел Диабло?

— Ако не е самият Ел Диабло — заяви твърдо Джак. — Съжалявам, но двамата с Фред са най-вероятните заподозрени.

— Но Джонатан е парализиран! Той не може да е бил замесен в обирите. Господи, защо му е било да стрелят по него в банката, ако е Ел Диабло?

Джак сви рамене.

— Може би нещо е объркало плановете им. Може би Джонатан е трябвало само да бъде леко ранен. Не знам. А що се отнася до това, че е парализиран, той все още е в състояние да изпраща съобщения до съответните хора, ако приемем, че той е информаторът. Според генерала във форта…

— Искаш да кажеш…

— Нали познаваш генерал Ларсън?

— Да, той и съпругата му са наши близки приятели.

— Е, според него Джонатан е бил един от малкото хора, които са знаели подробностите за пратката с оръжие, а онзи, който е информирал Ел Диабло, определено е знаел всички подробности.

— Няма начин това да е бил Джонатан — защити тя съпруга си.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Джонатан може да е много неща, но не е престъпник.

— Тогава можеш ли да се сетиш за някой, с когото той може да е споделил случайно за пратката с оръжие или за парите в банката? Някой, който незабавно би уведомил Ел Диабло и бандата му?

— След престрелката при него идваха толкова много хора. — Тя изглеждаше объркана, докато се опитваше да си спомни всички, които бяха посетили банкера. — Не знам дали мога да посоча някого от тях като човека, когото търсиш. Всички те са ни близки приятели.

— Помисли. Някой да е говорил с него насаме? Някой да се е държал тайнствено?

— Не. Аз бях с него почти през цялото време. Не може да е Джонатан. Просто не е възможно. Като негова съпруга, мислиш ли, че нямаше да знам, ако той беше Ел Диабло? Мислиш ли, че нямаше да забележа странни съобщения или отсъствия? Джонатан не се е държал така. Никога.

Джак замълча и започна да обмисля връзките на Фред като се опитваше да си представи новия шериф като информатор на бандата и се чудеше дали Стив се бе справил успешно.

— Вярваш ми, нали? — попита го разтревожено Елизабет.

— Разбира се — увери я той, придърпа я към себе си, за да я целуне, и сложи главата й на рамото си.

Елизабет се почувства по-спокойна. Последното нещо, от което се нуждаеше Джонатан, бе да разбере, че го подозираха в съучастие с Ел Диабло.

— Просто ми се иска да можех да открия липсващата брънка.

— Може да не е замесен само един човек — предположи тя.

— Възможно е, но аз лично се съмнявам в това. Когато има замесени няколко души, хората са склонни да започнат да говорят, а бандата на Ел Диабло е позната със своята тайнственост.

— Стига вече с този Ел Диабло — каза тихо Елизабет и го целуна леко, за да отвлече вниманието му от мислите за бандата.

— Права си.

И двамата забравиха за бандата.

След повече от час тя се облече и се приготви да си тръгне. Джак я прегърна и я целуна още веднъж.

— Не искам да си тръгваш… никога.

— Иска ми се да остана, но няма как. И без това да идвам тук е достатъчно опасно.

— Знам и съжалявам, че те поставих в такова положение.

— Вината не е твоя. Аз идвам, защото имам нужда от теб, Джак. Никога няма да разбереш колко много означава за мен времето, прекарано с теб.

Той я притисна към себе си за малко, след което я остави да си тръгне. Елизабет излезе безшумно от стаята.

— Какво правиш тук? — попита Ел Диабло, когато застана пред Хадли, който я очакваше в сенките на предната веранда.

— Ти къде беше? — попита Хадли. — Чакам те от часове.

— Това не е твоя работа. Нямахме уговорена среща. Моят живот засяга само мен.

— Не за дълго — каза мрачно Хадли.

— За какво говориш?

— Мейджърс уби Съли и избяга.

— Винаги съм знаела, че Съли е идиот!

— Е, сега вече е мъртъв идиот, но това не променя нищо. Трябва да се махнеш оттук. Когато Мейджърс се върне и разкаже на Логан какво знае, те ще се досетят коя си.

— С колко време разполагам?

— Кой знае? Учудвам се, че съм успял да го изпреваря, но той пътува с певицата от кантината и това вероятно го е забавило малко.

— Може би имам нещо, с което мога да го забавя още малко — каза замислено Ел Диабло. — Доколкото знам, никой в града не е информиран, че Мейджърс работи за Логан. Ако Логан го няма, за да го спаси, когато се върне, можеш да пишеш Люк Мейджърс за мъртвец.

— Защо смяташ така?

— Преди няколко седмици един ловец на глави доведе мъж, за когото твърдеше, че е Мейджърс, и градът за малко щеше да се разбунтува. Няма да повярваш колко бяха възбудени всички. Логан и Халоуей едва успяха да разпръснат тълпата. Ако Логан умре и Мейджърс се появи в града, несъмнено ще увисне на въжето.

— Харесва ми начинът ти на мислене.

— Както винаги. — Ел Диабло се усмихна.

— Да се погрижа ли за Логан?

— Не. Ти не се показвай.

— А Джонатан?

— Не се тревожи за него. Той е в леглото си и няма да мръдне оттам, ако не го преместя.

— Горкото копеле — отбеляза Хадли.

— В това за копелето си прав. Когато свърша с Логан, ще се махнем оттук. Колкото повече се отдалечим от този град и хората в него, толкова по-добре. Това място отдавна ми е омръзнало. Имаш ли пари?

— Дяловете ни от продажбата на оръжието са у мен.

— Добре. С тях можем да стигнем далеч, и то бързо.

Ел Диабло изчезна в къщата. След десет минути водачката на бандата се появи облечена изцяло в черно. Хадли кимна одобрително.

— Ако се придържаш към сенките, никой няма да те забележи.

— Точно това искам. Така успях да вляза в затвора и да разбера за шериф Грегъри.

— Пази се. Ще те чакам.

— Ще се върна.

Ел Диабло изчезна в тъмнината.

Джак бе останал да лежи известно време, замислен над всичко, което се бе случило, и разтревожен за безопасността на Люк. Той се надяваше, че приятелят му беше добре. Най-накрая Джак се унесе в сън. Той спеше дълбоко, легнал по корем на леглото, когато някакъв звук в стаята го събуди. Джак отвори очи и се усмихна.

— Ти се върна — каза радостно той.

— Трябваше — отвърна Елизабет.

Тя се приближи към леглото, коленичи над тялото му, измъкна един голям нож и го заби в гърба му.

Той се надигна с рев, отворил широко очи в агония и объркване. Елизабет отскочи назад и се втурна към прозореца, през който се беше промъкнала току-що.

— Ти? — успя да промълви той и се опита да я настигне, но болката беше твърде силна, а краката му не го държаха. — Значи ти си била?

Елизабет се усмихна хладно, докато рейнджърът падаше на пода, където остана да лежи неподвижно.

— Да, Джак, миличък, аз бях. През цялото време.

Без да погледне назад, тя излезе от стаята и изчезна в нощта.

Брат й я чакаше пред къщата на банкера.

— Мъртъв ли е? — попита Хадли.

Тя му хвърли изпълнен с отвращение поглед, раздразнена от това, че той поставяше под съмнение действията й.

— Намушках го в гърба, докато си лежеше полузаспал в леглото. Да тръгваме.

— Взе ли си всичко необходимо?

Елизабет хвърли един поглед на къщата, в която беше прекарала последните три години от живота си. Ако беше сантиментална жена, може би щеше да изпита малко съжаление, че я напуска. В крайна сметка, тя се беше омъжила за банкера най-вече за да има неговия начин на живот. Беше й омръзнало да живее, бягайки постоянно от закона, и бракът със самотния банкер й се бе сторил идеалният начин да се установи на едно място и все пак да успява да намира информацията, от която се нуждаеше бандата. Джонатан не бе разбрал нищо. Той бе приемал за чиста монета измислиците й, че отива да се види с брат си, всеки път когато тя отиваше да се срещне с Хадли и останалите, и никога не бе поставял думите й под съмнение, нито пък й бе предлагал да я придружи. Ако Джонатан бе проявил желание да тръгне с нея, те винаги можеха да уредят някаква отегчителна среща, след което на него едва ли щеше да му се прииска да я придружи за втори път. Но съпругът й не беше авантюрист, така че това не беше твърде вероятно.

Сега всичко бе свършило. Елизабет щеше да си тръгне, без дори да се обърне назад. Джонатан не бе означавал нищо за нея, когато се беше омъжила за него, а сега означаваше още по-малко. Той просто й бе послужил като средство да постигне целите си. Тя го беше използвала, докато бе могла, но собственият й живот беше твърде ценен за нея, за да остане при мъжа си, когато положението станеше твърде напечено.

— Не — отговори най-накрая Елизабет. — Вътре няма нищо, което да искам да взема със себе си. Можем да тръгваме.

Тя тръгна с Хадли към мястото, на което той беше вързал конете. Двамата се качиха на седлата и се отдалечиха безшумно.

— Къде искаш да отидем? — попита я Хадли.

— Далеч оттук — отвърна тя.

Когато стигнаха до края на града, двамата пришпориха конете си в галоп, без да се обръщат назад.

 

 

Джонатан лежеше в леглото си и гледаше втренчено тавана. Елизабет и Хадли бяха част от бандата на Ел Диабло и това го изпълваше с ужас.

Очевидно беше, че те бяха знаели, че той може да чуе разговора им. Но той бе чул всяка тяхна дума и сега разговорът им не напускаше съзнанието му. Той не беше в състояние да направи каквото и да било, за да ги спре. Ако се беше развикал или се беше опитал да повика помощ, никой, освен тях, нямаше да го чуе. Единственият резултат от такава постъпка щеше да бъде, че вероятно щяха да го убият, също като тексаския рейнджър.

Джонатан трепереше. Елизабет и Хадли бяха казали, че си тръгват, но той им нямаше доверие. Банкерът нямаше намерение да издаде нито звук до сутринта. Едва тогава щеше да измисли начин да уведоми шерифа.

През остатъка от нощта той се измъчваше със спомени за Елизабет. Елизабет, неговата красива невеста и съпруга до края на живота му. Всичко се беше оказало една ужасна лъжа. Тя никога не го беше обичала. Очевидно само го беше използвала. Дори беше ограбила неговата банка! Тя беше истинската виновница за осакатяването му.

Той усети как го изпълва силна омраза. Може и да се беше държал малко жестоко с нея откакто беше в инвалидна количка, но ако я видеше още веднъж, тя щеше да научи какъв беше истинският смисъл на думата жестокост.