Боби Смит
Дамата измамница (28)

Глава двадесет и осма

Когато Коди свърши с него, Люк беше с посивяла коса, имаше мустаци и изглеждаше с двадесет и пет години по-стар. Тя се отдръпна, огледа творението си и кимна доволно.

— Не мисля, че Хадли би те познал в този вид — каза тя, горда от постижението си.

— Дай да се огледам. — Люк се извъртя в стола, на който седеше, и се огледа в огледалото над нощната масичка.

— Е? Какво мислиш? — попита Коди.

Люк се бе втренчил в странното отражение в огледалото и не й отговори веднага. Най-сетне единственото, което успя да каже, беше:

— По дяволите!

— Това похвала ли е, или неодобрение?

Той я погледна и тя забеляза някакво странно изражение на лицето му. Тъга и болка изпълваха очите му.

— Какво има?

— Нищо.

— Нищо?

Люк я погледна отново.

— Изглеждам така, както си спомням баща си.

— Това е добре, нали? Той как се казваше? И какво стана с него?

— По време на войната бяхме разделени. Около шест месеца по-късно научих, че баща ми и брат ми Дан са били убити. Мисля, че са загинали при Гетисбърг, но не съм сигурен.

— Съжалявам.

— И аз също. Той беше добър човек, Дан също. Не минава ден, без да си спомня за тях. С баща ми се опитахме да попречим на Дан да се запише доброволец, но той настоя и нямаше как да го спрем.

— Забелязах, че това е семейна черта.

Забележката й разведри Люк.

— Не мога да си представя какво те е накарало да мислиш така. Но не е ли време да се преоблечем и да слезем за вечеря, госпожице Джеймсън? Тази вечер съм твърде стар, за да имам непочтени намерения спрямо вас.

— Можете да си имате каквито си искате намерения, господин Мейджърс, но ние с вас имаме работа и ще я свършим.

Люк тръгна към стаята си, но докато отваряше вратата, забеляза Елизабет и Хадли да излизат от стаите си. Той се върна обратно при Коди, като се престори, че е забравил нещо, и изчака, докато гласовете им заглъхнаха. Двамата с Коди се спогледаха многозначително и Люк отново излезе от стаята й.

Когато след малко отиде да повика Коди, Люк отново бе омагьосан от красотата й. Тази вечер тя беше облечена в смарагдовозелена рокля с къси ръкави и дълбоко деколте, която беше пристегната в кръста и подчертаваше стройната й фигура. Коди изглеждаше великолепно.

— Вече не се чувствам толкова стар — каза Люк, докато я оглеждаше.

— В такъв случай ще си взема огледало, за да ти напомням за това — каза му тя усмихнато и двамата тръгнаха по стълбите.

Ресторантът на хотела беше известен с изисканата си храна и обикновено беше доста пълен. Коди забеляза Елизабет и Хадли, които вече седяха на една маса, и въпреки че Хадли погледна към тях, по всичко личеше, че той не ги е познал. Той огледа Коди с погледа на мъж, който оценява една красива жена, и съвсем бегло погледна Люк.

Люк и Коди бяха настанени до масата на Хадли и Елизабет, но не твърде близо. Те долавяха откъслеци от разговора им, но не можаха да чуят нищо интересно, което щеше да помогне за изпълнението на плановете им. Коди и Люк се нахраниха добре и наблюдаваха с интерес как Елизабет и Хадли довършват вечерята си и тръгват нагоре по стълбите.

— Колко време искаш да им дадем? — попита Люк, който бе готов да ги последва веднага.

— Един час. След това ще действаме. Те вече ще са се отпуснали и може би ще са си легнали. Ако успеем да ги изненадаме неподготвени, всичко ще мине гладко.

Те се прибраха в стаите си малко по-късно и зачакаха.

Когато Люк отиде да вземе Коди, той вече се беше облякъл в обичайните си дрехи и беше запасал револвера си. Тя също се бе преоблякла в дрехите си за езда, които й даваха по-голяма свобода на движение, и беше запасала своя револвер.

— Готова ли си?

— Разбира се. Да отидем да пипнем Ел Диабло.

Люк тръгна напред, но Коди беше тази, която почука на вратата.

— Да, кой е? — чу се отвътре гласът на Елизабет.

— Прислужницата, госпожо.

— Какво искаш по това време?

Личеше си, че е раздразнена, но все пак отключи. Когато вратата започна да се отваря, Люк се хвърли с рамото напред. Елизабет успя да извика тихо, преди ръката на Люк да запуши устата й. Той я придърпа към себе си и допря револвера си в тялото й.

— Посмей да отвориш уста и си мъртва — предупреди я тихо той.

Очите на Елизабет се свиха в тесни цепки, докато гледаше гневно към Коди, но злобата в тях изобщо не трогна Коди. Тя искаше само да арестува двамата престъпници и да се върне в Дел Фуего. Коди бързо запуши устата на Елизабет с парче плат, а Люк я замъкна до леглото и прикова едната й ръка с белезници за таблата.

— Това трябва да я задържи, докато заловим Хадли — каза той, като се отправяше към свързващата врата. Коди остана да държи Елизабет под око.

Люк натисна предпазливо бравата и откри, че е отключено. Под вратата не проникваше светлина и той се надяваше, че щеше да бъде лесно да залови Хадли, докато бандитът спеше. С изваден револвер Люк отвори рязко вратата и нахълта в стаята.

Коди стоеше с изваден револвер до Елизабет, тъй като й нямаше доверие.

— Не се опитвай да правиш глупости, Елизабет. Застрелях Съли, мога да застрелям и теб.

Тя видя как очите на другата жена се разширяват леко и си помисли, че това беше реакция на думите й. Едва когато ръката на Хадли се уви около врата й и револверът на бандита бе опрян в гърба й, Коди осъзна какво се бе случило. Хадли сигурно ги беше чул да влизат в стаята на сестра му и бе излязъл от своята стая, за да ги изненада в гръб. Той беше затворил вратата зад себе си, за да не бъдат забелязани от някой случайно минаващ по коридора гост на хотела.

— Хвърли оръжието — нареди й тихо бандитът, който не искаше да предупреди Люк за присъствието си.

Коди не можеше да забрави гласа на Хадли. Той звучеше все така студено и заплашително и тя направи каквото й беше наредено. Елизабет бързо махна парчето плат, с което беше запушена устата й, и се усмихна победоносно на Коди. В този миг Люк, който не беше намерил Хадли в другата стая, се появи в рамката на свързващата врата. Той се обърна, готов да каже на Коди, че ще трябва да изчакат Хадли да се върне, и едва тогава забеляза какво се бе случило.

— Я виж ти — изръмжа Хадли. — Значи се срещаме отново, Люк Мейджърс.

— Точно на това се надявах — подкачи го нарочно Люк.

— О, така ли? Значи си очаквал с нетърпение следващата ни среща? — бандитът се изсмя. — Трябва да ти кажа, че сега, когато тя вече е факт, аз се забавлявам неимоверно. Трябва да ти призная обаче, че си много добър, въпреки че, както изглежда, аз съм по-добър от теб.

— Не бих разчитал на това. Все още мога да те застрелям. — Люк стоеше в рамката на вратата с насочен към Хадли револвер. — Просто я пусни.

— Не мисля, че ще направя това. Хвърли оръжието си и свали белезниците на сестра ми.

— Не. — Люк вдигна бавно ударника на револвера си. — Вас двамата ви търсят живи или мъртви и ние ще ви предадем на властите.

— Друг път! — избухна Елизабет, вбесена от нерешителността на брат си. — Стига глупости, Хадли! Застреляй го!

С едно рязко движение тя се хвърли към нощната си масичка и събори на земята газената лампа, която стоеше на нея. Газта се разля по пода и пламъците се плъзнаха към Люк. Хадли вдигна револвера си, за да стреля по Люк в мига, в който стрелецът се хвърли напред, но Коди заби лакът в стомаха му и отклони ръката му. Хватката на Хадли се отпусна достатъчно, за да й позволи да се откъсне от него и да отскочи встрани точно когато Люк изстреля фаталния куршум, който се заби в гърдите на бандита. Хадли бе отхвърлен назад към стената и падна тежко на пода.

— Убийци! — извика Елизабет. — Вие го убихте! Застреляхте брат ми!

Коди не си губи времето с нея, а сграбчи завивката от леглото й и я хвърли върху пламъците. След около минута огънят беше загасен.

В коридора се чуха гласове, след което някой заудря по вратата.

— Отворете!

Люк отиде до вратата и я отвори.

— Вървете да извикате шерифа. Тук има проблеми.

Мъжът, който стоеше пред него, изглеждаше шокиран от вида на Люк, който все още не беше прибрал оръжието си. Той забеляза трупа в стаята, но бързо изтича да повика шерифа.

Елизабет все още крещеше на Люк и Коди.

— Ще ми платите за това! Ще ви видя как се пържите в ада за онова, което сторихте!

Люк се обърна към нея с каменно изражение.

— Може наистина да се видим в ада, но добрата новина е, че ти ще отидеш там преди мен. А сега млъкни, защото ме изкушаваш да направя с теб същото, което направих с брат ти.

Погледът на Елизабет бе изпълнен с омраза, но тя знаеше, че Люк Мейджърс е убиец. Докато беше жива, все можеше да измисли някакъв начин да се измъкне. Тя не плачеше често, но докато гледаше трупа на брат си, очите й се изпълниха със сълзи. Той бе до нея през целия й живот, а сега беше мъртъв. Елизабет щеше да се опита да отмъсти за смъртта му, та дори ако това беше последното нещо, което щеше да направи през живота си.

Няколко секунди по-късно се появи управителят на хотела и Люк излезе в коридора, за да му обясни какво се беше случило.

— Какво става тук? — попита шерифът, който се появи тичешком в коридора.

— Тези двамата са водачите на бандата на Ел Диабло, която действа на запад близо до Дел Фуего — обясни Люк, докато вадеше обявите за издирване. — Търсят ги за убийство и за обир на банка и ние ги заловихме.

— Жена? Сигурни ли сте?

— Напълно — отвърна Коди и се приближи до тях. Тя беше уверена, че Елизабет не можеше да й избяга. — Казвам се Коди Джеймсън, а това е партньорът ми Люк Мейджърс. Смятаме да ги върнем в Дел Фуего. Ще тръгнем рано сутринта.

Шерифът прочете внимателно обявите и видя, че са истински.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще може ли да ни заемете една килия, в която да заключим жената за тази нощ? Мъжът има нужда само от гробар.

— Мога да ви помогна и за двете.

— Оценяваме това — каза Коди.

— Отивам да взема Елизабет — каза Люк.

— Ще ти помогна.

Тя тръгна с него, тъй като изобщо не вярваше на Ел Диабло. Двамата я освободиха от леглото, след което оковаха ръцете й и я изведоха от стаята. Елизабет мълчеше през цялото време. Те бяха очаквали тя да продължи да ги ругае, но това не се случи.

Малко по-късно трупът на Хадли бе отнесен при гробаря, за да бъде подготвен за обратния път към Дел Фуего, а Елизабет беше заключена в килията в затвора.

Докато излизаха от затвора, двамата се обърнаха и хвърлиха един поглед назад и видяха Елизабет да стои на вратата на килията си и да ги наблюдава. Тя изобщо не изглеждаше уплашена. Напротив, изражението й беше лукаво и насмешливо. Когато видя, че я гледат, тя им се усмихна лъчезарно.

Коди усети студена тръпка да преминава по гърба й.

— Виждала съм много убийци, но никога не съм срещала някой като нея. Тя определено е жестока.

— Аз съм срещал мъже като нея, но никога не съм виждал такава жена. Тя е отлична актриса, която е в състояние да убеди всички, че е жертва, докато в действителност е тъкмо обратното.

— Тя е просто невероятна. По обратния път не трябва да я изпускаме нито за миг от очи.

— Не се притеснявай за това. Нямам намерение да я изпускам от погледа си. Всъщност… — Люк замълча. — Мисля, че тази нощ ще отида в затвора и ще остана да я пазя заедно с дежурния заместник-шериф. Като я познавам каква е, не се знае какво може да опита.

— Ако искаш, ще дойда с теб — предложи Коди.

Поне един от нас трябва да се наспи. Ти си почини тази нощ; аз ще спя утре във влака.

— Искаш ли да се върнеш в затвора веднага? — Те още не бяха стигнали до хотела.

— Не. Искам да видя, че ще се прибереш без проблеми в стаята си.

— Няма нужда.

— Напротив, има.

Той не каза нищо повече, докато двамата не стигнаха до вратата на стаята й. Коди отключи. Зяпачите вече се бяха разпръснали и стаите на Елизабет и Хадли бяха заключени за тази нощ.

— Тази вечер се притеснявах за теб — каза Люк, докато влизаше в стаята след Коди.

Тя беше оставила лампата да гори слабо и стаята беше осветена с мъждукаща златиста светлина. Люк се втренчи в Коди и осъзна, че в нейно лице си беше намерил майстора. Никога през живота си не беше срещал друга като нея. Тя беше умна, красива и го предизвикваше във всяко едно отношение. Той болезнено си призна, че се беше влюбил в нея.

Люк не бе имал такова намерение. Той я презираше заради измамата, с която тя го беше подлъгала, но след като я беше опознал по-добре, след като бе работил с нея, бе разбрал колко специална беше тази жена. В гърлото му заседна буца. Когато бе видял Хадли с насочен срещу нея револвер и бе осъзнал, че Коди може да загине, той беше преживял най-ужасния момент в живота си.

Люк не сваляше очи от Коди. Искаше му се да й каже, че я обича, но не можеше. Истината за живота му му пречеше да направи това. Той не беше забравил какво се бе случило с него в Дел Фуего, когато се беше опитал да направи ранчото си печелившо. Безсмислено беше да се залъгва, че можеше да започне нов живот. Когато се върнеше в града, Люк щеше да продаде „Тройката“, да вземе парите и да се махне. Гражданите на Дел Фуего не го искаха в града си. Най-добре щеше да бъде да продължи да живее както досега.

— Така ли? — Коди вдигна очи и му се усмихна. — Не е имало защо. Нещата се развиха чудесно. Казах ти, че можем да се справим.

Люк не можа да се въздържи. Той протегна ръце, придърпа я към себе си и я прегърна.

— Когато видях, че Хадли е насочил оръжието си към теб…

— Всичко свърши.

— Знам. — Той прикри тревогата си, като я целуна страстно и дълбоко.

Когато се отдръпна от нея, бузите й бяха зачервени и тя дишаше неравномерно.

— Люк… Люк, аз… Той я прекъсна.

— Трябва да тръгвам.

Люк излезе от стаята, оставяйки Коди да стои на мястото си. Когато излезе от хотела, той се чувстваше най-самотният човек на света.