Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Матрицата на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mine to Take, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 138 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Дара Джой. Надареният

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от yanko173)

3

Фамилиерът спря толкова рязко, че Дженис се блъсна в него. Вдигна ръка, за да я задържи, избута я и притисна гърба й в каменната стена на коридора.

— Какво има? — разтревожено попита тя. — Защо спряхме?

Той приближи пръста си до устните й, предупреждавайки я да замълчи. После наведе глава на една страна и се заслуша в нещо, което Дженис не можеше да чуе.

— Пред нас има страж, зад този ъгъл. Сам е… не е много висок, колкото мен, но доста едър. Може би ще успея да използвам дрехите му. — Гласът му беше много, много уверен. — Ще го победя.

— Как разбра всичко това? — прошепна тя.

— Сетивата ми го усещат. По ходилото определих размера му. В този момент не е нащрек — мога да го разбера от равномерното му дишане. Отпуснат е и доста отегчен.

— Учудващо, впечатлена съм, фамилиере.

Отправи й иронична усмивка.

— Все още не си видяла какво мога, за да си впечатлена, писано.

Дженис се изчерви, когато осъзна цялото значение на думите му. Той тихичко се засмя на издайническата й реакция.

— Можеш да запазиш ефектите за себе си! — изсъска тя възмутена. — Те не влизат в споразумението ни.

Твърдите му устни примамливо се извиха. С върха на пръста си погали бузата й.

— Ти решаваш — измърка той.

Дженис настръхна и побърза да се отдръпне.

— Да, аз решавам.

В тъмния коридор белите му зъби заблестяха в усмивка, разкриваща веселото му настроение. Със същия пръст фамилиерът изви брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Именно — прошепна той и леко докосна устните й със своите.

Преди Дженис да успее да отговори, той вече беше изчезнал.

Няколко минути по-късно тя чу кратко боричкане, последвано от звук на падащо на земята тяло.

Фамилиерът й сигнализира с жест, че е безопасно и може да се приближи.

Когато зави зад ъгъла, той вече събуваше черните кожени панталони на мъжа.

— Мър… мъртъв ли е? — Дженис кимна към поваления страж.

Фамилиерът се обиди.

— Разбира се, че не. За разлика от Карпон убиваме само ако сме принудени да го направим.

Той нахлузи бричове по стройните си бедра и завърза кожената връв отпред. Дженис го наблюдаваше — сръчните му движения я омагьосваха.

Фамилиерът бавно вдигна глава и се втренчи в очите й. Многозначителния поглед на своите зеленозлатисти очи. За първи път Дженис истински осъзна колко опитен беше този мъж. Във всичко.

Замисли се за пленника, когото освободи. Кой беше той? Всички ли фамилиери притежаваха такова властно държание? Вече бе успяла да оцени самообладанието му, способностите, съобразителността му. Може би той притежаваше много повече от тях, отколкото си бе представяла.

Нямаше вид на човек, който щеше да се остави да бъде убеден в нещо, освен ако сам не желаеше да го направи. И въпреки това тя непрестанно си повтаряше, че всичко стана по неин избор — и че тя ще контролира нещата. Поне изглеждаше, че той приема да е така.

Дженис реши да повярва на обещанията му. Досега бе изпълнил своята част от споразумението им, но ако той се окаже в затруднение, много бързо щяха да се разделят.

Джайън се наведе над поваления страж, вдигна краката му и се опита да събуе ботуша. Изведнъж рязко спря. Бързо пусна крака на мъжа, скочи и грабна ръката на Дженис.

— Бързо, идват, много са! Търсят ни — вече са разбрали за бягството ни.

Веднага след като изрече това, хората на Карпон се появиха зад ъгъла и им закрещяха да спрат.

С боси крака, които шляпаха върху каменния под, Джайън бързо я дръпна и се мушна в някаква стая. Дръпна резето на вратата — искаше да забави преследвачите за известно време.

Дженис слисано огледа помещението, което нямаше друга врата.

— Няма изход!

Но фамилиерът вече се бе втурнал към малкото прозорче в ъгъла. Отвори го и погледна надолу към двора. Беше прекалено високо. Твърде високо, за да успее човек да скочи, без да си счупи някоя кост. Или по-лошо.

Въпреки това Джайън не беше кой да е — той беше Страж на мъглата.

— Слушай ме, таджа, защото нямаме време да спорим.

— За какво да спорим? — нервно попита тя. Дженис много добре знаеше къде се намират. Разбира се, не възнамерява да скочи от такава височина! Това щеше да е самоубийство!

— Аз ще скоча.

Внезапно тя се задъха.

— Не можеш! Ще се убиеш!

Той леко се усмихна.

— Надявам се, че няма. Ще премина в другата си същност. Така ще успея да скоча невредим. Слушай внимателно. След като се приземя, отново ще се превърна в човек. Трябва да скочиш след мен. Не се страхувай. Ще те хвана.

— Луд ли си? Какво ще стане, ако ме изпуснеш? Много е рисковано!

Той спокойно се втренчи в нея.

— Решавай сама.

Дженис прехапа устната си. Стражите вече яростно блъскаха по вратата. Ако се опиташе…

— Сигурен ли си, че ще ме хванеш?

— Ако оцелея след скока, да.

Дженис не беше уверена дали правилно го беше чула.

— Какво?

— Досега не съм скачал от такава височина.

Тя отчаяно размаха ръце във въздуха. Думите му окончателно й помогнаха да вземе решение. Нямаше да му позволи да се убие.

— Не, не ти позволявам!

Джайън надигна тъмните си вежди. Нима наистина бе чул, че една жена забранява на фамилиер да извърши нещо? Щеше да й се изсмее, ако не бяха в толкова сериозно положение.

Дженис много добре разбра израза в очите му. Типично мъжки поглед, който ясно говореше: „Нима?“

— Много е опасно — решително заяви тя.

— Ах, но това е мое решение, писано. И аз избирам да избягам. Ще те чакам долу. — Събу кожените панталони и ги хвърли през прозореца.

Понечи да се извърне към нея, после се поколеба и спря.

— Ще видиш на какво са способни нашите хора — трансформацията на фамилиерите. Не разкриваме пред всички това свое умение.

— Разбрах. Можеш да ми вярваш.

Очите му заблестяха от задоволство. Сграбчи с длан брадичката й, после я опря до бузата си.

— Как се казваш? — запита той, в равния му глас неочаквано трепна нежна нотка.

— Дженис.

Той кимна, изглежда му хареса.

— Ако се проваля, Дженис, не забравяй Джайън Рен.

Като че ли възнамеряваше да й каже повече, но думите му заглъхнаха, когато ярка светлина започна да пулсира около тялото му. Обляха го потоци от фотони, количеството и силата им нарасна. Цялото му тяло започна да блести, сякаш се наливаше със светлината.

Дженис никога не беше виждала нещо толкова красиво.

В следващия миг пред нея се появи огромна пъстра котка. Величествена, внушаваща страхопочитание и респект. Огромните, трептящи в бронзово, черно и златисто, петна се преливаха в дългата й копринена козина. Омайващите очи на животното бяха с два различни цвята. Тъмнозелено и яркозлатисто.

Джайън.

След като вирна глава — бе забелязала фамилиерът да прави този жест в човешкия си образ — гордата котка й отправи втренчен поглед.

Дженис не бе очаквала нищо такова.

Величественото животно се покатери върху парапета на прозореца. След като за последен път погледна през рамо към нея, то смело скочи в неизвестността.

Дженис се спусна към прозореца. Страхуваше се да погледне навън, но знаеше, че трябва. Огромната котка се беше приземила на каменистата земя. Лежеше там, без да мърда.

Ударите по вратата станаха по-силни. Беше ли само зашеметен фамилиерът, или…

За миг Дженис се напрегна. Жив е!

И макар да бе замаяно, все пак животното се изправи. Дженис успя да различи на лунната светлина странното изкривяване над лапите му. Разтрепери се. Счупил си е крака. Задната лапа.

Вероятно не само изпитваше страхотна болка, но никога няма да успее да я улови. Изведнъж посърна.

Извърна се и не успя да види ослепителния блясък в двора.

Точно тогава вратата рухна под ударите и стражите се втурнаха вътре, водени от самия Карпон. Тънките му ноздри се разшириха, когато я видя. Явно беше вбесен от съпротивата й.

Вероятно щеше да я убие. Тя погледна през прозореца, искаше да даде знак на Джайън да бяга без нея. Поне той да успее да се спаси.

Но откри, че той вече беше облякъл бричовете и й правеше знак да скочи. И не само това — стоеше абсолютно стабилно на двата си крака. Надеждите на Дженис се възвърнаха — фамилиерът някак се бе справил с раните си. Наистина забележителни способности.

За нещастие, докато го наблюдаваше, Дженис точно осъзна колко далеч беше той. Пръстите й се впиха в перваза на прозореца. Как можеше да намери кураж и да скочи от такава височина?

Отдолу Джайън усети нерешителността и уплахата й. Искаше да срещне очите й, сякаш да й вдъхне смелост и спокойствие. Ела при мен, таджа, тук съм и те чакам.

Дженис вдигна ръка към челото си. Разбира се, не можеше да го чуе от такова разстояние! Пое дълбоко дъх. Изглежда, той я бе успокоил с излъчването си. Взе решение. По-добре да умре, опитвайки да се освободи, отколкото да бъде заловена от Карпон! Досетил се какво възнамерява да прави, Карпон изсъска:

— Да не си посмяла, Дженис! Ще умреш!

Тя прекрачи през перваза на прозореца, извърна се към Карпон и преди да скочи, му хвърли последен презрителен поглед.

Когато политна във въздуха, две неща изпълниха съзнанието й — продължителният вик на Карпон „нееееее“ и надеждата, че Джайън наистина щеше да бъде там и ще я хване. Имаше пълно доверие на мъжа, когото едва познаваше.

Той я улови и я задържа.

Силният удар го принуди да приклекне, но все пак я задържа в безопасност на ръцете си. Дженис зарови лице в топлата му шия и силно го прегърна.

Върху невинния натиск на устните си тя усети вибрацията от силния пулс на сърцето му. Увереното туптене я успокои по начин, по който думите не биха могли. Усети как в отговор той подръпва с устни косата й.

— Хайде, нямаме време — нежно промълви дълбокият му плътен глас в ухото й. Тя кимна.

Когато се втурнаха през двора, Дженис хвърли поглед към прозореца, от който беше скочила. На лунната светлина се открояваше грубият силует на Карпон, наблюдаващ бягството им.

Дори от това разстояние успя да различи яростта, изкривила жестокото му лице, и жаждата му за мъст.

Пред тях се откриха два пътя. Единият извиваше вляво от централната кула на крепостта, другият се спускаше направо през полетата. Макар сетивата на Джайън да бяха поотслабнали от упойващите вещества, с които го тъпчеха, той успя да чуе слаб, едва доловим стон, който се изтръгна от купчина плът, представлявала някога бликащо от енергия тяло на млад фамилиер.

Долавяше го точно зад ъгъла на кулата, на не повече от тридесет крачки.

Но съдбата определи, че Джайън Рен ще продължи по другия път. Той поведе Дженис по пътеката, която водеше направо през ливадите.

И така една страница бе обърната и животът на младия мъж завинаги се промени.

 

 

— Да си отдъхнем малко тук.

Накрая фамилиерът пусна ръката й. Не бе посмял да го направи, докато тичаха през ливадите и хората на Карпон ги преследваха.

Поемайки дълбоко дъх, за да възстанови нормалното си дишане, Дженис уморено се отпусна върху един гладък камък на брега до потока.

— Избягахме ли им? — едва успя да попита.

Джайън вътрешно се усмихна при изричането на това ние. Очевидно някъде по пътя тя бе свързала съдбата си с неговата. Все още имаше да научава много неща за него. И той за нея.

— Поне засега. — Точно той, нареченият Страж на мъглата, бе повел преследвачите в погрешна посока и беше сигурен, че те никога не бяха виждали този път. Джайън се ухили. — Ще им отнеме известно време, докато се ориентират. Отдъхни мъничко.

Дженис учудено го наблюдаваше, когато клекна до близкия поток и загреба в шепите си студена вода. Дори не се задъхваше, докато тя едва успяваше да си поеме дъх.

Осветен от лунната светлина, той се приближи към нея. Наистина беше омайно красив.

Сребристата светлина придаваше блясък на лъскавата му златиста коса, на изваяните черти на лицето му и съвършеното му тяло. И макар да бе бос и без риза — облечен единствено с бричове, които покриваха мускулестите му бедра — той излъчване необикновен блясък. След всички усилия, които бе извършил, този мъж се движеше с елегантна котешка грация.

Коленичи пред нея и й предложи студена вода от шепите си.

Дженис бе трогната от жеста му на внимание. Като обви ръцете му със своите, тя жадно пи от бистрата вода.

Джайън изчака, докато тя утоли жаждата си, после погълна огромна глътка, за да се ободри. Жестът му не остана незабелязан от Дженис — предложи първо на нея вода въпреки жаждата си. Постъпката му й говореше твърде много.

Преди да заговори, той съсредоточено се вгледа в очите й.

— На дъното на потока може да има кратунки систейл. Трябва да си наберем малко, защото не се знае дали по-късно ще имаме време, или възможност да спираме. Вече трябва да са съобщили за нас. Няма да е безопасно да влизаме в селищата, докато не сме готови да напуснем това място, а сега да потърсим начин да се махнем.

Тя кимна.

Джайън тръгна към потока и започна да търси характерните жълти влакна на растението.

От разказите на пътешественици знаеше, че кратуната систейл беше безопасно растение и вирее под водата. Този плод с формата на кратуна бе пълен със специфична целебна течност от вода и минерали. Никой със сигурност не знаеше откъде произлиза. Вирееше на много планети. Навярно пренесено през тунелите от пътници, растението успяваше да се размножава от захвърлени люспи.

Докато Джайън търсеше кратунките, Дженис се облегна на една скала, като трепереше леко от болката между краката си. Дори сега едва можеше да повярва, че го е направила. О, не съжаляваше… но бе отгледана и възпитана в среда, в която девствеността много се ценеше.

Кожата на бедрата й леко лепнеше.

Тя сгъна наметалото и го подпъхна между скалата и гърба си. Чувстваше как вятърът приятно охлажда сгорещената й плът.

Вдигна края на роклята си. По краката й имаше кръв. Доказателство за това, което той й беше направил. Което те бяха направили.

— Наранена ли си?

Дженис замаяно вдигна поглед към зелено-златистите очи. Дори не го бе чула да се приближава. Объркана, че е уловена в такъв интимен момент, тя сведе поглед.

После мълчаливо поклати глава.

Силната му ръка покри пръстите й и нежно премести ръката й от бедрото, като разкри засъхналите петна кръв.

Не каза нищо, но и не се помръдна няколко секунди. После вдигна една от кратунките, които беше намерил, отчупи края и я отвори със зъби. Наля от течността в шепата си и внимателно започна да мие бедрото на Дженис.

Изненадана от интимния жест, тя понечи да го спре. Той не й обърна внимание.

— Недей, Джайън.

Дългите му черни мигли — прикрили за момент хипнотизиращите му очи от погледа й — трепнаха при споменаване на името му. Тя го изричаше за първи път.

— Защо, таджа? — измърмори той, докато продължи.

— За… защото е твърде интимно.

— Интимно… — Той спря и впери очи в нея. Върху бузата му се появи трапчинка. — Как е възможно? — прошепна той.

Мигом руменина покри бузите й. Отново сведе поглед, за да не забележи колко много я бе развълнувал.

Какво очакваше? Беше известно, че фамилиерите са твърде чувствени, но чак пък толкова. Начинът, по който той се движеше, думите, които изричаше, мъркащият му глас, тайнствените проблясъци в огнените очи. Дженис за първи път виждаше толкова много красота и чар.

— Предполагах, че такива неща ще споделям само със съпруга си. — Гласът й беше много плах.

Той спря и се вторачи в нея.

— Не се тревожи, Дженис. Съпругът ти може да разбира повече, отколкото му вярваш. — Той продължи да я почиства.

— Не разбираш. Аз няма да имам съпруг.

За миг той се поколеба и спря движението си.

— Не мислиш така! — сухо измърмори той. За последен път изми кожата й и стана.

Тя кимна със сериозно изражение.

— Трябва да бъда свободна. И вероятно никога няма да се обвържа.

— Какво трябва да направи другият? — Той започна да развързва бричовете си.

— Трябва да съм свободна. Съпругът ще ме обвърже, ще ми попречи да намеря това, което търся.

— Откъде знаеш? — Успя да развърже брича си. Обясни му средата, в която беше израсла — потискащата атмосфера около Карпон и брат му.

— Хората на майка ти — френзите — се женят, нали? — Той свали бричовете.

— Разбира се, че се женят, но при тях е различно. Във всеки случаи аз искам живот, изпълнен с пътешествия, а не да бъда затворена в клетка.

Застанал гол, той размаха ръце във въздуха.

— Какво правиш?

— Не виждам клетка.

Тя изсумтя и тихичко се засмя.

— Много впечатляващо.

Той сбърчи вежди и постави топлата си длан върху сърцето й.

— Мисля, че тя е тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато отключиш тази тук, ще бъдеш свободна.

— Не мисля така, Джайън. Това, за което говориш, е клетка.

— Не. Това е вятър, който ще те понесе.

Той се извърна и навлезе в потока. Гмурна се под водата и стигна до средата му. Дженис се зачуди дали се опитва да измие усещането от затворническите окови.

Когато косата му се показа над повърхността, той плисна вода с шепи върху лицето си. Двуцветните му очи светнаха с хищен блясък, сякаш напрегнато я дебнеше на сребристата светлина от двете луни.

Дъхът на Дженис спря в гърлото й.

Той беше красив и възбуждащ.

Излезе от водата и тръгна към нея с бавни решителни крачки. От дългите му кичури капеше вода върху гърдите, раменете и гърба му.

С котешко движение той разтърси глава, разпръсквайки капчици във въздуха, които проблясваха като кристали на светлината от двете луни.

Не можеше да се сгреши желанието, което излъчваше. Дивото желание.

Дженис пребледня.

— Аз… аз казах, че не искам…

Приближи се по-близо до нея. Усещаше топлината, излъчвана от златистата му кожа. Влагата и уханието кринанг.

Той повдигна брадичката й. Бавно сниши устни до нейните — онези невероятно чувствени устни — бяха само на косъм от нея. Копринената му коса се плъзна и леко докосна раменете й като нежна ласка.

И толкова нежно докосна крайчеца на устната й. Топлият му сладък дъх се плъзна върху кожата на лицето й като зноен бриз, предвещаващ буря.

— Нека да ти кажа нещо за себе си, моя писано. Не обръщам внимание на думите, които явно само объркват.

Дженис разтвори очи от учудване. С другата си ръка той обхвана рамото й и я притисна до тялото си.

— Нали разбираш… Аз съм хората, които разчитат на инстинкта.

— И какво означава това? — Опита се да се отдръпне от него. Той я притегли по-близо.

— Това означава — бавно изговори той и дрезгаво измърка, — че моите сетива вече ми подсказват колко ме искаш.

Слисана от точността на разкритието му, тя издиша насъбралия се в гърдите й въздух, сякаш за да се освободи и от потисканото си желание.

Джайън пое дъха й, като продължаваше да я поглъща с поглед. Очите му се разшириха при извънсетивното възприятие, което получи от нея. Знаеше какво иска тя.

Дженис удивено се взираше в него.

Преди да успее да му зададе въпроса, той я целуна. Това я възпламени. Опърли нервните й окончания. И по-лошото — като я целуваше, този мъж, изглежда, изискваше от нея всичко. Всичко.

Зашеметена, Дженис притихна под умелата му настойчивост. Друга неподозирана черта на фамилиерите, за което никога преди това не беше чувала — бе необходимостта да пленява. Всъщност Дженис бе чувала, че те винаги са внимателни при еротичните контакти и забавляват партньорите си повече, отколкото партньорите им ги забавляват.

Зачуди се дали това поведение беше типично за всеки фамилиер… или е лична черта на Джайън Рен. Защото, ако бе така…

Не можеше повече да мисли.

Джайън ловко проникна с грапавия си език между устните й и го плъзна дълбоко в устата й!

Разтреперана, тя нежно и леко го удари, сякаш за наказание.

Той притисна с ръце раменете й и бавно се отдръпна от нея. Дженис замаяно вдигна поглед и премигна. Ъгълчетата на устните й озадачено се извиха нагоре, когато я пусна.

Фамилиерът се наведе към брича си на земята, стъпи в него и го повдигна бавно — малко по малко — нагоре по бедрата си. Започна да го връзва, но не гледаше какво прави, а напрегнато се взираше в очите й.

Настойчивата му целувка я беше разтърсила и объркала. Никак не харесваше начина, по който той я гледаше — сякаш беше нещо вкусно за ядене. Тя се закашля.

Той се засмя. Тихо и дрезгаво.

Дженис напрегнато се опитваше да се овладее. Прочисти гърлото си и оправи гънките на роклята си.

— А как е при вас? — неочаквано изрече тя.

— Какво за нас? — запита той, все още несвалил погледа си от нея.

— Фамилиерите женят ли се?

Той се засмя. Плътният дълбок звук я притисна като топла и приятна прегръдка. Разтреперана, изведнъж си представи как този смях щеше да отеква върху устните й, сякаш…

Мигновено прогони еротичния образ и се попита какво става с нея. Никога не беше си фантазирала подобни неща.

— Да, ние се женим, писано. — Непокорните трапчинки отново се появиха.

Ужасена от въпроса си, на който той несъмнено погледна по типично мъжки начин, Дженис поясни:

— Имах предвид дали се обвързвате за постоянно.

Той широко се ухили.

— Знам какво имаше предвид.

Дженис махна с ръка.

Той седна зад нея на голям речен камък. Излъчваше ухание смесица на свежест, злачни поляни и нощ. И само загатваше за онзи специфичен негов аромат. Мирисът, който я обезсили от желание.

Дженис се опитваше да не диша.

— В повечето случаи се женим за свои — обясни й той, като говореше над рамото й. — Поради много причини мъжете фамилиери се бракосъчетават само със своя вид. — Не беше лесно да потисне силното си желание, защото страстта не можеше да бъде опитомена.

Когато тя не отговори, той добави:

— Има няколко изключения, но само сред жените.

— И защо?

— Много често такива бракове не виреят. Но дори да потръгнат, рядко се ражда дете. Всъщност има само едно дете със смесена кръв, което наследи способностите на фамилиерите. — Той се замисли за кръвния си роднина Реджар и се зачуди дали Яниф все още го държи в тунелите. — Той е необикновен — замислено промърмори Джайън.

— Можете ли да дарявате същите удоволствия и след като се ожените?

— Разбира се.

Тя го зяпна шокирана. Очите му иронично блеснаха.

— С нашите съпруги.

— О!

— Веднъж оженени, стриктно се обвързваме един с друг. Само един с друг.

— Тогава не се жени.

Той замълча.

— Защо?

— Защото ние… е… — Сърцето й се сви, когато се сети за ужасната случка помежду им. — Нима… нима те принудих да направиш нещо нередно, за да избягаш? — Очите й се изпълниха със сълзи. — Чувствам се наистина ужасно, като…

С палец изтри сълзата под окото й.

— Никога не нарушавам принципите си, таджа. Не само за да избягам — дори и заради живота си. Ние не постъпваме така.

Тя въздъхна облекчено, когато разбра, че не го е принудила да стори компромис. Той отново вдиша дъха й.

Един олин изкряка в нощта — характерния жален зов към женската му. Джайън вдигна кичур коси от очите на Дженис и го отметна отзад. После се наведе и потърка брадичка по оголеното й рамо. Последва тихо мъркане.

Дженис потръпна.

— Скоро трябва да тръгваме — прошепна той с влудяващ дрезгав глас.

Тя кимна.

 

 

В тъмнината на нощта една стара разнебитена каручка се клатеше покрай крепостната стена, близо до централната постройка. Старицата, която караше каруцата, подтикваше старото животно да побърза. Не обичаше да се приближава до кулата. Стражите бяха жестоки и всичко можеше да се случи, особено по това време на нощта.

Старата жена рискува да излезе, защото знаеше, че в тези часове прислугата почистваше складовете. Преди тя често бе намирала полезни неща сред купищата отпадъци, изхвърлени зад каменната стена. Когато човек едва свързва двата края, няма избор и трябва да поеме известен риск.

Тя въздъхна тежко и старите й кости изпукаха. Досега не беше открила нищо. Гърбът я болеше от дърпането на юздите и вече реши да обърне каруцата обратно към дома си в Сребърните гори.

Да, щеше да се маха. Завивайки зад ъгъла, тя се извърна и погледна назад. С облекчение се отдалечаваше от мястото, където върлуваха онзи Карпон и стражите му.

Точно когато се скриваше зад ъгъла, тя забеляза слабо движение сред купчина карантия. „Риат, помисли си тя, те обичат да се ровят в такива отпадъци. Нищо повече.“

Заедно с лъха на нощния вятър до нея долетя тих стон.

Звук на агония, изтръгнал се от устата на нещо полуживо.

Старицата спря. Стражите бяха хвърлили някого там, за да умре. Бързо извърна каруцата в посока на звука.

Карпон беше опасен, но тя не се страхуваше от него. Нещо или някой сякаш я накара да се приближи до тази купчина карантия. Когато различи дрипите и ранената плът, тя рязко дръпна юздите.

Слезе и с накуцване се приближи до кървавата плът. Дали беше човек, или звяр, не можеше да се разбере, защото беше много лошо обезобразен. Наведе се малко, за да избегне болката в гърба си и бутна купчината.

Ужасяващ рев се изтръгна от нещото.

На светлината на двете луни успя да различи, че някога това е било мъж.

Едва беше жив горкият. От пръв поглед се виждаше, че е смазан от бой и мъчения. Не можеше да се определи как е изглеждал преди — не че това щеше да я заинтригува повече. Какъвто и хубавец да е бил, с това завинаги се е свършило.

Не че това имаше значение. Вероятно нямаше да живее дълго.

Но въпреки това тя щеше да му помогне. Приближи лице до ухото му, така че той да може да чуе какво ще му каже и да осъзнае думите й въпреки болката си.

— Не знам дали ме чуваш, но ако искаш да живееш, трябва да ми помогнеш. Прекалено съм стара и слаба, за да те вдигна сама. Имам каруца… ако можеш да ми помогнеш, ще се опитам да те кача в нея. Трябва да не викаш, колкото и силно да те боли. Стражите на Карпон са наблизо.

Тя внимателно пое ръката му в своята. Не очакваше отговор. Мъжът беше твърде зле. Минаха няколко минути, докато той осъзнае какво трябва да направи.

После леко стисна ръката й. Опитваше се да й каже, че я е чул и иска да живее!

Очите на старицата се просълзиха. Ще го спаси, за да не стане поредната жертва на Карпон.

— Да, разбрах те, клети приятелю. Ще се опитаме. — Метна ръката му през раменете си и му каза да стане.

Беше трудно и за миг те почти се строполиха, но тя успя да го задържи. Цялото му тяло трепереше, но той не извика. Смелчага е, прецени тя и й стана жал, че бе имал нещастието да попадне в ръцете на Карпон.

Довлачиха каруцата и старата жена успя някак да примъкне осакатеното му тяло на дъното й. Той се изви и загърчи от болка, но въпреки това не простена.

Тя го покри с постелката, качи се отново на капрата и дръпна юздите.

Щеше да му помогне да се пребори и да живее. Тази мисъл вля нови сили в умореното й тяло.

И чак когато бяха достатъчно далеч в Сребристите гори, където никой не можеше да ги чуе, той даде воля на страданието си. Пронизителен вопъл се разнесе в нощта.

Вик, който, веднъж чут, никога не се забравя.