Роберт ван Хюлик
Поети и убийци (19)

ГЛАВА XVII
Поети съзерцават залеза; съчиняват стихове и говорят за миналото

Съдията Ди последва останалите в павилиона. След като гостите изпиха набързо по чаша чай, магистратът Луо ги заведе до мраморния парапет, който обграждаше края на скалата. Всички мълчаливо се загледаха в червения диск на слънцето, който бавно потъваше зад билата. Мракът бързо запълзя нагоре по склона. Съдията Ди се наведе и надникна в пропастта. Дълбочината й беше не по-малко от сто стъпки. Най-долу тъмна мъгла бележеше коритото на реката, която лъкатушеше сред пръснатите на дъното скали.

— Незабравима гледка! — възхитено възкликна дворцовият поет. — О, ако можех да изразя с няколко стиха това великолепие, да предам…

— Стига да не преписвате от мен! — насмешливо го прекъсна академикът. — Първия път, когато посетих това прочуто място в компанията на държавния съветник Чу, написах няколко стиха, посветени на този залез. Съветникът нареди да ги издялат някъде в павилиона. Да отидем да ги открием, Чан!

Двамата поети се завзираха в дъсчените плоскости под гредите на покрива, върху които бяха изписани стихове и размисли на именити гости. Академикът накара един от прислужниците, които в този миг палеха фенерите на стойки, да вдигне високо един от тях.

 

— Ей, Цао, ето го вашето стихче! — възкликна дворцовият поет, вторачен нагоре. — Много е високо, но все пак се чете. Добър класически стил!

— „Напредвам, опрян върху патериците на древните цитати“ — прочете академикът. — Все пак можеха да му отредят малко по-добро място. О, да, сега си спомням! Тогава съветникът нарече нашето събиране „Среща над облаците“. А тази вечер как да я наречем?

— „Среща в мъглата“ — обади се дрезгав глас. Брат Лу, облечен в дълга тъмночервена роба, обточена с черно, току-що се беше появил.

— Прекрасно! — откликна дворцовият поет. — Наистина има доста мъгла. Погледнете тези дълги повесма между дърветата.

— Не това имах предвид — сопна се гробарят.

— Да се надяваме, че луната скоро ще се покаже — каза съдията. — Сегашният празник, свързан със средата на есента, е посветен именно на нея.

Прислужничките вече бяха напълнили с вино чашите, подредени заедно със студените блюда на кръгла, лакирана в червено маса до парапета.

Дребният магистрат вдигна чашата си.

— Поздравявам ви с добре дошли на Срещата в мъглата! Това е простичко, селско угощение, затова предлагам да сядаме на масата без много церемонии.

Той настани академика от дясната си страна, а дворцовия поет отляво. Въздухът беше хладен, но седалките бяха застлани с ватирани покривки, на земята пред всеки бе поставена дървена стъпенка. Съдията Ди седна срещу колегата си между гробаря и поетесата.

Прислужниците донесоха огромни купи с горещи кюфтета. Готвачът на Луо вероятно правилно бе преценил, че в тази хладна вечер на скалата гостите едва ли ще наблегнат на студените предястия. Две прислужнички пълнеха чашите. Гробарят пресуши своята на един дъх и заяви с дрезгав глас:

— Направих чудесна разходка. Видях златен фазан, два гибона, които се люлееха на клоните, и една лисица… много голяма… Тя…

— Надявам се, че тази вечер ще ни спестите злокобните си истории за лисици, брат Лу! — скастри го поетесата. — Последния път, когато се видяхме в езерната област, направо ни изправихте косите с вашите страхотии.

На съдията му се стори, че поетесата изглежда доста по-добре, отколкото на обед. Но пък възможно беше това да се дължи на изкусно поставения грим. Брат Лу вторачи изпъкналите си очи в нея.

— Случва ми се да се сдобия с двойно зрение — спокойно заяви той. — Когато казвам на хората какво виждам, то е хем за да се правя на много прозорлив, хем за да разпръсна собствените си страхове. Никак не ми харесва онова, което виждам. По ми е добре да наблюдавам животните сред природата.

Гробарят изглеждаше необичайно отпаднал и това порази съдията.

— Когато служех в Ханюан — каза той, — в горичката точно зад сградата на съдилището имаше гибони. Всяка сутрин ги гледах, докато си пиех чая на терасата.

— Хубаво нещо е любовта към животните — бавно изрече гробарят. — Човек никога не знае какво животно е бил или в какво ще се прероди.

— Представям си ви като свиреп тигър в миналия ви живот, магистрате — с пламъче в очите каза Юлан на съдията.

— По-скоро куче пазач, госпожо! — отговори Ди и се обърна към гробаря: — Казахте, че вече не сте будист, а ето че все пак вярвате в прераждането на душите?

— Естествено, че вярвам. Защо иначе някои от нас живеят в ужасяваща бедност от люлката до гроба? Или защо например се случва дете да умре в неописуеми страдания? Единственият възможен отговор е, че изкупват грехове, извършени в миналите им животи. Нима висшите сили биха могли да си представят, че ще успеем да изкупим всичките си грехове през краткото време на един човешки живот?

— Не, не, Луо, аз настоявам! — провикна се академикът, прекъсвайки разговора им. — Трябва да ни изрецитирате някой от нецензурните си стихове, за да защитите името си на голям любовник!

— Луо е любовник на любовта — сухо вметна поетесата. — Той се занася с всички, защото не може да обича една жена.

— Тази забележка не е много любезна по отношение на нашия домакин — намеси се дворцовият поет. — За наказание вие ще ни изрецитирате едно от любовните си стихотворения, Юлан!

— Не рецитирам любовни стихотворения. Никога вече. Но ще ви напиша едно.

Магистратът посочи на домоуправителя масата, където бяха поставени туш, хартия и четки. Съдията Ди забеляза, че Луо е пребледнял необичайно: явно Юлан бе засегнала някаква чувствителна струна. Докато домоуправителят подбираше хартията, академикът извиси глас:

— Нашата велика поетеса Юлан няма да повери своите безсмъртни стихове на къс хартия. Напишете ги върху тази колона, гравирайте ги на дървото, за да могат бъдните поколения да им се възхищават.

Поетесата повдигна рамене. Изправи се бавно и се запъти към най-близката колона. След нея вървеше прислужничка с прибори за писане и още една, понесла свещ. Юлан прокара длан по колоната, докато напипа подходяща гладка повърхност, и съдията отново бе поразен от сръчността на изящните й гъвкави пръсти. Тя натопи четката и написа с изискани стилни йероглифи:

Тъга, аз търся верните слова

за тези редове в заревото на свещта.

В безкрайната нощ сънят ми бяга

и плашат ме самотните завивки.

Протяжно тягостно отронват се листата

във есенната ми градина вън.

Луна наднича, бледа като изоставена жена,

през леката копринена завеса.

— О! — възкликна академикът. — Цялата носталгия на есента е уловена в тези няколко стиха! Поетесата е опростена! Да пием за нейно здраве!

И се заредиха наздравица след наздравица, докато слугите принасяха нови блюда. В четирите ъгъла на павилиона се появиха големи медни мангали, пълни с жарава, защото нощта напредваше. Ставаше студено, от пропастта изпълзяваше влажна мъгла. Черни облаци покриха луната. Магистратът Луо, загледан в окачените по клоните на боровете фенери, внезапно се надвеси напред.

— Защо, по дяволите, онези трима войници палят огън под дърветата?

— Това са войниците, които ме охраняват, магистрате — спокойно заяви Юлан.

— Ах, тези нагли разбойници! — извика Луо. — Ще ги накарам да…

— Вашата отговорност свършва до вратата на съдилището — живо му припомни тя.

— А… хм, да, разбира се — измърмори Луо. — Къде е шаранът в сладко-кисел сос?

Съдията Ди напълни чашата на Юлан и каза:

— Моят приятел Луо ми даде папката с вашето дело, госпожо, надявайки се аз да ви помогна да си изградите защита. Не съм блестящ в писането, но внимателно проучих документите и…

— Оценявам любезната ви загриженост, ваше превъзходителство — започна поетесата, оставяйки чашата си. — Но този месец и половина, прекаран в разни затвори, ми даде възможност достатъчно задълбочено да премисля цялата история. На мен, разбира се, ми липса владеенето на юридическия език, но смятам, че никой друг освен мен не би съумял да води защитата ми. Позволете да ви напълня чашата!

— Не ставайте глупава, Юлан! — рязко се намеси гробарят. — С името на Ди в тази област никой не може да се мери.

— Порази ме — поде съдията Ди, — че никой не е обърнал внимание на факта, че цялото дело тръгва от едно анонимно писмо. Очевидно никой не се е постарал да узнае откъде авторът на писмото е знаел за трупа. Писмото е писано от ерудит и това изключва бандата крадци. Имате ли някаква представа, кой може да е този човек, госпожо?

— Ако имах — горчиво отвърна тя, — щях да го кажа на съдиите… Или може би нямаше — добави тя, като пресуши чашата си.

Думите й накараха всички да замълчат. Дворцовият поет отбеляза студено:

— Липсата на логика е привилегия на красивите и умни жени. Пия за ваше здраве, Юлан!

— Аз също — изръмжа академикът. Избухналият бурен всеобщ смях отекна някак фалшиво в ушите на съдията Ди. Всички бяха пили доста, но той знаеше, че и тримата мъже умееха да носят наистина необикновено много. Впрочем до този миг никой не бе показал и най-малък признак на опиянение. За сметка на това очите на поетесата блестяха трескаво и тя сякаш бе на ръба на нервна криза. Непременно трябваше да я накара да каже още нещо, тъй като от последните й думи се подразбираше, че вероятно подозира някого и че той седи на тази маса.

— Анонимното писмо, което ви уличава, госпожо — настоя съдията, — ми напомня за друго едно, писано преди осемнайсет години в Цинхуа. То е довело до гибелта на генерал Мо Дълин и също е било писано от блестящ литератор.

Поетесата втренчено изгледа Ди.

— Преди осемнайсет години, казвате? — удивено повтори тя. — Че с какво може да ми помогне това!

— Така се случи — продължи съдията, — че наскоро срещнах едно лице, свързано с трагедията около осъждането на генерала. Не пряко, но все пак свързано. И разговорът с него ме наведе на любопитни заключения. Става въпрос за дъщерята на една от наложниците на генерала, която се е казвала Сун.

Съдията погледна към гробаря, но той сякаш изобщо не следеше разговора, изцяло съсредоточен в ястието от бамбукови филизи. Академикът и дворцовият поет слушаха внимателно, но това като че ли беше обикновена любезност. С ъгълчето на окото си обаче съдията долови, че поетесата до него сякаш още повече помръкна. Това го изненада и той пресметна набързо. Тогава е била на дванайсет години. Оставаше някой да й е говорил за тази история и този някой да е бил в течение на всичко.

— Сун? — повтори гробарят, като остави пръчиците на масата. — Не се ли казваше така убитият онзи ден кандидат?

— Точно така. И в тази връзка двамата с моя колега стигнахме до предателството на генерал Мо.

— Питам се какво ли очаквате да откриете — намеси се академикът. — Ако си въобразявате, Луо, че присъдата е била съдебна грешка, държа да ви уверя, че се лъжете. Аз бях съветник на императорския цензор и отблизо проследих всички разисквания по делото. Повярвайте ми, генералът беше виновен. Жалко наистина, защото беше безупречен воин и на пръв поглед много свестен мъж. Но някъде в душата си таеше нещо болезнено, ядеше го някаква неясна история със закъсняло повишение.

Дворцовият поет кимна и отпи от чашата си.

— Аз съм пълен невежа по отношение на криминалните дела — с ясен глас обяви той, — но обожавам загадките. Бихте ли ми обяснили, Луо, каква е връзката между тази стара история за държавна измама и съвсем прясното убийство на кандидата Сун?

— Точно защото младият мъж се наричаше Сун, помислихме, че може и да е бил брат на дъщерята на наложницата, за която спомена моят колега Ди.

— Тази хипотеза ми се струва несъстоятелна — възрази поетът.

Юлан като че ли понечи да се обади и съдията побърза да каже:

— Никак не е несъстоятелна! Можете ли да си представите, че наложницата на генерала е подхвърлила момиченцето, което е родила, защото е било плод на тайна връзка? Според нас, когато е научил, че неговата сестра, както и бившият любовник на майка му живеят тук, кандидатът е дошъл в Цинхуа, за да потърси този човек. Двамата с моя колега установихме, че Сун е преглеждал архивите на трибунала, за да стигне до близки и приятели на генерала.

— Моите поздравления, Луо! — провикна се академикът. — Вие сте съумявали блестящо да изпълнявате служебните си задължения, докато в същото време ни посрещахте блестящо и бяхте безупречен домакин. И толкова дискретно, че ние нищичко не сме усетили. Има ли нещо ново във връзка с убийството на кандидата?

— Всички заслуги са на моя колега Ди. Той ще ви съобщи последните новини.

— По силата на чиста случайност — обясни Ди — открих сестрата на Сун! Оказа се, че е пазителка на светилището на Черната лисица до Източната врата. Почти е луда и все пак…

— Доколкото ми е известно — прекъсна го дворцовият поет, — в съда не се приемат показанията на лица с увредени умствени способности.

Гробарят се бе обърнал към съдията и го гледаше втренчено с огромните си очища.

— Значи, Ди — извика той, — вие познавате Шафран?