Роберт ван Хюлик
Поети и убийци (11)

ГЛАВА IX
Съдията Ди посещава изоставен храм; посрещат го лисици

Съдията Ди се загърна плътно в робата. В откритата носилка вечерният хлад се усещаше по-осезателно. Той се почувства обнадежден: „Напев на Черната лисица“ можеше да се окаже първата важна следа в случая с убийството на Сун. Пазарът беше претъпкан, по сергиите се въртеше оживена търговия. Завиха в широка мрачна улица и тълпата оредя. От двете страни се редуваха високи каменни врати и дълги стени от изронени тухли. Надписите на фенерите, висящи над всеки портал, говореха, че тук се бяха установили всички основни будистки секти. Носачите поставиха носилката пред ниска къщичка на два етажа. Върху фенера, осветяващ двойната, лакирана в черно врата, с три големи йероглифа пишеше: храм „Проникновено озарение“.

Съдията Ди слезе от носилката, а двамата носачи побързаха да избършат запотените си гърди.

— Можете да си починете — обърна се съдията към по-възрастния. — Ще се бавя най-много половин час. Колко път е от тук до Източната врата? — попита той, подавайки бакшиша.

— С носилка към половин час. Но по пряката пътека се стига по-бързо.

Съдията кимна. Това означаваше, че кандидатът Сун е можел лесно да стига до светилището на лисицата. Той влезе през ниската вратичка до портала и се озова в пуст двор. Само един прозорец светеше в главната постройка насреща. Вдясно от нея покрай зида се точеше дълъг навес. Съдията тръгна под него с намерението да излезе от храма през задния вход и оттам да стигне до Южната врата. Така носачите нямаше да разберат накъде бе тръгнал.

Навесът го изведе до тесен проход между две ниски постройки зад главното здание, където бяха стаите на монасите. Няколко малки фенера, окачени на гредите, едва осветяваха прохода. Съдията забърза към ниската врата в дъното. Вече почти бе стигнал до края, когато машинално надникна в последния прозорец отдясно и замръзна на място. Стори му се, че в дъното на празната стая с кръстосани крака седеше братът гробар и блещеше в него жабешките си очи.

Съдията постави ръце на перваза и огледа стаята. Беше му се привидяло. В мъждивата светлина на окачения пред отсрещната сграда фенер различи купчина монашески раса, струпани на пейката, като най-отгоре се мъдреше ритуален дървен барабан във формата на череп. Съдията продължи пътя си, ядосан от грешката: явно тревожещият образ на загадъчния монах бе завладял съзнанието му.

Той прекоси една рядка борова горичка зад храма и излезе на широк, гладко павиран път. В далечината на фона на звездното небе се открояваше източеният силует на Южната врата.

Зарадван, че хитрината му бе успяла, съдията закрачи бързо по пътя, осветен тук-там от газената лампа на някоя сергия. Отляво тъмнееха няколко изоставени къщи, от другата страна се виждаха дървета и гъсти храсталаци, а сред тях — порутена каменна порта. Тъкмо се канеше да пресече, когато го застигна дълго шествие от весело разговарящи хора превити под тежестта на разни чували и вързопи, вероятно отиващи на село, за да прекарат празника при роднини. Докато ги изчакваше да отминат, съдията се попита къде ли е Смарагдовата скала, която магистратът Луо беше избрал за банкета на следващата вечер. Вероятно някъде в планината, западно от града. Той вдигна глава към небето. В светлото сияние на есенната луна не се виждаше нито едно облаче. За сметка на това гората от другата страна на пътя изглеждаше тъмна и неприветлива. Съдията си купи малко ветроупорно фенерче от един амбулантен търговец и пресече пътя.

От старинната врата всъщност бяха останали само две колони. Съдията приближи фенера до лявата и видя в основата й пресни плодове и глинена купичка ориз, наполовина покрита със зелени листа. Както личеше от тези приношения, това наистина беше входът на светилището.

Съдията си запроправя бързо път през избуялите храсти, препречили тясната пътека. След първия завой напъха полите на робата си в пояса и нави дългите си ръкави. Намери в храстите една яка тояга, за да отстранява трънаците, протегнати като пипала през криволичещата пътека. Всичко бе неестествено спокойно и диво. Не се чуваха дори нощни птици и само песента на щурците нарушаваше тишината, както и някакво леко шумолене в храстите.

— Тази танцьорка е смело момиче — промърмори съдията. — Мястото наистина е зловещо.

Изведнъж той спря и стисна здраво тоягата. Нещо се бе размърдало в храста пред него. Чифт зелени очи светеха точно отпред, на две стъпки над земята. Той грабна бързо един камък и го хвърли по тях. Очите изчезнаха, в листака бурно се разшава нещо, после всичко отново утихна. Значи наистина тук имаше лисици, но както се знаеше, те никога не нападаха човек. В този миг съдията се сети с тревога, че беше чувал за случаи на бяс сред лисиците и бездомните кучета. А една бясна лисица се нахвърля на всичко, което й попадне. Съдията побутна шапката си назад и си помисли, че май доста лекомислено бе подходил към това приключение, тръгвайки невъоръжен. Меч или дори копие щяха да свършат чудесна работа и надеждата му бе, че поне дебелите плъстени гети представляват някаква защита.

Скоро пътеката се разшири. Той зърна сред дърветата обширно празно пространство, злокобно огряно от луната. Полегат склон, покрит с високи треви и пръснати, обрасли в мъх камъни, извеждаше до руините на огромния черен храм. Външната стена беше срутена на няколко места, изкорубеният покрив изглеждаше застрашително наклонен. В този миг по средата на склона един черен силует се метна пъргаво на голям камък и приседна на задните си лапи. Съдията ясно различи заострените уши и дългата рунтава опашка. Животното беше наистина огромно.

Съдията погледа за миг зловещите руини, сред които не се усещаше признак на живот, въздъхна и стъпи на стръмната пътека, белязана от грубо дялани камъни. Когато наближи лисицата, вдигна с две ръце тоягата. Животното се смъкна с изящен скок на земята и се разтвори в мрака. Тук-там тревата се раздвижваше, от което личеше, че наоколо е пълно с лисици.

Вече пред входа съдията поспря и огледа малкия преден двор, затрупан с отломки. Покрай стената от покрива бяха нападали разкапани греди, във въздуха се носеше лек мирис на гниене. В ъгъла се издигаше статуя на лисица в естествен ръст, седнала на гранитен пиедестал. Червен парцал, вързан на врата й, беше единственият белег за човешко присъствие. Самият храм представляваше обрасла в бръшлян едноетажна квадратна постройка от потъмнели с годините тухли. Десният ъгъл бе срутен и точно там покривът висеше заплашително. На много места керемидите бяха изпадали и се виждаха черните греди на скелето. Съдията изкачи трите гранитни стъпала и затропа с тоягата по дървената врата. Част от нея се откърти и падна на земята с трясък, който процепи нощната тишина. Съдията изчака напразно нещо да се раздвижи, след което бутна вратата и влезе. От лявата му страна идваше мъждива светлинка. Ди заобиколи ъгъла и застина: под запалената свещ, поставена в една ниша, лежеше някаква фигура, омотана в мръсни парцали. На мястото на главата към съдията се блещеше един череп с черни празни орбити.

— Престанете с тези детинщини! — студено заповяда той.

— Нормално беше да изкрещите и да побегнете — обади се тънък гласец иззад гърба му. — И тогава щяхте да си счупите крака.

Съдията се обърна бавно и се озова лице в лице със слабо момиче, облечено в широка куртка от груб плат и панталон, чийто плат бе изтъркан до основата. Красивото лице изглеждаше безизразно, но в големите очи се четеше страх. В кръста на съдията бе опряно острието на дълъг нож и ръката, която го държеше, не трепваше.

— Сега ще трябва да ви убия — добави момичето със същия нежен глас.

— Много хубав нож имате — без да бърза, изрече съдията. — Този синкав отблясък…

Момичето сведе очи, съдията пусна тоягата и сграбчи тънката й китка.

— Без глупости, Шафран! — рязко каза той. — Праща ме Малък Феникс, познавам се и с господин Сун.

Тя тръсна глава, хапейки долната си устна.

— Чух, че лисиците ми се разшаваха, и си помислих че е Сун — каза тя, вперила поглед в лежащото чучело. — Като ви видях да се качвате насам, запалих свещ над моя любим.

Съдията пусна китката й.

— Не може ли да седнем някъде, Шафран? Искам да си поприказваме.

— Само приказки, няма игри — сериозно отвърна тя. — Любимият ми е много ревнив — момичето пъхна ножа в ръкава си и се приближи до лежащата фигура.

— Няма да му дам да си играе с мен, скъпи! Обещавам ти! — прошепна тя, придърпвайки изкърпения саван.

После погали леко черепа, взе свещта и влезе в една сводеста вратичка насреща.

Съдията я последва в тясна, вмирисана на плесен стая. Момичето постави свещта на маса от нерендосани дъски и седна на едно бамбуково столче. Плетена табуретка довършваше цялото обзавеждане на стаята, като се изключи купчината парцали в ъгъла, която явно служеше за постеля. Горната част на стената и част от покрива липсваха, така че на места се виждаше небето. През зеещите отвори бе нахлул бръшлян, който се спускаше като завеса пред голите тухли. По прашния под с глух шепот се ронеха сухи листа.

— Голяма задуха е тук — каза тя, смъкна куртката си и я захвърли върху купчината дрипи в ъгъла.

Закръглените рамене и красивите й гърди бяха зацапани с прах. Преди да седне, съдията опита разнебитената табуретка. Момичето гледаше втренчено пред себе си и разтъркваше гърдите си. В стаята не беше толкова топло, но между гърдите й се стичаше струйка пот, оставяйки черна бразда по заобления корем. Мръсните сплъстени коси бяха хванати с червен парцал.

— Отначало моят мил стряска, като го видиш, нали? — обади се внезапно тя. — Но е много добър, никога не ме оставя сама и винаги ме слуша, като му говоря. Нямаше си глава горкият, та му сложих най-големия череп, който намерих. И всяка седмица го издокарвам с нова дреха. Ей там, в задния двор ги изкопавам. Има много черепи и кости… също и хубави платове. Защо Сун не дойде тази вечер?

— Много е зает и ме натовари да ти предам… — тя бавно повдигна глава.

— Зная. Толкова много неща има да отсее. Преди осемнайсет години е станало, така ми каза. Но онзи, който е убил баща му, още е тук. Само да го открие, и ще му отсече главата на дръвника.

— Аз също се опитвам да го открия, Шафран. Припомни ми, моля ти се, как се казваше…

— Как се казваше? Сун не знае. Но ще го открие. И моят баща да беше убит, и аз щях…

— Мислех, че си сираче.

— О, не. Баща ми понякога идва. Много е добър. Но пък тогава… защо ме излъга? — попита с жалостив глас тя.

Очите й внезапно загоряха с трескав пламък и съдията я прекъсна кротко.

— Сигурно бъркаш нещо. Баща ти не може да те излъже.

— Излъга ме! Каза, че си увива главата с шал, защото е много грозен. Но Малък Феникс го видяла, след като си тръгна оттук онази нощ, и ми каза, че не бил никак грозен. Защо крие от мен лицето си?

— А майка ти къде е, Шафран?

— Умря.

— О, да… Тогава кой те е отгледал, баща ти ли?

— Не, старата ми леля. Не беше много добра към мен, даде ме на едни лоши хора. Аз избягах, но те ме намериха и тук. Първо бяха двама и довтасаха посред бял ден. Аз се качих на покрива, ама си струпах цяла камара черепи и кости до мен. Почнах да ги хвърлям по тях и те избягаха. После през нощта дойдоха трима. Но моят мил си беше тук и те побягнаха презглава и много крещяха. Единият се спъна в камък и си счупи крака. Само да бяхте видели как го влачеха другите!

Момичето се изкиска пронизително и екотът изпълни празната стая. Нещо прошава в бръшляна и съдията Ди се обърна. Четири-пет лисичи глави се подаваха над срутената стена, вторачили в него странните си зелени очи. Той се обърна към девойката. Тя бе заровила лице в шепите си, тялото й трепереше, сякаш от студ, но раменете й бяха мокри от пот.

— Сун ми каза, че обикновено идвал тук с господин Мън, търговеца на чай… — побърза да каже съдията Ди.

Шафран отпусна шепите си.

— Търговец на чай ли? — попита тя. — Никога не пия чай. Само кладенчова вода. А сега и тя не ми харесва… А, да… Сун ми каза, че живее при някакъв търговец на чай — замисли се за миг тя, после продължи усмихната: — Сун идваше всяка вечер с флейтата си. Лисиците ми много харесват музиката му, а той мен много ме харесва. Каза, че ще ме отведе на едно много хубаво място, където всеки ден ще мога да си слушам музика. Но не бивало на никого да казвам за него, понеже не можел да се ожени за мен. Аз му казах, че оттук не мърдам и че няма никога да се омъжа. Защото тук е моят мил и аз за нищо на света няма да го оставя. Никога!

— Сун не ми е говорил за баща ти.

— Че как иначе! Татко ме зарече думица да не обелвам. А ето на, на вас ви разказах за него! — тя го погледна уплашено и се хвана за гърлото. — Не мога да преглъщам… много ме боли гърлото… и главата. От ден на ден все повече — добави тя и зъбите й затракаха.

Съдията Ди стана. Това момиче трябваше да бъде отнесено оттук възможно най-скоро. Явно, че беше сериозно болно.

— Ще кажа на Малък Феникс, че не ти е добре, и ще дойдем двамата утре сутринта. Баща ти никога ли не ти е предлагал да отидеш да живееш при него?

— Не, защо? Каза, че другаде няма да мога да се грижа за моя мил и за лисиците.

— Ти внимавай с тях, може да те ухапят…

— Как смеете да говорите такива неща! — гневно го прекъсна момичето. — Моите лисици никога няма да ме ухапят! Някои дори спят с мен, ей там, в ъгъла, и ми ближат лицето. Вървете си, вече не ви обичам!

— Аз много обичам животните, Шафран. Но понякога и те се разболяват, също като нас. И ако някоя болна те ухапе, ще се разболееш и ти. Утре ще дойда пак. Довиждане!

Тя го последва до предния двор и като посочи статуята на лисицата, каза срамежливо:

— Много ми се иска да подаря този красив червен шал на моя мил. Дали ще ми се разсърди каменната лисица?

Съдията се замисли. Реши, че за сигурността на момичето ще е по-добре чучелото да си остане, както беше в момента.

— Според мен каменната лисица ще побеснее от яд. По-добре й остави шала.

— Благодаря ви. Ще направя закопчалка за палтото на моя любим със сребърните игли за коса, които Сун ми обеща. Кажете му да ми ги донесе утре, много ви моля.

Съдията кимна и мина през порутената порта. В пущинака, окъпан от лунна светлина, не се виждаше нито една лисица.