Роберт ван Хюлик
Поети и убийци (18)

ГЛАВА XVI
Подготвя се излет в планината; съдията Ди спасява Луо от неприятно положение

Рояк млади прислужнички се суетяха около трите официални носилки, които чакаха в главния двор на резиденцията. Едни застилаха с брокатени покривала възглавничките, други товареха чайници и кутии със сладкиши. Подразнен от неспирния весел брътвеж, съдията Ди се упъти към домоуправителя, който разговаряше с водача на десетината носачи, наклякали до стената. Бяха издокарани в безупречно чисти кафяви куртки и широки червени пояси. Служителят осведоми съдията, че поетическата сбирка в библиотеката е приключила. Гостите се разотишли по стаите, за да се преоблекат, това правел в момента и Луо.

Съдията се отправи към своето крило. Изнесе един стол пред плъзгащите се врати и се отпусна изтощен на него. Подпря брадичка с дясната си ръка, чийто лакът лежеше в лявата длан, отпусната на коленете, и мрачно се загледа в скалата сред езерцето, така умиротворяваща в бледнеещата светлина на късния следобед. Протяжен крясък го накара да вдигне глава. Ято диви гъски спокойно размахваха криле в синьото небе. Есента бе дошла.

Съдията стана и влезе в стаята. Потънал в мисли, се преоблече машинално в тъмновиолетовата роба, която бе носил предната вечер. Докато нагласяше на главата си високата шапка от колосана коприна, чу чаткането на железни ботуши в предния двор. Военният ескорт бе пристигнал, което означаваше, че бе дошло време за тръгване към планината. Брат Лу го настигна, докато прекосяваше главния двор. Гробарят беше в износена синя роба, хваната на кръста с конопена връв, със сламени сандали на краката. Държеше тояжка със закрепена в края й бохча с дрехи. На мраморната тераса пред главното крило вече се бяха изправили Луо, академикът и дворцовият поет, издокарани в пищни брокатени одежди. Когато Лу и Ди ги наближиха, гробарят се обади троснато:

— Не обръщайте внимание на облеклото ми, господа! Ще се преоблека в храма на скалата. Нося си в бохчата най-хубавите дрешки.

— Както и да сте облечен, вие сте неотразим, брат Лу! — весело подвикна академикът. — Качете се с мен, Чан, трябва да разрешим литературните си разногласия.

— Вървете — каза гробарят. — Аз идвам пеша.

— В никакъв случай, брат Лу! — запротестира магистратът Луо. — Пътят е доста стръмен и…

— Много добре го познавам, а и далеч по-стръмни съм изкачвал — отвърна му гробарят. — Обичам движението и планинските гледки. Затова и минах, да ви кажа да не се притеснявате за мен.

И той се отдалечи, метнал тояжката си на рамо.

— Добре, в такъв случай, надявам се, че вие ще пътувате с мен, Ди! — предложи Луо. — Госпожица Юлан ще бъде в третия паланкин заедно с прислужничката на първата ми съпруга, която ще се грижи за нея. Да ви отведа ли до носилката, ваше сиятелство? — обърна се Луо към академика.

Магистратът заслиза по мраморните стъпала, следван от академика и дворцовия поет, а трийсетината войници вдигнаха оръжие за почест. Докато Луо и съдията се качваха във втората носилка, на терасата се открои изящната фигура на Юлан, облечена в ефирна, дълга до петите роба от бяла коприна, а върху нея — синьо брокатено елече, извезано със сребърна сърма. Косата й бе вдигната високо в сложна прическа, закрепена със сребърни игли, от чиито краища висяха проблясващи сапфири със златен филигранен обков. След нея ситнеше възрастната прислужница в проста сива рокля.

— Забелязахте ли робата и иглите за коса, Ди? — мрачно изрече Луо, докато се наместваше удобно сред възглавниците. — Даде й ги първата ми съпруга. Нашата поетическа сбирка не продължи дълго. Академикът и Чан се въздържаха да ми кажат откровено мнението си за моите стихове, гробарят дори не си правеше труд да скрие досадата си. Крайно неприятен човек! Но пък трябва да спомена, че Юлан направи няколко много уместни забележки. Тази жена притежава изключително тънък усет за езика. Така, а иначе без всякакво затруднение успях да разбера къде се е намирал всеки от тях по време на процеса срещу генерал Мо. Достатъчно беше да отворя дума за делото и академикът тозчас изнесе цяла лекция. Представете си, цензорът го бил викал, за да изслуша мнението му за положението в областта! Чан Ланпо също е бил тук по онова време, за да преговаря с недоволните селяни. Семейството му притежава почти половината обработваема земя в окръга. Чан присъствал на съдебните заседания, за да наблюдава човешките характери и страсти, поне така заяви. Брат Лу пък изнасял в стария храм на града серия беседи върху един будистки текст. Но пък не успях да ги попитам дали са били в езерната област при задържането на Юлан. А вие какво направихте с момичето от светилището на Черната лисица?

— Тя издъхна, Луо, почина от бяс. Навярно лисиците са я заразили. Непрекъснато ги галеше, дори им позволяваше да я ближат по лицето. Така че…

— Много неприятно, Ди!

— Много неприятно, защото сега вече не остана никой, който да…

Съдията не довърши, защото в този миг медните гонгове гръмнаха оглушително… Паланкините бяха прекосили съдилището и се намираха при главния вход на резиденцията. Дванайсет стражници оглавиха шествието, като четирима от тях удряха медните гонгове, а останалите носеха големи, лакирани в червено табели с едри позлатени йероглифи: „Трибунал на Цинхуа“ или „Направете път!“ Същите надписи се четяха и на фенерите, които щяха да бъдат запалени на връщане.

Тежката желязна порта се разтвори и шествието излезе на улицата: отпред стражниците, следвани от трите носилки с по десет войници от двете страни, и още десет войници открая, всичките въоръжени до зъби. Възбудената, празнично облечена тълпа се отдръпваше, за да стори път, оттук-оттам се чуваха възгласи: „Да живее нашият магистрат!“ Съдията Ди със задоволство отбеляза това ново доказателство за популярността на неговия колега. След като излязоха от главната улица, гълчавата замря и съдията Ди каза:

— Много се надявах Шафран да разпознае убиеца, Луо. Смъртта й е наистина тежък удар, защото сега не разполагаме с никакво доказателство. И все пак вътре в себе си съм убеден, че е някой от вашите гости. Един от тях със сигурност е бащата на Шафран и този човек е убил нейния брат, както вече ви казах след посещението при лелята на Шафран. Сега мога да добавя, че той е убиецът и на танцьорката Малък Феникс.

— Велики небеса! — възкликна Луо. — Значи, с други думи, аз…

Съдията Ди го възпря с ръка.

— За съжаление моето откритие няма да ви помогне с нищо, докато не успеем да докажем кой всъщност е нашият човек. Позволете ми накратко да ви опиша положението. Най-напред ще започна с вчерашното убийство на Малък Феникс. Ще продължим с онзиденшното убийство на кандидата Сун — всичко в светлината на процеса срещу генерал Мо отпреди осемнайсет години. След това ще стигнем и до убийството на прислужничката от манастира „Бялата чапла“. Този обратен хронологичен ред всъщност съответства на една последователност във времето. Да започнем с убийството на танцьорката. Най-важният момент тук е, че Малък Феникс е видяла бащата на Шафран да се връща от светилището, където е ходил да види дъщеря си. Тази среща не е направила впечатление на танцьорката, тъй като никога преди това не е била виждала този мъж. Вчера следобед Малък Феникс пожела да огледа залата, където трябваше да танцува същата вечер, и влюбената в нея Юлан я доведе в резиденцията. Малък Феникс казала на поетесата, че ще изпълни „Феникс сред пурпурни облаци“, коронния й танц. После вижда вашите трима гости и кратката среща с тях я кара внезапно да смени програмата си. Вместо предвидения, многократно изпълняван „Феникс сред пурпурни облаци“, който неизменно й е носил успех, решава да танцува „Напев на Черната лисица“. А този танц досега не е показвала, не е разполагала дори с точната партитура.

— Велики небеса! — отново възкликна Луо. — Значи момичето е познало мъжа, когото е срещнало при светилището.

— Именно! Момичето го е разпознало, но той се е направил, че за пръв път я вижда. И така, тя се е канела да му поосвежи паметта с „Напев на Черната лисица“. След танца, докато пие чашка с него, защото обичаят изисква да почете всеки от гостите, е щяла да му обясни, че е наясно с неговото бащинство, и да му представи исканията си. Беше млада, изгаряше от амбиции и предполагам, че ако въпросната личност е Цао или Чан, се е готвела да пожелае въвеждане в най-изисканите столични среди и като добавка — прилична месечна издръжка. В случая с гробаря навярно е щяла да настоява той да й стане благодетел, може би да я осинови, за да пробива с името му. Изнудване в чиста форма.

Съдията замълча, поглади брадата си и с въздишка продължи:

— Умно момиче беше, но е подценила жертвата си. Той е замислил убийство на часа, щом я е разпознал. Когато вие обявихте, че тя ще покаже „Напев на Черната лисица“ — недвусмислен знак, че момичето е разпознало бащата на Шафран и че има намерение да извлече изгода от това, — решава да се възползва от първия удобен случай. Фойерверките му го предоставят много скоро и той не го изпуска, както ви обясних снощи. Тези разсъждения, Луо, ми дават основание да заявя, че убиецът е някой от вашите трима гости.

— Колко съм доволен, че Юлан е извън подозрение — възкликна магистратът. — Вярно, че все още не сме открили кой от тримата е, но вие спасихте кариерата ми, старши братко. Сега с чиста съвест мога да представя в доклада си убийството на танцьорката като случай, нямащ нищо общо с Юлан. Никога не ще успея да ви се отблагодаря, аз…

Думите му бяха прекъснати от отривисти заповеди и дрънчене на оръжие. Шествието напускаше града през Западната врата.

— След това идва — побърза да продължи Ди — убийството на Сун. По време на процеса срещу генерала той е бил петгодишен и веднага е бил откаран в столицата при чичо му. Можем само да гадаем как и откъде е научил, че обвинението срещу баща му е несправедливо. Предполагам, че е знаел за изневярата на майка си, може чичо му или друг някой да му е разказал цялата история, когато е пораснал. Не и леля му обаче, защото преди никога не е идвал в Цинхуа. По някакъв начин е разбрал, че плодът на тази връзка е Шафран, и тогава решава да дойде тук, за да се свърже със своята сестра. Започнал е да издирва в архивите и всички възможни подробности по процеса срещу баща си. Шафран не му е казала, че баща й я навестява от време на време, но пък на баща си е разказала всичко за Сун: че се казва Айуен, че е дошъл, за да отмъсти за убийството на баща си и че е на квартира у търговеца Мън. Мъжът отива в дома на Мън и убива Сун.

Магистратът кимна одобрително.

— И след това, Ди, обръща наопаки жилището на Сун, за да намери документи, в които се споменава името му. Възможно е кандидатът да е открил стари писма на генерал Мо или на майка си. Властите са конфискували цялото имущество на генерала, но пък няма начин семейството да не е получило обратно някоя и друга дреха и точно в нейния подгъв Сун да е открил поверителни документи или знам ли точно какво…

— Това ще научим, Луо, когато открием кой е убиецът, и съберем достатъчно улики, за да можем да го разпитаме. Засега обаче не виждам как можем да го постигнем. Но преди да обсъдим този въпрос, ми се иска да се вгледаме и в третия случай — обвинението срещу поетесата, че е пребила до смърт с камшик своята прислужничка. Кажете ми доведе ли до някакви изводи сравнението между двете писма?

— Изводите са доста несигурни, Ди. И двете са писани от истински ерудит, а както знаете, стиловите изисквания са много строги. Има си установени изрази за всяко въображаемо или действително явление, за заключения на мисълта или за описание на постъпки и всеки образован литератор умее да постави точния израз на нужното място. Друго щеше да е, разбира се, ако писмата бяха писани от не толкова начетен човек — щеше да е по-лесно да се открият грешки или характерни особености на езика. В случая долових само известно сходство в използването на някои предлози, което евентуално би могло да се приеме за някакво указание, че двете писма са писани от един и същ човек. Толкоз, Ди, съжалявам!

— Ех, ако можех да зърна оригиналите на тези писма! — възкликна съдията. — Изучавал съм графология и нямаше да ми е трудно да открия истината. Но за това ще отиде цял един ден в столицата, а и се съмнявам, че Столичният съд би ми предоставил оригиналите.

Той ядно задърпа мустаците си.

— Защо пък да са ви нужни на всяка цена писмата, Ди? Толкова проницателен човек като вас, старши братко, не може да не изнамери някакъв друг начин, за да се разбере кой от тримата е убиецът. Ами че виновникът е водил двойствен живот! Вие навярно сте доловили нещо в начина им да разговарят или в…

Съдията недоволно поклати глава.

— Никаква надежда, Луо! Главното затруднение за нас идва от това, че и тримата заподозрени са необикновени личности, чиито действия и реакции не могат да бъдат съдени по нашите общоприети критерии. Нека си го признаем, Луо: тези трима мъже ни превъзхождат и по знания, и по талант, и по опит — да не говорим за видната им роля в националния живот. Откритият разпит би довел и двама ни до пълен провал. Дребните хитрини на занаята също едва ли ще доведат до нещо. И тримата са изключително умни, приятелю, владеят се отлично и познават живота. Специално академикът пък има и много по-голям опит от нас в разследването на престъпления. Пълна загуба на време би било да се опитваме да ги блъфираме или да ги плашим.

— Откровено казано, Ди — унило вметна Луо, — аз не мога все още да си представя, че някой от тези велики писатели може да е извършил толкова долнопробни престъпления. Вие наистина ли мислите, че е един от тримата?

— Ние просто предполагаме — сви рамене Ди. — Например мога да си представя, че академикът, преситен от богатия си опит и изпитал всичко, което един нормален живот може да предложи, търси по-особени усещания. Дворцовият поет пък е обзет от съжаления, че е живял вторично, и се съмнява в стойността на поезията си. Подобно гнетящо чувство може да избие в най-невероятни действия. А брат Лу, както научих от вас, преди да достигне вътрешното си преображение, жестоко е мачкал селяните от своя манастир. Сега пък, както изглежда, е решил да се извиси над доброто и злото, което е твърде опасна позиция. Просто ви представям някои от възможните основания, за които се сещам в момента. Всъщност нещата са много по-сложни.

Дребничкият магистрат кимна, бръкна в една от кошничките, извади шепа дребни сладки и замислено ги захруска. На съдията Ди много му се пиеше чай, но чайникът се намираше под седалката, а точно в този момент носилката се наклони застрашително.

Той надникна през перденцето и видя, че се изкачват по стръмен баир сред високи борове. Луо избърса пръсти в кърпичката и се обади отново:

— Обичайните проверки също едва ли ще доведат до нещо, поне що се отнася до Чан и Цао. И двамата ми казаха, че са си легнали рано онази вечер, когато е бил убит Сун. Но както знаете, общинската странноприемница, където бяха отседнали, е голяма, направо огромна, и винаги оживена. Непрекъснато пристигат и си заминават разни чиновници, по всяко време на денонощието. Няма начин да проверим дали са казали истината. При това, естествено, и да са излизали посред нощ, са го направили внимателно, с всички предпазни мерки. А с гробаря как е?

— Нищо обещаващо. Сам се уверих, че всеки може да влиза и да излиза, както си иска, от онзи храм. Освен това оттам тръгва пряк път за квартала при Източната врата, където живее търговецът на чай. Да, смъртта на Шафран ни вкара в задънена улица, Луо!

Двамата магистрати потънаха в мрачно мълчание. Съдията Ди бавно прокара пръсти през бакенбардите си.

— Още веднъж се връщам към снощната вечеря — каза той след дълга пауза. — Забелязахте ли колко любезни един към друг бяха вашите гости? И четиримата, включително и поетесата. Вежливи, но и сдържани, приветливи, но без никаква интимност, със зрънце ирония, неизменна при подобен род литературни срещи между хора, достигнали върха на славата. Случвало им се е да се срещат от време на време през последните години и кой може да каже какво точно мислят един за друг, какви любовни спомени или взаимна омраза ги свързват? Никой от тримата не допусна и сянка от истински чувства. С поетесата е по-друго. Тя е страстна натура и тези шест седмици затвор и изпитания са оставили отпечатъка си върху нея. Снощи тя само за миг повдигна крайчеца на маската си и веднага долових как напрежението сред присъстващите рязко се покачи.

— Говорите за момента, когато изрецитира стиховете си на тема „Весела сбирка“?

— Точно така. Тя изпитва топли чувства към вас, Луо, и аз съм напълно убеден, че никога не би изрецитирала такива стихове, ако заради силното вътрешно напрежение не бе забравила за миг за вашето присъствие. После, когато излязохме да гледаме фойерверките, тя съумя по някакъв начин да ви се извини. Стиховете не бяха адресирани към вас, а към някой от тримата ви гости, Луо.

— Много се радвам да го чуя — с огорчение в гласа отвърна Луо. — Нейното гневно изстъпление ме стресна. При това стиховете й бяха великолепни, твърде добри, за да са импровизирани в момента.

— Моля, какво казахте? Извинете ме, Луо, замислих се отново за анонимните писма. Ако един и същ човек ги е писал, това означава, че някой от вашите гости толкова силно мрази Юлан, че много му се иска да я види на дръвника. И отново опираме до ключовия въпрос: кой от тримата? Добре, обещавам да поговоря за случая в манастира „Бялата чапла“ с Юлан. Надявам се, че тази вечер ще се представи благоприятна възможност. Ще насоча разговора към анонимното писмо и ще наблюдавам реакциите на гостите, особено на Юлан. Но ви предупреждавам, че не очаквам нещо особено от този опит.

— Много успокоително! — измърмори магистратът и се намести удобно върху възглавниците, като кръстоса ръце на корема си.

Не след дълго излязоха на равно и паланкинът спря сред шумна гълчава. Намираха се на широка каменна площадка, обградена от грамадни столетни борове, чиято наситена зеленина със синкави отблясъци даваше името на Смарагдовата скала. В самия край на скалата бе кацнал малък павилион, отворен от четирите страни, с масивни колони от необработено дърво. Скалата висеше над дълбока пропаст. Насреща се виждаха два хребета, единият на равнището на павилиона, другият — доста по-висок, изрязан на фона на аленеещото небе. От другата страна на площадката сред клоните на боровете се мержелееше островърхият покрив на малък храм. Сергиите с ядене пред него бяха разчистени заради посещението на магистрата, на тяхно място димяха фурните, приготвени от готвачите на Луо. Прислугата се суетеше около подредените под дърветата маси. Там щяха да се гощават стражниците, пазачите и другите съдебни служители. И за носачите и кулитата щеше да остане нещо от храната и виното.

Магистратът пристъпи към първия паланкин, за да приветства академика и дворцовия поет, но в този миг вниманието на всички бе привлечено от силуета на разпасания гробар, който изникна в края на пътя. Краищата на робата му бяха запретнати и напъхани в конопената връв, отдолу се виждаха яките му космати крака. Беше преметнал съвсем като селяните тояжката си с бохчата на рамо.

— Приличате на истински отшелник, братко Лу! — възкликна академикът. — Но като ви гледа човек, едва ли би казал, че се храните само с шишарки и роса.

Устните на тлъстия Лу се разтегнаха в нещо като усмивка, като откриха неравни кафяви зъби, и той се запъти към храма. Магистратът Луо поведе останалите по застланата с борови иглици пътечка до гранитните стъпала на павилиона. Съдията Ди, който крачеше най-отзад, забеляза, че четирима стражници не се бяха присъединили към останалите около импровизираната кухня, а клечаха до един голям бор на половината път между павилиона и храма. Заострените им шлемове бяха на главите, мечовете — преметнати на гърба. Ди позна сержанта, когото беше срещнал в съдилището — това беше охраната на Юлан. Отговорността на магистрата за нея се разпростираше само върху собствения му дом. Сега затворничката се намираше извън него и охраната беше нащрек: ако се случеше нещо с нея, тези мъже отговаряха с живота си. Това застрашително присъствие на веселото тържество накара съдията да потръпне.