Роберт ван Хюлик
Поети и убийци (12)

ГЛАВА X
Висши сановници философстват; една весела сбирка е помрачена от престъпление

Преди да излезе от боровата горичка зад храма „Проникновено озарение“, съдията остави фенера си до едно дърво. Поотупа криво-ляво дрехите си и влезе във вътрешния двор на храма през задната врата. Прозорецът на ъгловата стая, където му се бе сторило, че зърва брата гробар, сега бе затворен. Двама монаси разговаряха на стълбите на главното здание и съдията се насочи към тях.

— Дошъл съм да се видя с брат Лу, но той като че ли е излязъл.

— Брат Лу пристигна онзи ден, господине, но тази сутрин се премести в резиденцията на негово превъзходителство магистрата Луо.

Съдията им благодари и излезе през главния вход. Клекнали на пътя, двамата носачи играеха комар с бели и черни камъчета. Скочиха на крака веднага щом видяха съдията, който им нареди да го закарат обратно в съдилището. Там веднага се отправи към централния двор. Искаше да поговори с Луо, преди да пристигнат гостите, и едва след това набързо да се преоблече подобаващо.

Пет-шест прислужнички се суетяха в изисканата градина пред главното здание и окачваха разноцветни фенери по клоните на разцъфналите храсти. Двама мъже гласяха до езерцето с лотоси бамбуково скеле за фойерверките. Съдията вдигна очи към терасата и забеляза магистрата Луо, който увлечено обсъждаше нещо със съветника си. Магистратът беше в елегантна роба от син брокат и с черна копринена шапка с дълги краища. Успокоен, че вечерята още не е започнала, съдията изкачи забързано широките дървени стъпала, излъскани с восък. Когато го видя на терасата, дребният магистрат възкликна:

— Ето ви най-сетне! Но вие още не сте се преоблекли, а гостите ще пристигнат всеки миг!

— Имам спешно съобщение за вас, Луо. Трябва да поговорим насаме.

— Као, идете да видите дали домоуправителят няма нужда от вас в банкетната зала. За какво става дума? — попита сухо магистратът, когато съветникът се отдалечи.

Облегнат на парапета, съдията разказа на своя колега как „Напев на Черната лисица“ го бе отвел в изоставеното светилище, и предаде най-същественото от разговора си с Шафран.

— Великолепно, старши братко, великолепно! — провикна се Луо със сияеща усмивка, когато съдията завърши разказа си. — Тоест убийството наполовина е изяснено, понеже вече знаем мотива. Сун е търсил следи от убиеца на своя баща, но убиецът го е изпреварил и е умъртвил клетия младеж. Именно бележките на Сун за убийството отпреди осемнайсет години е търсил негодникът в дома на студента. И ги е намерил! — съдията кимна одобрително и Луо продължи: — Сун е издирвал в съдебния архив подробности около убийството на своя баща. Трябва веднага да насочим вниманието си към досиетата от годината на Кучето и да търсим убийство, отвличане или друго неизяснено дело, свързано със семейство Сун…

— Името е без значение — възрази съдията. — Кандидатът се е опитвал да пази проучванията си в тайна и не бих се учудил, ако името Сун е измислено. Той е имал намерение да разкрие самоличността си и да предяви официално обвинение едва след като открие виновника и държи в ръце изобличаващите улики. Престъпникът наистина е убил Сун, но ние вече сме по следите му. Много ми се иска да се срещна и с още един мъж, бащата на Шафран — продължи съдията, поглаждайки бакенбардите си. — Този недостоен човек позорно е изоставил незаконното си дете в онова отвратително място. На всичкото отгоре тя е болна. Трябва да накараме танцьорката да проговори, Луо! И да не знае кой е бащата на Шафран, поне може да ни го опише, тъй като го е видяла, когато е излизал от светилището, без шал, с открито лице. Пипнем ли го, ще научим коя е прелъстената от него жена, и ще можем да направим нещо за нещастното дете. Малък Феникс пристигна ли?

— Да, за танцьорките отделихме едно помещение зад банкетната зала. Юлан й помага да се гримира и да се облече. Скоро ще дойдат и другите две танцьорки, затова да избързаме да поприказваме с нея насаме. О, небеса! — възкликна той, облягайки се на парапета. — Ето ги Чан и академика! Трябва веднага да сляза, за да ги посрещна. Вие минете по това стълбище в дъното и побързайте да се преоблечете, Ди!

Съдията се завтече по тесните стълби към своята пристройка. Облече тъмносиня роба с ненатрапчиво извезани растителни мотиви, съжалявайки, че бе принуден да бърза със заминаването си и нямаше да може да присъства при изясняването на това странно убийство. Щом извадеше наяве самоличността на убития преди осемнайсет години баща на Сун, Луо трябваше да насочи усилията си към обстоятелствата около неговата смърт и да разпита всички, които са го познавали приживе. Това щеше да отнеме дни, ако не и седмици. Той самият щеше да се погрижи Шафран да бъде преместена на подходящо място. След оздравяването й Луо можеше да я разпита за разговорите й със студента.

— Но защо Сун е ходел при Шафран? — недоумяваше съдията. Дали е било само поради интереса му към тази странна музика? На пръв поглед не изглеждаше особено вероятно и все пак нищо чудно Сун да бе имал особени предпочитания към нея. Според прислужничката на Мън Сун обичал любовните песни. Сребърните игли за коса, за които са говорили, най-вероятно са били предназначени за Шафран. Съдията Ди съзираше множество интересни насоки, открити пред следствието. Той нагласи велурената си шапка пред огледалото и забързано се отправи към главния двор.

Посрещнаха го отблясъците от брокатените роби върху ярко осветената тераса. Сановниците се възхищаваха на илюминациите в градината, преди да влязат вътре, и това му спести неудобството да се появи в банкетната зала, след като високите гости вече са заели местата си.

Съдията Ди се качи на терасата и най-напред поздрави академика, който бе облечен в пищна роба, а на главата си носеше знака на академичния си ранг — квадратна шапчица с дълга черна панделка, чиито краища се спускаха на гърба му. Брат Лу се бе явил във виненочервена роба, обточена в черно, която му придаваше известно достолепие. Дворцовият поет носеше кафява копринена роба, украсена с извезани растителни мотиви, и висока сърмена шапка. Чан, явно в прекрасно настроение, оживено беседваше с Магистрата Луо.

— Не мислите ли, Ди — попита Луо, щом видя съдията — че изразната мощ е една от най-характерните черти на поезията на нашия почитаем приятел?

Чан Ланпо заклати живо глава:

— Да не си губим времето в празни комплименти Луо! Откак помолих да бъда освободен от дворцовите си задължения, се заех с редактиране и издаване на стиховете си от последните трийсет години. И мога да заявя, че ако нещо им липсва, това е именно изразителна сила! — Луо понечи да протестира, но поетът вдигна ръка. — И ще ви кажа причината — продължи той. — Винаги съм водил спокоен, уединен живот. Вероятно знаете, че съпругата ми също пише стихове и че нямаме деца. Живеем в прелестна къща на село, недалеч от столицата, и аз посвещавам времето си на моите червени рибки и на албумите с пейзажи, а съпругата ми се занимава с цветната градина. От време на време от града пристигат приятели на вечеря и до късно през нощта разговаряме и пишем стихове. Винаги съм се смятал за щастлив човек, но напоследък внезапно си дадох сметка, че поезията ми отразява един измислен свят, изграден от самия мен. Стиховете ми всъщност нямат никаква връзка с истинския живот и затова са безкръвни и нежизнеспособни. И днес, след като се поклоних пред олтара на предците, непрекъснато се питам дали няколко тома бледа поезия са достатъчни, за да оправдаят петдесетгодишно съществуване.

— Светът, който наричате измислен — възрази му Луо — в действителност е по-истински от реалния. Нашият всекидневен живот е мимолетен, а вие сте избрали непреходните ценности на вътрешния мир.

— Благодаря ви за комплимента, Луо, но продължавам да мисля, че ако ми се случи да изживея мигове на наситено чувство, някаква трагедия, събитие, което да разклати из основи спокойното ми битие, тогава бих…

— Вие сте в заблуждение, Чан! — гръмогласно го прекъсна академикът. — Елате насам, брат Лу, бих искал да чуя и вашето мнение. Изслушайте ме, Чан, аз съм на шейсет години, приблизително с десет години по-възрастен от вас. Четирийсет години съм бил на почти всички най-важни постове в управлението, имам голямо семейство и съм изпитал всички силни чувства, които могат да сполетят човек и в обществения, и в частния живот. Мога да ви уверя, че едва след като се оттеглих миналата година и имам възможност да посещавам сам местата, които обичам, започнах да надничам през булото на привидностите и да осъзнавам, че вечните стойности са отвъд нашия земен живот. Докато вие, Чан, сте си спестили подготвителния етап. Вие, приятелю, сте намерили пътя към рая, без дори да си показвате носа през прозореца!

— Сега вече цитирате даоистки текст! — намеси се братът гробар. — Основателят на даоизма е бил само един стар бърборко. Първо обявява, че мълчанието струва повече от всички думи, а после сяда и диктува произведение от пет хиляди йероглифа.

— Не съм съвсем съгласен! — запротестира дворцовият поет. — Буда…

— Буда е бил един мизерен просяк, а Конфуций — педантичен интригант! — сопна се гробарят.

Тази забележка подразни слуха на съдията и той стрелна с поглед академика, но Цао само леко се усмихна.

— След като отхвърляте и трите ни вероизповедания — попита Цао, — вие самият към кое принадлежите?

— Към никое! — незабавно отвърна тлъстият монах.

— Не ви вярвам, вие принадлежите на калиграфията! — провикна се академикът. — Луо, предлагам ви нещо. След вечеря ще разстелем на пода едно от големите копринени пана във вашата банкетна зала и старият Лу ще ни напише някоя своя сентенция. С метла, ако пожелае!

— Прекрасна идея! — откликна Луо. — И ще запазим надписа за бъдните поколения!

Съдията изведнъж си спомни, че бе виждал по фасадите на храмовете или по други сгради прекрасни калиграфии, над шест стъпки високи и носещи подписа „Старият Лу“. Той погледна ужасния монах с уважение.

— Как изписвате тези гигантски йероглифи? — попита той.

— Качвам се на скеле с четка, дълга пет стъпки, и пиша, като настрани се придвижвам по стълба, сложена напряко. Кажете на вашите прислужници, Луо, да ми приготвят едно ведро туш.

— Кой се нуждае от ведро туш? — извиси се мелодичният глас на поетесата.

Грижливо гримирана, тя изглеждаше бляскаво красива. Маслиненозелената роба подчертаваше зрелите й форми. Съдията се възхити на непринудеността, с която се включи в разговора, намирайки верния тон спрямо академика и Чан: свободното отношение на събрат поет, подправено с нотка на уважение. Само дълга кариера на куртизанка би могла да възпита у една жена подобно равнопоставено и прямо отношение към мъже извън семейния кръг.

Старият домоуправител отвори плъзгащата се врата и Луо покани гостите в залата. На четирите дебели колони, лакирани в червено, които подпираха пъстро боядисания гредоред, се виждаха благопожелания, изписани с позлатени йероглифи. На първата се четеше: „Всички се радват в години на всеобщ мир“, на втората — допълнението: „Щастливи, че са управлявани с мъдрост и милосърдие.“ Рамките на откритите странични врати бяха с изящна дърворезба. Отляво беше стаичката, където прислугата затопляше виното, а насреща бе нареден оркестърът от шестима музиканти: двама флейтисти, двама гуслари, една хармонистка и младо момиче с голяма цитра. Музикантите подеха жизнерадостно „Добре дошли, високи гости“ и дребничкият магистрат церемониално предложи на Чан и академика най-почетните места на трапезата, разположена пред огромното тройно пано от бяла коприна на стената в дъното. И двамата запротестираха срещу оказаното им внимание, но накрая все пак приеха. Луо предложи на съдията Ди да седне отляво, като по този начин той се оказваше съсед на Чан, а гробаря настани вдясно. След това напъти поетесата от дясната страна на съдията Ди, а той самият се настани вляво от брат Лу. Всяка от трите маси бе застлана с пищна покривка от червен брокат със златно везмо, чашите и чиниите бяха от фин рисуван порцелан, купичките за вино — от чисто злато, пръчиците за хранене — сребърни. Трапезата беше отрупана със силно подправени меса и риби, тънко нарязан солен бут, патешки яйца и други студени лакомства. Освен високите лампиони, пръснати в залата, на всяка маса горяха по две свещи в масивни сребърни свещници. След като слугите поднесоха виното, магистратът Луо вдигна чашата си и пи за здравето и щастието на своите гости. Всеки хвана пръчиците. Академикът се заприказва с Чан за общи познати в столицата. Съдията се почувства свободен Да се обърне към поетесата и вежливо я попита откога е в Цинхуа.

Била пристигнала преди два дни, охранявана от един сержант и двама войници, и се настанила в малка странноприемница зад „Сапфиреният будоар“. Без сянка от притеснение обясни, че двете със старата управителка навремето работили в един и същ известен столичен публичен дом и сега били много щастливи да си припомнят отминалите дни.

— И с Малък Феникс се запознах в „Сапфиреният будоар“ — добави тя. — Бляскава танцьорка и прекрасно момиче.

— За моя вкус е малко прекалено амбициозна — отбеляза съдията.

— Вие мъжете никога не сте разбирали от жени — сухо отвърна поетесата. — И това навярно е много добре… за нас!

Тя погледна раздразнено към академика, който в този миг подхващаше засукана реч:

— Вярвам, че мога от името на всички ни да изкажа искрени благодарности на магистрата Луо: талантлив поет, прекрасен управник и безупречен домакин! Много сме му признателни, че ни събра тук в навечерието на Празника на луната, нас, малка група стари приятели, така хармонично допълващи се за това угощение! Юлан — насочи той блесналия си поглед към поетесата, — сега вие ще импровизирате за нас една ода по този случай! Темата е „Весела сбирка“.

Поетесата вдигна чашата си и я повъртя за миг в ръцете си. След това издекламира със звучен топъл глас:

Кехлибареното вино изпуска топлина

в златните чаши,

печива и дивеч ухаят в сребърни блюда,

червените свещи пламтят високо и ясно.

Магистратът Луо усмихнат поклати глава, но съдията Ди забеляза някаква сянка в огромните очи на гробаря, приковани в поетесата. Тя изрецитира следващия куплет:

Но виното е пот и кръв на сиромасите,

печивото и дивечът — тяхната плът и техните кости,

червените свещи проливат техните горчиви сълзи.

Настъпи напрегната тишина. Целият почервенял, дворцовият поет изгледа поетесата с гняв в очите.

— Вие говорите за временни затруднения, Юлан, които се срещат в места, сполетени от суша или наводнение — каза той с почти треперещ глас.

— Срещат се навсякъде и винаги и вие отлично го знаете! — сухо му отвърна тя.

Магистратът Луо плесна с ръце. Музикантите подеха ритмична весела мелодия и в залата влязоха две танцьорки, съвсем младички. Бяха с широки роби — едната прозрачна, от газ, другата — небесносиня. Девойчетата направиха нисък поклон пред главната маса, вдигнаха ръце над главите си и започнаха бавно въртеливо движение. Дългите ръкави плавно заплаваха около телата им. Докато едната се вдигаше на пръстите на миниатюрните си ходила, другата присвиваше коляно, и, обратно — двете си разменяха позите в забързан ритъм. Това беше известният танц „Две ластовици напролет“. Колкото и да се стараеха обаче, момичетата не съумяваха да постигнат непринудения порив на опитните танцьорки. Като че ли ги сковаваше съзнанието за собствената им голота под прозрачните дрехи. Гостите бързо престанаха да им обръщат внимание и когато слугите внесоха блюдата на пара, всички оживено си приказваха.

Съдията Ди погледна крадешком напрегнатото лице на жената до себе си, която разсеяно взимаше по някоя хапка от чиниите. От жизнеописанието й бе научил, че е живяла в голяма бедност, и сега можеше да оцени откровеността й. И все пак стиховете й бяха не само неучтиви към домакина, а и направо жестоки.

— Не мислите ли, че одата ви беше малко несправедлива? — попита той, навеждайки се към нея. — Зная, че зад привидното простодушие на магистрата Луо се крие един много съвестен чиновник, който харчи от личните си средства не само за да ни нагости толкова пищно, но и за щедри дарения, за всякакъв вид благотворителност.

— Кой му иска благотворителността! — презрително отвърна тя.

— Все едно дали му я искат, или не, тя все пак помага на мнозина — сухо отбеляза съдията, за когото тази странна жена си оставаше загадка.

Музиката замлъкна и двете млади танцьорки се поклониха под хладните ръкопляскания на гостите. Нови блюда се появиха на масата, поднесе се още вино. Луо стана и обяви с широка усмивка:

— Това, което видяхте, е скромно въведение към главното представление. След шарана със сос ще последва малка пауза, през която можем да излезем на терасата, за да погледаме фойерверките. После ще видите един древен и много рядък танц, присъщ за тази област. Ще го изпълни Малък Феникс в съпровод на две флейти и малък барабан. Заглавието е „Напев на Черната лисица“

Луо седна на мястото си, съпроводен от зачудения шепот на гостите.

— Прекрасно, Луо! — надигна глас академикът. — Най-сетне един танц, който не съм гледал!

— Много интересно! — обади се и дворцовият поет. — Аз съм родом недалеч оттук и зная, че съществуват местни вярвания, свързани с лисиците, но за този танц никога не съм чувал.

— Смятате ли, че е уместно да се показва обреден танц на едно такова… — рязко повиши тон братът гробар.

Краят на изречението му бе заглушен от живите акорди на бърза мелодия. Съдията Ди се обърна, за да продължи разговора си с поетесата, но тя му каза рязко:

— Изчакайте малко, моля ви! Обичам тази музика, танцувала съм на нея преди години.

Съдията съсредоточи цялото си внимание върху шарана със сладко-кисел сос, който наистина беше превъзходен. Откъм градината се зачу свистене. Една ракета процепи въздуха, оставяйки след себе си яркоцветна диря.

— Моля, заповядайте на терасата! — провикна се магистратът Луо. — Изгасете всичко! — заповяда той на изправения в ъгъла пред паното домоуправител.

Всички станаха и излязоха. Съдията Ди се облегна на лакирания в червено парапет до поетесата. От другата й страна застана Луо, а съветникът Као и старият домоуправител спряха малко по-далеч. Съдията се обърна и смътно различи фигурата на академика. Чан и гробарят навярно са до него, помисли си той, но не успя да ги види, защото банкетната зала беше съвсем тъмна.

Огромно многоцветно колело се завъртя лудешки, обсипвайки с искри скелето в градината. Въртеше се все по-бързо и по-бързо, за да се разсипе накрая в дъжд от ярки звезди.

— Много е красиво! — изрече академикът зад съдията Ди.

Последва букет от цветя, който избухна и се превърна в безчет пеперуди, накрая — дълга серия от символични знаци с ослепителни цветове. На съдията му се искаше да поднови разговора си с поетесата, но се отказа, когато видя, че лицето й е пребледняло и сгърчено. Изведнъж тя се обърна към Луо:

— Изключително посрещане, магистрате! Великолепно е!

Обясненията на съседа й потънаха в оглушителни гърмежи и пукот. Съдията Ди вдъхна с удоволствие острия мирис на барут, който долетя от градината. Почувства, че главата му се прояснява, и си помисли, че докато се усети, беше изпил повечко чаши. В този миг на фона на тъмното небе запламтяха йероглифите от обичайната триада: „щастие, охолство, дълголетие“. Излетяха последните ракети и градината потъна в мрак.

— Хиляди благодарности, Луо! — каза дворцовият поет.

Той бе излязъл напред до парапета заедно с академика и брат Лу. Всички те поздравиха магистрата, а Юлан прошепна тихичко на Ди:

— Тази банална триада е съвършено безсмислена. Щастлив ли си, охолството ще те направи нещастен, а дългият живот ще съсипе щастието ти. Да влезем, тук захладня. Вътре вече палят свещите.

Когато гостите заеха отново местата си, се появиха шестима прислужници, високо вдигнали подноси с пирожки. Поетесата още стоеше права.

— Ще отида да видя дали Малък Феникс е готова — обърна се тя към съдията. — Момичето много се надява да си спечели име, танцувайки пред толкова отбрана публика. Сигурна съм, че мечтае да я поканят в столицата — добави Юлан, преди да изчезне под свода точно зад тяхната маса.

— Предлагам да вдигнем наздравица за нашия щедър домакин! — прокънтя гласът на академика.

Всички вдигнаха чашите си. Съдията опита една пирожка. Пълнежът беше от свинско и ситно накълцан лук с много джинджифил. Той забеляза, че пред гробаря бяха сложили безмесен боб, който той не докосваше. Брат Лу мачкаше между дебелите си пръсти късче захаросан плод, вторачен в сводестия портал, през който бе изчезнала поетесата. Магистратът Луо внезапно пусна пръчиците си на масата и извика задавено, сочейки портала. Съдията Ди се обърна светкавично. Смъртнобледа, поетесата стоеше в рамката и гледаше с обезумели очи дланите си. Те бяха целите в кръв.