Кони Мейсън
Лъвското сърце (19)

Глава 19

Застанал здраво сред навявания от вихъра сняг, Лъвското сърце се уви по-плътно в наметалото си и се загледа над крепостните стени с все по-нарастваща загриженост. Беше застанал на парапета рано тази сутрин, чакайки свещеника, и въображението му се развихряше. Напрежението от това, че не знаеше какво става в Драймиър, го изнервяше. Щеше ли отец Кадък да стане поредният заложник? Ванора щеше ли да се съгласи да се върне в Крагдън със свещеника? Дафид щеше ли да я пусне?

Лъвското сърце премига веднъж, после още веднъж, когато една дребна фигурка изникна от снежната вихрушка. Беше чул предупредителния вик на часовия и сърцето му падна в петите, когато видя, че отец Кадък се връщаше сам.

Слезе по външната стълба и стигна в двора точно когато свещеникът и мулето минаха през портата. Отец Кадък слезе с мъка от седлото, с изтощено лице и рамене, превити от тежестта на годините. Вдигна глава и в очите му Лъвското сърце за миг зърна ада.

— Влезте в кулата да се стоплите и да се подкрепите — каза Лъвското сърце.

Макар да нямаше търпение да получи отговор на въпросите си, не можеше да настоява, докато свещеникът не си отпочинеше от пътя.

— Не, лорд Лъвско сърце, трябва да отида в параклиса и да се помоля. Мога да се нахраня и да си почина едва след като помоля господ за помощ в трудния за вас момент. Елате да се помолите с мене, синко.

Дъхът на Лъвското сърце спря. Нещо ужасно се беше случило в Драймиър. Параклисът беше леден като сърцето му и някакво дълбоко предчувствие се размърда у него. Треперейки, той коленичи до свещеника.

Дълбоката тишина беше тайнствена; меките, шумолящи звуци на молитвата на свещеника едва раздвижваха въздуха. Макар да не знаеше за какво се моли отец Кадък, Лъвското сърце прибави собствените си безмълвни молитви към тези на свещеника.

Точно когато му се стори, че ще полудее от чакане, отец Кадък въздъхна и се изправи, а коленете му изпукаха.

— Сега съм готов да се стопля на огъня и да утоля апетита си.

Лъвското сърце придружи свещеника до кулата и го настани пред огнището. Макар че масите тепърва се подреждаха за вечеря, той нареди веднага да бъде донесено греяно вино и храна. Отец Кадък отпи голяма глътка вино и изгледа Лъвското сърце с тъга, която накара сърцето му да падне в петите.

Разбра, без никой да му казва, че новините от Драймиър се възможно най-лошите. Коленете му внезапно омекнаха и той се отпусна на една скамейка.

— Говорете свободно, отче. Какво научихте в Драймиър? Ванора отказа ли да се върне у дома с вас?

— Тя нямаше избор. Дафид я държи против волята й.

— Не, отче, не сте разбрали правилно — възрази Лъвското сърце.

Знаеше, че Ванора е отишла доброволно в Драймиър; според Джайлс тя се е поставила под закрилата на Дафид.

— Нищо не разбирате — каза отец Кадък. — Макар че Ванора е отишла доброволно в Драймиър, не е имала намерение да остава там.

Лъвското сърце изсумтя подигравателно.

— Тя ли ви го каза?

— Не й беше позволено да говори с мене насаме, дори и да се изповяда.

— Тогава откъде ще знаете какво се върти в ума й?

— Аз съм я кръщавал. Наблюдавах я как расте и я ръководих през детските й години, за да стане тази жена, която е днес. Умът й е отворена книга за мене. Тя изразява с безмълвна комуникация онова, което не може да каже с думи. За съжаление, подценила е алчността на Дафид. Помислила е, че ще успее да убеди Дафид да пусне сър Джайлс и неговата дама, без да рискува собствената си свобода. Но е сгрешила.

— Последните й думи към сър Джайлс сочат друго. Да не очаквате да повярвам, че мотивът на Ванора да се предаде на Дафид е бил чисто самоотвержен? Прекалено много искате, отче.

— Ванора ви обича, Лъвско сърце. Вярвам и че вие също я обичате. Тя не е очаквала да се влюби в англичанин, нито пък е очаквала, че Дафид ще излезе от контрол.

Хладна тръпка на предчувствие се плъзна по гръбнака на Лъвското сърце.

— Какво не ми казвате, отче?

— Нося съобщение от Дафид. След два дни смята да доведе Ванора в Крагдън. Каза, че ще я убие пред очите ви, ако вие и вашите войници не излезете от Крагдън, когато той пристигне. Не трябва да носите нито оръжия, нито брони.

— Иска да напусна Крагдън?

— Да. След като вие и хората ви излезете през подвижната решетка, той ще пусне Ванора и ще ви остави да си тръгнете в мир.

— И вие му повярвахте?

Свещеникът вдигна рамене.

— Дафид се е отрекъл от бога. Не вярвам на нито една негова дума.

— И Ванора ли иска да напусна Крагдън?

— Не. Тя не беше доволна от исканията му. Последните й думи бяха предупреждение към вас. Каза, че не бива да излизате от Крагдън, че ако изпълните исканията на Дафид, ще бъдете убит заедно с хората си.

— Казала го е с риск за собствения си живот? — запита Лъвското сърце с глас, изпълнен с неверие.

— Да. Тя не се интересува от Дафид.

— Не мога да направя това, което иска тя, отче. Дафид може да я убие, ако не изпълня желанията му. Питам се — каза той замислено — дали той разбира, че нарушава мирния договор, който собственият му принц е постигнал. Може би блъфира.

Откровеният поглед на свещеника проникваше дълбоко в душата на Лъвското сърце.

— Има и още нещо.

— Говорете.

— Дафид знае, че Ванора носи вашето дете. Каза, че то никога няма да види светлината на деня, ако не се подчините на неговите желания.

Лъвското сърце скочи на крака.

— Какво! Не може да е вярно.

— Не е невъзможно, нали?

Лъвското сърце не можеше да го отрече. Двамата с Ванора бяха спали заедно достатъчно често, за да създадат дете. Страхът за Ванора и детето, което тя носеше, беше толкова голям, че той се разтрепери. Изруга. Щом тя се върнеше жива и здрава при него, щеше да я натупа здравата, задето е изложила на опасност два живота… или щеше безкрайно да се люби с нея.

— Да, отче, напълно възможно е. Къде е Меър? Може би Ванора й се е доверила.

— Тук съм, лорд Лъвско сърце — каза Меър, появявайки се иззад гърба му.

Лицето й беше бледо и измъчено, а от бързата й поява беше ясно, че се е въртяла наблизо.

— Къде е Ванора, милорд? Ще полудея от тревога за нея. Защо не се е върнала у дома с отец Кадък?

— Ще ти кажа всичко, което знам, но най-напред ще те питам нещо.

Меър го изгледа предпазливо.

— Какво искате да знаете?

— Ванора чака ли дете от мене? Говорила ли ти е за това?

Меър пребледня.

— Тя не ми се доверява, но имам основание да вярвам, че е така. Не е имала женския си период от деня, откогато се омъжи. Това е една от причините толкова да се безпокоя за нея.

Устните на Лъвското сърце се изпънаха в права линия. Ако Меър подозираше, че Ванора носи неговото дете, в такъв случай това трябва да е вярно. Без да подбира думите си, той разказа на старата бавачка всичко, което отец Кадък му беше казал.

Вестта, че Дафид възнамерява да убие Ванора, ако Лъвското сърце не напусне Крагдън, накара Меър да се олюлее и да се отпусне на близката скамейка.

— Кажете ми, че не е вярно — замоли се тя. — Не мога да повярвам, че Дафид е способен на това. Бащата на Ванора никога нямаше да уреди този брак, ако познаваше жестоката природа на Дафид.

— Мислиш ли, че той блъфира? — запита Лъвското с глас, изпълнен със страх.

— Алчността и гневът заради обратите на съдбата могат да обърнат хората против бога — намеси се отец Кадък. — Когато Дафид загуби правото си да претендира за Крагдън, изостави ценностите си и потъпка честта си. В сегашното си настроение според мене е способен… на всичко.

Меър избухна в сълзи.

— Агънцето ми е загубено — изхлипа тя.

— Трябва да помисля — каза Лъвското сърце. Извърна се рязко и се отдалечи.

Не можеше да мисли, какво остава пък да води разговор в това си състояние. Стисна здраво юмруци в гняв и отчаяние. Искаше да убива и би убил Дафид, ако беше наблизо. Имаше нужда да остане сам, затова се изкачи по витата стълба към парапета на крепостните стени и стигна до ръба.

Избягвайки контакта със стражите, той се загледа надолу към замръзналата почва, вятърът развяваше наметалото и косата му, но той не чувстваше нито пронизителния студ, нито снега, който хапеше лицето му. Ванора носеше неговото дете и двамата вероятно щяха да умрат, ако той не изоставеше Крагдън в ръцете на Дафид. Беше се заклел да защитава Крагдън и да го пази за Англия, а думата му беше неговата чест. Честта обаче беше нищо, ако означаваше, че трябва да пожертва съпругата си и нероденото си дете заради една купчина камъни.

Дафид наистина ли възнамеряваше да позволи той и Ванора да си тръгнат в мир, чудеше се Лъвското сърце. Не можеше да си представи такова нещо. Дафид искаше смъртта му. Но Лъвското сърце не се подчиняваше на чужда воля щеше да намери начин да се справи с Дафид. Собственият му живот нямаше никакво значение; Ванора и детето, което тя носеше, трябваше да живеят.

Със сигурност трябваше да напусне Крагдън, както беше поискал Дафид. Лъвското сърце слезе от крепостните стени в мрачно настроение. Неговите хора заслужаваха да знаят пред какво ще се изправят, когато излязат от Крагдън.

 

 

— Избрал си единствено възможното за тебе — каза сър Джайлс, след като изслуша обясненията на Лъвското сърце. — Ако не беше лейди Ванора, ние двамата с Диърдри още щяхме да бъдем заложници на Дафид. Докато сме живи, имаме шанс да осуетим плановете му.

— Съгласен съм — присъедини се и сър Брандън. — И последният твой войник по-скоро ще посрещне смъртта, но няма да те изостави, Лъвско сърце.

Лъвското сърце обърна отново погледа си към сър Джайлс.

— Не и ти, Джайлс. Двамата с Диърдри трябва да заминете веднага и да се върнете в Англия.

Сър Джайлс го изгледа изумено.

— Недей да искаш това от мене, Лъвско сърце.

— Заради Диърдри ще ме послушаш. Иди да кажеш на съпругата си.

— Това не ми харесва — каза сър Джайлс, преди да се отдалечи.

Лъвското сърце се обърна към сър Рен.

— Вие и вашите хора можете да останете в кулата, ако решите. Дафид ще ви пощади живота, защото сте негови сънародници.

Сър Рен изглеждаше обиден.

— Ние се заклехме във вярност на вас и лейди Ванора, милорд, и ще спазим клетвата си. Ако тръгнете срещу опасността, това ще сторим и ние.

Тази лоялност смая Лъвското сърце. Той очакваше подобно нещо от англичани, но уелсците имаха избор. Това, че оставаха верни на него, свидетелстваше колко много ценят Ванора.

— Така да бъде. Дафид иска да напуснем Крагдън, когато пристигне, иначе ще убие Ванора. Трябва да излезем без броня и без оръжие. Но аз имам план, с който няма да останем беззащитни. Слушайте ме внимателно, докато обяснявам.

 

 

Ванора спа много малко, след като отец Кадък напусна Драймиър. Опита се да си представи реакцията на Лъвското сърце, когато научи, че тя носи неговото дете, но се отказа, след като си спомни какъв може да бъде гневът му. Замоли се дано яростта му да не му позволи да напусне Крагдън и да излезе на сигурна смърт, защото знаеше, че Дафид не възнамерява да го остави жив. А ако Лъвското сърце умреше, щеше да умре и тяхното дете. Дафид щеше да се погрижи за това.

След отпътуването на отец Кадък Дафид беше я заключил в стаята й. Тя стоя там, докато не я пусна точно преди заминаването им за Крагдън. Беше пожелала да облече бронята си, но Дафид беше забранил. Вместо това беше получила безцветно вълнено наметало, за да закрие грубата кафява туника, беше изведена на двора и качена на коня си.

Обкръжена от дрипавата армия на Дафид, Ванора нямаше друг избор, освен да се подчини, когато излязоха от Драймиър. Следяха я толкова отблизо, че не можеше да избяга, дори да беше поискала. Снегът беше отрупал наметалото й с бели прашинки, чувстваше стъпалата си като две парчета лед, но студът беше най-дребното от нейните притеснения. Отчаяно се молеше да стане чудо.

Въпреки горещите молитви Ванора знаеше, че Лъвското сърце ще направи точно това, което беше заповядал Дафид… и щеше да изгуби живота си. Тормозеше мозъка си, за да търси разрешение, да намери нещо, което да спаси Лъвското сърце и неговите хора, но не можа да измисли нищо. И отново се замоли да се случи чудо.

Тайнствена тишина виснеше над затрупаните от сняг стени на Крагдън, когато армията на Дафид наближи крепостта. Нищо не помръдваше, само леденият вятър вдигаше снежни вихрушки от земята и ги събираше в бели облаци. Ванора едва различаваше очертанията на кулите, докато се взираше във въртящите се снежни стълбове.

Дафид даде знак да спрат точно извън обсега на стрелците, разположени по крепостните стени. Ванора знаеше, че той не поема рискове, но предпазливостта му излезе необоснована. С нарастващ ужас тя видя Лъвското сърце да извежда малката си дружина под вдигнатата подвижна решетка. Не носеха нито броня, нито оръжие.

— Не! — извика тя, подкарвайки коня си през войниците на Дафид.

Щеше да стигне до Лъвското сърце, но Дафид изтръгна юздите от ръцете й, когато тя мина покрай него, и я спря.

Ако Лъвското сърце беше чул предупредителния й вик, не го послуша, повеждайки безстрашно хората си към очакващата го армия на Дафид. Обхваната от ужас, Ванора се разтрепери. Мъжът, когото обичаше, щеше да умре, а тя не можеше да направи нищо.

— Остави го, Дафид — замоли се Ванора. — Крагдън е твой. Това е достатъчно.

— Лъвското сърце не може да остане жив, ако трябва ние с тебе да се оженим — възрази Дафид. — Ако го пощадя, и двамата знаем, че ще се върне с армия.

— Мислиш ли, че Едуард няма да си отмъсти, щом научи за смъртта му?

— Това може да не стане много скоро. В Англия сега има гражданска война. Едуард не може да се върне в Уелс.

Вниманието на Ванора се насочи отново към Лъвското сърце. Неговите хора се подреждаха ветрилообразно зад него в широка дъга. Лъвското сърце спря на няколко конски дължини от Дафид, но достатъчно близо, за да бъде чут.

Погледна за миг към Ванора, после обърна очи към Дафид.

— Крагдън е твой, Дафид. Пусни Ванора.

— Глупак — изсмя се Дафид. — Но аз не съм глупав. Къде са останалите ти хора? Преброих само двадесет души.

— Уелските рицари от Крагдън те чакат вътре.

— Постъпили са умно да не се съюзяват с англичани. Но ти знаеш, че не мога да те оставя жив.

— Знам, че си човек без чест — отвърна Лъвското сърце.

— Не мога да позволя честта да застане на пътя на това, което искам — каза Дафид.

Вдигна ръка и стрелците незабавно излязоха напред, вдигнаха лъковете си и се приготвиха да изпратят стрелите си към невъоръжения англичанин.

— Преди да се срещнеш със Създателя, знай, че детето ти ще умре още когато поеме първия си дъх — каза Дафид. — Ще бъде взето от Ванора в момента на раждането и ще бъде удавено.

Вик на ужас се изтръгна от устните на Ванора.

— Ти си чудовище, Дафид! Бог ще те накаже.

Дафид само се засмя. Като че ли му доставяше огромно удоволствие да дразни Лъвското сърце. В този момент безумният поглед на Ванора падна върху камата на Дафид. Конят й беше много близо до неговия и никой не я видя как се навежда и измъква камата от ножницата. Дори Дафид не заподозря нищо, докато тя не сграбчи врата му в примката на свития си лакът и не опря острието на оръжието до вената на шията му.

Когато той се размърда, тя натисна оръжието към плътта му.

— Кучка! Курва! Какво правиш?

— Заповядай на стрелците си да се оттеглят и да свалят лъковете — изсъска Ванора.

— Ти си жена — изсмя се Дафид. — Няма да ме убиеш.

— Грешиш, Дафид. Ще убия когото и да било, за да защитя съпруга си и детето си. Знаеш, че съм силна. Ако не направиш каквото ти казвам, кълна се, че ще ти прережа гърлото.

— Аз съм ти годеник — възрази Дафид. — Дължиш ми лоялност.

— Лъвското сърце е моят съпруг, дължа лоялност на него.

Лъвското сърце не можеше да повярва на случващото се.

Онова, което беше изглеждало като безнадеждна ситуация, внезапно беше претърпяло неочаквано развитие. Той наблюдаваше с нарастващо смайване как Ванора обръща положението в своя полза. Господи тази жена не се ли страхува? Тръгна напред, но спря рязко, когато Дафид извика:

— Само да се приближиш, ще заповядам на стрелците да стрелят.

— Мисля, че не си в положение да издаваш заповеди — отвърна Лъвското сърце.

— Ще рискувам с Ванора — възрази Дафид.

— Подчини се на Лъвското сърце — посъветва го Ванора и натисна още повече острието в плътта му.

Дафид преглътна трудно.

— По-скоро бих умрял, отколкото да позволя на Лъвското сърце да притежава тебе и Крагдън. Зад мене стоят сто войници. Мислиш ли, че ще го оставят жив, ако ме убиеш?

— Погледни зад себе си! — извика Лъвското сърце достатъчно високо, за да бъде чут през воя на неспиращия вятър. — Обкръжени сте! Сложете оръжие.

— Лъжеш! — извика Дафид.

Внезапно една стрела изсвистя изотзад, поваляйки един от стрелците. Настана бъркотия и мъжете се пръснаха, когато още стрели улучиха мишените си.

— Пусни го, Ванора, и ела при мене — викна Лъвското сърце.

— Кой е там? — извика Дафид, когато видя как хората му се разбягват.

— Уелските рицари на Ванора и селяни, въоръжени с лъкове и мечове — отговори Лъвското сърце.

— Стойте и се бийте! — изкрещя Дафид на хората си. — Не бягайте като страхливци.

Пореден сноп стрели избликна от гъстия снежен воал и сега Ванора вече различаваше сенките през снежната пелена. Думите на Лъвското сърце като че ли бяха верни, но тя едва можеше да повярва, че нейните селяни са взели страната на съпруга й срещу собствените си сънародници. Видя ръката на сър Рен в това и благослови неговата лоялност.

— Ванора! Ела! — извика Лъвското сърце, препускайки към нея.

Тя се разкъсваше. Ако дръпнеше камата от врата на Дафид, двамата с Лъвското сърце щяха да се счепкат. Знаеше и че гордостта на Лъвското сърце ще пострада, ако тя не обърне внимание на думите му. Измъчваше се, че той не позволява тя да се бие редом с него, защото той много добре познаваше умението й да върти меч. Тогава си спомни за детето, което носеше, и гневът й утихна. Лъвското сърце беше прав. Тя вече беше изложила на опасност скъпоценния живот, който носеше, и не можеше да продължава да действа така безразсъдно.

В мига, когато дръпна острието от гърлото на Дафид, тя смушка коня си. Дафид изруга и посегна към юздите й, докато тя прелиташе покрай него.

— Ще убия и двама ви заради това! — извика той.

Ванора стигна благополучно до Лъвското сърце. Имаше толкова неща, които искаше да му каже, но преглътна думите си, когато го погледна в лицето. Чертите му бяха строги, сребристите му очи бяха потъмнели и заплашителни, също като бурята, която бушуваше около тях. Думите му бяха сурови и отсечени.

— Влез в кулата, Ванора. Щом влезеш, спусни подвижната решетка. Така ще бъдеш в безопасност.

— Какво ще правиш?

— Дафид не може да си отиде безнаказан.

Внезапно тя усети, че сър Джайлс, който винаги пазеше гърба на Лъвското сърце, не е тук.

— Къде е сър Джайлс?

— Няма го. Пратих го заедно със съпругата му в Англия, където ще бъдат в безопасност. Повече няма да говорим, любов моя. Направи каквото ти казвам. Чакай ме в кулата.

Внезапно тя чу звука от сблъсък на мечове и разбра, че хората на Лъвското сърце нападат остатъците от армията на Дафид.

— Как стигнаха хората ти до оръжията си?

— Носеха ги скрити под наметалата. — Той измъкна меча си и се насочи с мрачна решителност към Дафид. — Върви, любов моя. Погрижи се за нашето дете — подвикна той през рамо.

Сърцето й се заблъска едва ли не в гърлото, когато видя Дафид да излиза срещу Лъвското сърце. Освен факта, че сър Джайлс не беше там, за да пази гърба на Лъвското сърце, Дафид носеше броня, докато Лъвското сърце нямаше, а това можеше да се окаже съдбоносно за него.

Ванора не можеше да си тръгне. Не и когато Лъвското сърце можеше да има нужда от нея. Тя загледа със страх как двамата се бият посред адския хаос.

И двамата бяха слезли от конете си и се биеха на земята, краката им се хлъзгаха по мокрия сняг, а мечовете проблясваха в намаляващата светлина на зимния ден. Ванора задуши един вик, когато Лъвското сърце се подхлъзна и падна, но той се вдигна след миг и отблъсна Дафид със силната си дясна ръка.

Плътната снежна завеса пречеше на Ванора да следи битката. Лъвското сърце беше по-висок от Дафид, затова тя впиваше поглед в по-високата фигура, докато двамата мъже кръжаха, нападаха и отскачаха назад. Сърцето й едва не спря, когато кракът на Лъвското сърце отново се подхлъзна, но той бързо си върна равновесието и отблъсна Дафид умело и сръчно.

Тогава Дафид падна и Лъвското сърце се хвърли върху него, приковавайки го към замръзналата земя с върха на меча си. Онова, което Лъвското сърце не виждаше, беше един от хората на Дафид, който се промъкна зад него с кама в ръката.

— Не! — извика Ванора.

Но, разбира се, никой не я чу сред врявата на битката. Тя смушка силно коня си и дръпна юздите. Животното се изправи на задните си крака, после се впусна напред.

Тя стигна до нападателя точно когато той вдигна камата си, за да я забие в гърба на Лъвското сърце. Налетя върху него с пълна сила и ударът го отхвърли настрана; той се приземи с глухо тупване. Шумът накара Лъвското сърце да обърне глава. Изражението му стана свирепо, когато видя Ванора, но не каза нищо. Нямаше нужда, мрачните му черти казваха всичко. Игнорирайки безмълвното му предупреждение, тя остана на място, напълно готова да защитава открития му гръб.

— Ванора, не го оставяй да ме убие! — замоли се Дафид.

Тя се вгледа безстрастно в бившия си годеник.

— Ти имаше намерение да ме убиеш, Дафид. Не заслужаваш никаква милост.

— Не. Аз излъгах — заоправдава се Дафид.

— Щеше да убиеш детето ми — нападна го Лъвското сърце.

Ванора се разкъсваше. Ненавиждаше Дафид заради това, което беше възнамерявам да стори с Лъвското сърце и нероденото й дете, но дали искаше смъртта му? Беше толкова погълната от развиващата се драма на живот и смърт, че не осъзна настъпилата около тях дълбока тишина. Мечовете не звънтяха, атмосферата вече не беше напрегната, гласовете на мъжете бяха стихнали.

Тогава тя чу глухия звук на подкови, кънтящи по затрупаната със сняг земя, и погледна покрай Лъвското сърце, за да види откъде идва. Конници, може би две отделения, навели глави срещу поривите на вятъра, яздеха през бойното поле, приближавайки се към тях.

 

 

— Едуард! — извика Ванора, разпознавайки знамето, развявано от вятъра.

— Като че ли пристигам точно навреме — каза Едуард, когато стигна до тях. — Англия е в мир с Уелс, но тук, изглежда, се води война.

Погледна Дафид, който лежеше неподвижен под меча на Лъвското сърце, после обърна поглед към Лъвското сърце, вдигнал една вежда.

Лъвското сърце тъкмо беше започнал обяснението си, когато сър Джайлс спря коня си до него. Той зяпна.

— Джайлс! Мислех, че си на път към Англия.

— Бях, но срещнах лорд Едуард и ескорта му. Обясних му какво се е случило и той предложи двамата с Диърдри да се върнем в Крагдън заедно с него. Това не е всичко, Едуард доведе…

— Това Дафид Девърел ли е? — запита един мъж, който излезе иззад сър Джайлс.

Изненадата на Лъвското сърце беше огромна, когато разпозна Луелин, и му трябваше известно време, за да си възвърне дар слово.

— Той е — отвърна Лъвското сърце. — Сънародникът ти заплашваше да убие съпругата ми. Ще прекъсна мизерния му живот заради това престъпление.

— Не му позволявай да ме убие, Луелин — замоли се Дафид. — Само исках това, което трябваше да бъде мое. Лъвското сърце ми взе годеницата и ме остави без нищо. Крагдън трябваше да бъде мой.

— Какво ще кажеш, Луелин? Трябва ли Лъвското сърце да убие твоя сънародник? — запита Едуард.

Луелин се замисли.

— Годежът ми усмири войнствения ми дух. Виждам, че имате основателна причина, лорд Лъвско сърце, но ви моля да пощадите Дафид. Тъй като съм на път за дома си, за да се приготвя за сватбата си, ще го взема със себе си. Заклевам се, че повече няма да ви безпокои, защото ще го оженя за овдовялата си сестра.

— Не! — възпротиви се Дафид. — Няма да се оженя за Карън. Тя е десет години по-стара от мене.

Луелин вдигна рамене.

— Ако предпочиташ да умреш, сигурен съм, че Лъвското сърце ще изпълни желанието ти.

— И двете възможности не ми харесват — изсъска Дафид. Усмивката на Лъвското сърце като че ли промени намеренията му, защото той побърза да добави: — Много добре, ще се оженя за сестра ти, но въпреки това протестирам.

Лъвското сърце обаче не искаше да остави Дафид да си иде.

— Той не заслужава да живее.

Едуард се намеси:

— Нека Луелин да се разпореди със своя васал така, както намери за добре.

Със забележителна въздържаност Лъвското сърце дръпна меча си от гърлото на Дафид.

Дафид го изгледа буреносно, стана и взе меча си.

— Чуйте ме добре — извика Луелин към остатъците от армията на Дафид. — Върнете си при съпругите и децата си. Нямам спор с Англия в този момент. — Погледът му се върна към Дафид. — Забрави за Крагдън, Дафид. Той принадлежи на Лъвското сърце поради брака му с Ванора. Аз няма да оспорвам правата му над нейните земи.

— Мъдро от твоя страна — изрече сухо Едуард. — Бих те поканил да прекараш нощта в Крагдън, но той принадлежи на Лъвското сърце и на него се пада да отправи поканата.

Когато Лъвското сърце не каза нито дума, Луелин погледна към небето.

— Снегът като че ли спира; моята дружина ще продължи към Драймиър. Благодаря за ескорта, лорд Едуард.

— Трябваше да го убия — измърмори Лъвското сърце, след като Дафид и Луелин се отдалечиха.

— Знам, че имаш сериозно основание — каза Едуард, — но Англия не е готова да започне война с Уелс. Бъди уверен обаче, че когато стана крал, Уелс ще бъде под контрол.

— Какво става в Англия? Свърши ли гражданската война? Ами Симон дьо Монфор?

— Съпругът на леля ми си е у дома и си ближе раните — каза Едуард. — Сигурен съм обаче, че пак ще чуем за него. Баща ми е прекалено слаб, за да го държи в подчинение още дълго време.

Лъвското сърце погледна покрай Едуард, присвитите му очи проследиха отдалечаването на бързо разпръсващата се армия на Дафид.

— Какво те води в Крагдън?

— Баща ми ме помоли да съпроводя Луелин. И — добави той — да доведа един човек, който много иска да се запознае с тебе.

Лъвското сърце изпъшка.

— Само не и още една изненада. Едва се отървах от предишната.

— Това е…

— Не! Може да почака. Най-напред ще се погрижа за съпругата си. Кулата ми е отворена за тебе и хората ти. Възползвайте се от гостоприемството ми и се настанете удобно.

Ванора изпищя, когато Лъвското сърце се протегна, хвана я през кръста и я настани на коня пред себе си.

— Глупаче такова — избухна той. — Не ти ли казах да се върнеш в кулата?

— Едно „благодаря, че ми спаси живота“ щеше да е достатъчно — отвърна тя сухо.

— Можеше да те ранят… или нещо още по-лошо. Не използваш разума, който ти е дал господ.

Челюстта му беше така силно стисната, че тя се уплаши да не си счупи зъбите.

— Защо се сърдиш? Щяха да те намушкат в гръб. Не мислех, просто реагирах.

Лъвското сърце не каза нищо, когато влязоха пред подвижната решетка. Не спря, докато не стигнаха в двора. Слезе от коня, подаде юздите на едно момче и смъкна Ванора от седлото. Остана зловещо смълчан, докато я внасяше в кулата. Меър и отец Кадък се втурнаха да ги посрещнат, но строгото му изражение ги накара да преглътнат думите си. Той мина бързо покрай тях и се отправи към дневната.

Когато влезе в стаята, я пусна да стъпи на пода и затръшна вратата. Изражението му беше толкова свирепо, че тя отстъпи назад, боейки се, че гневът му е насочен към нея. Беше направила толкова много неща, с които да го отблъсне, че беше очаквала, че ще я изостави в ръцете на Дафид. От друга страна, той не й беше направил нищо, когато беше разбрал, че тя е Белият рицар, и беше склонен да се откаже от Крагдън в замяна на живота й, дори ако това означаваше да загуби собствения си живот.

Никой мъж не би рискувал толкова за една жена, освен ако…

Освен ако не я обичаше.

— Глупаче такова — повтори той.

После я привлече в прегръдките си и я целуна.

— Проклета да си — изръмжа Лъвското сърце срещу устните й. — Мислех, че съм те загубил. Исках да убия Дафид, когато Джайлс ми каза, че предпочиташ това копеле пред мене.

Ванора го погледна през булото на сълзите.

— Казах го, за да ти запазя живота. Аз… признавам, че сгреших, като мислех, че ще мога да повлияя на Дафид. Мислех, че ще мога да го уговоря да пусне сър Джайлс и съпругата му, че ще ми позволи да си тръгна, след като бях постигнала това, което исках да направя. Ако бях оставила на тебе, страхувах се, че щеше да нападнеш Драймиър и да умреш. Дафид искаше най-вече смъртта ти.

Ръцете му я обвиха здраво.

— Мислиш ли, че не знам? Никога досега не съм бил толкова уплашен или толкова сърдит, когато научих какво си направила. Мислех, че не се интересуваш от мене. Бях зашеметен, а после вбесен, когато отец Кадък ми каза, че носиш дете от мене. Защо не ми каза?

— Щях, но обстоятелствата се намесиха. — Тя го изгледа натъжено. — Как можа да повярваш, че не се интересувам от тебе, когато ти казах, че те обичам.

— Не вярвах, че е възможно. Как можеш да ме обичаш? Никоя жена никога не ме е обичала. Не съм достоен за обич.

— Не, Лъвско сърце, ти си всичко, което една жена би могла да иска от един мъж. Ти си храбър, самоотвержен, силен, честен…

— Стига, жено! Престани да ме лъжеш.

Тя тупна с крак.

— Да не би да си мислиш, че ще лъжа за такова важно нещо като любовта? Не можеш ли да отвърнеш поне мъничко на любовта ми?

— Любовта не съществува. Любовта е…

— Да, Лъвско сърце, интересувам се да чуя твоето описание на любовта.

Изражението му се смекчи, когато мислите му се обърнаха навътре. Щом заговори, сякаш думите извираха от някакво място, отдавна заприщено дълбоко в него.

— Любовта е желание… да, ужасна жажда, която обърква вътрешностите ти и помътва ума. Любовта може да наранява, особено ако не получава отговор.

Запленена от думите му, Ванора каза:

— Продължавай.

— Любовта може да отнеме мъжеството на боеца и да го отслаби. Любовта може да накара мъжа да иска да закриля жена си. Тя може да изгони всички мисли от ума на мъжа и да остави само желанието да прегръща жена си и да й доставя удоволствие. Любовта може да заслепи мъжа и той да не вижда кое е важното в живота.

— Какво е то, Лъвско сърце? Кажи ми кое е по-важно от любовта?

Той я изгледа предпазливо.

— Всичко е по-важно от любовта. Страната, кралят, честта, дългът.

— Да, разбирам. Обичаш страната си, краля си, честта си и дълга си.

— Разбира се. Това е единствената любов, която съществува.

Ванора отказа да приеме мнението му.

— Кажи ми какво изпитваш към мене. Не щади чувствата ми, защото искам да знам истината.

Той се пресегна и погали бузата й; докосването му беше толкова нежно, че тя затвори очи, за да възпре сълзите.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Тя преглътна мъчително.

— Да.

— Много добре. Искам да те закрилям — изрече той тържествено. — Не мога да те погледна, без да почувствам нуждата да те положа на леглото и да се заровя дълбоко в тебе. Възхищавам се на твоята смелост, сила, чест и лоялност. Красотата ти ме вдъхновява и въпреки острия ти език се наслаждавам на компанията ти.

Замлъкна замислено, преди да продължи:

— Животът ми щеше да бъде скучен без тебе. Бях невероятно нещастен, сметнах, че искаш Дафид. — Намръщи се, после засия. — Обичам да се любя с тебе.

Невероятна радост заля лицето й.

— Ти ме обичаш, Лъвско сърце. Как можеш да се съмняваш? Това, което току-що описа, е точно чувството ми към тебе. Това е любов, Лъвско сърце. Ти със сигурност не си недостоен за любов и аз бих извикала на дуел всяка жена, включително майка ти, която каже нещо друго.

Горещият му поглед се плъзна по нея с изгаряща интензивност.

— Искам да се любя с тебе, свирепо мое момиче. Ръцете ми копнеят да те прегърнат; искам да видя насладата ти, когато се заровя в тебе и те доведа до кулминация. Много време живях без тебе.

— Да, любов моя. Ако не можеш да кажеш думите, покажи ми.

Вдигайки я на ръце, той я отнесе на леглото. Когато започна да я съблича, се намръщи, като че ли внезапно осъзнавайки с какви груби дрехи е облечена.

— Какво е това? Защо си облечена като прислужничка?

— Дафид не ми позволи да си облека бронята. Това беше най-доброто, което намери за мене.

— Тази дреха ме оскърбява — каза той, бързо смъкна грубата туника и ризата, целувайки местата, където острата вълна беше разранила кожата й.

Обичаше тялото й, цялото в гладки извивки и нежна, женствена плът. Прокара пръсти през косата й. Обичаше косата й с тъмно-пясъчния й цвят, обичаше начина, по който копринените кичури се къдреха около пръстите му. Обичаше начина, по който тя му реагираше, начина, по който го гледаше, тъмнопурпурните й очи, пълни с нескривана страст. Нямаше нищо кокетно или плахо у нея, щом станеше дума за жаждата й за него.

Той обичаше нейната смелост, начина, по който му се възпротивяваше и отказваше да се подчини на волята му. Обичаше…

Ванора.

Палецът му мина по челюстта й и тя притисна буза към дланта му.

— За какво мислиш? — запита Ванора.

Той не отговори. Чувствата му бяха твърде неясни, за да ги разкрие. Вместо това вдигна лицето й към себе си, за да я целуне, и извънредно нежно долепи устни към нейните. Усети пулса й да бие под пръстите му, когато целувката стана по-дълбока. Собственото му сърцебиене се ускори. Ами ако я беше загубил?

Отчаяно искаше да се люби с нея, да й покаже колко много означава тя за него. Искаше тя да забрави всички неприятни неща, които беше изстрадала от ръцете на Дафид… и от неговите.

Целуна раменете й, сведе глава и пое една от заоблените й гърди в устата си. Връхчето се втвърди веднага, превърна се в малко камъче, сладко под върха на езика му. Близна го и почувства как през нея преминава лека тръпка. Пръстите й се придвижиха към туниката му, задърпаха я трескаво, за да го освободят от дрехите му.

Отделяйки се нерешително от сочното си пиршество, Лъвското сърце смъкна наметалото, туниката и ботушите си. После се върна в леглото, лицето му беше изопнато от едва сдържана жажда.

Започна да целува гърдите и корема й, слезе надолу, разтвори краката й и вкуси нежната кожа на вътрешната повърхност на бедрата й.

Ръката му докосна мекото гнездо от тъмноруси къдрици и я разтвори с пръсти. Тогава той я целуна там, езикът му раздели нежните й влажни гънки, галейки я, посвещавайки цялото си внимание на мъничката женствена пъпка, която като че ли набъбваше буквално под закачливите му ласки. Настанил устата си над топлия й влажен център, той я взе с език.

— Лъвско сърце!

Викът й го пришпори и той започна да я изтезава с изкусната си уста и език. Тялото й се разтрепери и се вцепени. Той усети напрежението, което се натрупваше в нея, и започна да се бори да овладее бушуващата си страст. Не спря. Не и докато тя не извика от наслада. Освобождението й беше бързо и разтърсващо, тя цялата трепереше.

Обгръщайки седалището й, той я притисна към жадната си уста, държейки я здраво, докато езикът му я похищаваше отново и отново. Тя стигна до кулминация още веднъж, треперейки и викайки името му.

Пулсът му се забърза. Напрежение се трупаше дълбоко в него, когато се надигна над нея, тялото му беше хлъзгаво и блестеше от пот. Погледът му задържа нейния, докато членът му полека навлизаше в нея, дълбоко и още по-дълбоко, а после излизаше и отново навлизаше, удължавайки взаимното им удоволствие.

Той пулсираше целият, всяка част от него, от корените на косата до върховете на пръстите. Топлината ги спояваше, докато погледите им се срещаха и се сливаха. Той още се въздържаше, отмерваше всеки тласък, отвеждайки я бавно, но сигурно към върха на страстта, докато не чу стенанията й под себе си, ноктите й се забиха в раменете му и името й литна като молитва на устните й.

Изруга, толкова близо беше до ръба, че се страхуваше да не издъхне.

— Отново, скъпа — изпъшка той. — Хайде двамата заедно.

Тя прошепна името му и се разпадна. Той се зарови в нея за последен път и се изгуби във всепоглъщащата топлина, която извираше от него. Тялото му се сгърчи и започна да пулсира, когато насладата го завладя изцяло.

— Обичам те, Ванора.

Тя замря.

— Какво каза?

— Да, обичам те. Само глупак би могъл да се усъмни, а аз не съм глупак.

Малко по малко дишането му се забави. Отпускайки се до нея, той я прегърна и се вслуша в биенето на сърцето й, усмихвайки се, когато осъзна, че неговото сърце тупти също толкова ускорено.

— Добре ли си? Не съм наранил детето, нали?

— Не, добре сме. — Последва замислена пауза. — Кажи ми още нещо за любовта, която току-що откри. После ще говорим за детето.

Той въздъхна, дълбока въздишка, която сгря сърцето й.

— Беше права — призна той. — Всичко, на което се възхищавам у тебе, е част от нещо по-голямо. Това е любов, скъпа, сега го разбирам. Понякога любовта не може да бъде обяснена; може само да се почувства. Наистина те обичам, Ванора. Ти не ме изостави, дори когато се отричах от любовта и заявявах, че не съм достоен за обич.

Очите й се замъглиха.

— Ако мога да те науча да обичаш себе си, ще бъда най-щастливата от жените.

— Ако ме обичаш, това е всичко, от което имам нужда.

— Детето ни ще те обича.

Изражението му стана сурово.

— И аз ще го обичам. Кълна се, че никое мое дете никога няма да се чувства недостойно за обич. Родителите ми ме научиха твърде добре колко объркано е едно необичано дете. Мислиш ли, че ще имаме син?

Край очите на Ванора се появиха весели бръчици.

— Ако не първото, значи второто или третото, или…

Ръката му полегна на корема й.

— Нека се съсредоточим върху това, преди да планираме другите. — Дръпна ръката си и се надигна. — Предлагам да отидем долу и да посрещнем Едуард както трябва.

— Да не забравяме госта, когото е довел със себе си. Чудя се кой ли ще е.

— Почти ме е страх да запитам.

Измиха се и се облякоха, без да бързат, после слязоха по стълбите и влязоха в залата, хванати под ръка. Прислужниците чакаха да поднесат вечерята, когато двамата стигнаха почетната маса. Едуард заемаше почетното място, а една красива жена на средна възраст седеше вдясно от него.

— Коя е жената до Едуард? — запита тихо Ванора. — Изглежда ми позната, но не се сещам коя е.

Когато Лъвското сърце не успя да отговори, Ванора го погледна и любопитството й се събуди при вида на явното му недоумение.

— Познаваш ли я?

— Не — изрече той рязко. Нервна напрегнатост се усещаше в гласа му, когато приветства Едуард. — Добре дошъл в дома ми, лорд Едуард.

— Време беше да излезете от уединението си — пошегува се Едуард. — Бузите на съпругата ти са доста зачервени. Предполагам, че и двамата сте доволни от този брак.

— Аз съм — изрече Лъвското сърце, стискайки ръката на Ванора.

— Както и аз — добави тя.

— Надявам се изпитанието, което преживяхте от ръцете на Дафид, да не ви е разстроило извънредно много, милейди — отбеляза Едуард.

Лъвското сърце отговори вместо Ванора:

— Беше агония, за мене и за съпругата ми. Ванора носи моето дете.

Жената до Едуард плесна с ръце.

— О, колко хубаво! Това съм искала винаги за тебе, Лайънъл.

Лъвското сърце насочи вниманието си към жената.

— Познавам ли ви, госпожо? — запита той направо.

Жената изхлипа, изразителните й сребристи очи блеснаха в копнеж.

— Надявах се… но това беше толкова отдавна, ти беше много малък.

Юмруците на Лъвското сърце се свиха, кокалчетата му побеляха.

— Коя сте вие, госпожо?

Жената се извърна, твърде развълнувана, за да отговори. Едуард се намеси:

— Поздрави майка си, лорд Лъвско сърце. Лейди Барбара ме помоли да я придружа до Крагдън, за да възстановите познанството си.

Гняв изкриви лицето на Лъвското сърце.

— Не сте добре дошла в дома ми, госпожо. Утре ще осигуря охрана, за да се върнете там, откъдето идвате.

Той се извърна, но Ванора се изправи пред него, отказвайки да отстъпи.

— Седни, Ванора.

— Не. Лейди Барбара е твоя майка и ти постъпваш неучтиво. Не виждаш ли колко я нарани?

— Ами моите чувства? Не виждаш ли, че ме боли да я виждам тук пред себе си?

Лейди Барбара протегна умоляваща ръка.

— Лайънъл, сине, моля, те позволи ми да ти обясня. Ако все още желаеш да си ида, след като ме изслушаш, с радост ще напусна дома ти и живота ти.

— Не получих никакво обяснение, когато ме напуснахте, госпожо. Знаехте какво ще представлява животът ми с баща ми, но не ви беше грижа.

— Аз чух разказа й, Лъвско сърце — каза Едуард, — и те моля да го чуеш. Мислиш ли, че щях да я доведа тук, ако не смятах, че помирението е възможно?

Лъвското сърце махна нетърпеливо с ръка.

— Нищо, което каже тази жена, не ме интересува.

— Моля те, Лъвско сърце, изслушай я заради мене — замоли се Ванора. — Заради детето ни.

— Мислиш ли, че думите ще я оправдаят в очите ми?

— Не оправдание търся — каза тихо лейди Барбара. — Само искам да знаеш истината.

— Защо? Когато бях малък, исках майка, която да ме обича. Бях дете, когато ме изостави.

— Лъвско сърце, моля те — повтори Ванора.

Лъвското сърце не искаше да чуе нищо, което майка му би могла да каже, но не можеше да откаже на молбата на Ванора. Заради нея щеше да изслуша тази жена, преди да я отпрати.

— Много добре. Ще ви изслушам, след като вечеряме, но не очаквайте съчувствие, защото нямам такова за вас.

Вечерята премина в разговор между Лъвското сърце и Едуард. Лейди Барбара хапна малко, хвърляйки скрити погледи към сина си. Когато Лъвското сърце се нахрани, стана рязко и помоли Едуард за позволение да се оттегли. Щом го получи, покани Ванора и лейди Барбара да се присъединят към него и излезе от залата, без да погледне назад, за да види дали двете жени го следват.

Влезе в дневната и отиде към огнището, взирайки се в танцуващите пламъци. Когато чу, че жените влизат, стисна юмруци; единствено побелелите му кокалчета издаваха колко страда. Поемайки си дъх, за да се успокои, той се обърна и се изправи срещу майка си.

— Седнете — нареди той сурово.

Двете жени седнаха веднага.

Той се обърна отново и се втренчи в огъня, без да вижда друго освен червената кръв на пламъците. Тишината в стаята беше дълбока, нарушавана само от пукането на цепещите се дърва в огнището и диханието на жените, седнали пред него.

Обърна се рязко и се вгледа в майка си, изумен да види сребристите си очи отразени в нейните.

— Откъде да знам, че сте майка ми? — изрече той.

Болезнена вълна разкриви лицето на лейди Барбара и той скова сърцето си, отказвайки да почувства каквото и да било синовно състрадание.

— Мои приятели в Лондон ще гарантират идентичността ми, ако пожелаеш.

Лъвското сърце знаеше, че няма да поиска такова нещо, защото го виждаше с очите си.

— Лъвско сърце, каза, че ще изслушаш какво има да каже лейди Барбара — напомни му Ванора.

Той върна поглед към майка си, която седеше скована и неподвижна, скръстила ръце в скута си.

— Много добре, лейди Барбара, заради съпругата ми ще ви изслушам. Моля, говорете.

Лейди Барбара изпрати към Ванора една треперлива усмивка.

— Благодаря ви.

Когато обърна поглед към Лъвското сърце, очите й блещукаха от непролети сълзи.

— Не съм искала да те напускам, сине. Баща ти ме изхвърли от живота ти и ми каза, че ако се опитам да те видя, ще убие и двама ни. Повярвах му. Страхувах се за живота ти; моят нямаше значение. Робърт беше лош човек. Не минаваше ден, без да мисля за тебе. Едва след смъртта му можах да се върна в Лондон без страх от наказание. Първата ми мисъл беше за тебе и колко исках да те видя отново. Потърсих лорд Едуард и го помолих да ме доведе при тебе.

Неверието на Лъвското сърце се виждаше по мрачното му изражение.

— Ако това, което казвате, е вярно, сигурно баща ми е имал основателна причина да ви изхвърли от семейството ни.

— Добър баща ли беше той за тебе, Лайънъл? Не мога да си представя такова нещо, защото беше най-лошият съпруг за мене, настрои те срещу мене още преди да беше проходил. Преди да ме изхвърли, ме преби така жестоко, че монахините в манастира, където отидох, се страхуваха, че може да умра от раните си.

Първите съмнения нападнаха Лъвското сърце.

— Татко каза, че сте си намерили любовник и сте ни напуснали.

Лейди Барбара му се усмихна тъжно.

— Никакъв любовник не е имало. Баща ти ти е казал това, което е искал да повярват хората.

— Защо ви е изхвърлил? Сигурно е имал основателна причина.

— Срам ме е да ти кажа какво се случи в действителност.

Ванора сграбчи ръката на лейди Барбара и я стисна насърчително.

— Говорете свободно — каза Лъвското сърце. — Не мога да имам по-ниско мнение за вас, отколкото сега.

— Баща ти беше много задлъжнял тогава, както и накрая, когато е умрял. Продаде всичко, не ти остави нищо освен името. Обърна се към крал Хенри за издръжка, стана негов придворен, приемаше трохите, които кралят му отпускаше. Но това не беше достатъчно, за да поддържа екстравагантния си начин на живот.

Ванора забеляза колко е пресипнал гласът й, наля чаша вино и й я подаде. Лейди Барбара отпи и продължи:

— Може да ти е трудно да повярваш, сине, но се кълна, че е самата истина. Ти беше на една година, когато баща ти поиска да… продаде услугите ми на свои приятели. Мислеше, че това е идеалното разрешение за липсата на пари.

По някакъв начин Лъвското сърце повярва, че е възможно баща му да е постъпил така.

— Продължавайте.

— Отказах, разбира се, но баща ти беше непреклонен. Една нощ ме заключи в стаята ми и прати при мене един мъж, който му беше платил, за да… за да ме използва.

Тя заплака тихо, беззвучно. Тихите сълзи, стичащи се по бузите й, трогнаха Лъвското сърце по-дълбоко от думите й.

— Какво стана?

— Борих се, когато той се опита да ме насили. Борих се да опазя честта си, гордостта си, живота си. Аз… ударих го с ръжена и отначало помислих, че съм го убила.

Сълзите не спираха. Тя извади кърпичка от ръкава си и се опита да се овладее.

— Когато баща ти научи какво съм направила, разбра, че няма да е толкова лесно да ме манипулира, и ме преби почти до смърт. Свестих се в един манастир, без да помня какво се е случило. Първите години бяха лесни, защото не знаех коя съм и молитвите като че ли ми носеха утеха. Но когато минаха много дни и седмици, почувствах, че нещо липсва от живота ми. След две години паметта ми се върна и се опитах да те намеря. Очевидно абатисата е осведомила баща ти, защото той ме посети в манастира и заплаши да те убие, ако се опитам да те видя или да съобщя какво е направил с мене. Виждаш ли — прошепна тя, — вече беше разпространил мълвата, че съм избягала с любовник.

— Колко трагично — прошепна Ванора.

— Тъй като нямаше къде да отида, останах в манастира, докато абатисата не ме осведоми, че сър Робърт дьо Кьор е умрял. Най-после свободна, потърсих приятели, с които не се бях виждала много години. Те ми дадоха пари, за да отпътувам за Англия и да те намеря. Нямаше друго по-важно в живота ми от това, да открия сина си и да поправя нещата.

Лъвското сърце не каза нищо, гледайки майка си през присвити клепачи.

— Много сте се страхували от баща ми.

— Разочаровах ли те, сине? Обичаше ли баща си?

— Ненавиждах го — изрече мрачно Лъвското сърце. — Не беше никакъв баща. Виждах го рядко, когато ме даде за отглеждане, и изобщо не съм го виждал, след като спечелих рицарските шпори.

Лейди Барбара като че ли започна да диша по-леко след признанието на Лъвското сърце, но изглеждаше дребна, крехка и жалка под тежестта на тъжните си спомени.

Стана с мъка, на вид по-стара от годините си. Очите й бяха приковани към лицето на Лъвското сърце, като че ли за да запомни чертите му.

— По-красив си, отколкото си те представях. Ти си всичко, което една майка може да иска от сина си. Благодаря ти, че ме изслуша.

— Къде отивате? — запита Лъвското сърце.

— В параклиса. Искам да благодаря на бога, че ми е дал син, който е надраснал жестокостта на баща си и е станал мъжът, който си днес. — Усмихна се на Ванора. — Вие сте точно жената, каквато винаги съм искала за сина си. Кажете на внуците ми, че ще ги обичам точно толкова, колкото съм обичала баща им през всичките тези години.

— Можеш да им го кажеш лично… майко — изрече Лъвското сърце.

— Благодаря, Лъвско сърце — каза тихо Ванора.

Невероятна радост заля лицето на лейди Барбара.

— О, сине, молех се да дойде този ден. Нямаше миг в последните двадесет и пет години, когато да не съм копняла за любовта ти, да не съм се питала какъв мъж си станал под опеката на баща си. Благодаря на бога, че те е напътствал в годините и че ти е дал Ванора, която да те обича. — Усмихна му се плахо. — Може ли да те прегърна?

Лъвското сърце протегна ръце и майка му пристъпи към него. Двамата останаха така дълго време, докато не се успокоиха.

— Добре дошла си да останеш, докато искаш, майко — каза Лъвското сърце. — Сигурен съм, че Ванора ще бъде доволна да си има компания.

— Ще ми бъде много приятно да сте тук, когато се появи първият ви внук — прибави Ванора.

— Да, ще остана, но само докато се роди детето ви. След това ще идвам на гости. Не искам да се бъркам в живота ви. Достатъчно е да знам, че синът ми отново ме е приел в живота си. Сега, ако ме извините, все пак възнамерявам да посетя параклиса. Цял живот, прекаран в молитви, е навик, труден за изкореняване.

След като лейди Барбара излезе, Ванора се хвърли в ръцете на Лъвското сърце.

— Направи две жени много, много щастливи. Толкова се гордея с тебе, Лъвско сърце. Много смелост се искаше да признаеш, че си грешил за жената, която те е родила. Майка ти е била невинна жертва на жестокостта на баща ти, но и ти много си страдал.

— Това страдание е нищо в сравнение с мъките, които преживях, когато мислех, че съм те изгубил заради Дафид, или когато осъзнах, че ти си била Белият рицар и как за малко щях да те убия. Това беше истинското страдание. Обичам те от цялото си сърце, момиче.

Ванора му отправи щастлива усмивка.

— Точно са те нарекли, имаш сърце на лъв и обичаш като лъв. Отведи ме в леглото, Лъвско сърце. Прегърни ме и не ме пускай.