Кейт Лоуган
Сватбен хазарт (6)

ГЛАВА 5

— Попита ме дали съм целунал Бланш — промълви Соломон, без да поглежда към Кайро. Вкара две топки и се загледа в други три.

— Не ме интересува кого целуваш или кого гледаш, мистър Улф, стига това да не съм аз. Реших, че ще те унищожа. Ще те прогоня от града. Между другото, мисля, че е отвратително това… аа… което си правил с Бланш пред Гарнет. Не помисли ли за бедното невинно дете?

Той удари трите топки и те влязоха в три различни джоба. Кайро не беше свикнала да не й обръщат внимание, ноктите й се забиха в дланите.

— Никога повече… не го прави… да ме докосваш — процеди тя през зъби.

— Измъкна ли от Гарнет всичката информация за мен, от която имаше нужда? — попита спокойно Соломон, докато заобикаляше масата.

Кайро се опули, но трябваше да го последва, за да не могат останалите мъже да ги чуват. Беше й много неприятно да тръгне след него, но й стана още по-неприятно, когато се блъсна в гърба му, когато той внезапно спря. Тя отстъпи назад и приглади косата си.

— Ако си мислиш, че се интересувам от… любовните ти похождения, много си сбъркал.

Соломон довърши удара си и се изправи, принуждавайки я да гледа нагоре към лицето му. Той пристъпи към нея и тя бе принудена да се отмести към другия край на масата.

Ненавиждаше това, че трябва да прави път на Соломон Улф. Ненавиждаше да го улеснява по какъвто и да е начин.

— Целувка — промълви Соломон, когато топката, която удари, се докосна леко до друга и останаха така допрени.

После погледна към нея и погледът му потъмня, когато се спря на устните й. Изразът „целувка“ се използваше в билярда, но Кайро беше сигурна, че той просто я дразни.

Тя стисна устни. Още усещаше сладките му целувки върху тях. Цялото й тяло се напрегна, кокалчетата й побеляха, когато стисна щеката си.

Той се осмеляваше да играе на нейната маса и да й се присмива!

Знаеше един начин да обезоръжи мъжете с щеката си — начин, който причинява болка. Само един удар и Бланш щеше да има доста грижи.

Кайро се усмихна сковано на Оди Макей и забеляза Кип, който тъкмо влизаше в салона. Дясното му око беше посиняло, а левият ъгъл на устата му — подут. Той се втренчи в гърба на Соломон и започна да си проправя път през тълпата към масата.

Соломон бавно се обърна, когато Кип застана до Кайро, сложил ръка на рамото й. Тя погледна към младежа, забелязвайки лошото му настроение.

— Кип, какво се е случило?

— Хвърли ме кон — каза той рязко. Очите му се впиваха в тези на Соломон.

Кайро изведнъж разбра, че те двамата се бяха били. Кип носеше белези от Соломон, които напомняха на нейните, макар и по-различни. Шията й под високата яка също имаше следи от ръката му.

Кип изпъна рамене.

— Нещо против да играеш с мен, Улф?

— С удоволствие. — Соломон кимна и продължи да удря.

Кип направи една крачка към него, но Кайро го спря с едно докосване на щеката си. Нямаше намерение салонът й да се превръща в бойно поле.

— Не на тази маса — каза тя.

Трябваше да положи усилие, за да не потрепери. Той я беше хвърлил на леглото й. Тялото й още помнеше докосването му.

Обвий краката си около мен. Какво право имаше той да си мисли, че тя го желае?

— Брой до десет и задръж въздуха си — каза Соломон, докато се навеждаше за нов удар.

Тя го погледна — този нещастник със силно тяло, горещи очи, топли целувки…

— Какво?

— Побесняла си. Само още една минута и ще експлодираш. Ако искаш да се успокоиш, брой до десет и задръж въздуха си. В противен случай ще припаднеш и ще ми се наложи да развързвам тези прекрасни връзки на роклята ти.

— Никой не може да докосва връзките на роклята й, освен мен — обади се разпалено Кип. — И ще застрелям всеки, който се опита.

— Тихо, Кип. Връзките на роклята ми няма да бъдат обсъждани от никой от вас двамата. Няма нито да експлодирам, нито да припадна, мистър Улф. Никога не съм губила самообладание. — Тя нямаше никакво намерение да захапе въдицата му. Обърна се към Кип, който гледаше към Соломон. — Кип, иди в кухнята. Готвачът ще ти даде нещо да наложиш подутото място.

— Една целувка ще свърши работа — промълви той.

Изкривената му усмивка беше по момчешки невинна Кайро се изправи на пръсти и целуна бузата му, окото му, устата му.

— Вече съм по-добре — каза младежът и се поотпусна. — Какво ще кажеш за по-късно?

Тя се засмя, харесваше й тази игра, но забеляза присмехулната извивка на Соломон.

— По всяко време — обади се той. — Просто остави двете части на щеката на масата.

Тълпата мъже се приближи. Усещаха напрежението между двамата.

— Вдигам залога на две хиляди — чу се да казва Кайро. Гневът й отново се надигаше.

Кип пристъпи пред нея. Ръката му беше на сантиметри от дръжката на пистолета.

Соломон продължаваше да държи щеката.

— Това е между мен и дамата.

— Но е също и моя работа — процеди през зъби Кип и отстъпи крачка назад. — Тя е жена и има нужда от защита. Аз се заемам с това. Остави щеката и ела да си премерим силите.

Кайро пристъпи между двамата високи мъже с еднакви черни коси и еднакъв тъмен цвят на кожата.

— Не разрешавам да се биете тук. Това е моята маса.

— Остави ме да се погрижа за него, Кайро — мрачно каза Кип.

— Аз играя честно. Дамата също.

Соломон остави щеката на масата и Кайро изведнъж осъзна, че ръцете му са на талията й. Опита се да се измъкне, но той я държеше здраво. Дръпна я леко, тя изгуби равновесие и политна назад. Подпря се на него. Обърна се, намръщена, и видя, че погледът му е впит в този на Кип.

— Той се крие зад теб. Няма нищо по-отвратително от един страхливец — каза Кип.

— По-спокойно, синко — каза равно Соломон и я пусна. — Когато казваш на някого, че е страхливец, гледай да не си ядосан.

Кип стисна устни. Черните му очи святкаха застрашително.

— Престани да ми даваш съвети, старче.

Кайро, притисната между двамата високи мъже, знаеше, че не след дълго Кип ще извика Соломон навън. Тя нямаше да позволи Кип да пострада или да попадне в затвора заради нея. Мисълта да се грижи за Соломон — защото ако той бъде ранен, тя щеше да е причината — накара стомахът й да се свие. Сложи ръце на гърдите на Кип и леко го бутна, което му напомни, че не обича боя.

— Той играе честно. Нали знаеш, че щях да забележа, ако не е така. В края на краищата, това е бизнесът ми.

Той я погледна и тя видя, че топлината постепенно се връща в очите му.

— Бих могъл да променя това, скъпа. Ти можеш да си моят бизнес.

Той се отпускаше, неприятният момент беше отминал, затова Кайро се усмихна. Искаше й се да му каже, че разбира чувствата му, че някой ден ще срещне жена, която ще го обича, но тази жена не беше тя. Кип искаше да има деца, а тя не искаше. Искаше да ходи по балове, да спи до обед, да й прислужват. Сега Кип я желаеше, защото не можеше да я има. След няколко години щеше да разбере грешката си и да я намрази за това, че му е отнела младостта. Изпита майчинско чувство, когато го потупа по ръката.

— Ако искаш да стреляш, ела да се упражняваш утре с мен. Ще си направим пикник.

Кип погледна към Соломон.

— Това хлапе няма да е винаги с теб, нито пък наоколо ще има някоя жена да те защитава.

Младежът премига и погледна надолу. Гарнет го дърпаше за ръката.

Усмихна му се с надежда.

— Можеш да дойдеш да ядеш с мен. Готвачът готви много хубави работи. Искаш ли? Ако дойдеш, ще ти позволя да видиш медальона на мама. Соломон казва, че портретите там са на баба и дядо.

Кип вдигна глава и се намръщи.

— Дете. Никога не докосвай ръката на мъж, който всеки момент ще извади пистолета си. Имаш мармалад или нещо друго по устата си — отбеляза той с отвращение.

— Хващам се на бас, че мога да те бия на блек-джек — отвърна невъзмутимо Гарнет. Усмивката й въобще не беше детска, тя очевидно харесваше Кип.

— Махни се оттук, дете. — Кип почти потрепери и Кайро трябваше да прикрие една усмивка зад ветрилото си.

— Гарнет, върни се на масата си — каза тихо Соломон и взе щеката си. — Или отиваш в пансиона.

— Ха! Там няма прозорец, от който да не мога да се измъкна.

Тя се върна на масата си и подпря глава на ръцете си.

— Детето има право — каза Кип и се наведе да целуне Кайро по бузата. Забеляза червените драскотини, зле прикрити зад високата колосана яка. — Кажи на Куигли да колосва по-добре яките ти.

Тя се отдръпна от него. За тази вечер й стигаха мъжките заповеди и притеснения.

— Утре?

— Разбира се.

Кип отиде до масата на Гарнет и седна. Доволно, момичето сложи котето си в скута му. Той започна да го гали, но от погледа му личеше, че по-скоро би предпочел да гали Кайро.

Тя беше много ядосана, че върху кожата й са останали следи от докосването на Соломон. Взе щеката и се изправи срещу него.

— Мразя те, мистър Улф. Започваме ли?

— Аз по-скоро свършвам — каза тихо той, гледайки към дантелата на деколтето й, която бързо се надигаше и спускаше. — Като те гледа човек, определено му идват наум някои работи.

Тя го зяпна учудено, после бързо прикри гърдите си с ветрилото. Насили се да се усмихне на Арчи Меддок и прошепна на Соломон:

— Ужасен си.

Той й хвърли един поглед и отвърна също така тихо:

— Смяташ ли да стоиш на главата си и тази вечер?

 

 

— Залозите ви снощи бяха много големи — каза Куигли.

Седеше до масивното бюро в апартамента на Кайро. Беше облечен в любимия си костюм на африкански принц.

Кайро го беше харесала още когато Бърнард го спечели от един джентълмен от Юга. Бърнард му подари свободата веднага, но му предложи да остане при него.

Куигли обожаваше Бърнард и всичко, което той представляваше: класа, почтеност, образование. Тримата се бяха превърнали в едно семейство.

Кайро беше седнала по турски на пода с кръстосани ръце, но дланите й бяха отворени.

— Опитвам се да медитирам, Куигли. Пречиш ми.

Той затвори книгата със сметките.

— Загубите ви са ужасни. Първата е от две хиляди, втората — четири. Дори и най-богатите търговци във Форт Бентън не могат да си позволят такива загуби. Скоро ще стигнем трийсет хиляди… цяло състояние.

— Аз просто го примамвам, преди да го унищожа, и поддържам интереса на клиентите си — каза в своя защита Кайро. — Не искам да си мислят, че съм непобедима, защото иначе няма да играят с мен.

— Ммм. — Куигли явно не й вярваше. — Дори и да е така, спестяванията ни за Ню Йорк се топят, докато мистър Улф става все по-богат. Поръчал е огромно количество тухли и дървен материал. Предполагам, че ще разширява къщата си.

— Наистина не ме интересува какво прави. — Соломон беше взел парите й и тя жадуваше за отмъщение.

— Той ще се върне, мис Кайро. Предлагам да откажете да играете с него.

— Ненавиждам този човек и няма да му доставя удоволствието да ме види как се предавам. Виж, моля те, дали готвачът е приготвил кошницата за пикника.

— Да, мадам. Мога ли да кажа, че изглеждате необичайно уморена? Под очите ви има сенки, сякаш не сте спали. Може би ще подремнете този следобед, преди да дойдат клиентите?

— Разбира се, че не съм спала. Не и след като мистър Улф нахлу в спалнята ми. — Тя се намръщи, защото Куигли се ухили широко. — Мога да те продам — заплаши го тя на шега.

Бърнард бе върнал свободата на Куигли, но Кайро все още му подхвърляше подобни думи, когато беше ядосана. Куигли не се обиждаше и често също я заплашваше, например с това, че няма да й изруси косата.

Кайро присви очи.

— Може би на някоя банда в Канада. В пустошта, където няма коприни и билки.

Куигли потрепери.

— Ню Йорк никога не ми се е струвал по-далеч.

 

 

Соломон спря, подпрял крак на дъската, която ковеше. Утринното слънце огряваше скелето на новата пристройка към къщата.

Бяха тук само от една седмица, а той вече отново усещаше мястото като свой дом…

Стоеше неподвижен и се ослушваше. Люлката на Гарнет, която висеше на едно дърво до къщата леко поскърцваше. Поточето ромолеше… Но птиците бяха спрели да пеят, а кравите да пасат и гледаха към горичката до извора. Внезапно проблесна цевта на карабина, чуха се изстрели и четири крави паднаха. Соломон се втурна към коня си и пътьом взе пушката си.

— Гарнет, прибери се!

От копитата на коня на нападателя се вдигна прах и той бързо се отдалечи от ранчото. Соломон се наведе, държеше пушката си готова за стрелба.

Едрият кафяв жребец се носеше с голяма бързина. Соломон забави хода на кобилата си. Знаеше, че тя е бърза на кратки разстояния, но едва ли щеше да успее в по-дълго преследване.

Другият ездач влезе в едно дере и Соломон слезе от кобилата си. Зачака. Имаше опит в тези неща. След около петнайсетина минути един русокос младеж изведе жребеца от дерето и го яхна. Соломон се метна на кобилата. Момчето го забеляза и препусна към имението на Натсънови.

Соломон се насочи направо към къщата. Бланш се беше подпряла на една колона на верандата и го наблюдаваше, докато слезе от кобилата си и я заведе до коритото с вода.

— Колко мило. Толкова се радвам да те видя. За обяд ли си дошъл? Заповядай, влез. — Бланш погали рамото му. — Господи, все още имаш прекрасна стойка на коня. Никога не съм виждала мъж, който язди като теб. С изключение, може би, на сина ни.

— Здравей, Бланш. — Той кимна към кафявия жребец, който беше завързан пред обора, все още оседлан. — Не е добре да се отнасяте така с конете.

— Е, да. Ще кажа на някой от слугите да се погрижи. Хайде, няма ли да влезеш?

— Търся ездача на този кон.

Бланш погледна към пушката в ръката му, после вдигна поглед към очите му.

— Соломон, ти си се разпенил повече от коня. Очите ти горят като въглени. Не би могъл да скриеш настроението си от мен. Може би защото означаваме толкова много един за друг.

— Означавахме, Бланш — поправи я той. Погледът му пробяга по къщата. Изглеждаше все същата — висока, огромна. — Твоят човек току-що застреля четири от кравите ми.

Бланш си пое въздух, очите й се разшириха.

— Не е бил от моите хора. Дала съм строга заповед добитъкът в ранчото на стария Джонсън да не е закача. Дори овцете.

— Този, който яздеше този жребец, застреля четири крави — повтори равно Соломон.

— Вземи четири от моите. Те са от най-добра тексаска порода. Сигурна съм, че са по-хубави от твоите, Соломон. Но защо не влезеш и… — Бланш погали гърдите му и облиза устни. — Отпусни се. Готвачът ми прави чудесни пържоли.

Соломон погледна над главата й към мъжа, който излизаше от хамбара. Дънкан. По-стар, по-жилав, русата му коса бе прошарена и той куцаше, пистолетът му беше на левия хълбок, палецът на ясната ръка бе пъхнат в колана. Той застана до Бланш, а тя му хвърли недоволен поглед.

— Мога да се справя с това — каза тя. — Соломон аз тъкмо си говорехме за добитък. Нямаме нужда от теб, Дънкан.

Дънкан. Името отекваше в главата на Соломон.

Красивото някога лице на Дънкан беше набраздено от бръчки, но сините му очи бяха студени както и преди години.

— Ние тримата имаме стари сметки за уреждане, Бланш.

Соломон дишаше бавно, опитвайки се да успокои гнева си. Ръката му се спусна към дръжката на пистолета. Забеляза, че пръстите на Дънкан са непрекъснато свити, видя и крака му. Когато за последен път бе видял Дънкан, смяташе, че е мъртъв. Тогава гневът бе попречил на куршумите да стигнат до целта си, но сега…

— Дънкан.

Дънкан направи една крачка и Соломон се изправи срещу него. Наблюдаваха се така известно време.

— Не мога да се състезавам с теб в стрелбата, Соломон — каза глухо Дънкан. — Освен ако не си станал по-бавен. Така ли е? Но това няма значение. Кип е по-бърз. Вече се запозна с Кип, нали?

Гневът на Соломон към човека, който бе провалил живота на Фанси, малко се поуталожи.

— Да, запознах се.

Студените очи на Дънкан проблеснаха, той разбра, че Соломон е научил за сина си. По-възрастният мъж знаеше как да търси слабите места на хората.

— Кип е млад и е буйна глава.

Соломон отпусна ръката си. Ако искаше да промени живота на Кип, не можеше да го направи, като убие Дънкан. А трябваше да мисли и за Гарнет… Ако застреляше Дънкан, щяха да го обесят и момичето щеше да остане съвсем само.

Соломон погледна към един отворен прозорец на горния етаж, чието дантелено перде леко се размърда. Една мъжка ръка сграбчи прозореца и го затръшна. Стъклото се счупи и от устата на Бланш излезе една неподходяща за дама ругатня.

— Тези хлапета отново се карат и ми трошат прозорците. В тази пустош трябва да чакаш цяла вечност за едно стъкло.

— Те просто си играят, Бланш. Както ние навремето. Нали така, Соломон? — Гласът на Дънкан беше прекалено мазен.

— Няма да е лошо, ако отново си поиграем — отвърна спокойно Соломон.

Той вече беше мъж, а не момче, което тъгува за сестра си, което бе завързано в една пещера и жестоко бито. Забеляза блясъка в очите на Дънкан, който явно го разбра. Беше проумял, че между Соломон — младежа — и Соломон — мъжа — има разлика.

За първи път Соломон разбра, че от годините, прекарани в борба за оцеляване, има полза. Погледна към ръката на Дънкан.

— Бил си лошо ранен.

Лицето на Дънкан застина в грозна маска.

— Изстрел от засада.

— За малко не умря — обади се Бланш и му се усмихна.

Соломон си помисли, че ще подразни Дънкан, ако спи с нея. Тялото и лицето й подсказваха колко голямо е желанието й. Усещаше аромата й…

Спомни си тялото на Кайро под своето — горещо меко. Не биваше да мисли за нея. Забеляза дулото на пушка откъм хамбара и още едно откъм бараката за инструменти. Пушката беше все още в ръката му. Прецени разстоянието до коритото с водата.

— На земята си още с първия изстрел, Дънкан — каза той.

— На земята? — обади се Бланш, като гледаше разтревожено ту към Соломон, ту към Дънкан.

— Как върви ранчото ти? — попита усмихнат Дънкан. — Но ти не стоиш много там, нали? Чувам, че твърде зает с Кайро Браун.

— Соломон не се интересува от тази комарджийка — заяви Бланш.

— Така ли? Чувам, че в салона й се вдига доста пушек всяка вечер. Кип е захапал въдицата и гори от желание да застреля Соломон. — Дънкан потърка сакатата си дясна ръка. — Задължен съм ти.

— За какво си му задължен, Дънкан? — попита Бланш и се намръщи.

— Много съм му задължен.

— Сигурно — каза Соломон. Кип излезе на верандата.

— Какво става? — обърна се Бланш към сина си. — Казах ви да спрете да чупите прозорците.

Кип изтри с ръка кръвта от устната си и отиде при тях. Соломон забеляза, че момчето обърна гръб на скритите пушки и се обърна към майка си. Лицето на Дънкан беше безизразно, когато каза:

— Кип и брат му, Едуард, често се бият. А пък и Кип напоследък е доста чувствителен, откакто ти започна да душиш около Кайро.

— Соломон не души около тази жена — обади се разпалено Бланш.

— Защо си тук? — обърна се Кип към Соломон, който забеляза лекотата, с която момчето смени темата. Явно се беше научил как да оцелява в тази къща, в която царяха интригите и омразата.

— Някой застреля четири от кравите ми. Проследих един русокос ездач дотук. Това е конят му.

Соломон наблюдаваше Кип. Погледът на момчето се насочи към един друг младеж, който се бе появил в сянката на верандата.

— Дънкан, след като Соломон казва, че му липсват четири крави, иди и избери най-хубавите от стадото. Вземи пет — заповяда Бланш. С грациозно движение хвана Соломон и Кип под ръка. — Защо не изпием по чаша лимонада, докато чакаме?

Соломон наблюдаваше момчето, което се прикриваше зад колоната, сложило ръка на пистолета си. Беше като по-младо копие на Дънкан — красив и жесток. Бланш проследи погледа му.

— Това е синът ми Едуард. Той е само на шестнайсет и днес не се държи много добре. Едуард, ела да се запознаеш с един мой стар приятел — Соломон Улф.

Кип погледна към мрачното лице на Дънкан, после към момчето на верандата и към дулата на пушките.

— Ще ти покажа стадото, Соломон, за да си избереш крави — обади се Кип.

Бланш се усмихна на Соломон, после на Кип.

— Да. Много добре, Кип. Въпреки че съжалявам за кравите ти, Соломон, мога да те уверя, че никой тук не би направил подобно нещо.

Кип сведе поглед към земята, после изгледа Едуард с отвращение.

— Да вървим. Без седло ли си яздил?

— Трябваше да се реагира бързо.

Когато Соломон и Кип излязоха от двора на ранчото, Едуард дойде до Дънкан.

Соломон се замисли. Бащата на втория син на Бък беше Дънкан.

Фанси бе обичала Дънкан — „Дънкан ме продаде в един публичен дом в Бът, после последваха другите. Един негов човек непрекъснато ме местеше… в началото… когато бях млада.“

Затова му бяха нужни осемнайсет години, за да я намери. Дънкан беше помислил за всичко.

— Благодаря ти, че ми се притече на помощ там — каза той, разглеждайки профила на Кип.

В скулите му виждаше Фанси и Гарнет, във веждите и очите — себе си.

Гърлото му се сви. Изпита желание да прегърне сина си, но вътрешно се присмя на слабостта си. Кип би бил изненадан и много щеше да се ядоса.

— Не обичам неприятностите. Понякога Дънкан и Едуард стават малко докачливи, особено когато е замесена и майка. Тя те харесва. Между другото, ние двамата с теб още не сме играли.

— Да, не сме. — Искаше му се да каже на Кип, че ако има нужда от него…

Бланш трябваше скоро да каже на момчето.

— Не си мисли, че като ти спасих кожата, съм много щастлив — каза Кип, когато подкараха петте крави към ранчото на Соломон. — Просто не искам никой друг, освен мен, да се заеме с теб.

— Това звучи успокоително.

— Да. Освен това, недей да си мислиш, че ще станем приятели. Кайро ще се омъжи за мен. Вече сме доста близки.

— Виждам.

— Ще ти помогна да закараш тези крави у вас и да одереш убитите. Сигурно ще имаш нужда от месото. Но след това сме квит, разбрано? — Погледна към Гарнет, която се приближаваше, яхнала понито си. В едната ръка държеше котката. — Трябва да обръщаш повече внимание на детето. Тя е самотна.

Гарнет се усмихна на Кип.

— Идваш да ме видиш ли? — попита тя с надежда в гласа.

Той й се намръщи.

— Стой далеч, Гарнет. Имаме мъжка работа и не можем да я свършим, ако някое сополиво хлапе се мотае наоколо.

Тя се ухили още по-широко.

— Много ми харесват мъжете, които се мръщят. Приличаш на Соломон, когато си ядосан.

Соломон се вцепени. Ако Гарнет можеше да види приликата, останалите също скоро щяха да я забележат.

— По дяволите. — Кип се обърна настрани. Гарнет приближи понито си към коня му. В очите й се четеше обожание.

Кип се отдръпна като опарен. Поклати глава.

— Някой казвал ли ти е, че си истинска напаст?

— Напоследък не — отвърна весело тя. — И, честно казано, това ми липсваше.

След известно време провесиха кожите да съхнат и Кип каза:

— Готово.

Соломон изми ръцете си в легена, който Гарнет донесе, и ги изтри.

— Кип, моля те да наглеждаш Гарнет за няколко часа.

Кип се намръщи.

— Докато се занимаваш с Кайро ли?

— Имам други планове. Лична работа извън града.

Кип му хвърли един кос поглед.

— Едуард ми е брат. Днес ти се размина леко. Послушай съвета ми и не си търси белята. Ако го нараниш, ще се наложи да те убия.

— Става въпрос за Дънкан. С него имаме лични сметки за уреждане — каза мрачно Соломон.

Кип помисли известно време и каза:

— Разбрах. Но той стреля в гръб. Хареса ми как се държа ти днес, как не подви опашка, когато всичко изглеждаше срещу теб. Но втори път може да нямаш същия късмет. — Кип се опита да се отърси от Гарнет, която го държеше за ръката. — Да. Ще наглеждам хлапето. Имаш няколко часа на разположение.