Кейт Лоуган
Сватбен хазарт (17)

ГЛАВА 16

Кайро лежеше съвсем неподвижно и наблюдаваше Соломон.

Той стана и бавно съблече халата. Сгъна го и го сложи върху кутията с щеката й. Бавно потърка белезите на китките си и тя интуитивно разбра, че се опитва да сложи в ред мислите си.

Когато седна на леглото, Кайро го погали по гърба. Тя се надигна, както беше зад него, и го прегърна. Целуна белезите на гърба му и той се напрегна, но тя го държеше здраво.

После той се обърна, натисна я леко и легна до нея.

— Беше ми много хубаво с теб, любима — каза просто той и я прегърна, — но има неща, които трябва да бъдат казани.

Тя се надигна, за да го целуне, да се притисне към него, но той не й позволи, въпреки че тялото му копнееше за близостта й.

— Този път не — каза той. — Този път няма да го правим бързо, любима. Между нас има нещо повече от физическо желание. Това. Ето това.

Той се наведе и я целуна бавно, изпълнен с копнеж. После ръцете му започнаха да я галят бавно, внимателно, нежно. Соломон я докосваше по начин, по който не я бе докосвал никога преди. Бавно, съвсем бавно, погали с устни ухото й и топлината на дъха му я изпълни цялата, разтопи я.

Когато тя понечи да го докосне, за да го накара да проникне в дълбините й и да изпълни празнотата в душата й, Соломон хвана пръстите й и ги засмука един по един. Когато след това я целуна по врата, Кайро вече дишаше накъсано, изгаряща от копнеж по него.

Когато устните му се сключиха около зърното на едната гърда, тя вече трепереше, забила нокти в рамото му.

— Соломон, сега… сега…

В отговор той целуна другата гърда, облиза твърдото връхче и леко го захапа.

Кайро зарови пръсти в косата му, когато той се плъзна надолу по тялото й, оставяйки жарки следи по кожата й. Погали краката й, вдигна нагоре коленете й, за да целуне чувствителната кожа от вътрешната им страна.

Желанието й ставаше все по-силно с всяко докосване, с всяка целувка. Тя се чу как извика — отчаян дрезгав вик.

Той не й позволяваше да се надигне, ръцете му я притискаха към леглото. После изведнъж се надигна над нея, преплел пръстите си в нейните, притиснал ги над главата й. Той беше нейният дракон с пламтящи очи и силно тяло.

— Защо? — попита тя с треперещ глас, борейки се с желанието си, но краката й сами се обвиваха около неговите, хълбоците й се надигаха към него.

— Между нас има нещо повече от физическо желание. Аз ти липсвах, нали? Кажи го. Кажи, че ти липсвах — заповяда й той. Или пък не беше ли това молба? Видя пламъчето на съпротивата в очите й и вирнатата брадичка. — Не и този път, любима — промълви той тихо и изведнъж влезе в нея.

Кайро извика, когато той се отдръпна.

— Ще си платиш за това, Соломон Улф — процеди през зъби тя, осъзнавайки, че трепери.

Соломон затвори очи и тя разбра, че цялото му същество се е съсредоточило върху съюза на телата им.

— Кажи го. Кажи, че това е нещо повече от копнеж… от желание… от необходимост.

Тялото му се надигна над нейното и той отново влезе дълбоко в нея, пулсиращ и твърд, и тя извика. Притисна се към него и яростно каза:

— Няма да го позволя… Отиваш твърде далеч. Искаш твърде много.

Притискаше се към него, искаше го още по-дълбоко.

— Да… — промълви след малко. Истината сама се изплъзна от устните й. — Да, има нещо повече.

След това останаха да лежат изтощени на леглото, със смачканите между телата им маргаритки. Соломон я прегърна силно, галейки бедрото й.

— Има нещо повече — каза той. — Когато си тръгнеш, искам да си спомняш за това. Как беше… тук, с мен тази вечер. Защото аз ще си спомням и това ще бъде най-сладкият ми спомен. Бих искал да си мисля, че това е любовта… че така се създават децата, че така мъжът дава на жената най-ценното от себе си.

Кайро потрепери и целуна гърдите му, изпълнена с нежност. Досега беше оцелявала сама, опитвайки се да бъде силна.

Но ето че Соломон бе отнел част от самата нея. Заслуша се в нощните звуци и в ударите на сърцето на Соломон. Страхуваше се от собственото си сърце. Позволи на сълзите да се стичат върху гърдите му и се остави на нежните милувки на ръцете му. И тогава разбра защо й беше подарил цветята и защо се бе оставил на грижите на Куигли. Беше се приготвил като младоженец за булката си.

— Това искам за сина си, когато му дойде времето да се събере с някоя жена… Жена, която ще го накара да се почувства като нов човек — прошепна в ухото й. — Която изпитва нежни чувства към него.

Тя затвори очи, когато той продължи:

— Мисля, че ако не бях те насилил да се омъжиш за мен, всичко щеше да бъде съвсем различно. Че може би бъдещето ни щеше да е съвсем друго. Тогава сигурно щях да поискам да си имаме бебе. И когато то се появи на този свят, щях да го прегърна силно и да се погрижа да получи всичката любов, от която има нужда. — Очите му трепнаха уморено, когато устните й докоснаха неговите. — Да държи детето си… Това е желание, което изпитва всеки мъж. Не ми обръщай внимание. Това, което се случва между нас, би накарало всеки мъж да се гордее…

Той я придърпа към себе си и тя го прегърна.

 

 

Гарнет се събуди. В колибата беше много мръсно, но все пак старият Франк беше доста добър готвач. Тя долови аромата на сладките от меласа и бръкна в чантата си, за да си вземе една. Започна бавно да я дъвче, заслушана в хъркането на мъжете. Утре щеше да ги победи на покер и да ги принуди да изчистят колибата. Следващата й стъпка щеше да бъде да ги накара да се изкъпят и да облекат чисти дрехи.

Погледна към луната и си спомни за мама и татко. Преглътна сълзите си. Нещата не бяха чак толкова зле. Ако мама и татко не се появяха скоро, тя щеше да си вземе нещата и да се откаже от пътешествието си.

Те щяха да я намерят. Позволи си да подсмръкне.

— Мама може да бъде много упорита, а татко няма да позволи на никой и нищо да го спре. Те ме обичат.

Гарнет отново подсмръкна и продължи да си говори сама, за да се утешава.

— Наистина ми беше забавно, но за малко. Моето голямо пътешествие. Надявам се, че мама и татко работят по въпроса със сестра ми или брат ми. Сигурна съм, че им дадох достатъчно време да бъдат заедно сами. — Гарнет преглътна и се взря в голямата самотна луна. — Наистина имам нужда от приказния прах на мама — прошепна тя. — Но татко е много решителен, когато иска нещо, а аз знам, че мен ме иска. Дори когато бях само онова лошо хлапе от Барбари Коуст, той плати толкова много, за да ме доведе тук. Мама също ме иска. Тя ми говори толкова сладко, като другата ми мама. — Гарнет изтри сълзите си. — Те ще дойдат. Просто трябва да почакам.

 

 

— Не искам повече да слушам за друга съпруга — каза Соломон, докато сваляше Кайро от седлото й.

Почти през целия ден, докато яздеха към скривалището на престъпниците, където се предполагаше, че е Гарнет, Кайро бе стояла близо до него. Яздеше зад него, прегърнала го здраво с ръце, сякаш никога нямаше да го пусне.

Соломон се оглеждаше наоколо, търсейки колибата, където би трябвало да е Гарнет. Надяваше се, че е жива и здрава.

Когато конят забавяше ход, за да си почине, Кайро се сгушваше до гърба на Соломон. Свикнал да бъде сам, Соломон отначало доста се дразнеше от присъствието й.

Не се чувстваше добре, когато тя дишаше в ухото му. Всеки път, когато Кайро плъзваше език в ухото му, цялото му тяло реагираше, напрягаше се. Тя седеше зад него и си играеше с ушите му. Това го караше да губи контрол над себе си.

Кайро оправи маргаритката върху ревера му Соломон се намръщи.

— Стой настрана от това. Може да стане опасно.

Тя вдигна предизвикателно вежди и той разбра, че не може да я откаже от това, което си е наумила. Освен ако не намереше начин да я спре.

— Виждаш ли нещо? — попита я той.

Тя бе приклекнала зад един храст и наблюдаваше дървената колиба.

— Тихо. Търся някакъв знак от Гарнет — отвърна тя и продължи да наблюдава колибата. — О, Соломон, надявам се, че не й се е случило нищо лошо. Ако са я наранили по някакъв начин… Какво мога да направя?

Той й подаде карабината си.

— Пази конете, докато проверя за постове. Ако всичко е наред, ще изсвиря като присмехулник и ще те чакам до вратата на колибата.

Соломон погледна към колибата и забеляза една люлка, която висеше на близкото дърво. Това беше добър знак.

Тръгна бързо нататък, използвайки храстите за прикритие. Нямаше никакво намерение да дава знак на Кайро, докато не завърже обитателите на колибата.

Заобиколи колибата и погледна към мястото, където бе останала Кайро, но не я видя. Прошепна едно проклятие. По дяволите, тази жена не можеше да стои на едно място. Приведе се под отворения прозорец и се заслуша.

— Момчета, сядайте, ако искате да играете — чу се гласът на Гарнет. — Франк, наистина с удоволствие ще прибавя последния ти златен зъб към колекцията си. А сега вижте тази прекрасна златна клечка за зъби, която залагам. Откраднах я от един хвалипръцко на име Едуард.

Соломон се усмихна. Изправи се, изчака играчите да се съсредоточат върху новата игра, после прескочи ниския прозорец с изваден пистолет във всяка ръка. Молеше се бързината и точността да му помогнат да предпази Гарнет, ако мъжете решаха също да извадят оръжията си.

— Татко! — извика Гарнет, скочи от стола си и се втурна към Соломон, докато старият Франк и „момчетата“ се взираха в двата насочени към тях револвера.

Той посочи с ръка зад себе си.

— Скрий се.

 

 

Следобеда на следващия ден Гарнет тъпчеше хляб и мармалад в устата си. Обърна се с пълна уста към Куигли:

— О, Куиг, трябваше да видиш татко.

За първи път огромният мъж не й направи забележка за лошото й държане на масата. Фургоните бяха натоварени, всичко беше готово за тръгване.

Гарнет сияеше.

— Татко беше страхотен. Просто влезе през отворения прозорец, с маргаритка на ризата, и каза: „Момчета, дошъл съм за моето малко момиченце. Имах лош ден и не съм в настроение за игрички.“ Аз тъкмо бях спечелила последния златен зъб на стария Франк на блекджек и, Боже, наистина се радвах да видя татко. Той завъртя пистолета си и цялата банда се изплаши. Всичките шестима престъпници. Разбира се, те също ме бяха изплашили, но аз не се предадох и ги накарах да ми се подчиняват. Дори ми направиха люлка. — Гарнет изтри с ръкав млякото, останало по устата й. Задъвка бързо, нетърпелива да продължи разказа си. — И после, Куиг, дойде мама. Почука на вратата като истинска лейди, нали знаеш. Татко изведнъж се намръщи като буреносен облак и каза: „Гарнет, отвори я. Това сигурно е тя.“ После мама пристъпи вътре, красива колкото си искаш, въртейки чадърчето си. Дори не погледна към бандата, а направо тръгна към татко. После извади маргаритката от ревера му, хвърли я в краката му и заби ножа си върху нея. „Това съвсем не беше почтено, мистър Улф. Въобще не чух песента на присмехулника“, каза тя, а от очите й хвърчаха мълнии. „Ела, Гарнет“, каза тя, след като ме целуна като истинска майка. „Време е да се прибираме вкъщи, скъпа“. Аз се разплаках, защото бях щастлива. Но мама каза, че всичко е наред и че не трябва да се срамувам.

Гарнет се прозина, протегна се и се покатери в скута на Соломон. Сгуши се в него и отново се прозина.

Кайро се бореше с умората. Бяха яздили цяла нощ през прерията. Не искаше да погледне към Соломон, който държеше сънливото дете в скута си и слушаше обясненията му.

Щяха да тръгнат към къщи преди зазоряване, но сега беше време за почивка. Тъй като фургоните бяха препълнени, Куигли беше разпънал палатки.

Соломон погледна към нея над главата на заспалото дете, но Кайро извърна поглед. Беше в много лошо настроение. Беше му се доверила, бе се почувствала толкова добре, след като правиха любов онази вечер, а той я беше излъгал.

Когато той влезе в колибата през прозореца, Кайро изпита такъв страх, че чак й се повдигна. Не искаше да изпада в паника, да знае, че ако нещо му се случи, тя никога нямаше да бъде същата, защото той беше взел частица от нея… Той нямаше никакво право да се излага на опасност, не и докато беше с нея.

Представяше си го, лежащ в локва кръв, и това смразяваше кръвта във вените й. Тя се изправи. Беше й необходимо време за размисъл, далеч от Соломон, от огъня, от нарастващата нежност, която я завладяваше.

— Средата на август е. Ще се приберем вкъщи най-рано в края на месеца. Трябва да се движим бързо. Сега ще си лягам. Моля те, донеси Гарнет.

— Мразя мазолите, потта и утрото — промърмори сънливо Кайро.

Беше минала една седмица, откакто намериха Гарнет. Но с детето пътуваха по-бавно.

Соломон бе разбрал, че Кайро е в състояние да предума всяка фермерска жена да им сготви и дори да изпере. Изтощен и нещастен от липсата на кухненската му печка, Куигли беше много доволен от тази помощ.

Соломон се наслаждаваше на всеки миг, който тя отделяше за тоалета си. Гледаше я как втриваше благовонни масла в кожата си, как съблазнително смъкваше надолу жартиерите си. Не беше виждал друга жена да го прави толкова бавно, толкова елегантно.

Чудеше се дали неговата кожа мирише като нейната, защото твърде често бяха притиснати един към друг, жадни един за друг. Това се случваше винаги, когато успееха да махнат Гарнет от леглото си.

Дългият, загадъчен поглед на Кайро го възпламеняваше. Тя отвръщаше на огъня с огън, докато въглените не посивяваха и те лежаха удовлетворени след това.

Моментът, който Соломон обичаше най-много — когато лежаха прегърнати, изпитващи любов и нежност един към друг. Обеща си, че само веднъж да се върнат в ранчото, ще стане най-добрият любовник. Съжаляваше, че я бе накарал насила да се омъжи за него, но вече имаше намерение да й покаже колко много я обича.

Тази сутрин тя се излежаваше в постелята под фургона, докато Соломон клечеше до нея, облечен и готов за път.

— Искам си леглото, банята и прекрасните масажи на Куигли — добави тя и извърна глава от първите проблясъци на утрото.

Соломон дръпна завивката и я шляпна по дупето. От фургона над тях прозвуча смехът на Гарнет.

— Какво ще кажеш, Гарнет? Да я измъкна ли оттам?

Гарнет отново се изкикоти.

— Тя ще си го върне, татко. Трябва да си много внимателен.

Кайро го изгледа. Беше разчорлена и това го накара да се засмее.

— Ти — каза високомерно тя. — Ти ще спреш да се хилиш и няма да нахълтваш в будоара ми в този безбожен час.

Соломон хвана постелята й и бавно я измъкна изпод фургона. Гарнет надничаше отгоре и се хилеше.

Кайро лежеше и го гледаше. Бледото й рамо блестеше на утринната светлина. Той си помисли за стройното тяло под завивките и му се прищя да легне при нея.

— Не мислиш ли, че трябва да я напляскам, Гарнет?

— Не. Целуни я. Винаги става по-разговорлива, когато го правиш.

Кайро продължаваше да се взира в него.

— Мразя да се закачат с мен сутрин. Престани да се хилиш и престани…

Соломон я взе на ръце и седна на земята с нея. Тя изсумтя леко, но му позволи да я прегърне.

— Какво има за закуска?

Куигли се появи с един поднос бисквити, останали от вечерята. Бяха стоплени и намазани с масло и мармалад.

— Господи, как копнея за една хубава печка.

Кайро грабна една бисквита и се гушна в Соломон.

— Гарнет, ела да ядеш.

Гарнет беше облечена в дългата нощница, която й беше ушил Куигли, докато я търсеха. Детето се настани в скута на Кайро. Всичко, което желаеше, беше в ръцете на Соломон.

— А аз? Не мисля, че някой се е погрижил за моята закуска — изръмжа той, но въобще не личеше да е ядосан.

Кайро му хвърли един кисел поглед, който красноречиво казваше, че би трябвало да е доволен от изминалата нощ. Гарнет му пъхна една бисквита в устата. Двете се притиснаха към Соломон и детето му лепна една мармаладена целувка.

— Моята мама, моят татко и аз. Не е ли прекрасно, Куиг?

— Добре ли се чувстваме, сър? — попита Куигли с широка усмивка.

Соломон му отвърна по същия начин.

— Ммм — измънка Кайро и се надигна да гризне ухото му. В този момент първата студена капка падна на бузата й. — Вали ли?

През целия ден валя, светкавици раздираха небето, гръмотевици трещяха и фургонът често затъваше в калта.

Соломон вървеше до конете и хвърляше по някой поглед към Кайро, свита на капрата. Гарнет спеше под покривалото.

Ботушите му се хлъзгаха в калта. Усети как залита към раздразнените коне. Падайки, видя Кайро — една замазана картина в дъжда. Копитото на коня го удари в главата, но в първия момент той не изпита болка. Когато кръвта замъгли погледа му, разбра, че раната сигурно е смъртоносна.

Помоли се Куигли, който пътуваше пред тях, да успее да се справи със своите коне. Съжали, че умира, преди да е видял Гарнет пораснала и щастлива, или как Кип е уредил живота си. Съжали, че не може да прегърне маргаритката си още веднъж… единствената истинска любов в живота му — Кайро. Кайро, пази се. Кайро… Кайро…

Надяваше се, че Гарнет ще стане прекрасна жена и ще получи това, което иска от живота. Живей честно и почтено, Кип.

Кайро му говореше бързо, искайки нещо, което той не можеше да направи.

— Любима — чу той гласа си някъде отдалече. — Любима… съжалявам… че те изоставям сега.

— Никъде няма да ходиш, Соломон Улф — заяви тя с треперещ глас, — освен във фургона, където ще мога да се погрижа за теб. Куигли, помогни ми! — извика тя.

Соломон изпадна в безсъзнание, победен от непоносимата болка.

 

 

Кайро погледна назад към мъжа, който се мяташе неспокойно. Само преди един час тя го бе измъкнала от калта и се бе погрижила за раната му.

Оттогава не бе спирала да мисли как да запази живота му. Хвана юздите с една ръка и прегърна с другата изплашеното дете, което седеше до нея на капрата.

— Той ще се оправи. Куигли и аз знаем как да се грижим за него.

— Татко е толкова пребледнял — прошепна Гарнет, обвивайки врата на Кайро с ръце. — Като мама… моята истинска мама, когато умря.

— Гарнет, Соломон няма да умре. Той спи, това е всичко. Тялото му има нужда от почивка, за да оздравее.

— Всичко стана заради мен. Защото аз се забавлявах с моето пътешествие и той трябваше да дойде да ме търси. А сега е ранен. Когато теб те нямаше, онази мис Адел каза, че трябва да съм тиха и да оставям възрастните на мира. Едуард каза, че ти и татко имате нужда да оставате насаме, без мен…

— Тихо. И Едуард, и мис Адел са много глупави — промълви Кайро, проклинайки наум. — Ние дойдохме, защото те обичаме.

Куигли спря фургона пред тях и се върна назад.

— Ще остана при татко — отвърна Гарнет, въпреки че очите й заблестяха при мисълта да разкаже още от историите си на Куигли.

Кайро целуна детето.

— Върви с него. Той има нужда от теб, а татко ти ще се оправи. — Кайро се молеше от цялата си душа това да беше истина.

Когато остана сама със Соломон, всичките й страхове я нападнаха. Бяха на много мили разстояние от населено място. Кайро бе почистила дълбоката рана на челото му със силно уиски и го бе наложила с бял равнец, но това не беше достатъчно.

Тя изтри сълзите си.

Беше изглеждал толкова уязвим, толкова крехък под проливния дъжд, докато кръвта течеше от главата му и се стичаше в калта.

Толкова много кръв. Лицето на Соломон беше призрачно бледо.

Кайро избърса лицето си с ръкава, изтривайки сълзите, които не искаха да спрат. През упоеното от лауданум съзнание на Соломон преминаваха картини от нерадостния му живот. Беше видял повече, отколкото й бе казал… като дете бе видял как измъчват родителите му, как изнасилват майка му. Искаше да прегърне сина си. Проклинаше се, че не намери Фанси навреме. После дойде тъмнината… Дънкан и тъмните спомени от пещерата и оковите. Беше стрелял по Дънкан и смяташе, че го е убил.

— Аз ще се погрижа за нея, Фанси. Тя ще живее сред диви цветя, на чист въздух, точно както искаше ти — бълнуваше той и Кайро почувства още по-силна болка. — О, Господи, Фанси… Съжалявам, че не те намерих…

Болката в гласа му прониза Кайро и тя изпъна рамене, за да се справи с конете.

Първият им бивак беше жалка картина. Кайро приготви оскъдната вечеря от печен заек и бульон от ечемик. Куигли занесе спящата Гарнет във фургона почти веднага, след като свършиха с вечерята.

Дъждът блъскаше в покривалото, докато Кайро се опитваше да нахрани Соломон. Той бълнуваше, обвиняваше я, че е дишала в ухото му и че това не би го направила никоя почтена жена.

— О, ти ще си платиш за това, любима — заплаши я той, борейки се с ръката й, която му поднасяше лъжица с бульон.

Гърдите й се потриха леко в лицето му. Той се надигна и тя разбра какво иска. Би дала душата си, за да му помогне да оживее…

Кайро отвори деколтето на копринената си рокля, съсипана от дъжда и калта, и притисна главата му към гърдите си. Залюля го като бебе.

— Маргаритка… — прошепна трескаво той.

— Нямам намерение да засявам маргаритки на гроба ти, мистър Улф — каза тя с треперещ глас. — Защото ти не можеш да ме напуснеш така.

— Да имам бебе от теб, любима, би било… прекрасно — прошепна той. Черните му очи искряха от треската.

Изведнъж той започна да отпада и да се смъква назад и в отчаянието си тя притисна главата му към гърдите си и потърка зърното си в устните му. Искаше да му помогне да се вкопчи в живота…

Езикът бавно се показа от устата му и докосна зърното. Сърцето на Кайро се поуспокои.

После го целуна…

Главата му лежеше върху гърдите й, а навън бурята вилнееше с пълна сила. Тя задряма, гушнала любимия.

На сутринта студеният прериен вятър за малко не отнесе покривалото на фургона. Това беше първият ден след нещастния случай. Всеки преживян ден означаваше по-голям шанс за Соломон да оцелее.

От очите на Кайро се лееха сълзи. Стискайки здраво юздите, тя погледна към чантите от седлото на Соломон. Проклетото нещо в тях бе разкъсало сърцето й.

Тя прехапа устни. Само ако не беше ровила в чантите му, за да търси бръснача… Но все пак трябваше да обръсне косата около раната, за да я зашие по-добре. Така намери несръчната скица и сладките, сладки писма до любимата, до неговата маргаритка.

Самотата на каубоя в нощта, виещите в далечината вълци, нуждата на мъжа от жена — писмата бяха пропити с всичко това.

Кайро изтри с ръкав сълзите, които я заслепяваха.

Прекрасните думи проникнаха през преградата, която бе изградила пред сърцето си, трогнаха я толкова дълбоко…

Той я беше докосвал на места, които бяха само нейни, пръстите му бяха стигнали до самата сърцевина на тялото й, където трябваше да бъде бебето, което тя никога нямаше да има… и никога не бе искала… докато нежното докосване на ръката му не предизвика в нея почти болезнен копнеж…

Тя хълцаше безутешно, сърцето й се късаше. Соломон Улф нямаше право да я обвързва с мечтите си, с копнежите си…

Нямаше право да изтръгва от утробата й желанието да прегърне детето му, да почувства как суче от гърдите й.

Кайро се сгуши в палтото на Соломон, потрепери от студ и от вълнение, породено от мечтите, които изпълваха цялото й същество, но които знаеше, че никога няма да се осъществят.