Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (16)

15.

Беше провинциална кръчма — просторна, блестящо бяла, с байцвани греди от скъпо дърво. Наредените отпред гравиколи до една бяха прилично нови и струваха наистина много кредити. На километри околовръст обработваемата земя беше равна и се кипреше с изобилие от вода. А заведението се наричаше странноприемница „Имперски герб“.

„Скапани хвалипръцковци“ — рече си Махони, докато протягаше ръка към вратата.

Чуваше гласовете вътре, надигнали се в разгорещен спор.

— Тия гнусни долнопробни таанци! Мен ако питаш, полицията трябва да ги разчисти до последния.

— Майната й на полицията. Трябва сами да си оправяме живота. Всяко същество да си трепе змиите, тъй казвам аз. Да се съберем всички някоя нощ и…

Щом Махони влезе, незабавно впиха погледи в него. Залата притихна като църква. Той по навик се изсекна шумно в кърпата си (и мислено се прокле, че е измислил тази артистична дреболия), после лениво доближи бара.

Намести туловището си върху едно столче и каза на кръчмаря:

— Приятелю, искам чашка твърдо гориво и една бира.

Наоколо всички слушаха напрегнато всяка изречена от непознатия дума. Кръчмарят напълни една халба и я сложи пред него. Секунда по-късно до нея тракна и чашката с концентрат.

— Пътувате нанякъде ли? — с пресилена небрежност попита кръчмарят.

— Тъй си е — потвърди Махони. — Ама днес направо пълзя. Страшен махмурлук ме мъчи.

Отпи глътка бира и изгълта наведнъж питието от чашката. Кръчмарят пак я напълни.

— Прекалихте с веселбата, а?

Махони изпъшка.

— И представа си нямате. Случайно се отбих при семейство Макгрегър вчера. Нали го знаете имота, на трийсетина километра е оттук?

Кръчмарят кимна, останалите в залата също кимнаха. Всички познаваха семейство Макгрегър.

— Тъкмо женеха най-малкия си син — продължи Махони. Това не беше новина за никого в кръчмата. — Пристигнах точно за празненството. Много си допаднахме с тия мили хора. Накараха ме да остана, насърчаваха ме да ям и да пия на корем. — Изсумтя през зачервения си вече нос. — Ясно си е, че нямаше нужда да ме уговарят.

Долови как напрежението в залата спадна. След малко отново се надигна гълчава. Кръчмарят дори му сипа една чашка за сметка на заведението. Махони посръбваше и се оглеждаше — просто дружелюбен човек, зяпащ себеподобните си.

Един добре облечен и излишно пълен мъж доближи с чаша в ръка и седна до него.

— Като ви гледам, май се занимавате с търговия.

Махони се засмя.

— Брей, толкова бързо ли ме е променила? Щото през две трети от живота си бях фермер. Сега съм се захванал с продажби, тъй да се каже.

— Защо „тъй да се каже“?

Махони незабавно се разгорещи. Зае се да разгръща пред човека брошури и дипляни.

— Аз съм спец по инсталациите за торове. Вижте ги само тия красавци. Малки, евтини, а производителността покрива нуждите и на домашна градинка, и на възголямо стопанство.

Мъжът като че ли прояви искрен интерес.

— Хм, може пък да имаме полза от нещо подобно.

Махони се взря в него изпод бухналите си вежди.

— Не ми се обиждайте, ама вие не приличате на фермер.

— Не се обиждам — увери го мъжът. — Аз продавам техника. Вече имам тридесет и два магазина, ще откриваме и още.

— Ама вие сте ми голям късмет! Чакайте сега да ви разкажа за тези хубави мъничета.

Махони се впусна в „представлението на дресираната мечка“, както си го наричаше, което се проточи през много опразнени чаши и почти цял час. И други мъже се включиха в разговора. Скоро Махони раздаваше своите бутилирани „визитни картички“.

Досега при изпълнението на задачата си бе обиколил единадесет планети в Пограничните светове. Бе изпипал до съвършенство прикритието си. Накрая се бе насочил към имперското средище в този звезден куп — Кавит.

Представяше се за застаряващ земеделец, през по-голямата част от живота си обработвал голям и богат имот в една от основните селскостопански системи на Империята. Имал навика и да човърка неуморно, непрекъснато измислял дребни приспособления, за да премахва дразнещи го проблеми.

А коронният му номер с торовете беше страховит. Махони можеше да витийства часове наред за скапаното качество и цените на обикновените торове… и често го правеше за ужас на сътрапезниците си. Фермерът Махони изобретил и чудничка спретната инсталацийка за торове, после със собствени пари основал малка фирма.

В момента играеше ролята на рекламен агент на самия себе си — обикаляше селскостопанските райони, за да хвали стоката си. Понеже изобщо не крънкаше пари предварително, а само питаше хората може ли някой от търговските му агенти да ги посети след около месец, успяваше да уталожи подозрителността дори у прекалено враждебните заселници в Пограничните светове.

Махони беше убеден и че домашната му ябълкова ракия е сполучливо хрумване, както и старческата му приказливост, понеже познаваше дреболиите в селския живот и можеше да дотегне до сълзи на всекиго. Съжаляваше единствено за пръхтенето, което добави за по-голямо правдоподобие. Вече не можеше да престане и се питаше дали някога ще успее да се избави от този навик, който сам си бе натрапил. Опечаляваше го и фактът, че от непрекъснатото пръхтене носът му придобиваше яркочервен оттенък.

— Като ви слушам, чудесни са — съгласи се търговецът на техника. — Властите създават ли ви главоболия в лицензирането?

Махони изпръхтя особено нагло.

— Лицензиране ли? Власти ли? Че вие за глупак ли ме смятате? Да му се не види, разправял съм се с проклетите власти цял живот. Позволиш ли им, всичко по силите си ще сторят да ти съсипят стопанството.

Струпаните наоколо фермери замърмориха в гневно съгласие.

— Пък и не вярвам да ми остават повече от трийсетина годинки. Преди да си извадя от задника тоя трън на лицензирането, отдавна ще съм пукясал.

Логиката в думите му беше древна и неоспорима.

— Ами доставките? Имате ли някакви пречки в това?

— Е, още не доставям. Засега обикалям да опозная хората, да си хваля инсталациите. Защо? Как мислите, ще си имам ли затруднения във вашия край?

Търговецът на техника избухна.

— И то какви! Затънал съм в поръчки. Платени в налични. Но покрай всички тези разправии с таанците май съм се запътил право към фалита.

Впусна се в дълги оплаквания, допълнени и обогатени от вмятанията на бавно растящата тълпа, насред която седеше Махони.

Разказваха му за подлите мързеливи таанци, за нападенията срещу имотите и собствените си ответни удари. Разказваха му за икономика, изпаднала в почти пълно вцепенение, за некадърни ченгета и още по-безполезни войски в имперските гарнизони.

Споделиха и подозренията си: загадъчни светлини над общините на таанците, вероятно трупане на оръжия и промъкващи се професионални таански войници, за да подпомогнат своите долни събратя.

Естествено заселниците от Империята нямаше в какво да бъдат упрекнати. Толкова упорито се стараели да не се огънат под товара на несгодите. Всеки в кръчмата бил правил жертви, нали така? Ами че те дори опоскали солидно банковите си сметки, за да си купят оръжия, с които да бранят своите стопанства и собствеността на Империята.

През цялото време Махони оставяше лицето си да помрачнява, за да покаже, че е съгласен с тях. Рядко ги прекъсваше освен с по някое пръхтене и поръчка на още едно питие за всекиго.

До края на вечерта можеше да попълни цял микрофиш с разузнавателна информация.

Започваше и да осъзнава, че положението в корпуса „Меркурий“ е още по-лошо, отколкото го бе обяснил на Императора. Сведенията, които трупаше, напълно се разминаваха с всичко, съобщавано на Императора. В Пограничните светове корпусът беше просмукан с провокатори, покварен и разнебитен.

От такива тъпотии дори на един честен ирландец можеше да му се отще да пие.