Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (16)

Глава шестнадесета

Двама скитници върлуват из околията Дзянбей; Подло нападение над една мирна речна лодка

В архивната зала Ма Жун и Цяо Тай бяха получили картата на провинция Дзянбей и бяха съставили предварителен план на пътуването си. Те избраха два хубави коня и напуснаха града, като тръгнаха на изток. Когато слязоха в равнината, вървяха по пътя около половин час. Ма Жун спря коня си и каза:

— Не смяташ ли, че ако пресечем оризището вдясно, ще стигнем по-бързо до пограничната река? Мисля, че ще излезем на петнадесетина мили по-надолу по течението от нашия военен пост при моста.

— И аз мисля така — съгласи се Цяо Тай. Двамата мъже подкараха конете си по тясната пътека, която водеше през оризището. Беше много горещо и душно, затова двамата се зарадваха много, когато съзряха един малък чифлик. Напиха се до насита с кладенчова вода от ведрото, което им поднесе селянинът. Уговориха се с него да се погрижи за конете им срещу шепа медни монети. Щом мъжът отведе конете в обора, двамата приятели разрошиха косите си и ги вързаха с парцаливи кърпи. После замениха ботушите за езда със сламени сандали, които бяха донесли на седлата си. Докато навиваше ръкавите си, Цяо Тай извика:

— Ей, братко! Това ми напомня за миналите дни, когато бродехме заедно в зелените гори!

Ма Жун го потупа по рамото, после всеки от тях изтегли по една дебела бамбукова тояга от стобора и приятелите поеха надолу по пътеката, която водеше към реката.

Когато стигнаха до брега, видяха един стар рибар, който сушеше мрежите си. За две медни монети той ги прекара на отсрещния бряг. Докато му плащаше, Ма Жун го запита:

— Наоколо няма войници, нали?

Старецът ги погледна изплашено, поклати глава и побърза да се върне при лодката си.

Двамата мъже вървяха през високата тръстика, докато излязоха на един криволичещ селски път. Цяо Тай каза:

— Не сме сгрешили. Според картата този път води към селото.

Двамата нарамиха бамбуковите тояги и продължиха пътя си, като запяха с пълни гърла неприлична песен. След половин час зърнаха селото.

Ма Жун тръгна напред и влезе в кръчмата на малкото пазарно площадче. Той се отпусна тежко на една дървена пейка и се провикна да му донесат вино. Цяо Тай влезе след него. Докато се настаняваше срещу приятеля си, рече:

— Огледах наоколо, братко. Всичко е спокойно!

Четиримата стари селяни, седнали на съседната маса, хвърлиха към новодошлите изпълнен със страх поглед. Един от тях вдигна ръката си с подвит показалец и кутре — предупреждение за разбойници. Приятелите му мъдро кимнаха с глави.

Дотича кръчмарят с две кани вино. Цяо Тай го сграбчи за ръкава и изсъска:

— Какво искаш да кажеш с тия две мизерни кани, песоглавецо? Я ги махни и донеси цяла делва!

Кръчмарят се затътри обратно. После се върна със сина си. Двамата носеха помежду си делва с вино, висока три стъпки, и два бамбукови черпака с дълги дръжки.

— Това е друго нещо! — провикна се Ма Жун. — Няма да си играем с чаши и кани!

Те потопиха черпаците в делвата и пиха от виното на големи глътки, защото бяха ожаднели от дългото ходене. Кръчмарят донесе поднос с осолени зеленчуци. Цяо Тай гребна една шепа. Зеленчуците бяха примесени с огромно количество чесън и червен пипер. Той млясна с уста и каза щастливо:

— Братко, това лакомство е по-добро и от ония, които се продават в града!

Ма Жун поклати глава с пълна уста. Когато изпиха половината делва, те изядоха една голяма паница с юфка и изплакнаха устата си с местен чай, който имаше приятно горчив вкус. Станаха и посегнаха към поясите си за пари. Кръчмарят побърза да откаже, като ги увери, че тяхното посещение е голяма чест за заведението му. Но Ма Жун настоя и прибави щедър бакшиш.

Двамата приятели излязоха. Легнаха на сянка под едно голямо елово дърво и скоро захъркаха гръмогласно.

Ма Жун се събуди от ритник по крака. Той седна, огледа се и смушка Цяо Тай в ребрата. Петима мъже, въоръжени с тояги, се бяха надвесили над тях, а наоколо се беше събрала група зяпачи от селото. Ма Жун и Цяо Тай се изправиха.

— Ние сме стражници от трибунала на Дзянбей! — викна един шишкав мъж. — Кон сте вие и откъде идете?

— Сляп ли си?! — запита високомерно Ма Жун. — Не виждаш ли, че аз съм губернаторът на тази провинция, който пътува преоблечен?

Тълпата прихна да се смее. Началникът на стражниците вдигна застрашително тоягата си. Ма Жун бързо го сграбчи за реверите на куртката, вдигна го на две стъпки от земята и започна да го друса, докато зъбите му затракаха. Стражниците се опитаха да помогнат на предводителя си, но Цяо Тай пъхна бамбуковата си тояга между краката на най-високия от тях и го събори на земята. После завъртя тоягата така, че да засвисти само на косъм от главите на останалите. Стражниците се разбягаха, а тълпата започна да им се подиграва. Цяо Тай хукна подире им, като ругаеше на висок глас.

Началникът на стражниците не беше страхливец. Той се бореше юнашки да се освободи от хватката на Ма Жун и на няколко пъти успя да го ритне по краката. Ма Жун го тръшна на земята и бързо взе бамбуковата тояга. Отби с нея тоягата на стражника, насочена към главата му, и на свой ред нанесе страхотен удар в ръката на неприятеля си. Човекът хвърли оръжието и се опита да се вкопчи в Ма Жун, но последният го задържа на разстояние, като размаха тоягата си, която за малко не го улучи по главата. Началникът на стражниците разбра, че няма да устои в тази неравна борба. Той бързо се обърна и побягна.

След малко Цяо Тай се върна.

— Избягаха, мръсниците! — изпъшка той.

— Дадохте им добър урок! — забеляза доволно един стар селянин.

Кръчмарят, който бе наблюдавал събитията от безопасно разстояние, се приближи към Цяо Тай и прошепна бързо:

— Сега е най-добре двамата да изчезвате. Тук има войници на съдията. Скоро ще дойдат да ви арестуват!

Цяо Тай се почеса по главата:

— Не знаех това! — мрачно каза той.

— Не се безпокойте! — продължи да шепне кръчмарят. — Синът ми ще ви преведе през оризищата до Голямата река. Там има лодка. За час-два ще стигнете до Острова на трите дъба. Хората там ще ви помогнат. Кажете им само, че ви праща старият Шао!

Двамата приятели му поблагодариха набързо и малко след това вече се прокрадваха през оризището, водени от младежа. След продължителен преход през калните поля младият човек спря. Посочи към един ред дървета пред тях и каза:

— Там ще намерите лодка, скрита в заливчето. Не се тревожете, течението, ще ви отнесе точно където трябва. Само се пазете от водовъртежите!

Ма Жун и Цяо Тай лесно откриха лодката, потулена между храстите. Влязоха в нея и Ма Жун я избута изпод ниско надвисналите клони. Изведнъж пред тях се ширна реката.

Ма Жун остави тоягата и взе веслото. Заплуваха надолу по течението на тинесто-кафявата река. Скоро брегът остана далеч назад.

— Тая лодка не е ли твърде малка за такава голяма река? — запита неспокойно Цяо Тай, като се държеше здраво за борда.

— Не се безпокой, братко! — отвърна през смях Ма Жун. — Не забравяй, че аз съм родом от Дзянсу. Отраснал съм на лодка.

Той започна трескаво да гребе с веслото, за да избегне един водовъртеж. Бяха стигнали до средата на реката. Обраслите с тръстика брегове се виждаха като тънки ленти в далечината. После изчезнаха напълно. Наоколо не се виждаше нищо освен кафявата водна шир.

— Като гледам толкова много вода, ми се доспива! — каза унило Цяо Тай и легна по гръб. Не проговориха повече от час. Цяо Тай спеше, а Ма Жун трябваше да съсредоточи цялото си внимание в управлението на лодката. Изведнъж той извика:

— Гледай, там нещо се зеленее!

Цяо Тай седна. Той видя множество малки зелени островчета, издигащи се на не повече от няколко стъпки над нивото на водата, обрасли с трева. След половин час стигнаха до по-големи острови, покрити с храсти. Наоколо падаше мрак и се чуваха зловещите писъци на водните птици. Цяо Тай се ослушваше напрегнато. Изведнъж каза:

— Това не са обикновени птичи писъци! Това са тайните сигнали, които се използуват от военните разузнавачи!

Ма Жун измърмори нещо. Той с мъка управляваше лодката през един криволичещ пролив. Изведнъж веслото бе изтръгнато от ръцете му. Лодката силно се разклати. От водата, близо до кърмата, се показа една мокра глава. Други две се мярнаха зад нея.

— Стойте мирно или ще обърнем лодката! — изръмжа един глас. — Кои сте вие?

Този, който говореше, се хвана за борда на лодката. Със стичащата се по него кална вода той приличаше на злокобен воден дух.

— Старият Шао от селото нагоре по реката ни каза да дойдем тук — рече Ма Жун. — Имахме си малки неприятности с тамошните стражници.

— Ще разкажете всичко на капитана! — рече мъжът. После върна греблото на Ма Жун и добави: — Греби право напред към оная светлина!

Шестима въоръжени мъже ги чакаха на грубо скования пристан. На светлината на фенера, който държеше техният водач, Цяо Тай видя, че те носят военни униформи, но без каквито и да било отличителни знаци.

Поведоха двамата приятели през гъста гора. Скоро се видяха светлини, проблясващи между дърветата. Излязоха на една широка поляна. Близо стотина мъже бяха насядали в кръг около огньове и варяха оризена каша в железни котли. Всички бяха въоръжени до зъби.

Отведоха Ма Жун и Цяо Тай в далечния край на поляната, където група от четирима мъже седяха на столчета под три вековни дъба.

— Ето ги двамата, за които докладваха нашите часовои, капитане! — рапортува почтително водачът на ескорта.

Човекът, когото нарекоха „капитан“, беше широкоплещест мъжага с тясна военна куртка и торбести панталони от черна кожа. Косата му беше вързана с червена кърпа. Той изгледа двамата мъже от главата до петите с малките си, зли очи и викна:

— Казвайте, мошеници! Име? Откъде? Защо? Цялата история!

Той говореше с отсечените нотки на военен офицер. Цяо Тай си помисли, че най-вероятно е дезертьор.

— Казвам се Юн Бао, капитане — отговори Ма Жун с предразполагаща усмивка. — Аз и приятелят ми сме просто братя от зелените гори.

Той разказа как бяха влезли в схватка със стражниците и как кръчмарят ги бе изпратил на Острова на трите дъба. Добави, че ако капитанът ги вземе на служба при себе си, ще сметнат това за най-голяма чест.

— Първо е проверим разказа ви! — каза капитанът. После добави към пазача им: — Отведи ги в ограденото място при другите!

Дадоха им по една дървена купичка с оризена каша. После ги отведоха през гората на друга, много по-малка поляна. На светлината на фенера видяха дървена колиба. В тревата пред нея беше клекнал някакъв мъж и ядеше ориза си, а в края на ограденото място едно момиче, облечено в син жакет и панталони на селянка, бе коленичило под едно дърво, също заето с пръчиците за ядене.

— Няма да напускате това място! — предупреди ги пазачът им и се отдалечи.

Ма Жун и Цяо Тай седнаха с кръстосани крака срещу клекналия мъж, който ги изгледа с мрачен поглед.

— Казвам се Юн Бао — приятелски се обърна към него Ма Жун. — А ти как се казваш?

— Мао Лу — отговори другият с кисел глас. Той хвърли празната си купичка към момичето и изръмжа: — Измий я!

Момичето се изправи, без да каже дума, и вдигна купичката. Изчака Ма Жун и Цяо Тай да се нахранят и взе и техните празни купички. Ма Жун го изгледа одобрително. То изглеждаше тъжно и ходеше с мъка, но не беше трудно да се забележи, че беше много хубаво момиче. Мао Лу проследи погледа на Ма Жун и се намръщи ядосано. После каза грубо:

— Не се надявай на нищо! Това е жена ми!

— Хубава невяста! — забеляза с безразличие Ма Жун. — Слушай, защо ни държат тук отделени? Човек би помислил, че сме престъпници!

Мао Лу се изплю на земята. Огледа бързо сенките наоколо и каза с тих глас:

— Те съвсем не се държат приятелски, братко! Дойдох тук оня ден с един мой другар, добро момче. Казахме им, че искаме да се присъединим към тях. Капитанът ни зададе какви ли не въпроси. Приятелят ми се ядоса и им рече няколко дръзки думи. И знаете ли какво се случи?

Ма Жун и Цяо Тай поклатиха отрицателно глави. Мао Лу прекара показалец през гърлото си:

— Ей това се случи! — горчиво каза той. — А мене ме затвориха тук като в пандиза. Снощи пропълзяха насам двама, за да отмъкнат жена ми. Бях принуден да се бия с тях, докато дойдат пазачите да ги обуздаят. Трябва да призная, че са дисциплинирани, но иначе са мръсна паплач. Вече съжалявам, че дойдох!

— Какво се канят да правят? — запита Цяо Тай. — Мислех, че са порядъчни разбойници, които ще се зарадват на хора като нас!

— Иди ги питай! — отвърна Мао Лу с подигравателна усмивка.

Девойката се върна и постави купичките за ориз под едно дърво. Мао Лу изръмжа към нея:

— Защо не ми говориш?

— Забавлявай се сам! — отвърна спокойно тя и влезе в колибата.

Мао Лу почервеня от яд, но не я последва. Изруга и каза:

— Аз спасих живота на тая мръсница! И какво получавам в замяна? Нищо освен кисели физиономии. Тя изяде хубав пердах с парче въже, но хич не я е грижа!

— На жената й трябва да скъсаш не едно парче, а цяла връзка въжета през задника й, та да се вразуми! — философски отбеляза Ма Жун.

Мао Лу се надигна и тръгна към едно голямо дърво. Спря в подножието му, събра с крак купчинка от листа и легна върху нея. Ма Жун и Цяо Тай намериха място за нощуване върху сухите листа в другия край на ограденото място. Не след дълго те вече спяха дълбоко.

Цяо Тай се събуди, защото някой духаше в лицето му. Беше Ма Жун, който прошепна в ухото му:

— Ходих на разузнаване, братко! В главния залив са закотвени две големи джонки, готови да отплуват утре сутрин. Пазачи не се виждат. Бихме могли да тупнем нашия приятел Мао Лу по главата и да качим него и момичето на една от джонките. Но ти и аз сами едва ли ще успеем да избутаме джонката от залива на реката. Да не говорим, че за да избягаме, трябва да познаваме пътя.

— Хайде да се скрием в трюма! — прошепна Цяо Тай. — Утре, когато мръсниците изкарат джонката в реката, ще излезем и ще я превземем с изненада.

— Великолепно! — доволно каза Ма Жун. — Или ние тях, или те нас! Ей такива прости планове ми харесват. Е, добре… Обикновено те не тръгват на път преди зазоряване. Все още имаме време хубаво да се наспим.

Скоро двамата захъркаха отново.

Ма Жун стана един час преди изгрев слънце. Той хвана Мао Лу за рамото иго разтърси. Щом Мао се надигна и седна, Ма Жун го повали в безсъзнание с тежък удар по слепоочието. Върза здраво ръцете и краката му с тънкото въженце, което носеше омотано на кръста си, и му затъкна устата с парче плат, което откъсна от жакета си. После събуди Цяо Тай и двамата влязоха в колибата.

Цяо Тай извади огнивото си и светна, за да даде възможност на Ма Жун да събуди момичето.

— Аз и приятелят ми сме стражници от трибунала в Ханюан, госпожо Джан — каза той. — Имаме заповед да ви върнем обратно в града.

Лунна фея ги изгледа подозрително от горе до долу на слабата светлина. После каза остро:

— Разправяйте тези неща на някой друг. Само ако ме докоснете, и ще викам!

Ма Жун въздъхна и извади писмото на съдията Ди, скрито в една от гънките на кърпата, с която бе вързал косите си. Тя го прочете, кимна с глава и бързо попита:

— А как ще избягаме оттук?

Когато Ма Жун й разказа плана за бягството, тя отбеляза:

— Пазачите ще дойдат да ни донесат ориз малко след развиделяване и като видят, че ни няма, ще вдигнат тревога.

— Тази нощ загубих цял час да прокарам лъжливи следи през гората в обратна посока — отвърна Ма Жун. — Можеш да бъдеш сигурна, че ние си разбираме от работата, миличка!

— Дръж си езика и внимавай как ми говориш! — рязко каза девойката.

— Бива си го момичето! — рече ухилен Ма Жун на Цяо Тай.

Излязоха от колибата. Ма Жун метна Мао Лу на раменете си. Той беше ненадминат в горското ориентиране: преведе безпогрешно Цяо Тай и момичето през гората до залива. Пред тях изплуваха черните силуети на две големи джонки.

Щом се покачиха на борда на по-близката джонка, отидоха направо при капака в задната част на палубата.

Ма Жун го отвори и остави Мао Лу да се плъзне по стръмната стълба, после сам скочи след него. Цяо Тай и Лунна фея ги последваха. Озоваха се в малка кухня. Напред трюмът бе пълен до тавана с дървени сандъци, превързани с дебели сламени въжета.

— Покатери се, Цяо Тай — каза Ма Жун, — и се опитай да избуташ малко встрани горните сандъци на втория ред. Ще стане хубаво скривалище. Аз ще се върна след малко. — Той грабна кутията с инструменти, оставена в един ъгъл, и се изкачи по стълбата.

Докато момичето разглеждаше кухнята, Цяо Тай се покатери върху сандъците и пропълзя в тясното пространство между тях и тавана. Залови се да размества най-горните, като мърмореше: „Какви тежки сандъци! Като че ли са ги натъпкали с камъни!“

Тъкмо бе разчистил достатъчно място за четиримата, чу, че Ма Жун се връща.

— Пробих две дупчици на другата джонка — съобщи доволно той. — Когато забележат, че трюмът им е пълен с вода, няма да им е лесно да ги намерят!

Той помогна на Цяо Тай да покачи Мао Лу върху сандъците. Мао бе дошъл на себе си и трескаво въртеше очи.

— Ако обичаш, не се задушавай! — рече му Цяо Тай. — И не забравяй, че преди да умреш, съдията иска да те поразпита!

Когато настаниха Мао Лу между сандъците, Ма Жун легна по корем на първия ред и протегна ръце.

— Качвай се горе! — каза той на Лунна фея. — Ще ти помогна!

Девойката не отговори. Тя размисляше, хапейки устни, после изведнъж попита:

— От колко души се състои екипажът на такава лодка?

— Шест или седем — отвърна нетърпеливо Ма Жун. — Хайде, по-живо!

— Ще остана, където съм! — заяви момичето. После сбърчи нос и добави: — Не възнамерявам да лазя по тези мръсни сандъци!

Ма Жун изруга, без да се стеснява.

— Ако не… — започна той.

Внезапно на палубата отекнаха тежки стъпки. Чуха се команди. Лунна фея отвори люка на кърмата и погледна навън. После се върна при купа от сандъци и прошепна:

— Около четиридесет въоръжени мъже се качват на джонката зад нас!

— Идвай веднага, ти казвам! — изсъска Ма Жун.

Тя се изсмя подигравателно. Съблече се до кръста и започна да мие съдовете.

— Великолепна фигура! — пошепна Ма Жун на Цяо Тай. — Но какво, за бога, си мисли, че прави тая фуста?!

Върху палубата се строполиха тежки въжета. Джонката потегли. Моряците, които я избутваха с прътове, запяха монотонна песен.

Изведнъж стълбата изскърца. Един набит мъж се спря по средата й и се вторачи с отворена уста в полуголата девойка. Тя го изгледа дръзко и попита с нехаен тон:

— Да ми помогнеш ли идваш?

— Аз… такова… трябва да прегледам товара — заекна мъжът, впил поглед в кръглите гърди на момичето.

— Е — вирна глава Лунна фея, — щом предпочиташ компанията на мръсните сандъци, гледай си работата. Ще се оправя и сама!

— Дума да не става! — възкликна мъжът. Той бързо слезе по стълбата и приближи до момичето. — Ама че красавица! — каза той, широко ухилен.

— Струва ми се, че и тебе те бива! — каза Лунна фея. Тя му позволи няколко ласки, после го отблъсна и рече: — Първо работата, после удоволствията! Подай ми едно ведро вода!

— Къде си, Лиу? — дочу се дрезгав глас откъм отвора на палубата.

— Имам работа, преглеждам товара! — отвърна му мъжът. — Ей сега ще се кача! Ти виж дали е готово платното!

— За колко души да сготвя ориз? — попита девойката. — Имаме ли войници на борда?

— Не, те са на джонката зад нас — отговори мъжът, наречен Лиу, докато й подаваше ведрото с вода. — Ти сготви нещо вкусно само за мене, миличка! Тук аз коля и беся, разбра ли? Кормчията и четиримата моряци могат да минат с каквото е останало.

Откъм палубата се дочу дрънчене на оръжия.

— Нали каза, че нямаме войници на борда? — запита Лунна Фея.

 

— Това е стражата от последния ни охранителен пост — отвърна Лиу. — Дошли са да претърсят джонката, преди да отплуваме по реката.

— Войниците ми харесват! — каза момичето. — Повикай ги тук!

Мъжът бързо се качи обратно по стълбата. Провря главата си през отвора на палубата и извика:

— Току-що претърсих целия трюм, братлета! Долу е горещо като в ада!

Горе нещо се запрепираха. После Лиу слезе сам, доволно ухилен.

— Отървах се от тях! — рече той. — Аз също съм бил войник, миличка. Ще се постарая да останеш доволна! — После обви талията й с ръка и започна да опипва въженцето, с което бяха вързани панталоните й.

— Не тук! — каза Лунна фея. — Аз съм порядъчна жена. Иди да надникнеш ей там, върху ония сандъци. Може би ще се намери едно малко, уютно ъгълче за нас.

Лиу нетърпеливо се запъти към купа сандъци и започна да се катери. Ма Жун го сграбчи за гърлото, издърпа го горе и стегна хватката си. Мъжът изгуби съзнание. Ма Жун скочи долу в кухнята. Лунна фея бързо затвори люка и облече жакета си.

— Свърши чудесна работа, моето момиче! — оживено прошепна той. После изведнъж се скри зад стълбата. През отвора на палубата се показаха два тежки ботуша и заслизаха надолу.

— По дяволите, Лиу, къде се губиш? — запита ядосан глас.

Ма Жун дръпна встрани краката на новодошлия и той падна от стълбата. Главата му се удари о пода с тъп звук. Мъжът не помръдна. Цяо Тай протегна ръце отгоре и с общи усилия качиха припадналия върху сандъците.

— Вържи го и слез долу, братко Цяо! — прошепна Ма Жун. — Аз ще изляза през люка и ще се покатеря на палубата. Бъди готов да посрещнеш другите мръсници, които ще ти изпратя.

Той се провря през люка, хвана се за въжето на котвата и се заизкачва по външната страна на борда, докато стъпи безшумно на палубата. След като се увери, че никой не го е забелязал, тръгна бавно към кормчията, който държеше с две ръце тежката дръжка на руля, и каза:

— Стана ми много горещо долу в трюма!

Ма Жун забеляза, че вече плуват по средата на реката. Втората джонка ги следваше. Той се опъна по гръб на палубата.

Кормчията го изгледа стреснато, после свирна с уста. Трима яки моряци дотичаха на кърмата.

— Кой си ти, по дяволите? — запита първият.

Ма Жун сгъна ръце под главата си. Прозя се продължително и каза:

— Аз съм пазачът, който отговаря за товара. Току-що свършихме преброяването на сандъците с Лиу.

— Шефът не ни казва никога нищо! — недоволно измърмори морякът. — Мисли се за бог знае кой! Ще ида да го попитам колко платна иска да вдигнем! — Той се запъти към входа на трюма. Ма Жун се изправи и го последва заедно с другите двама.

Щом мъжът се надвеси над квадратния отвор на палубата, Ма Жун внезапно го ритна и той се строполи надолу по стълбата. После, бърз като светкавица, Ма Жун се обърна и нанесе на връхлитащия върху него втори моряк такъв удар под брадата, че оня политна назад към перилата, вторият удар на Ма Жун, стоварен в сърдечната му област, го прехвърли през перилата в реката.

Третият моряк се хвърли към Ма Жун с дълъг нож. Ма Жун бързо се наведе и заби глава в диафрагмата на нападателя си, а ножът прелетя над него. Морякът падна върху гърба му със стон. Ма Жун се изправи и го хвърли през перилата.

— Добра храна за рибите! — провикна се той към кормчията. — Гледай си управлението на кораба, приятелю, ако не искаш да отидеш при тях!

Ма Жун погледна към втората джонка. Тя бе останала далеч назад и силно се бе килнала надясно. Струпаните на нея хора объркано сновяха по наклонената палуба.

— И тия няма да останат сухи! — весело забеляза Ма Жун. После отиде да нагласи голямото платно, изплетено от тръстика.

Цяо Тай провря главата си през изхода на трюма.

— Защо ми изпрати само един? — попита той. — Къде са другите?

Ма Жун посочи към водата. Той бе погълнат от усилията си да вдигне платното. Цяо Тай се качи на палубата и каза:

— Госпожа Джан ни готви ориз за обяд.

Духаше силен вятър. Джонката плуваше с добра скорост. Цяо Тай огледа внимателно двата далечни бряга и запита кормчията:

— Кога ще стигнем до военния пост?

— След два часа — отговори оня с мрачно лице.

— За къде бяхте тръгнали, мръснико? — продължи да го разпитва Цяо Тай.

— За Лиуцян, на четири часа път надолу по течението. Там едни наши приятели се канят да пострелят малко.

— Ти си късметлия! — отбеляза Цяо Тай. — Ще си спестиш тупурдията.

Докато седяха на сянка под платното и ядяха обедния си ориз, Ма Жун разказа на госпожа Джан приключенията на съпруга й. Когато свърши разказа си, очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Горкото, горкото момче! — тихо каза тя.

Ма Жун размени бърз поглед с Цяо Тай и му пошепна:

— Можеш ли проумя какво вижда тази чудесна девойка в оня хилав хлапак с жълто на устата?

Но Цяо Тай като че ли не го чу. Той напрегнато се вглеждаше напред. Изведнъж извика:

— Виждаш ли онези знамена, братко? Това ще да е военният пост.

Ма Жун скочи на крака и кресна една команда на кормчията. После отиде при платното и го приспусна. След половин час джонката бе закотвена на кея.

Ма Жун връчи на дежурния ефрейтор писмото на съдията Ди. Докладва, че води четирима пленени разбойници от Острова на трите дъба и една от джонките им.

— Не зная какъв е товарът — добави той, — но е много тежък.

Отидоха да огледат сандъците заедно с четирима войници. Ефрейторът, както и войниците му, бяха пристегнали здраво шлемовете. На раменете и мишниците си, върху ризниците, имаха железни предпазители, а на поясите им наред с мечовете висяха тежки бойни брадви.

— Защо мъкнете цялата тая железария, момчета? — поинтересува се учудено Ма Жун.

Ефрейторът го изгледа тревожно и отговори кратко:

— Носят се слухове, че надолу по реката имало стълкновения с въоръжени банди. Мене са ме оставили тук само с тези четирима войници. Останалите заминаха с капитана ни към Лиуцян.

Междувременно войниците бяха разбили един от сандъците. Той бе натъпкан с железни шлемове, кожени куртки, мечове, арбалети, стрели и други боеприпаси. Отпред шлемовете бяха белязани с малък бял лотос. Имаше и цяла торба, пълна със също такива малки сребърни емблеми. Цяо Тай загреба една шепа от тях и ги пусна в ръкава си. После каза на ефрейтора:

— Тази джонка беше тръгнала за Лиуцян, както и една друга, на която имаше четиридесет въоръжени разбойници. Но втората потъна нагоре по реката.

— Това е добра новина! — възкликна ефрейторът. — Иначе моят капитан е щял да се окаже в трудно положение в Лиуцян. Той има само тридесет човека със себе си. Е, какво мога да направя за вас? На отсрещния бряг има военен пост, който охранява южната граница на вашата околия Ханюан.

— Прехвърлете ни там по-бързо! — каза Ма Жун.

Стъпил на собствена територия, той се разпореди да доведат четири коня. Дежурният сержант им каза, че ако заобиколят езерото, ще могат да стигнат до града за два-три часа.

Цяо Тай развърза устата на Мао Лу. Мао се опита да изругае, но езикът му беше надебелял и той успя да издаде само няколко дрезгави звука. Ма Жун върза краката му към седлото и запита госпожа Джан:

— Умеете ли да яздите?

— Ще се оправя! — каза тя. — Но не се чувствувам много добре. Заемете ми жакета си!

Тя постави сгънатия жакет върху седлото и се метна на коня.

Кавалкадата пое по пътя към града.