Джудит Макнот
Нещо прекрасно (30)

Тридесета глава

Алекс се бе втренчила в бродерията в скута си, ръцете й бяха неподвижни, сърцето й биеше натежало от болка. От три дни Джордан се държеше като непознат. Студен, отблъскващ човек, който я гледаше с ледено безразличие или погнуса, и то в редките случаи, когато въобще я поглеждаше. Сякаш друг човек обитаваше тялото му — някой непознат за нея човек, който понякога я гледаше с такава омраза, че тя потреперваше. Дори и неочакваното посещение на чичо Монти не успя да разведри напрегнатата атмосфера в Хоторн. Той бе дошъл да спаси Александра — обясни й насаме, след като се настани в покоите си — защото бил чул, че откакто разбрал за облога й в „Уайтис“, Хоторн изглеждал като гнева Господен.

Но всичките му опити да поговори приятелски с Джордан не дадоха резултат. А усилията на Александра да заблуди всички, че това е нормално и естествено, не успяха да заблудят никого, дори и слугите, че двамата са щастливи. Всички — от иконома Хигинс чак до кучето Хенри, усещаха напрегнатата атмосфера. В потискащата тишина на дневната гласът на чичо Монти прокънтя като гръмотевица и Алекс подскочи.

— Е, Хоторн, прекрасно време, нали? — попита чичо Монти. Джордан вдигна поглед от книгата, която четеше, и отвърна:

— Наистина.

— Въобще не е влажно — настоя възрастният човек, а бузите му бяха зачервени от изпитото вино.

— Никак даже — съгласи се Джордан. Чичо Монти упорито продължи:

— И е топло. Добро време за реколтата.

— Така ли? — отвърна херцогът с тон, който би обезсърчил по-нататъшни опити за разговор.

— Ъ-ъ-ъ… да — отвърна чичо Монти и хвърли отчаян поглед на Александра.

— Знаете ли колко е часът? — попита Алекс, искаше да се оттегли.

Джордан вдигна глава и грубо й отвърна:

— Не.

— Би трябвало да имате часовник, Хоторн — обади се чичо Монти, — това е единственото нещо, което ни помага да сме в крак с времето!

Александра бързо извърна поглед, наранена, че Джордан за втори път бе приел часовника на дядо й и после го бе отхвърлил.

— Часът е седем — услужливо изрече възрастният човек, посочвайки собствения си часовник. — Винаги нося часовник — похвали се той. — Никога не ми се налага да гадая колко е часът. Прелестни неща са тези часовници. Човек постоянно иска да разбере как работят, нали?

Джордан затвори книгата си и рязко отвърна:

— Не, някои не искат.

Монти хвърли още един умолителен поглед на Алекс, но отвърна сър Хенри. Огромното английско овчарско куче, напълно пренебрегвайки задълженията си да пази хората, не можеше да пренебрегне задължението си да ги утешава, да ги дарява с обич и въобще да бъда до тях, ако имат нужда от него. Виждайки нещастното изражение на сър Монтакю, той се надигна от мястото си пред камината и се запъти да успокои кавалера, като го облиза два пъти по ръката.

— Богове! — извика чичо Монти, скочи на крака енергично и започна да бърше ръката си в панталоните си. — Това животно има език като мокър парцал!

Обиден, сър Хенри му хвърли нещастен поглед, после се обърна и се пльосна отново пред камината.

— Ако не възразявате, смятам да се оттегля — рече Александра, неспособна повече да понася тази атмосфера.

 

 

— Всичко ли е готово в гората, Филбърт? — попита Алекс на следващия следобед, когато верният й стар лакей дойде в спалнята й.

— Готово е — обяви горчиво той. — Не че вашият съпруг заслужава празник по случай рождения си ден. Заради начина, по който се държи с вас, заслужава само ритник в задника!

Тя прибра немирно кичурче коса и нищо не каза. Идеята за това празненство й бе дошла, докато се разхождаха край беседката в най-щастливия ден от едно доста кратко блаженство.

След като понася с дни леденото презрение на Джордан, тя всеки момент бе готова да се разплаче. Не разбираше защо Хоук се държи така. С наближаването на момента на изненадата обаче тя се надяваше, че когато Джордан разбере какво е планирала заедно с Тони и Мелъни, ще се превърне в човека, който бе преди, когато бяха заедно край реката, или поне щеше да й каже какво го тревожи.

— Прислугата говори за начина, по който се отнася с вас — продължи гневно Филбърт. — Почти не ви говори и се заключва в кабинета си денем и нощем, и нивга не изпълнява съпру…

— Филбърт, моля те! — проплака Александра. — Не ми разваляй деня с тези приказки.

Разкаян, но все още решен да излее жлъчката си срещу човека, който бе причина за сенките под очите на Александра, той рече:

— Няма нужда аз да ви го развалям, той сам ще стори това. Даже съм изненадан, че се съгласи да дойде с вас до горичката, когато му казахте, че искате да му покажете нещо.

— Аз също — рече Алекс, опитвайки се да се усмихне, но веднага се намръщи учудено. Тази сутрин бе говорила с Джордан, когато той имаше среща с Фокс, новия помощник-управител, и бе очаквала да й се наложи да го умолява, за да я придружи. Отначало той понечи да откаже, но после се поколеба, хвърли поглед на управителя и се съгласи.

— Всичко е уредено — увери Фокс Джордан в главната спалня. — Хората ми са разположени покрай дърветата по пътя към горичката и около самата горичка. Там са от три часа — двайсет минути, след като жена ви предложи тази екскурзия. Наредих на хората си да останат там, докато убиецът или убийците не се разкрият. Тъй като не могат да оставят позициите си, без да бъдат забелязани, не могат да ми докладват и не знам какво виждат. Един Бог знае защо братовчед ви е избрал горичката вместо някоя къщурка или нещо по-изолирано.

— Не мога да повярвам, че това се случва — избухна Джордан, докато си слагаше чиста риза. После спря, поразен от факта, че облича чиста риза, за да изглежда добре за жената, която го водеше към смъртта му.

— Случва се — рече Фокс. — И е капан. Разбрах го от тона на съпругата ви и по погледа й, когато ви помоли да излезете с нея този следобед. Беше нервна и лъжеше. Наблюдавах очите й. Очите не лъжат.

Джордан погледна следователя с горчива насмешка, спомняйки си колко измамно невинни бяха изглеждали очите й преди.

— Това е легенда — рече той. — Легенда, в която вярвах.

— Бележката от лорд Таунсенд не е легенда — напомни Фокс на херцога. — Толкова са сигурни, че не знаем за намеренията им, че стават невнимателни.

При споменаването на бележката на Тони лицето на Джордан стана непроницаемо като камък. Както бе наредено, Хигинс бе донесъл бележката първо на Джордан, а после на Александра. Тя гласеше:

Всичко в горичката е готово. Трябва само да го доведеш.

Преди час, когато прочете бележката, болката почти го повали на колене, но сега не усещаше… нищо. Вече бе престанал да чувства каквото и да е, дори болка от предателството или страх. Спокойно се приготвяше да се изправи лице в лице с убийците си. Сега искаше само всичко да свърши, така че да започне по някакъв начин да заличава Александра от сърцето си.

Цяла нощ бе лежал буден, борейки се с глупавото желание да отиде при нея и да я прегърне, да й даде пари и да я предупреди да избяга — защото независимо дали щяха да успеят да го убият, Фокс вече имаше достатъчно доказателства Тони и тя да прекарат остатъка от живота си в тъмницата. Мисълта Александра да прекара живота си в затворнически дрехи и в тъмнина, в килия пълна с плъхове, бе почти непоносима, дори и сега — когато щеше да стане нейна жертва.

Александра го чакаше във фоайето и в синята си рокля изглеждаше чиста и невинна като поток. Тя се обърна и го загледа как слиза по стълбите. Тя се усмихваше, осъзна Джордан, защото красивата му млада съпруга възнамеряваше да се отърве от него завинаги.

— Готов ли си? — попита го весело.

Той кимна и двамата се отправиха към каретата, която ги очакваше.

Александра хвърли поглед на Джордан, когато каретата пое плавно по пътя сред дърветата, който скоро щеше да се разшири в обширно поле, което граничеше с овощните градини. Въпреки че Джордан спокойно държеше юздите на коня, тя забеляза, че напрегнало оглежда дърветата, сякаш търси нещо.

Чудеше се дали той по някакъв начин не е научил за нейната „изненада“ и дали не очаква празнуващите да изскочат от дърветата. Когато каретата им спря в полето, учудването на Джордан й подсказа, че не е знаел.

— Какво, по… — ахна удивено той при вида на невероятната гледка. Знамена се развяваха от вятъра и всичките му наематели и децата им бяха събрани на полето, облечени в най-хубавите си дрехи, и му се усмихваха. Вляво видя старата херцогиня, Тони, майка му и брат му. Мелъни и Джон Камдън бяха дошли с Роди Карстеърс и с половин дузина от познатите на Джордан. В далечния край на сечището бе поставена голяма платформа, на която бяха наредени столове. Над платформата бе опънат навес, който я пазеше от слънцето, а над нея се развяваха знамената на Хоторн, украсени с герба на Хоторн — ястреб с разперени криле.

Каретата на Джордан продължи и четирима тръбачи официално възвестиха пристигането на техния херцог. Събралите се заръкопляскаха.

Хоук спря конете и се обърна рязко към Александра:

— За какво е всичко това?

Очите й бяха изпълнени с любов, неувереност и надежда.

— Честит рожден ден! — изрече нежно тя.

Джордан само я изгледа и нищо не каза. Усмихвайки се нервно, тя обясни:

— Така в Моршам празнуваме рождените дни. — Когато той продължи да я гледа втренчено, тя постави ръка върху неговата и обясни въодушевено: — Това е комбинация от турнир и селски панаир — за да се отпразнува рожденият ден на херцога. И за да ти помогне да се опознаеш малко по-добре с наемателите си.

Джордан огледа тълпата с недоумение. Възможно ли бе цялата тази сложна организация да е параван за опит за убийството му, зачуди се той. Жена му ангел ли беше или дявол? Щеше да научи до края на деня. Той се обърна и й помогна да слезе от каретата.

— И сега какво се предполага, че трябва да правя?

— Ами да видим — каза радостно тя, опитвайки се да не показва колко е наранена от поведението му. — Виждаш ли добитъка в кошарите?

Джордан хвърли поглед на кошарите, разпръснати по полето.

— Да.

— Добитъкът принадлежи на работниците ти, ти трябва да избереш най-хубавото животно от всяка кошара и да му дадеш една от наградите, които аз купих от селото. Ей там, където въжетата образуват линии, ще има турнир, а там, където е мишената — състезание по стрелба, а…

— Мисля, че разбирам — рязко я прекъсна той.

— Ще бъде много хубаво, ако участваш в някои от състезанията — добави неуверено Александра, понеже не бе убедена дали той ще иска да се смеси със слугите си.

— Добре — рече той, придружи я до стола й на платформата и я остави там.

След като поздрави приятелите си от Лондон, с лорд Камдън и Тони си наляха малко от бирата, която работниците вече пиеха, и тръгнаха да се разхождат наоколо, после спряха, за да погледат как четиринайсетгодишният син на главния земевладелец се правеше на жонгльор.

— И така, скъпа моя — рече Роди Карстеърс, накланяйки се към Александра, — той лудо ли е влюбен в теб? Ще спечеля ли облога ни?

— Дръж се прилично, Роди — предупреди го Мелъни, застанала до Алекс.

— Не споменавай пред мен за този отвратителен облог! — сопна се старата херцогиня.

Алекс искаше да наблюдава Джордан по-отблизо, затова стана и слезе по стъпалата на платформата. Мелъни тръгна с нея.

— Не че ми е неприятно да го видя, но защо Роди е тук? И другите също?

Приятелката й се усмихна:

— Всички дойдоха по една и съща причина. Роди е тук. Това, че сме толкова близо до Хоторн, ни прави изведнъж доста популярни за хора, които не биха стъпили тук със седмици. Вчера обаче пристигнаха, за да разберат как се развиват нещата между теб и херцога. Познаваш Роди — гордее се с това, че научава клюката преди всеки друг. Толкова ми липсваше — добави Мелъни и бързо прегърна Александра. После се отдръпна и внимателно се вгледа в лицето й. — Щастлива ли си с него?

— Аз… да — излъга я Алекс.

— Знаех си! — рече другата жена и стисна ръката й, доволна, че предреченото от нея се сбъдва. Александра не посмя да й развали настроението, като й каже истината. Загледа се със сладък и горчив копнеж към Джордан, който се отправяше към добитъка с вид на сериозен съдия, докато раздаваше наградите за най-добро животно.

Когато слънцето започна да залязва и бяха запалени факлите, работниците и благородниците бяха в прекрасно настроение, смееха се и пиеха заедно, докато се състезаваха в турнирите. Джордан, лорд Камдън и дори Роди Карстеърс се бяха включили в състезанието по стрелба с лък, в турнира с копия, в двубоите по фехтовка и в дуелите по стрелба. Алекс стоеше с гордост до страничните линии, а сърцето й се пълнеше с нежност, докато наблюдаваше как Джордан умишлено не улучва, за да може тринайсетгодишиият син на един от работниците му да спечели състезанието.

— Наградата се полага на най-добрия — обяви той, когато даде наградата на момчето — златен сувенир. После се отправи към надбягванията на костенурки, избра си костенурка от кошницата и настоя приятелите му да сторят същото. Обаче нито веднъж не се обърна да погледне Александра. Сякаш се стараеше да участва само заради гостите си. Трима от най-известните благородници на Лондон заеха място на стартовата линия заедно с децата си и окуражаваха състезателите си, караха ги да тичат по-бързо и после се развикаха, когато костенурките пренебрегнаха кралските им заповеди и се скриха в черупките си.

— Никога не съм харесвал костенурки, освен в супа — каза Тони на Джон Камдън, — но костенурката ми си показа зъбите за миг. Ще се хвана на бас за една лира, че вашата ще остане скрита в черупката си по-дълго от моята.

— Добре! — съгласи се Джон Камдън и започна да окуражава костенурката си да си покаже главата.

Джордан ги наблюдаваше, а изражението му бе строго, после се обърна и се запъти към една маса, където няколко от прислужниците в кухнята му сервираха халби бира.

— Какво, по дяволите, е прихванало твоя знатен братовчед? — обърна се Роди Карстеърс към Тони. — Когато се фехтувахте, имах чувството, че се опитва да те нарани. Възможно ли е все още да ревнува, че почти не се ожени за съпругата му?

Тони сви рамене:

— Какво те кара да мислиш, че Хоук въобще е ревнувал?

— Скъпо момче, не забравяй, че бях на бала на Линдуърди, когато той се втурна като отмъстителен ангел и заповяда на Алекс да се прибира вкъщи.

— Заради скандалния залог, който ти си я накарал да направи — уточни Антъни и отново насочи вниманието си към костенурката.

 

 

Джордан си взе още една халба бира от масата, облегна се на едно дърво и замислено се загледа в Александра, която очевидно го търсеше. Той знаеше, че тя го бе наблюдавала цяла вечер. Както и Тони. И двамата бяха със същото нервно изражение, сякаш очакваха да се забавлява на празненството си.

Погледът му се върна на Александра и той видя как тя се засмя на нещо, което баба му бе казала. Почти чуваше смеха й и дори в настъпващия мрак можеше да види блясъка в очите й, когато се смееше. Неговата съпруга. Неговата убийца.

— Не мога да повярвам — прошепна яростно той. Младата жена, която бе организирала тържеството, не бе способна да планира убийството му. Жената, която го бе прегръщала нощем и го бе дразнила, докато ловяха риба, и срамежливо му бе подарила часовника на дядо си, със сигурност не се опитваше да го убие.

— Ваша светлост? — възпря го острият глас на Фокс, когато той се запъти към състезанието по стрелба, което бе станало смехотворно, понеже повечето от състезателите бяха доста пияни и не виждаха мишената. — Настоявам веднага да си тръгнете — прошепна следователят.

— Не бъдете глупак — отвърна Джордан остро, напълно изгубил търпение от теориите на Фокс. — Съдържанието на бележката на братовчед ми е очевидно — заедно са планирали това празненство за мен и най-вероятно затова са се срещали тайно два пъти.

— Нямам време да споря с вас за това — ядосано каза Фокс. — След няколко минути ще се стъмни, а хората ми не са сови. Не могат да виждат в тъмното. Изпратил съм ги да заемат позиции по пътя към дома ви.

— Тъй като вече не можем да се приберем, докато е светло, не разбирам защо да не остана още малко.

— Не мога да бъда отговорен за това, което ще се случи, ако не си тръгнете веднага — предупреди го Фокс, преди да се обърне и да се отдалечи.

— Можеш ли да повярваш, че тези възрастни мъже в действителност окуражават костенурките? — засмя се Мелъни, докато гледаше Тони и съпруга си. — Ще се наложи да отида при тях и да им припомня за приличието, което хора в тяхното положение трябва да проявяват — рече и слезе от платформата. — Всъщност искам да отида, за да видя кой ще победи — призна си тя.

Алекс кимна разсеяно, оглеждайки веселите лица на работниците, а погледът й се спря на едно познато лице, което никак не бе весело. Изведнъж си спомни нощта, в която срещна Джордан — благоуханна нощ като тази — когато двама главорези бяха взели Хоук на прицел.

— Бабо — каза тя, обръщайки се към старата херцогиня. — Кой е ниският мъж, ей там, с черната риза — онзи с червената кърпичка около врата.

Старицата погледна и сви рамене.

— Нямам представа кой е — заяви. — Днес видях повече работници, отколкото съм виждала за трийсетте години живот в Хоторн. Не че не смятам — добави неохотно — празненството за добра идея, скъпа моя. Напоследък нещата в Англия се промениха и въпреки че съжалявам за нуждата да поощряваме тези, които ни служат, мисля, че един собственик на земя трябва да е в добри отношения с работниците си. Носят се слухове, че исканията им стават все повече, а те самите — все по-нахални…

Александра отново се замисли за нощта, когато Джордан бе нападнат. Огледа се нервно за мъжа с черната риза, но той сякаш се бе изпарил. След няколко минути започна да търси хората, които обичаше, за да се увери, че са в безопасност. Огледа се за Тони, но не успя да го открие, после притеснено потърси Джордан и го видя да стои до дърветата. Беше се облегнал на едно дърво, пиеше бира и наблюдаваше празненството.

Той забеляза, че го гледа, и й кимна. Сладката и неуверена усмивка, която се появи на устните й, го изпълни с болка и разкаяние. Вдигна чаша в мълчалив, язвителен тост и замръзна, щом чу смътно познат глас.

— Към главата ви е насочен пистолет, милорд, и още един към съпругата ви. Кажете ли и дума, партньорът ми ще й пръсне главицата. Тръгнете навътре в гората.

Джордан се напрегна и бавно отпусна халбата с бира. Изпита облекчение от този глас. Бе готов за тази среща с неизвестния враг — даже бе нетърпелив. Не повярва, че Александра е в опасност. Това бе лъжа, за да го принудят да се подчини.

Навлезе в гората и видя смъртоносния проблясък на пистолета.

— Къде оливаме? — попита.

— В една къщурка наблизо. Сега минете пред мен.

Тялото му се бе напрегнало като пружина. Направи още една крачка по пътеката, като стискаше тежката халба с бира.

— Какво да правя с това? — попита, обърна се леко и протегна ръка.

Престъпникът погледна към ръката му. Това беше достатъчно за Джордан. Плисна бирата в очите на бандита, после замахна с тежката халба и удари главореза с такава сила, че той падна на колене. Джордан взе пистолета му, сграбчи го и го изправи на крака.

— Тръгвай, кучи син такъв! Ще направим разходката, която искаше.

Бандитът залитна леко и Джордан нетърпеливо го бутна. После бръкна в джоба си, търсейки малкия пистолет, който носеше със себе си откакто се бе върнал в Англия. Осъзнавайки, че сигурно е паднал, когато се наведе над мръсника, той хвана по-здраво оръжието на бандита и последва пленника си по пътеката.

След пет минути видя старата колиба на дърваря.

— Колко души има вътре? — настоя Джордан.

— Няма никого — изръмжа главорезът, но ахна, когато усети дулото на пистолета да се опира в тила му. — Един-двама. Не знам — поправи се бързо.

Гласът на Джордан бе студен като смъртта:

— Когато стигнем до вратата, им кажи, че си ме хванал, и да запалят лампата. Ако кажеш нещо друго, аз ще ти пръсна главицата. — Като потвърждение на думите си притисна дулото на пистолета в тила на бандита.

— Добре! — изохка той и се препъна по стъпалата. — Хванах го! — извика, след което ритна вратата. Тя се отвори. — Запалете проклетата лампа, тъмно е като в рог — добави послушно, застанал на прага.

От колибата се дочуха звуци, към фенера се наведе една сянка и проблесна светлина. Джордан удари пленника си и го повали на пода, после протегна ръка към хората, наведени над просветващия фенер.

Щом видя лицето насреща, Джордан изпита такава болка, че едва не падна на колене.

— Джордан! — извика леля му. Погледът й се стрелна към другия ъгъл на стаята, той бързо клекна и стреля. От гърдите на другия наемник бликна кръв.

Джордан го погледна само колкото да се увери, че е мъртъв, после се обърна към жената, която бе обичал повече от майка си. И почувства… нищо. В сърцето му се настаняваше студена празнота и заглушаваше всички чувства, които бе изпитвал.

— Защо? — попита.

Тихият му и учтив глас толкова изплаши леля му, че тя заекна:

— И-искаш да кажеш з-защо се опитваме да те у-убием? Думата „ние“ го накара рязко да вдигне глава. Отивайки бързо към мъртвия наемник в ъгъла, той взе заредения му пистолет и хвърли този, който вече бе използвал. Със зареден пистолет, насочен към жената, която бе обожавал, отвори вратата към една стая. Бе празна, но леля му все още мислеше, че ще го убият. Още повече, че тя ясно бе казала „ние“.

И после се сети кого очакваше тя. Братовчед му и жена му със сигурност трябваше да дойдат, за да се уверят, че този път наистина е мъртъв.

Когато се върна в главната стая, той студено изрече:

— Тъй като очевидно очакваш подкрепления, защо и двамата да не седнем да ги дочакаме заедно.

Съмнение и паника проблеснаха в очите й и тя бавно седна на грубия дървен стол до масата. Джордан изчака тя да седне и се облегна на масата с лице към затворената врата.

— Така — подкани я с копринен глас той, — защо не ми отговориш на някои въпроси кратко и ясно. В нощта, когато бях издебнат близо до Моршам, не е било случайност, нали?

— Аз… аз не знам за какво говориш.

Джордан погледна към убиеца, който лежеше в безсъзнание и който го бе нападнал преди години, а после се обърна към леля си. Насочи пистолета си към ужасената жена и настоя:

— Истината, мадам.

— Не, не бе случайност! — проплака тя, а очите й бяха вперени в пистолета.

Джордан го отмести и рече:

— Продължавай.

— Н-нито беше и пленничеството ти, но то не беше в плана, трябваше да умреш. Само че ти си… ти си… толкова труден за убиване! — добави обвинително тя. — Винаги си имал дяволски късмет. Ти — с парите си и титлите си, и здравите си и силни крака, докато бедният Бърти е сакат, а милият ми Тони на практика е бедняк!

От очите й потекоха сълзи и тя яростно изхленчи:

— Ти имаше всичко, включително и късмет. Дори не може да те отрови човек! — извика. — А не можехме да си п-позво-лим да наемем други хора, за да те убием, защото всичките пари са твои.

— Колко егоистично от моя страна! — изрече Джордан. — Защо не ми поискахте пари. Щях да ви дам, ако знаех, че се нуждаете. Но не — добави заядливо, — за да ме убиете с тяхна помощ.

 

 

— Бабо — уплашено попита Александра, — виждате ли някъде Джордан? Или… или човека с черната риза и червена кърпа около врата?

— Александра, за Бога — възмути се старата херцогиня, — защо постоянно ме караш да се оглеждам за разни хора? Хоторн е някъде наоколо, бъди уверена. Беше ей там, до онова дърво и пиеше бира.

Алекс се извини и се опита да бъде спокойна, но след няколко минути вече не можеше да прогони необяснимата паника, която я обземаше.

— Къде отиваш, скъпа? — попита старицата, когато тя рязко се изправи.

— Да потърся съпруга си — призна Алекс с печален смях, — предполагам, че се страхувам да не изчезне отново, както стана преди година. Много глупаво от моя страна, нали?

— Значи наистина не ти е безразличен, нали, дете мое? — изрече херцогинята с обич.

Алекс кимна, прекалено притеснена за Джордан, че да се опитва да избягва да отговори. Трескаво огледа тълпата, докато се насочваше към мястото, където го бе видяла за последен път. Не откри Тони, но Мелъни и Джон Камдън идваха към нея.

— Прекрасно празненство, Александра — призна Джон с усмивка. — Не съм си изкарвал толкова добре и в най-изисканите клубове в града.

— Благодаря ти. В-виждали ли сте съпруга ми? Или Тони?

— Не и през последните петнайсет минути. Да ги потърся ли?

— Да, ако обичате — каза Алекс, прокарвайки ръка през косата си. — Тази вечер съм много разтревожена — призна тя. — Все си представям неща — преди малко ми се стори, че виждам мъж там, край онези дървета. А сега Джордан сякаш се е изпарил.

Джон Камдън изрече:

— Бяхме заедно преди няколко минути. Ще ги открия и ще ги пратя при теб.

Александра му благодари и забърза към масата, където сервираха бира. Подминавайки я, тя кимна на една от прислужниците в кухнята, а после се отправи към дървото, до което бе стоял Джордан. Хвърли последен поглед на веселящата се тълпа и колебливо навлезе в гората. След няколко крачки спря и се огледа наоколо, ослушваше се внимателно, но шумът от празника заглушаваше горските звуци, а гъстите клони закриваха светлината.

— Джордан? — извика тя. Когато не последва отговор, прехапа устна и се намръщи притеснено. Тъкмо смяташе да се върне в сечището, когато видя голямата халба на земята. — Боже мили! — прошепна. Отново се огледа с надеждата да зърне Хоук, но вместо това в тревата забеляза пистолет.

Вдигна го, обърна се и се сблъска с Тони.

— Тони! Благодаря на Бога, че си ти! — извика.

— Какво става, по дяволите? — попита той. — Камдън ми каза, че Джордан бил изчезнал и че ти си видяла човек при дърветата.

— Намерих халбата на Джордан и близо до нея един пистолет — рече Алекс, а гласът и тялото й трепереха от ужас. — И мисля, че видях мъж, който май беше същият, който се опитваше да убие Джордан в нощта, която се срещнахме.

— Върни се в сечището и стой на светло! — рече остро Антъни. Грабна пистолета от ръката й, обърна се и се затича по пътеката.

Александра забърза към сечището с намерението да потърси помощ, а не да се спасява. Огледа се за Роди или за Джон Камдън и когато не ги откри, се затича право към един от работниците, който си бе дал кратка почивка от състезанията.

— Ваша светлост! — ахна човекът, взе лъка си и тръгна да стреля.

— Дай си пистолета! — поиска Александра и го грабна от ръката му. — Зареден ли е? — извика през рамо, тичайки към пътеката в гората.

— Естествено.

 

 

Тони допря ухо до вратата на къщурката и се ослуша. След като не чу нищо, понечи да отвори, но резето заяде и той се засили да избие вратата. Тя се отвори, той се втурна в стаята и зяпна от изненада. Майка му седеше вдървено на стол срещу него. А до нея стоеше Джордан. В ръката си държеше пистолет.

Бе насочен право в сърцето на Тони.

— К-какво, по дяволите, става тук? — извика задъхано. Появата на Антъни разруши и последната надежда, че Алекс и братовчед му не са заговорничили срещу него. Той заплашително изрече:

— Добре дошъл на моето празненство, братовчеде. Вярвам, че чакаме още един човек, за да бъде съвършено празненството, нали така, Тони? Съпругата ми може би? — преди Тони да успее да отговори, Джордан добави: — Не бъди нетърпелив, със сигурност вече те търси, мислейки си, че сте се отървали от мен, нали? Сигурен съм. — Гласът му изведнъж стана остър: — Виждам нещо в джоба на сакото ти, сигурно е пистолет. Хвърли сакото си на пода.

— Джордан…

— Направи го! — извика той и Тони бавно се подчини. Когато сакото падна на пода, Хоук посочи с пистолета си към един от столовете. — Седни. И ако мръднеш, ще те убия.

— Ти си луд! — прошепна Антъни. — Трябва да си. Джордан, за Бога, кажи ми какво, по дяволите, става.

— Млъквай! — сопна се той и обърна глава, чул стъпки. Гневът му се насочи към момичето, от което бе обсебен повече от година. Тази лъжкиня, която го бе накарала да повярва, че го обича. Малката кучка, която бе лежала в обятията му и охотно му бе отдала тялото си. Красивото, смеещо се, незабравимо босоного момиче, което го бе накарало да вярва, че раят е река с одеяло за пикник на брега. И сега, помисли си с гняв, който едва сдържаше, тя щеше да падне в клопката.

Вратата се открехна бавно. Александра надникна вътре и очите й се разшириха, щом видя насочения към нея пистолет.

— Не се срамувай — прошепна Джордан. — Влез. Чакахме те.

Тя въздъхна, отвори вратата, вгледа се в падналия бандит и се затича, когато Хоук се изправи. По лицето й се стичаха сълзи. Тя го прегърна, забравила за пистолета в ръката си.

— Знаех си, че е той… Знаех си! Аз…

Тя изохка изненадано, когато Джордан я сграбчи за косата и я дръпна силно назад. Лицето му бе на милиметри от нейното, когато извика:

— Разбира се, че си го познала, ти, отвратителна кучко! — и я събори на пода.

Алекс го гледаше уплашено, не разбираше какво става.

— Страх ли те е, скъпа моя? — попита херцогът. — И трябва. Там, където отиваш, няма прозорци, няма прекрасни рокли, няма мъже — с изключение на пазачите, които ще се възползват от деликатното ти тяло, докато измършавее, и после ще загубят интерес. Да се надяваме, че ще задържи интереса им по-дълго, отколкото държа моя — добави грубо. — Не бъди толкова изненадана — рече. — Спях с теб, за да продължиш да си мислиш, че не подозирам нищо, а не защото те желаех. — Беше готов да я убие заради предателството й.

— Джордан, защо правиш това? — изплака Александра и после се отдръпна ужасено, щом забеляза гнева му, когато го нарече по име.

— Искам отговори, не въпроси — нахвърли се той. Прецени, че може да минат още десет минути, докато Фокс осъзнае, че е изчезнал и го потърси, затова отново се облегна на масата и се обърна към Тони: — Докато чакаме — подкани го, като насочи пистолета си към него, — защо не ми разясниш някои подробности. Какво друго сте отровили в къщата ми.

Очите на Тони се отместиха от пистолета в ръката на Джордан към лицето му.

— Ти си луд, Джордан.

— Бих те убил с удоволствие — каза той и повдигна пистолета, сякаш се канеше да го направи.

 

— Чакай! — извика леля му, хвърляйки поглед към вратата, и започна да говори: — Не наранявай Тони! Т-той не може да ти отговори, з-защото не знае нищо за отровата.

— И предполагам, че съпругата ми също не знае нищо, така ли? — отвърна саркастично херцогът. — Нали, мила? — попита той, а дулото на пистолета се насочи към Александра.

Алекс се изправи на крака, стискайки пистолета в гънките на роклята си.

— Мислиш, че сме се опитвали да те отровим? — попита тя, гледайки го, сякаш я бе сритал в корема.

— Знам го — поправи я той, наслаждавайки се на мъката, която зърна в очите й.

— Всъщност… — просъска Бърти Таунсенд от прага на вратата; беше насочил пистолет в главата на Джордан — грешиш. Както истеричната ми майка беше на път да си признае, аз скроих плана как да се отървем от теб. Тони няма кураж да извърши убийство. И тъй като в семейството аз разполагам с ум, ако не с крака, аз се занимавах с планирането и подробностите. Изглеждаш изненадан, братовчеде. Както всеки друг ти си предположил, че един сакат не е голяма заплаха, нали? Хвърли пистолета си, Джордан. Така или иначе ще те убия, но ако не го направиш, ще убия първо прекрасната ти съпруга, а ти ще гледаш.

Тялото му се напрегна като пружина, Джордан хвърли пистолета си и бавно се изправи на крака, но Александра ненадейно се плъзна пред него.

— Дръпни се! — тихо и остро рече той, но тя го хвана ужасено и в същото време напъха пистолета в ръката му.

— Ще трябва да убиеш и мен, Бърти — каза меко Тони, изправи се и тръгна към него.

— Предполагам — съгласи се брат му. — Всъщност щях да го направя.

— Бърти! — проплака майка му. — Не! Това не беше в плана…

Погледът на Александра се насочи към мъжа на пода, който се опитваше да достигне сакото на Тони. В същото време друг мъж се показа на прага и бавно насочи пистолет.

— Джордан! — извика тя и се хвърли пред него точно когато два пистолета изгърмяха.

Ръцете на Джордан автоматично я притиснаха, а Бърти се стовари на пода, застрелян от Фокс, а бандита на пода стискаше ръката си, която бе простреляна от Джордан. Всичко се случи толкова бързо, че на херцога му бяха нужни няколко секунди да осъзнае, че Алекс се е отпуснала в ръцете му. Главата й се люшкаше, а от слепоочието й течеше кръв.

— Викайте лекар! — нареди той на Тони и внимателно я положи на пода.

Коленичи до нея, свали ризата си и я накъса на ленти, за да превърже раната на главата й. Преди да свърши, белият лен вече бе напоен с кръв, а цветът на кожата й бе станал пепеляв.

— Боже мой! — прошепна той. — Господи! — Бе виждал мъже да умират на бойното поле безброй пъти. Разпознаваше смъртоносна рана. Взе я на ръце, затича се по пътеката, а сърцето му биеше като лудо, докато си повтаряше: „Не умирай… не умирай… Не умирай…“

С натежало от мъка сърце той изскочи на поляната, понесъл скъпоценния си товар. Без да обръща внимание на уплашените работници, Джордан я положи нежно в каретата на Тони, който очевидно бе казал на някого да я докара.

Една стара акушерка само погледна окървавената превръзка на главата на Александра и бледата й кожа и докато Джордан се качваше на каретата, тя бързо провери пулса на младата жена. Когато се обърна към насъбралите се работници, тъжно поклати глава.

Жената, на която Александра бе помогнала преди година и с която се бе сприятелила, погледна с мъка неподвижното й тяло, докато Джордан потегляше, а по сечището се разнесе хлипане.