Джудит Макнот
Нещо прекрасно (26)

Двадесет и шеста глава

— Милорд? — прошепна тя рано следващата сутрин. Джордан сънливо погледна съпругата си, която изглеждаше разтревожена, докато сядаше до него на кревата.

— Добро утро — промърмори. — Колко е часът? — попита с дрезгав глас. Погледна към прозорците и установи, че небето е бледосиво.

— Шест часът — отговори весело Алекс.

— Шегуваш се! — простена той. Веднага затвори очи и поиска обяснение за ранното събуждане. — Да не би някой да е болен?

— Не.

— Мъртъв?

— Не.

— Болест и смърт са единствените две приемливи причини, поради които един разсъдлив човек би се събудил толкова рано сутрин. Връщай се в леглото.

Алекс се усмихна на шегата, но поклати глава.

— Не.

Джордан вече бе забелязал усмивката на съпругата си, както и факта, че бедрото й се допира до неговото. Обикновено усмивките на Александра бяха резервирани, неспокойни и тя внимателно отбягваше да се допира до него, когато не правеха любов.

Любопитството му надделя над здравия разум и го накара да отвори очи и да я погледне. Тя беше прекрасна с гъстата си коса, която се спускаше по раменете й, а кожата й блестеше. Но също така явно имаше нещо наум.

— Е? — рече той. — Буден съм, както можеш да видиш.

— Добре — каза тя, скривайки неувереността си зад усмивката, — защото има нещо специално, което бих искала да направя тази сутрин.

— В този час? — подразни я Джордан. — Какво друго може да се прави, освен да се прокрадваш по пътя и да обираш непредпазливите пътници. Само крадците и слугите са будни по това време.

— Не е нужно да тръгваме веднага. — Александра започна да увърта, защото смелостта я напусна и тя зачака отказа му. — И ако си спомняш, ти каза, че ще се опиташ да бъдеш по-благосклонен с мен…

— Какво искаш да направиш? — попита Джордан с въздишка, опитвайки се да се сети за нещата, които жените искаха мъжете да правят с тях.

— Познай.

— Искаш да те заведа в селото, за да си купиш нова шапка?

Тя поклати глава.

— Искаш да излезеш и да отидеш до хълмовете, за да нарисуваш изгрева?

— Не мога да прокарам една права линия дори — призна Алекс. Тя събра всичката си смелост и продума: — Искам да отидем на риболов!

— На риболов? — повтори Джордан и я зяпна, сякаш си бе изгубила ума. — Искаш да дойда на риболов по това време? — И преди тя да успее да отговори, той зарови главата си във възглавницата и каза:

— Нямаше да дойда дори трошичка да нямахме в кухнята.

Окуражена от тона му, тя се пошегува:

— Няма да ви се наложи да ме учите на техниките — вече знам как се лови риба.

Той отвори само едното си око.

— А защо мислиш, че аз знам как се лови риба.

— Ако не знаеш, аз ще ти покажа.

— Благодаря, но и сам ще се справя — отвърна и я загледа внимателно.

— Добре — продължи Алекс с облекчение. — Е, може ли? Мога всичко да правя сама, включително и сама да си сложа червейчето на кукичката…

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Отлично, значи можеш да сложиш и на моята кукичка. Защото аз отказвам да събуждам беззащитни червеи в този безбожен час и да ги обричам на такова мъчение.

Александра весело се засмя. Изправи се и пристегна колана на розовия си копринен халат.

— Ще се погрижа за всичко — каза тя весело и се насочи към спалнята си.

Облягайки се назад, Джордан се наслади на съблазнителното полюшване на бедрата й. В същото време се бореше с желанието си да я извика обратно в леглото и да прекара следващия час в прекрасното и похвално занимание да й направи бебе. Той не желаеше да ходи на риболов. Нито разбираше защо тя иска да ходи, но бе убеден, че си има причина и бе любопитен да научи каква е тя.

Александра наистина се бе погрижила за всичко, осъзна Джордан, когато поеха към реката.

Завърза конете за две дървета и я придружи до брега, където под един стар дъб бе проснато яркосиньо одеяло.

— Какво е това? — попита той, сочейки двете големи кошници и една по-малка, които бяха подредени до одеялото.

— Закуска — отговори Александра с усмивка. — И като гледам, обяд. Очевидно готвачът не вярва, че си способен да уловиш нещо за ядене.

— Във всеки случай не разполагам с повече от час, за да се опитам.

Александра го погледна объркано и разочаровано.

— Само час?

— Днес имам доста задължения — отвърна Джордан. Той се наведе и си избра въдица. — Аз съм много зает мъж, Александра — кимна разсеяно той като извинение.

— Освен това си и много богат мъж — отговори тя с престорена безцеремонност. — Така че защо трябва да работиш толкова упорито всеки ден?

Той се замисли за миг и се ухили.

— За да остана много богат човек.

— Ако да бъдеш богат човек, означава да се откажеш от правото си да се наслаждаваш на живота и да си почиваш, тогава цената на богатството е прескъпа — рече тя.

Джордан се намръщи замислено, опитвайки се да си спомни кой философ е казал тези думи.

— Кой го е казал? Тя му се усмихна:

— Аз го казах.

Хоук поклати глава и се удиви на бързия й ум, докато слагаше червейче на кукичката си, после се отправи към брега. Седна до едно паднало дърво, чиито клони се простираха над водата, и замах на с въдицата си.

— Това не е най-доброто място да хванеш големи риби — посъветва го съпругата му, докато се приближаваше зад него. — Би ли подържал въдицата ми?

— Не каза ли, че можеш да правиш всичко сама? — подразни я той, забелязвайки, че тя бе свалила ботушите и чорапите си. Преди да разбере какво се кани да направи, Алекс повдигна полите си, после се покатери върху падналото дърво с грацията и ловкостта на газела.

— Благодаря — каза тя, посягайки към въдицата.

Той й я подаде, очаквайки тя да седне там, където бе застанала, но за негова изненада тя тръгна по един дебел клон, увиснал над водата, балансирайки като акробат.

— Върни се тук! — каза Джордан, повишавайки глас притеснено. — Можеш да паднеш.

— Плувам като риба — уведоми го тя, после седна — една боса херцогиня с изваяни крака, а слънцето блестеше в косата й. — Ловя риба от дете — довърши тя, докато замяташе въдицата си към водата.

Джордан кимна.

— Пенроуз те е научил — и добре я бе научил, помисли си, защото тя наистина сама закачи един червей на кукичката си.

След миг тя му се усмихна и отбеляза:

— Радвам се да видя, че не изпитваш отвращение от червеите.

— Не изпитвам отвращение. По-скоро мразя звука, който издават, когато ги нанижеш на куката. Ние обикновено убиваме това, което ще използваме за примамка. Така е по-човечно, не си ли съгласна?

— Не издават никакъв звук! — отрече Александра.

— Само хора с невероятен слух могат да го чуят, но звук има — заспори Джордан сериозно.

— Пенроуз ми каза, че не ги боли.

— Пенроуз е глух като пън. Не може да ги чуе как викат.

По лицето на Алекс се изписа неописуемо изражение, когато погледна към въдицата си. Джордан бързо се обърна, за да не види тя как се усмихва, но раменете му се разтресоха и тя бързо разбра, че се шегува. След миг към него летяха шепа листа и клонки.

— Чудовище! — извика.

— Моя скъпа, глупава съпруго — отвърна той, усмихвайки се, докато спокойно почистваше листата от ръкава си, — ако седях там, където си ти, бих ти препоръчал да се отнасяш с повече уважение към мен. — И той леко разтърси клона, на който се бе покачила.

— Мой скъпи, глупав съпруже — отвърна меко тя, — ако ме събориш, ще направиш ужасна грешка и ще трябва да измокриш и себе си.

— Себе си? — попита той, наслаждавайки се на шегата им. — Откъде накъде?

— Защото — отвърна сериозно и тихо тя — не мога да плувам.

Джордан пребледня.

— Да не си мръднала, за Бога, нито сантиметър! Не знам колко дълбока е водата под теб, но е достатъчно дълбоко, че да се удавиш, а е и достатъчно мътна, че да не мога да те открия. Стой където си, докато не дойда при теб.

С ловкостта на атлет той се качи на дървото и започна да върви към нея.

— Александра — каза спокойно, — ако се приближа още малко, клонът може да се счупи.

Той се наведе и протегна ръка към нея.

— Не се плаши. Просто хвани ръката ми.

За пръв път тя не оспори, забеляза облекчено Джордан. Вместо това протегна лявата си ръка и здраво хвана клона над нея за равновесие, после протегна дясната си ръка и хвана неговата, а Джордан я стисна.

— А сега бавно се изправи. Използвай ръката ми като лост.

— Предпочитам да не го правя — отвърна тя. — Предпочитам да поплувам, а ти не искаш ли?

— Да не си посмяла — предупреди я мрачно Хоук, когато не успя да освободи ръката си. В тази нестабилна позиция той бе изцяло зависим от волята й и те го знаеха.

— Ако не можеш да плуваш, аз ще те спася — предложи тя.

— Александра — каза тихо и заплашително той, — ако ме метнеш в тази студена вода, по-добре да плуваш за живота си в противоположната посока.

Той не се шегуваше и тя го разбра.

— Както желаете, милорд — каза смирено и послушно отпусна ръката му.

Джордан бавно се изправи и я загледа развеселено и вбесено.

— Ти си най-възмутителната… — започна той, но не се сдържа и се усмихна.

— Благодаря — отвърна весело тя. — Предвидимостта е толкова скучна, не мислиш ли? — извика му тя, когато той скочи на земята.

— Откъде бих могъл да знам? — отвърна той, докато се настаняваше на брега и взимаше въдицата си. — Откакто те срещнах, не съм прекарал един предвидим час.

Следващите три часа изтекоха като три минути и накрая Джордан бе установил, че тя не само е добър рибар, но освен това крайно приятен, духовит и интелигентен събеседник.

— Виж! — извика тя внезапно, когато въдицата му се огъна, почти изправяйки го на крака, докато той се бореше да я задържи. — Кълве…

След пет минути кордата рязко се скъса. Младата му съпруга, изправена на дървото си, откъдето бе наблюдавала цялата борба и с превъзходство му бе давала съвети, изстена и вдигна ръце.

— Изпусна рибата!

— Това не беше риба — отвърна Джордан. — Това бе кит с огромни зъби.

— Казваш го само защото изпусна рибата — не му остана длъжна тя и се засмя.

Ентусиазмът и смехът й бяха заразителни и той се засмя, въпреки че се опитваше да изглежда суров.

— Ще бъдеш ли така добра да престанеш да подценяваш кита ми, ами дай да отворим кошниците. Умирам от глад.

Алекс ловко се придвижи по падналото дърво. Но когато се опита да му подаде въдицата си, той я хвана за кръста и я свали на земята. Щом тялото й докосна неговото, тя се вцепени.

Реакцията й го подразни. Седна срещу нея, облегна се на едно дърво и мълчаливо започна да я изучава. Гледаше я как изважда храната от кошниците и се опитваше да отгатне причината, поради която настояваше за това излизане. Очевидно не искаше да бъде романтична прелюдия.

— Сутринта бе прекрасна — рече Алекс. Джордан каза сухо:

— И сега, като свършихме, защо не ми кажеш защо е всичко това?

Тя откъсна поглед от водата и го погледна.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, защо искаше да прекараш сутринта по този начин?

Не бе очаквала да я попита и въобще не бе готова да му отговори. Засмя се и каза неспокойно:

— Реших да ти покажа живота, който наистина бих искала да водя.

Хоук изкриви устни.

— И като ми показа, че не си напълно изискана и елегантна дама, каквато изглеждаше, се предполага, че трябва да се отвратя от теб и да те оставя да си вървиш в Моршам, така ли?

Думите му бяха толкова далеч от истината, че Алекс се засмя.

— Никога не бих могла да измисля толкова сложен план. Опасявам се, че не съм толкова изобретателна. Не ми вярваш, нали?

— Не съм много сигурен.

— Някога правила ли съм нещо, с което да те накарам да мислиш, че съм непочтена?

— Това е присъщо на жените — отвърна сухо той.

— Вината за това е изцяло на мъжете — подразни го тя, легна и се загледа в пухкавите облаци, които се носеха по синьото небе. — Мъжете не биха понесли, ако сме честни и откровени с тях.

— Така ли? — Той се отпусна до нея и се облегна на лакът. Тя кимна, обърна глава и го погледна.

— Ако жените бяха откровени и безкомпромисни, нямаше да можем да убеждаваме мъжете, че са по-умни, по-мъдри и по-смели от нас, когато в действителност ни превъзхождате само по физическа сила, която понякога е нужна, за да се вдигат много тежки неща.

— Алекс — прошепна той, — внимавай да не обидиш някой мъж. Или ще бъда принуден да ти докажа превъзходството си по-обичайния начин за мъж.

Дрезгавостта в гласа му и блясъкът в очите му караха сърцето на Алекс да бие силно. Жадувайки да обгърне широките му рамене и да го притегли към себе си, тя попита:

— Аз накърних ли гордостта ти?

— Да.

— З-защото казах, че жените са по-умни, по-мъдри и посмели от мъжете, ли?

— Не — прошепна той, а устните му почти докосваха нейните, — защото хвана по-голяма риба от моята.

Смехът й бе задушен от целувката им. Джордан дълго целува жена си, после се отдръпна и легна до нея.

Тя изглеждаше изненадана и разочарована.

— По-късно — обеща й с усмивка, от която Алекс се изчерви, сетне се усмихна и бързо отмести поглед. След минутка изглеждаше силно заинтригувана от нещо на небето.

— Какво гледаш? — поиска да знае Джордан.

— Един дракон. — Когато той я погледна изумено, тя вдигна ръка и посочи към небето на североизток. — Точно там… онзи облак… какво виждаш?

— Голям облак.

— Какво друго виждаш?

Няколко мига той замислено изучава небето.

— Още пет големи облака и три по-малки. — Приятно изненадан, видя как тя избухна в смях, търкулна се настрана и го целуна по устата, но когато той се опита да я задържи, Алекс се отдръпна и продължи упорито да изучава небето.

— Никакво въображение ли нямаш? — смъмри го меко тя. — Погледни тези облаци… със сигурност виждаш някой, който ти напомня нещо. Може да е нещо вълшебно или нещо истинско.

Предизвикан от думите й, че няма въображение, Джордан присви очи, загледа се и най-накрая забеляза позната форма. На небето имаше облак, който изглеждаше и забележително приличаше на… женски гърди! Точно когато разпозна формата, Александра го попита развълнувано:

— Какво виждаш? Той се засмя:

— Мисля… — Чудейки се каква приемлива форма да измисли, изведнъж се сети. — Лебед — отвърна, — виждам лебед.

Изучаването на облаците бе доста приятен начин за прекарване на времето, осъзна скоро Джордан. След няколко минути се разсея от близостта на жена си. Целуна я и се вгледа в прелестното й лице, чувстваше се смирен от нежността и сърдечността й.

— Казвал ли съм ти някога — прошепна тържествено, — колко си сладка?

Но преди тя да успее да отговори, той я целуна страстно.

Наближаваше обяд, когато се върнаха. Без да осъзнава, че е наблюдавана скришом от Смарт и две дузини коняри и помощници, които искаха да узнаят какъв е резултатът от тяхната разходка, Александра постави ръце на широките рамене на съпруга си и му се усмихна, докато й помагаше да слезе.

— Благодаря ти за този прекрасен ден — каза тя. — Би ли искал да го направим отново?

Джордан се засмя.

— Пак — обеща дрезгаво, мислейки за любенето им, — и пак… и пак… и пак…

Александра силно се изчерви, но очите й заискряха.

— Имах предвид дали искаш отново да отидем за риба?

— Ще ме оставиш ли следващия път да уловя по-голяма риба от теб?

— Разбира се, че не — отвърна му тя, — но обещавам, че ще се застъпя за теб, ако разкажеш на хората за кита, който хвана и после остави да се измъкне.

Джордан отметна глава и се засмя. Смехът проехтя в конюшните, където Смарт и един от конярите стояха и наблюдаваха херцога и съпругата му.

— Казах ти, че ще успее да го направи! — рече Смарт, сръгвайки коняря, и му намигна. — Казах ти, че ще го направи много щастлив!

Джон Коучман спря да полира една сребриста сбруя, за да може да наблюдава влюбените, а после отново се върна към работата си, но вече си подсвиркваше някаква весела мелодийка.

Едно конярче остави вилата си и се загледа в херцога и херцогинята и после започна да си подсвирква и загреба наръч сено.

Джордан поведе Алекс към къщата, после рязко спря, защото слугите започнаха да си подсвиркват или да си тананикат весели мелодийки, докато изпълняваха задълженията си.

— Нещо не е ли наред? — попита Александра и проследи погледа му.

На лицето му се появи леко учудено изражение, после той сви рамене, неспособен да открие какво точно бе привлякло вниманието му.

— Не — отвърна й, придружавайки я до къщата. — Но мързелувах почти цял ден и сега ще трябва да работя два пъти по-упорито днес и утре, за да си наваксам.

Макар че беше разочарована, Александра каза весело:

— В такъв случай няма да те разсейвам повече със забавни развлечения — поне до вдругиден.

— А за какви развлечения става въпрос? — попита Джордан.

— За пикник.

— Предполагам, че ще успея да намеря време за това.

— Седни, Фокс, ще ти обърна внимание след минута — рече Джордан по-късно същия следобед, без да вдига поглед от писмото, което четеше и което бе пристигнало тази сутрин от един от съдружниците му в Лондон.

Следователят не се обиди от неучтивостта на клиента си. Фокс, който се представяше за един от помощник-управителите в Хоторн, седна пред масивното бюро.

След няколко минути Хоторн хвърли писалката си, облегна се назад и рязко попита:

— Е, какво има?

— Ваша светлост — започна Фокс, — снощи, когато ми дадохте бележката за лорд Антъни, не ми ли казахте, че сте й наредили да не го посещава?

— Така направих.

— И сте сигурен, че тя ви е чула и е разбрала искането ви?

— Напълно.

— Много ясен ли бяхте?

Той раздразнено издиша и се сопна:

— Да.

Лицето на Фокс се изопна от безпокойство и загриженост, но той бързо се съвзе и каза:

— Вчера вашата съпруга отиде до конюшнята и поиска каретата си. Казала е на Олсън, че отива да посети някаква къщурка в имението и следователно нямала нужда от услугите му. Както се съгласихме снощи, когато лорд Антъни мистериозно реши да се върне в Хоторн, Олсън е последвал съпругата ви, без да бъде забелязан, за да може да я предпази, без да я плаши. — Той замълча и продължи многозначително: — След като посетила за кратко един от селяните, съпругата ви е отишла право у лорд Антъни. Предвид случилото се там, смятам тази случка за тревожна и дори подозрителна.

Джордан се намръщи.

— Не мога да разбера защо това ви тревожи — отвърна остро. — Не е изпълнила заповедта ми, което е мой проблем, не ваш. Обаче това не е причина да я подозираме в…

— Съучастничество? — тихо подсказа Фокс. — Може би не, поне все още не. Моят човек, който е наблюдавал къщата на лорд Антъни и се е оглеждал за подозрителни непознати, които биха могли да потърсят братовчед ви, ми каза, че братът на лорд Антъни и майка му са били вътре. Но трябва да ви уведомя, че съпругата ви е прекарала малко време с тях. След около петнайсетина минути лорд Антъни и съпругата ви са излезли заедно и са отишли в градината до къщата, където не биха могли да ги видят. После са провели личен разговор, който Олсън не е успял да чуе, но е изглеждал доста напрегнат, съдейки по израженията и жестовете им. — Фокс се загледа в една точка на стената. — Докато са били в градината, са се прегърнали и са се целунали.

Болка, подозрение и съмнение блеснаха в очите на Джордан, забиха се като горещи стрели в сърцето му, когато си представи Александра в прегръдките на Тони… устата му върху нейната… ръцете му…

— Но това не е продължило дълго — рече Фокс.

Херцогът вдиша дълбоко и затвори очи. Когато проговори, гласът му бе спокоен:

— Жена ми и братовчед ми са роднини. И освен това са приятели. След като не знае, че братовчед ми е заподозрян в опитите за моето убийство — или че нейният живот също може да е в опасност — тя със сигурност е решила, че моята забрана да посети Тони е несправедлива и неоснователна, затова не я е уважила.

— Съпругата ви явно престъпва желанията ви и въпреки това вие не го намирате за ъ-ъ-ъ… подозрително? Или поне странно, ваша светлост?

— Намирам го за вбесяващо, но не и за подозрително — отвърна той саркастично, — освен това не и странно. Жена ми прави каквото си поиска още от дете. Това е много неприятен навик, който смятам да изкореня, но не я превръща в съучастник на убиеца.

Осъзнавайки, че няма смисъл да обсъжда въпроса повече, Фокс кимна учтиво и неохотно се изправи. Понечи да си върви, но леденият глас на работодателя му го спря.

— За в бъдеще, Фокс — нареди строго Джордан, — нареждай на хората си да се обръщат с гръб към нас, когато съм навън с жена си. Предполага се, че трябва да търсят убиец, а не да ни шпионират.

— Да… да ви шпионират — заекна удивено той. Херцогът кимна рязко.

— Вчера, когато се връщахме, забелязах двама от твоите хора в гората. Гледаха съпругата ми, а не търсеха евентуални убийци сред дърветата. Разкарай ги.

— Сигурно има някаква грешка, ваша светлост. Хората ми са добре обучени професионалисти…

— Разкарай ги!

— Както желаете — съгласи се той с поклон.

— И още нещо, когато съм със съпругата си, можеш да кажеш на хората си да стоят на разстояние. Ако си вършат работата, би трябвало да можем да се разхождаме из околностите, без да се страхуваме. Няма да жертвам нашето уединение, нито ще бъда принуден да се крия в къщата си денем и нощем. Когато съм със съпругата си, сам ще я пазя.

— Ваша светлост — отвърна Фокс, — знам от дългогодишния си опит, че подобни ситуации са предизвикателство, да го кажем по-меко, за мъже от вашия ранг. Но трябва да ви кажа, че решението на лорд Таунсенд да се върне у дома по това време на годината го прави главен заподозрян. Още повече, че аз и хората ми само се опитваме да предпазим съпругата ви…

— За което ви плащам цяло състояние! — прекъсна го рязко Джордан. — Следователно по-добре да го правите, както аз поискам.

Фокс бе свикнал със странните желания на благородниците и кимна в знак на съгласие.

— Ще се опитаме, ваша светлост.

— И повече няма да търпя вашите безпочвени подозрения относно съпругата ми.

Следователят отново се поклони и излезе. Но когато вратата на кабинета се затвори зад него, абсолютната увереност бързо напусна Джордан. Той облегна глава назад и затвори очи. Но в главата му сякаш се забиваха хиляди нажежени пирони. „Завръщането на лорд Таунсенд го прави главен заподозрян… Съпругата ви и лорд Таунсенд излязоха на разходка и проведоха напрегнат разговор… Прегърнаха се и се целунаха… Намирам поведението им за подозрително…“

Джордан яростно отхвърли думите на следователя и се изправи. Това бе лудост! Беше достатъчно трудно да повярва, че Тони, когото той обичаше като брат, вероятно се опитва да го убие. Но нямаше да си позволи да мисли дори и за миг, че и Александра го предава. Непринудената, очарователна млада красавица, която го бе дразнила и се бе смяла с него днес, не изпитваше тайни копнежи по Тони, каза си Джордан. Тази идея бе нелепа! Отвратителна!

Той отказа да повярва.

Защото не можеше да понесе да го повярва.

Въздъхна, когато осъзна истината. От момента, в който бе нахлула в живота му, Александра бе откраднала сърцето му. Като момиче го бе омагьосвала и развеселявала. Като жена го задоволяваше, вбесяваше, възбуждаше и интригуваше. Но каквото и да правеше, усмивката й го сгряваше, допирът й сгорещяваше тялото му, а от мелодичния й смях духът му се възнасяше.

Дори и сега, обзет от ревност и съмнение, се усмихна, когато си помисли за начина, по който изглеждаше тази сутрин, седнала върху падналото дърво.

В бална рокля изглеждаше елегантна и спокойна като богиня. В леглото му несъзнателно го предизвикваше като екзотична съблазнителка. И дори седнала на одеяло с подвити под себе си крака и с развята от вятъра коса, тя пак бе истинска херцогиня.

Босонога херцогиня. Неговата босонога херцогиня, помисли си Джордан. Тя бе негова по божиите и човешките закони.

Взе писалката си и решително се зае с работата си. Но за пръв път в живота си не успя напълно да се потопи в работата. Нито успя напълно да забрави, че Александра го бе излъгала за това къде е ходила вчера.