Джудит Макнот
Нещо прекрасно (27)

Двадесет и седма глава

Слънчева светлина се процеждаше през единствения прозорец на стаята, където Джордан бе учил уроците си под заплахата да бъде бит с пръчка. Прибирайки немирно кичурче в кока си, Алекс започна да изучава заглавията на книгите, които пълнеха библиотеката, търсейки такива, които да й помогнат при преподаването на четене на децата, които скоро щяха да се събират в къщата на пазача на дивеч.

Изпълни се със страхопочитание и удивление, докато разглеждаше книгите и когато осъзна колко много познания имаше Джордан. Имаше дебели, подвързани с кожа томове на Платон, Сократ, Плутарх, както и на някои по-неизвестни философи, чиито имена само беше чувала. Имаше цели раздели за архитектура, книги за всеки период от европейската история, книги за живота и постиженията на всеки европейски владетел. Някои бяха написани на английски, други — на латински, гръцки и френски. Математиката явно е била доста интересна на Джордан, защото имаше твърде много книги на тази тема, някои от тях с толкова сложни заглавия, че Александра можеше само да предполага за какво се отнасят. Книги по география, книги за изследователи, книги за древни култури — всеки предмет, който дядо й бе споменавал, бе представен достойно в тази библиотека.

Младата жена стигна до края на една от библиотеките, където намери букварите, които търсеше. Наведе се и избра два, които щяха да свършат работа на първо време. С книгите и плочка за писане в едната ръка, тя тръгна бавно по дървения под, чувствайки същата странна атмосфера на сантименталност и тъга, която усети и първия път, когато влезе в тази неприветлива стая.

Как бе успял да прекарва толкова време тук, в тази стая, зачуди се. Тя бе учила в светла и приветлива библиотека или навън под лъчите на слънцето, спомни си щастливо. Обучаваше я дядо й, който откриваше спокойствие и наслада в знанието и бе предал и на нея тази радост, когато й преподаваше.

Спря пред бюрото срещу голямата учителска катедра и забеляза издълбаните върху него инициали. Алекс с любов докосна всяка буква: Д.А.М.Т.

Когато за пръв път видя тези инициали, мислеше, че Джордан е мъртъв, и си спомни отчаянието, което изпитваше тогава. Но сега той работеше в кабинета си — жив и здрав. Джордан седеше на бюрото си, носеше снежнобяла риза, която контрастираше със загорялото му лице, и тесни кожени бричове.

Той бе жив и здрав, бе тук, с нея, точно както се бе молила и бе мечтала навремето. Бог наистина бе отговорил на молбите й, осъзна тя, и това заключение изведнъж я изпълни със дълбока радост и благодарност. Той й бе върнал Джордан, дори й бе помогнал да започне да разбира нежния, властен, мил и понякога циничен мъж, когото обичаше.

Замислена, Алекс отиде бавно до вратата, но когато я затвори, се чу силно дрънчене и нещо се търкулна на пода. Александра се обърна. Объркано погледна към пода и с ужас забеляза дебелата пръчка, с която жестоките учители бяха изпълнявали заповедите да бият Джордан.

Гневно впи поглед в дяволското приспособление. Прииска й се да причини болка на безименния учител, който бе използвал пръчката. Сетне се обърна и затръшна вратата след себе си. Когато подминаваше един слуга в коридора, тя тикна пръчката в ръцете му и рече:

— Изгори я.

Застанал пред прозореца на кабинета си, Джордан наблюдаваше как Александра се отправя към конюшнята с няколко книги под ръка. Заля го почти неконтролируемо желание да я повика и да я помоли да прекара деня с него. Вече му липсваше.

След два часа изненаданият секретар на Джордан, Адамс, когото бе повикал, за да му диктува, седна с писалка в ръка, готов да запише писмото до сър Джордж Бентли. Докато му диктуваше, Хоторн изведнъж спря и се загледа през прозореца.

Учуден от необичайното държание на херцога, секретарят колебливо прочисти гърло, чудейки се дали мълчанието на работодателя му означава, че трябва да си върви.

Джордан спря да съзерцава облаците в небето и се вгледа в притеснения секретар.

— Докъде бях стигнал?

— До писмото до сър Джордж — отвърна Адамс. — Тъкмо бяхте започнали да издавате нареждания за инвестирането на печалбите от последното пътуване на „Цитадела“.

— Да, разбира се — рече Хоук, а погледът му отново се насочи към прозореца. Един огромен облак, приличащ колесница, се преобразуваше и добиваше формата на чайка. — Напиши да екипира „Чайка“, ъ-ъ-ъ… „Валкирия“ — поправи се, — за незабавно отплаване.

— „Валкирия“ ли, ваша светлост? — попита изумен Адамс. Погледът на Джордан се отмести неохотно от прозореца към удивения секретар:

— Точно това казах и аз, нали?

— Да, да, точно така. Но преди един абзац пожелахте сър Джордж да екипира „Четирите вятъра“.

Адамс гледаше изумено как по лицето на херцога се изписва смущение, преди рязко да хвърли документите, които държеше, и да каже:

— Стига толкова за днес, Адамс. Ще продължим утре следобед, както обикновено.

Докато секретарят се чудеше какво ли е подтикнало господаря му да прекъсне обичайното си работно време за втори път от осем години насам — първият път бе, когато бе погребението на чичо му — херцогът добави рязко:

— Не, и утре няма да работим.

Стигнал средата на стаята, Адамс се обърна и стреснато, и въпросително погледна благородника, беше изумен от това отлагане на спешната кореспонденция.

— Утре следобед имам ангажимент — обясни остро Джордан. — Ще ходя на пикник.

Адамс кимна и се поклони. После се обърна и се спъна в един стол.

Казвайки си, че е неспокоен и че е стоял прекалено дълго време затворен в къщата, Джордан се отправи към конюшнята. Но когато Смарт се затича и го попита дали ще желае кон, той промени мнението си и тръгна към пътеката, която водеше към дома на пазача в края на гората, отвъд конюшнята, където Александра преподаваше уроците си.

След няколко минути дочу песните и докато изкачваше двете дървени стъпала към къщата, той се усмихна на себе си, разбрал, че вместо да си губи времето в пеене на песни, както бе предположил, Алекс учеше учениците си на азбуката, пеейки весела песничка, която назоваваше всяка буква. Пъхна ръце в джобовете си, застана в коридора и се заслуша в гласа й, оглеждайки се наоколо с удивление.

Не само децата, но и няколко възрастни слуги бяха седнали на пода и пееха. Джордан позна две от жените, съпруги на наемателите му, и един възрастен мъж, който бе дядо на главния управител. Нямаше представа кои са другите възрастни и от кои семейства са децата.

Те обаче го познаха и престанаха да пеят. Александра наклони глава и с усмивка попита:

— Стига ли ви толкова? В такъв случай ето фразата, която трябва да запомните за следващата ни среща в петък: „Всички хора са еднакви“ — изрече тя цитата и тръгна към вратата, където бе застанал Джордан. — Не това какви сме родени ни различава, а добродетелите ни.

Алекс се бутна в съпруга си и рязко се извъртя.

— Какъв цитат си избрала само — рече меко той, без да обръща внимание на присъстващите, които бързо се бяха изправили и го гледаха със страхопочитание. — Ще предизвикаш анархия.

Той излезе от коридора и селяните правилно схванаха това като знак да си вървят.

— Дори не те поздравиха — рече тя изумена, че веселите ученици, които толкова харесваше, излязоха тихо и избягаха в гората.

— Защото аз не им казах нищо — обясни Джордан без капка загриженост.

— А защо не го направи? — попита неуверено Алекс.

— За разлика от повечето собственици моите прадеди никога не са се държали фамилиарно с работниците си — отвърна той.

Александра внезапно си представи самотното момче, на което му е забранено да общува с всички, живеещи в обширното имение. Копнеейки да го дари с любовта, която изпълваше сърцето й, тя го хвана под ръка и рече:

— Изненадана съм, че те виждам тук този следобед.

„Липсваше ми!“ — помисли си той.

— Свърших с работата си по-рано — излъга я той. Покривайки ръката й със своята, Джордан тръгна с нея по полята към павилиона в далечния край на езерото. — Това е любимото ми място в Хоторн — обясни й и се облегна на една от белите колони на беседката. Пъхна ръце в джобовете си и се загледа към езерото и гората. — Ако събера всички часове, които съм прекарал тук, ще получа години.

Щастлива, че прекрасният и загадъчен мъж, за когото се бе омъжила, най-накрая е започнал да се разкрива пред нея, Алекс се усмихна.

— Това бе и моето любимо място, когато живеех в Хоторн. Ти какво си правил, когато си идвал тук? — попита тя, спомняйки си, че бе мислила за Джордан, докато бе седяла в беседката.

— Учих — сухо отвърна той, — стаята за учене не ми харесваше особено. Нито пък харесвах учителя си.

Алекс се усмихна, докато си представяше красивото момче, подтиквано от баща си да бъде най-добро във всяко отношение.

Джордан забеляза нежния блясък в очите й и се усмихна, а дори не знаеше защо се бе променило отношението й.

— А ти какво правеше тук? — попита я той. Тя сви рамене.

— Най-вече мечтаех.

— За какво?

— За обичайните неща. — Не й се наложи да обяснява, защото вниманието на Джордан се бе насочило към сечището в гората.

— Какво е това? — попита той и тръгна натам. Отиде право при клиновидната мраморна плоча и прочете подписа.

Сетне се обърна към Александра с комично отвращение, изписано на красивото му лице, и настоятелно попита:

— Антъни ме е заврял тук в горите? Не заслужавах ли място в семейната гробница?

Тя се засмя на неочакваната му реакция при вида на собствения му надгробен камък.

— Там също има паметник в твоя чест. Но аз… ние… помислихме, че това е толкова хубаво място за ъ-ъ-ъ, ами, паметна плоча. — Тя изчака той да обърне внимание, че сечището е разширено и че наоколо растат цветя, но тъй като не го направи, тя попита: — Забелязваш ли нещо различно тук?

Джордан се огледа, но не видя красотата и спокойствието, които Александра бе създала.

— Не. Има ли нещо различно?

Тя извъртя очи, смеейки се:

— Как може да не забележиш тази цветна градина?

— Цветя — повтори без интерес той. — Да, виждам ги — добави, отвръщайки поглед от сечището.

— Наистина ли ги забеляза? — подразни го жена му, но стана сериозна. — Без да се обръщаш и да поглеждаш, би ли ми казал какви са на цвят.

Той погледна, хвана я за ръката и двамата поеха към къщата.

— Жълти? — предположи след миг.

— Бели и розови.

— Бях близо — пошегува се той.

Но на път за дома забеляза, че розите в сандъчетата до къщата са разделени по цветове и че розовите му напомнят за устните на жена му. Леко смутен от сантименталността, която Александра събуждаше у него, хвърли поглед към сведената й глава, но следващата му мисъл бе още по-шокираща… Рожденият му ден бе само след пет дни и той се зачуди дали съпругата му е забелязала това, докато гледаха датите на паметната плоча.

Представи си Александра, която го събужда с целувка и му честити рождения ден. Изведнъж на Джордан много му се прииска младата му съпруга да е запомнила датата, за да направи нещо малко, с което да му покаже, че държи на него.

— Остарявам — изрече.

— М-м-м — отрони разсеяно Алекс, която се чудеше как да осъществи това, което беше намислила.

Очевидно, осъзна Джордан разочаровано, тя не мислеше за рождения му ден, а намеквайки й за него, той се държеше като влюбено хлапе, което мечтае за някакъв специален знак на обич от любимата си.

Щом влязоха във фоайето, Джордан понечи да я остави и да повика управителя, но думите на Алекс го възпряха:

— Милорд…

— Джордан! — поправи я той.

— Джордан — повтори тя, усмихвайки се по начин, който го караше да иска да я притисне в прегръдките си, — все още ли смяташ да отидем на пикник? — Когато той кимна, тя обясни: — Трябва да направя няколко посещения — госпожа Литъл, съпругата на пазача, току-що е родила момченце и трябва да й направя подарък. Имаш ли нещо против да се срещнем при реката?

— Не.

Притеснен и отегчен от нарастващото си желание да бъде с жена си непрекъснато, Джордан нарочно не се присъедини към нея за вечеря, нито се поддаде на желанието и страстта си да я люби тази нощ. Лежа буден в огромното си легло, гледа тавана и си наложи да не отиде в стаята й. Призори все още бе буден и правеше планове как да промени нейните покои. Александра трябваше да има просторна мраморна баня като неговата и освен това и доста по-голяма гардеробна. Разбира се, ако това се направеше, в стаята й нямаше да има място за легло. Доволна усмивка цъфна на устните му и той най-накрая затвори очи. Щеше да й позволи да спи с него, реши щедро.

Щом ставаше въпрос за обновяване, цената никога не бе прекалено висока.