Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (6)

ШЕСТА ГЛАВА

— Какво, по дяволите, правиш извън леглото? — й изкрещя Джеймс, като в същото време се втурна да я хване, мислейки, че сигурно ще припадне. Но тя не припадна. Стоеше подпряна на вратата.

— Ами наложи ми се да… да стана по една лична нужда — отвърна тя. — После отворих вратата на спалнята и ви чух как всички се надвиквате. — Тя погледна към Алън Белмонд, който стоеше като закован за пода точно до хлътналото бледорозово канапе. Джеймс насмалко не се разсмя на глас при нейното изражение. Изглеждаше по-страшна дори от него, когато се събуждате след тежко препиване предната вечер. Тя пристъпи към Алън, решително вдигна юмрук и го размаха. — Да не си посмял да заплашваш Джеймс, Алън! „Маратон“ е най-добрата ферма за расови коне в Мериланд… с изключение на татковата и моята. Даже и да не бях минала оттам, Джеймс щеше да я намери. Нямаше да се успокои, докато не го направи. Ако си мислиш нещо друго, значи си пълен глупак. Аз й казвах на Алис да не се омъжва за тебе, но тя не ме послуша и виж само колко нещастна я направи. А сега пък обвиняваш Джеймс, че е откраднал проклетата ти кобила.

— Благодаря ти, Джеси — обади се Джеймс, който се чувстваше едновременно смутен и развеселен. Хайде, нали вече каза, каквото имаше да казваш, сега — обратно в леглото.

— Джеймс — намеси се Оливър Уорфийлд, като застана между него и дъщеря си, — Джеси е неомъжена. И затова не може да стои в дома ти без придружител. Проклятие, ще трябва и аз да остана тук! Имаш ли още една спалня?

— Обзалагам се, че ще трябва да ти я пооправят, татко — обади се Джеси и се облегна върху касата на вратата. — И моята спалня има нужда от ремонт, а е най хубавата в къщата. От тапетите, които някога са били зелени, сега цели ивици висят издути и всеки момент ще се обелят.

— Благодаря ти, Джеси — повтори Джеймс, макар че този път единственото му желание беше да й зашие шамар.

— Тия приказки за тапетите са пълна безсмислица. Не желая повече да слушам глупости. Още сега си взимам оттук Суийт Сузи — оповести Алън Белмонд. — Повече няма да рискувам нейната безопасност.

Джеймс спокойно изрече:

— Разбира се, Алън. Ослоу, накарай да почистят добре кобилката и да я приготвят за тръгване.

— Мисля, че ще сгрешим — каза Ослоу и се обърна към Алън Белмонд: — Сър, Суийт Сузи е все още разгонена — чухте какво каза Джеси. Най-лошото нещо, което можем да направим, е да я местим, преди да е престанала да се мята върху всеки срещнат жребец. Тя може да се нарани така. А тук ние ще я пазим.

— Както го направихте тази нощ ли?

— Ще разбера какво точно се е случило — отвърна Ослоу. — Аз лично ще я пазя.

— Прави каквото искаш, Алън — каза Джеймс. — На мен действително не ми пука. — Той хвана Джеси за ръката и я издърпа в коридора.

— Навсякъде ще се разчуе за това, Уиндам!

— Остави ме да го цапна, Джеймс — разпали се отново Джеси, като се опита да се отскубне от него.

Джеймс й се ухили и я стисна още по-силно.

— Можеш да го уплашиш до смърт и като му се изправиш пред очите.

— Толкова зле ли изглеждам?

„По дяволите!“, каза си той, като погледна бледото й лице и видя болка в зелените й очи — болка, за която беше сигурен, че само миг преди това я нямаше там. Дано не беше наранил достойнството й? Не, достойнство и на Джеси Уорфийлд не би могло да бъде наранено. Тя просто нямаше женско честолюбие, у нея женското не беше повече от…

— Не, просто изглеждаш много разпасано, сега си нещо като жена-пиратка. Направо си страхотна! Имам предвид оня изпепеляващ поглед, с който го изгледа. Той щеше моментално да му затвори устата. Жалко, че не можа да го задържиш по-дълго.

— Никога не съм харесвала Алън Белмонд. Той не се отнася добре с Алис. Не се отнася добре и с конете си. Не му позволявай да вземе Суийт Сузи. Купи я ти.

— Джеси, тя е негова кобила. Виж, ти обаче ще се свлечеш на земята, ако веднага не те взема на ръце. Стана ли?

— Нали беше казал, че съм прекалено тежка.

— Ти си, но пък аз съм много силен и издръжлив. Мълчи сега.

— И аз се качвам при вас след минутка — извика доктор Хулахан след тях. — Ще ти дам още малко лауданум, Джеси. Оливър, твоята дъщеря напълно ще се оправи. Това е ергенски дом, но Джеймс знае какво прави. Не трябва да се притесняваш за нищо.

Главата на Джеси лежеше отпусната върху рамото на Джеймс. Гъста и сплъстена червена коса се вреше в лицето му и го гъделичкаше по носа. Дотогава не беше забелязал, че тя има толкова много коса.

— Будна ли си още?

Тя поклати глава до врата му.

Когато я пъхна в леглото, той разстла косата й по възглавницата, както беше направила старата Бес, за да и изсуши.

— Как се чувстваш?

— Като конюшня, в която не са почиствали торта цял месец.

— Значи доста зле. Наистина ти благодаря, че ме защити, Джеси.

— Ненавиждам Алън. Алис направи чудовищна грешка, като се омъжи за него, но сега вече е твърде късно. Ще го науча аз този тип, само да каже нещо лошо за теб, Джеймс! Обещавам ти.

— Признателен съм ти — каза той пак, а нейните очи се затвориха. Лицето й беше много бледо с изключение на луничките по горната част на носа й. Доктор Хулахан се появи на прага на вратата.

— Тя заспа, Данси. Нека просто да я оставим да си почине. — Той се изправи и духна свещта до леглото й. — Кажи ми какво трябва да направя за нея.

 

 

На следващата сутрин Джеймс стоеше край леглото на Джеси с ръце на хълбоците. С тих и сдържан глас той я попита:

— Хайде сега ми разкажи какво точно се случи. После ще ми кажеш и защо пое такъв риск заради един глупав кон. Не беше права, Джеси, и насмалко не се остави да те убият, за да го докажеш.

„Той е направо бесен“, помисли си тя, като гледаше как пулсът пулсира в гърлото му. Чудеше се откъде беше изровил това желязно самообладание, което демонстрираше в момента. Обикновено крещеше до побъркване, когато го хващаха бесните. Със сигурност случаят беше такъв и сега. Защо не й се беше разкрещял предната вечер? Джеси поклати глава в недоумение. Страхувал се е, че тя може да умре, ето защо е бил толкова спокоен. Но сега знаеше, че ще оживее, и беше готов да излее целия си яд върху главата й.

— Отговори ми, по дяволите! И не се опитвай да ми обясняваш, че те цепи главата. Колкото и да те боли, напълно си го заслужаваш, и ти адски добре знаеш това.

— Е, добре.

— Кое е добре?

— Ще ти отговоря. Изобщо не се замислих, наистина. Видях Суийт Сузи, видях и удобна възможност за мен, когато тя тръгна след коня на Били, като го хапеше по задницата. Той вече беше хвърлил Били, хапейки по задницата. Конят на Били прескочи една канавка и побягна през полето край пътя, а аз грабнах поводите на Суийт Сузи. Надявах се, че ще върнат първо коня на Били, но не направиха така. Другият мъж тръгна след мене сам. Той стреля два пъти, но се усети, че може да улучи Суийт Сузи, и спря. Това е всичко, Джеймс. Не е кой знае каква история.

— Ти си и безразсъдна, и смела, Джеси, но на мен тия няма да ми минат. Защо го направи?

— Нали ти обясних. Просто исках да спася кобилата. Никога не ми е хрумвало, че мъжът може да има оръжие.

— Трябваше да дойдеш тук и да ми кажеш. Щях да взема няколко човека със себе си да тръгнем след тях.

Тя се загледа в него. Главоболието, което само допреди няколко минути беше съвсем леко, сега изгаряше цялата й глава.

— Но какво щях да ти кажа, Джеймс?

— Не знам, но би могла например да ме заведеш до мястото, където си ги видяла.

— Щеше ли да ми позволиш да те заведа дотам? Валеше силно. Нямаше ли да се уплашиш, че ще се разболея? В края на краищата аз съм толкова крехка. Не, мисля, че щеше да ме накараш да се върна сама вкъщи, а ти и твоите проклети хора щяхте да обикаляте слепешком с конете в тъмното и нямаше да хванете нищо друго, освен настинки. Е, аз съм човекът, който спаси Суийт Сузи. Опитай се да приемеш тази мисъл, Джеймс.

— Джеси, момичето ми, как се чувстваш? Бес и аз ти донесохме малко закуска. Доктор Хулахан ме предупреди, че ще бъдеш страшно гладна тази сутрин. Само виж какво ти е сготвила Бес. Овесени ядки с яйца, жълтъците им са съвсем ярки, точно както ти ги обичаш, също и резенчета бекон, толкова хрускави и… — Оливър Уорфийлд млъкна и се втренчи в дъщеря си, чиито клепачи бяха плътно затворени. После очите му се спряха върху Джеймс, който стоеше до леглото й изопнат като бастун, с ръце, кръстосани на гърдите, и гледаше по-отровно от отровната змия, която Оливър беше прогонил от нагорещената скала предната седмица.

— Какво, по дяволите, става тук, Джеймс? Ти да не би да крещиш на дъщеря ми, а?

— Нямам такова намерение. Само обяснявах на Джеси, че е постъпила страшно глупаво, Оливър. Още не мога да повярвам, че тя просто се е втурнала с Бенджи в галоп право между ония крадци и се е направила на героиня. Било е толкова глупаво и необмислено и…

— И успях. Затова просто си затвори устата, Джеймс.

— Такова си е моето момиче — каза Оливър с умиление и пристъпи навътре в стаята, за да може Бес да влезе зад него с голям сребърен поднос, върху който имаше храна, която би заситила двама дебели мъже. — Прати го по дяволите, Джеси!

— На обидчиви се правим, а? — коментира Джеймс и се отмести, за да може Беси да оправи възглавниците на ранената Джеси и да я вдигне в седнало положение.

— Хайде сега, мъничка сладурано, време е да ядеш и да не обръщаш внимание на тия мъже. То и без това, какво знаят мъжете? Единственото, дето могат, е да се перчат натам-насам, да дават глупавите си нареждания и да оставят едно малко момиче като тебе така да си повехне, без да направят нищо. Джеси, само им изскърцвай със зъби, като костенурка. Той, господин Джеймс, изобщо не е навикнал да му се сопват, но пък ти го направи.

— Ти си тази, която непрекъснато се разпорежда с мене, Бес — обади се Джеймс. — Не й давай на тази тук никакви съвети. Тя и без друго прави само онова, което не трябва, та даже и отгоре. Ти нея „мъничка сладурана“ ли я наричаш? Да му се додрайфа на човек.

— На мене „мъничка сладурана“ ми харесва. Млъкни накрая, Джеймс! Побеснял си само защото аз спасих Суийт Сузи, а не ти. Твоето наранено честолюбие започва да става досадно.

— Върви по дяволите, Джеси! Това няма нищо общо с нараненото ми честолюбие и ти много добре го знаеш.

— Ха!

— Хайде стига вече, господин Джеймс. Не искам детето да легне болно от ядове.

— Не, ти копнееш тя да се натъпче така добре и да стане толкова дебела, че да не може да се измъкне през вратата. И тогава ще й се наложи да остане тук и непрекъснато да се оплаква от всичко. Да виждаш още нещо, което да се нуждае от ремонт, Джеси? И какво им е толкова лошото на тези тапети?

Бес внимателно постави подноса върху скута на Джеси, след което я погледна с грейнала усмивка:

— Хайде сега си изяж всичко, дето донесох, миличка. Така за нула време ще почнеш да усещаш главата си като здрава кръгличка стафидка.

— Кръгличка стафидка с плешиво петно — допълни Джеймс.

— Тебе трябва отново да те ремонтират, Джеймс. Съжалявам, Бес, но не съм много гладна.

— Щеше да имаш апетит, ако не беше тук господин Джеймс да те мъмри непрекъснато. Хайде, вън оттук и двамата!

Докато излизаше през вратата след Оливър Уорфийлд, Джеймс извика през рамо:

— Хапни си, Джеси, хапни си. Предпочитам да си дебела, отколкото да си слабовато мършаво хлапе, което притиска нос по прозорците.

— За какво говориш, Джеймс? — полюбопитства Оливър Уорфийлд.

Джеси стисна очи, като дробеше с пръстите си едно парче бекон.

Джеймс продължи:

— Всъщност имах предвид тавана на твоя кабинет във фермата, не някакъв прозорец. А също имах предвид ушите й, не носа.

— О, така ли? — замислено промърмори Оливър. — Много странно наистина, че го казваш по такъв заобиколен начин.

 

 

На следващия ден, когато госпожа Уорфийлд, Гленда и каретата се появиха, за да си приберат Джеси у дома, Джеймс беше решил да не е там. Той си беше поставил и предупредителна система на подходящо място: Джипсъм, помощникът на Ослоу, трябваше да свирне два пъти с уста, а Джеймс щеше да яхне Тинпин и да отлетят с него като вихър. Но нещата не станаха точно така, както ги беше планирал. Джеймс остана като закован върху стълбището, когато Томас отвори вратата и посрещна госпожа Уорфийлд и Гленда. Какво, по дяволите, се беше случило с Джипсъм и с техния план?

— Госпожо Уорфийлд — каза той, покланяйки се на двете, след като бързо се овладя. — За мен е удоволствие, мадам. Гленда. Тъкмо носех на Джеси малко чай. Къде е Оливър?

— Ние сме твоите спасители, Джеймс! — Гленда се спусна към него, а възхитителният й бюст се понесе далеч пред нея. — Дойдохме да те освободим от Джеси. Много ли се оплакваше? Тя има навика да го прави. Сигурна съм, че ти е било трудно.

— Не съм имал никакви проблеми. Днес Джеси се чувства много по-добре. Бихте ли искали да дойдете с мен или може би ще ме изчакате тук, във фоайето?

— О, ще дойдем… — Гленда тръгна напред, впила поглед в чатала му. Тя застана плътно до него на стълбите, а гърдите й леко докоснаха лакътя му. Госпожа Уорфийлд просто грейна, като ги видя един до друг.

— Да — каза тя, — нека да идем да видим скъпата Джеси.

Скъпата Джеси обаче се чувстваше много зле. Главата й се пръскаше от болки. Джеймс не й беше разрешил да чете „Федерал Газет“, като й бе обяснил, че от това само още повече ще я заболи главата. Беше й скучно. Искаше й се Джеймс да е там, за да могат да спорят, или пък просто да го гледа. Когато той внезапно се появи на прага, тя се почувства така, сякаш в този миг слънцето грейна през черни облаци. Широка усмивка се разля по лицето й. В следващия момент обаче видя, че Гленда и майка й се промъкват от двете му страни, за да се втурнат към леглото й, при което усмивката й се стопи.

— О, моя скъпа, ненагледна Джеси… — пропя госпожа Уорфийлд и се смръщи на дъщеря си.

— Слушай, сестричке, не мислиш ли, че изглеждаш отвратително с тази оръфана коса и с този глупав бинт около челото ти?

Джеймс притвори за миг очи.

— Здравейте, мамо, Гленда. Аз съм добре. Само видът ми е лош. Къде е татко?

— Твоят скъп баща нямаше време да дойде да те вземе. Ти си го разстроила извънредно много, Джеси, с този твой последен подвиг. Горкичкият, трябваше да спи в чуждо легло, само и само да онази неопетнена репутацията ти.

Но баща й беше обещал, че ще дойде лично да я прибере, след което й беше намигнал, и тя разбра, че той просто ще й спести посещението на майка й. Явно не беше успял. Джеси въздъхна и се загледа с копнеж в каничката с чай, която Джеймс носеше, след което каза:

— Мамо, мисля, че на татко му хареса престоят тук миналата нощ. Той обясняваше на Джеймс най-различни неща, които той трябва да свърши, за да пооправи къщата си.

— Точно така, госпожо Уорфийлд. Вашият съпруг съвсем не е от стеснителните и времето, прекарано тук, му достави истинско удоволствие. — „Както и моето бренди“, допълни Джеймс наум.

Гленда просто се разхождаше из малката спалня, с реещ се поглед. Джеймс така и не проумяваше какво точно прави. Накрая му проблесна мисълта, че тя му се показваше — от всички страни. Не беше лоша гледка.

В следващия момент Гленда се обърна и мило му се усмихна:

— Защо двамата да не слезем долу, Джеймс, и да оставим мама да помогне на Джеси в обличането?

— О, Боже! — възкликна госпожа Уорфийлд. — Ами аз забравих да взема дрехи, Джеси. Е, нищо, тогава ще трябва да облечеш роклята, с която си била снощи, скъпа.

Джеси се сети за своите панталони и пребледня. Джеймс внимателно остави подноса на масата и взе отношение по въпроса:

— Съжалявам, госпожо Уорфийлд, но роклята на Джеси се съсипа от снощния дъжд. Старата Бес се опита да я пооправи, но беше невъзможно.

— Баща ти така и не ми обясни, Джеси, защо си била навън и си яздела в това отвратително време. Казвала съм ти вече, и то хиляди пъти съм ти казвала, че трябва да престанеш да се държиш така странно. Е, какво ще правим сега?

— Ако Джеймс ме остави с тази пижама и ми даде един халат, бих могла и така да се прибера у дома.

— Имаш пижамата ми — Джеймс лекичко й се поклони.

— Ще слезем ли долу, Джеймс? — попита Гленда и застана съвсем близо до него. Той усети парфюма й от рози и му се прииска да кихне.

— Не мисля, че е необходимо, Гленда. Госпожо Уорфийлд, позволете ми аз да занеса Джеси до долу. А, да, нека първо да й намеря едно наметало. Джеси, не ставай. Ей сега се връщам.

Гленда се загледа замечтано в Джеймс, докато той излизаше от спалнята. Тя се обърна към Джеси и въздъхна:

— Джеймс е толкова красив… Пита ли те нещо за мен?

— Не си спомням такова нещо — отвърна й Джеси.

— Не може да не го е направил, след като аз танцувах с него на бала в Попълтън. Той ме покани, преди изобщо да го бях забелязала. Не можеше да свали очи от мене. Призна ми, че танцувам невероятно грациозно.

Джеси с досада поклати, глава.

Гленда гнусливо се отмести от едно мокро петно на стената.

— Познавам те, Джеси. Ти си го принудила да ти обръща внимание, така ли беше? Престорила си се, че се чувстваш зле, и той се е почувствал длъжен да те остави да преспиш тук. Обзалагам се, че дори си правила сцени, за да не се отделя от тебе. Държал ти е и ръката, нали? В действителност не го е искал, Джеси. Той дори не мисли за теб като за жена — знаеш много добре това.

— Достатъчно, Гленда — каза госпожа Уорфийлд и погледна нервно през рамото си.

— А ето че сега го принуждаваш и да те занесе до долу на ръце. На ръце! Това е срамота, Джеси. Обзалагам се, че нарочно си съсипала онази твоя рокля.

— Стига, Гленда! — натърти отново госпожа Уорфийлд, като видя, че Джеси беше придобила обезпокоително блед вид. — Може би сестра ти действително не е добре. Остави я на мира. Точно така, иди да погледаш през прозореца, миличка. А, Джеймс, ето те отново и теб.

Без да се замисля, той отиде до леглото и тъкмо щеше да сложи Джеси в халата, когато госпожа Уорфийлд ахна:

— О, не, Джеймс, колко неприлично! Не, мило момче, изведи за момент Гленда навън, а аз ще се погрижа за Джеси. Точно така, Гленда, иди с Джеймс.

Джеймс внимателно понесе Джеси надолу по стълбите. Усещаше я как се беше сковала в ръцете му, някак отдръпната от него. Преди малко беше дочул по-голямата част от онова, което й казаха, и сега се чувстваше виновен, че я пуска да си отива. Вече си беше дал сметка, че животът й във фермата „Уорфийлд“ не беше кой знае колко приятен. Нищо чудно, че тя прекарваше цялото си време с конете. Чистеше торта от оборите. Кърпеше юздите. Яздеше и участваше в надбягвания. Редовно го побеждаваше. Затова сигурно не й беше толкова трудно да се оправя с майка си и с досадната си сестра, а ако не успяваше понякога, тогава, да, просто винаги можеше да избяга.

Той я отнесе до каретата и я намести върху седалката.

— Е, Джеси, това е. Ще мина утре да видя как се оправяш. Пази се.

Той се усмихна на госпожа Уорфийлд и Гленда.

— Дами, грижете се добре за нея. Тя изкара една доста тежка нощ.

— Не виждам защо — отвърна Гленда и се втренчи в горната част на крака му.

— Ще се оправим — каза госпожа Уорфийлд и позволи на Джеймс да я качи в каретата. — Направи малко място, Джеси — добави тя, като се обърна и се усмихна на стопанина: — Благодаря, че я прибрахте в дома си.

„Като че ли съм била някое давещо се кученце и той ме е намерил“, помисли си Джеси.

Джеймс мълчаливо загледа каретата, закриволичила надолу по дългата алея на имението. Между чакъла се подаваха бурени. Трябваше да изпрати някого тук да ги изтръгне. Освен това всичко изглеждаше голо. Трябваше да засади още дървета, може би няколко дъба и повече брястове. Искаше „Маратон“ да изглежда пищна, богата конеферма. Джеси беше права, мътните я взели! Имаше толкова много неща, които се нуждаеха от поправяне.

„Горкичката Джеси“, помисли си той, а после се засмя на себе си. Щеше да изпитва съжаление към нея… до следващото надбягване, в което ще участват.