Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В онази петъчна вечер, когато Джеси вече седмица и половина беше живяла при тях, графът и графинята организираха вечерен прием. Тя също беше сред поканените. И то като техен гост, не като бавачка на Чарлз, нито като учителка по езда на Антъни.

Въпреки притеснението й, Джеси се съгласи да приеме поканата заради въодушевлението в красивите очи на дукесата. Когато графът й даде рокля от най-фина жълта коприна, с дълбоко изрязано деколте и с дълги ръкави, които плътно прилепваха около китките й, на нея й се доплака. Никога преди в живота си не беше виждала такава красива рокля. Съмняваше се дали изобщо някой в Балтимор можеше да си представи, че е възможно да се ушие такава дреха. Маги направи само три преплетени плитки на върха на главата й. Останалата коса промуши през венеца от плитки и подреди къдриците й свободно да се спускат надолу, почти до средата на гърба й. „Палавничета“ провисваха покрай шията и лицето й. Джеси само седеше на стола си и се гледаше втренчено в огледалото.

— А сега малко гланц за устните.

— Боже мили, майка ми направо бе получила удар, ако ме види сега.

— Да, но не е ли прекрасно, че ти си тук, а нея я няма?

— Маги, възможно ли е наистина? Всичките ми лунички ли изчезнаха?

— Не, има още една прелестна тънка линийка — на малки войничета ми приличат, които маршируват точно над горната част на носа ти. Те са просто очарователни. Мога да си представя как всички млади дами довечера на приема ще ги видят и ще се върнат вкъщи, за да си нарисуват по малко и върху собствените си носове. Я сега да видим роклята. Бюстът ти изглежда направо чудесно. Бях донесла малко носни кърпички, ако се наложи да направим подплънки, но ти нямаш нужда от тях. Господин Спиърс каза, че не е нужно да излагаме на показ цепката на гърдите ти, но че все пак трябва да се вижда поне мъничко. Да, мисля, че ще остане доволен. Никакви лунички по тези красиви рамене И са бели почти като моите, само дето на мен кожата ми е по-мека, защото така съм се родила, но и твоята не е никак лоша, Джеси. Готова си.

— Аз не мога да танцувам, Маги.

— Какво не можеш?

— Не мога да танцувам.

— О, Боже! Колко време имаме?

— Не е много.

Маги изглеждаше замислена.

— Имам една идея — каза тя. — Ти слизай долу, Джеси, и не се притеснявай. Просто да се забавляваш и да ти е приятно.

Той я чакаше пред стаята й, както беше правил толкова много пъти от нейното пристигане в „Чейс парк“. Изглеждаше великолепно във вечерното си облекло, а шалчето му беше бяло като зъбите му. Внимателно я огледа. Тя усети, че стаи дъх, преди да чуе мнението му. Накрая той поглади брадата си със своите дълги пръсти и даде оценката си:

— Маги си е свършила работата перфектно. Ти вече си готова да се запознаеш с всичките ни знатни съседи. Искам още повече да разточиш очарователния си провлечен говор. Трябва да им покажеш, че си различна и че е съвсем вероятно да ги превъзхождаш. Можеш ли да го направиш, Джеси?

Тя погледна този изискан господин, който сигурно беше поне дук, и плахо го попита:

— Вие наистина ли вярвате, че ще мога, сър?

— Да, наистина го вярвам. Хайде сега ми дай ръката си, за да те отведа долу.

Този път тя не го попита дали ще вечеря с тях. Само му се усмихна в края на огромното стълбище и каза:

— Благодаря ви, сър.

 

 

— Ето сега — каза графът и я придърпа в ръцете си, — двамата ще изтанцуваме един валс. Имаме време за кратък урок преди да пристигнат гостите. Маги ми каза, че си схватлива и бързо ще се научиш.

Сампсън свиреше на пианото. Джеси беше ужасена и очарована. Графът буквално я повдигаше от земята почти през цялото време, но преди края на валса тя вече му беше хванала цаката.

— Трябва да се отпуснеш и да се довериш на партньора си — каза той. После се поправи. — Е, „да се довериш“ е може би твърде силно казано. Много мъже са дръвници и ще стъпват направо върху краката ти. Други пък са женкари и после ще се опитат да спят с тебе. Аз ще ти казвам с кого да танцуваш, съгласна ли си?

Джеси нямаше нищо против това предложение. Вечерята беше в официалната гостна стая. Гостите бяха дванадесет двойки, имаше и дванадесет слуги и толкова много храна, колкото Джеси никога през живота си не беше виждала. Тя седеше между граф Родърмир — джентълмена, който се грижеше за конюшните на Джеймс, докато той беше в Америка, и някакъв господин Багли, местното кюре. Мъжът проявяваше нестихващ интерес към норманската катедрала в Дарлингтън. Когато на масата сервираха варената сьомга в сос от омари, печената агнешка плешка и спанака, граф Родърмир, Филип Хоксбъри, й пошушна:

— Само опитайте варената сьомга. Баджър е готвачът тази вечер, слава на Бога. Предлагал съм му, каквото поиска, за да дойде при мен, но той отказва, да ги вземат дяволите Маркъс и дукесата! Казвам му аз на Баджър, че на мен и съпругата ми ребрата ни тракат от слабост, а той само се усмихва и ми предлага да опитам поредното му произведение. Последния път беше някакъв пирог със стриди. Имах чувството, че коремът ми ще се пръсне от щастие, задето се тъпче с подобна вкусотия.

Тя се засмя, макар че се чувстваше като истински измамник. Вгледа се в дукесата и тайно се опита да я имитира. Но тя беше непостижимо грациозна, безкрайно спокойна и непринудена. Дори движението на вилицата й от чинията до устата беше толкова изящно и естествено, при това без каквото и да било съзнателно старание. Просто нямаше начин да копира тази изключителна дама.

Тя изпита безкрайно облекчение, когато дукесата се изправи и поведе дамите към Зелената кубическа стая. Джеси се запозна с всяка една от тях, но те просто не знаеха какво да правят с нея. И все пак, тъй като дукесата я представи като приятелка от Колониите, те се държаха учтиво, макар и резервирано. Джеси пусна своя провлачен колониален акцент, колкото й стигаше смелостта. Не можеше да прецени дали на дамите това им доставяше удоволствие, или просто не му обръщаха внимание. Само след минути господата дойдоха в огромната стая и оркестърът засвири.

По време на първия валс тя седеше до съпругата на кюрето, непохватно и притеснено отмервайки с крак всеки първи такт. Втория валс го изтанцува с графа, на когото само три пъти му се наложи да я повдигне от земята, за да избегнат провала. После той я предаде в ръцете на граф Родърмир.

— Бъдете внимателен с нея, Хок. Това е третият й валс в живота.

— Новоизлюпено пиленце значи? — Граф Родърмир и я дари с ослепителна усмивка. Той беше по-буен дори от Маркъс — така я въртеше в ритъма на танца, че тя започна да се смее на глас, като едва си поемаше въздух. Когато танцът свърши, Джеси каза на пресекулки:

— Графът обеща да не ме дава на дръвници и женкари. Обаче нищо не ме предупреди за мъже-стихии, милорд.

— И никога няма да го направи — отвърна Филип Хоксбъри. — Вие се справяте добре, Джеси. Дори много добре.

Малко по-късно тя се качи горе със сладолед за Антъни. Той седеше нащрек върху горното стъпало, готов веднага да духне в една от нишите, ако някоя от дамите реши да ползва женската тоалетна стая. Когато обаче видя своята гувернантка, той каза:

— Изглеждаш по-различно, Джеси. Лицето ти е толкова червено.

— Това е защото баща ти ме остави без крака от танцуване. Погледни, това е сладолед за теб от Баджър. Той каза, че навярно вече си излапал поне още четири, но този щял да ти бъде последният за днес.

— Колко странно, че Баджър не ги е преброил правилно — отвърна Антъни с озадачено изражение. — Всъщност бяха пет, но малки. Чудно ми е наистина как Баджър не ги е преброил точно… Никога досега не е бъркал.

Когато тя се върна от своята стая, той ближеше пръстите си:

— Прекрасно празненство — довери му тя. — Всички са толкова мили и внимателни с мен…

— Трябва да са такива, иначе мама и татко направо ще ги обесят на лампата.

Нямаше как да не се засмее на това.

— Трябва вече да се връщам. Не ти ли е вече време да си лягаш?

— Още не. Спиърс ми разреши тази вечер да остана половин час повече. Поръча ми да наблюдавам преди всичко мъжете и добре да запомня и да си подредя в главата всичко казано или направено от тях, което намирам, че не е правилно. Ще му го кажа утре сутринта.

— Мислиш ли, че твоят татко ще извърши нещо от онези неща, които ще запомниш?

— Питах Спиърс за това, а той ми каза, че моят татко е необикновен и прави изключение от всяко лошо нещо.

Тя го целуна за лека нощ и тръгна надолу по широкото стълбище. Чу, че но входната врата се хлопа с чукалото, и видя как Сампсън, който изглеждаше просто ослепително във великолепното си вечерно облекло, отвори огромните врати. Там стоеше Джеймс, гологлав, а черната му мантия се вееше назад от силния нощен вятър.

— А, ето, че накрая пристигнахте, господарю Джеймс — каза Сампсън.

— Тук ли е онази проклета глупачка, Сампсън?

— Коя проклета глупачка, господарю Джеймс?

— Слушай, не се подигравай с мен, Сампсън. Тя е тук, нали?

— Естествено, че е тук. Къде другаде може да бъде?

Тогава той вдигна глава нагоре и я погледна. После отново върна погледа си върху Сампсън:

— Дукесата и Маркъс май имат празненство?

— Да, но вашето пристигане не би притеснило никого, защото ви очакваха да дойдете. Господин Баджър несъмнено пази вечеря и за вас. През последните три дни винаги ви включва в своя списък. Ние всички обсъждахме това и решихме, че до не повече от седмица сигурно ще се досетите, че тя е дошла тук.

— Кажи ми тогава, че тя е добре, Сампсън.

Тогава Джеси се обади:

— Джеймс.

Той вдигна очи към нея, погледна я мимоходом и обърна взор в другата посока:

— Къде, по дяволите, е тя?

— Джеймс!

Този път той направи няколко крачки напред и пак я погледна:

— Джеси?

— Да?

— Ти не си Джеси. Ти нямаш нищо общо с Джеси, но говориш с нейния глас. Какво си направила с Джеси?

Тя бавно заслиза надолу по стълбите, просто защото нямаше друг избор. Не й се искаше да се препъне от воланите на роклята си и да си счупи врата. А така й се искаше да изтича! Искаше да скочи върху него, да го притисне в обятията си и повече да не го пусне, дори и само за да изяде вечерята на Баджър.

Тя стигна последното стъпало. Той се беше приближил напред и сега стоеше на метър от нея. Гледаше я втренчено.

— Здравей, Джеймс. Изненадана съм да те видя.

Той продължи да я гледа втренчено и безмълвно още доста време:

— Боже мой, просто не мога да повярвам! Само се погледни. Какво си направила със себе си? А, сетих се. Маги е оставила своя отпечатък върху теб.

— Да — каза тя и вирна брадичка. Чувстваше се като кралица, чувстваше се като жена, към която Джеймс Уиндам можеше да изпитва възхищение, а може би дори страстно желание, както към Кони Максуел.

— Всеки остави отпечатък върху мен.

Тя знаеше, че гърдите й са обли и бели, че имат добре видима цепка. Косата й беше прелестно нагласена, водопадът от къдрици, който се диплеше по гърба й, сигурно изглеждаше романтично. От двете страни на лицето й падаше по едно „палавниче“, което почти докосваше раменете й. Беше с червило за устни. През носа й минаваше само една единствена нишка от лунички. Тя се беше погледнала в огледалото, когато се качи в спалнята си. Знаеше, че изглежда не по-малко красива от която и да било от другите жени в Зелената кубическа стая, които сега танцуваха валс. Дори ръцете й бяха станали кадифени от всичките кремове на Маги.

— Изглеждаш нелепо.

Долната й устна направо провисна:

— Какво?

Сампсън се прокашля и любезно се обади:

— Джеймс понякога изпада в настроенията на майка си, Джеси. Мисля, че всъщност искаше да ти каже, че изглеждаш зашеметяващо, както казват французите.

— Нищо подобно, Сампсън — апострофира го Джеймс през рамо. — Ако сега тук беше майка ми, веднага щеше да те сложи на място. Стой настрана и не се бъркай. Слушай сега, момичето ми, какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? Приличаш на някоя изрисувана уличница с това червено мазило, наплескано по цялата ти уста. Още малко, и гърдите ти ще изскочат от роклята, а пък аз досега дори не бях забелязал, че имаш гърди. Или може би просто си ги понадула с носни кърпички? Няма ги и луничките ти… Това пък защо? Да не би през последните два месеца да си стояла затворена в тъмна стая и по носа ти да е отишъл цял декар краставици? А тая ужасна рокля? Та ти едва стъпваш от страх да не се спънеш в тия проклети волани с не по-малко проклетите ти крака, Косата ти пък изглежда така, сякаш си се приготвила да излезеш на сцената в някоя средновековна пиеса. Обзалагам се, че не можеш дори да помръднеш главата си без страх, че ще ти изпопадат фибите и косата ти ще се разхвърчи. Боже мили, ти с фиби на главата си, ти! Какво означава всичко това?

Тя се чувстваше съкрушена. Илюзиите й за красота се бяха сринали на парченца в краката й, а те вече и доста я боляха, защото пантофките на дукесата й бяха малки. Въпреки това му каза с равен глас:

— Мога да си движа главата и без да ми се съсипе прическата.

Той пристъпи към нея и стисна ръцете й под раменете. Повдигна я за миг от земята и после пак я остави на мраморния под.

— Това са само глупости. Забрави, че изобщо съм казвал нещо. За момент си загубих ума. Важното е, че си тук, че си жива и здрава. Молех се Маркъс да те приюти. Но ти действаш толкова трогателно и прочувствено, че не би могъл да те изгони.

— Но ти не ме харесваш нито така, нито иначе, нали? Върви по дяволите, Джеймс! Аз съм красива. Маркъс ми го каза. Сампсън също. И Маги.

— Ха, така значи? Ами да, те не те познават от четиринадесетгодишна възраст. Не са те виждали да падаш от дърво като застреляна патица. Не се те гледали как дъвчеш сламка, със стара филцова шапка, прихлупена над очите, докато си тананикаш някоя от песничките на дукесата. Нито пък са те помирисвали, когато лицето ти е било покрито с краставици.

— Какво общо има всичко това сега? Каква е връзката на тези неща с факта, че сега съм красива? Погледни ме, Джеймс! Мътните те взели, погледни ме!

— Гледам те. Но не смея да те докосна от страх, че ще се разпаднеш на малки лъскави парченца. Я ми кажи какво е мнението на Спиърс за всичко това?

— Още не съм се запознала със Спиърс.

— Странно наистина. Обикновено Спиърс оглавява тази банда заговорници. Къде, по дяволите, е той, Сампсън?

— Тук е, мастър Джеймс. Не точно тук, нали разбирате, тъй като в момента не стои до мен, но не е напускал сградата, така, както би трябвало да бъде и както сам той го желае.

Джеймс махна небрежно с ръка. После отново прокара пръсти през косата си и тя щръкна нагоре.

— Нещо съвсем се обърках тук, а Бог ми е свидетел, че през последните два месеца непрекъснато репетирах всичко онова, което щях да ти кажа. Сега обаче нищо не става, както го бях замислил, и то само по твоя вина, само заради това, че си толкова страшно различна. Аз очаквах ти да си си ти, а не такава жена, каквато дори не съм сънувал, че съществува. Да не би да носиш даже и дълги женски чорапи?

Без всякакво колебание Джеси повдигна красивата си пола от жълта коприна и фустата под нея, за да му покаже светлите си копринени чорапи.

Очите му се кръстосаха.

— Бързо си смъкни роклята обратно! Можеше да ми кажеш и само едно „да“. Изобщо не знаеш как да се държиш. Ти си толкова дама, колкото дукесата може да е някой наквасен с джин мошеник от Сохо. Я сега ми кажи, Джеси, защо, по дяволите, избяга? Да, това настина беше първият въпрос, който мислех да те попитам. Слава богу, че накрая си го спомних. Защо, Джеси?

— Глупав, излишен въпрос. Много добре знаеш, че избягах, защото бях озлочестена. Всички го знаеха. Гленда ми даде триста долара, за да се махна. Обеща ми също да ми подари няколко рокли и едно наметало, но не го направи. Тя си мислеше, че ще отида при леля Дороти в Ню Йорк, но аз, естествено, не се веснах там.

— Да, тъкмо това Гленда със сълзи на очи съобщи на всички. Тя каза, че сама си разбрала колко си се опозорила и затова си напуснала, тъй като не си искала да посрамваш повече семейството си. Никога не съм и помислял, че можеш да живееш при леля ти Дороти. Тази стара вещица е по-голяма напаст дори от скъпата ми майка. Ти си идиотка, Джеси, но никога не съм те мислил и за глупачка. Веднага отидох на пристанището и проверих какви кораби са отплавали за Англия. „Флаинг Батрис“ беше заминал точно в деня на твоето изчезване. Един от докерите си спомни за теб — видял те да обикаляш напред-назад по палубата. Каза ми, че си била облечена съвсем като мъж, но не си успяла да заблудиш никого. Дяволите да те вземат, Джеси, не си направи труда да ми драснеш поне една бележка. Даже и на баща ти не си оставила никакво съобщение. Просто си скочила в проклетите си панталони и си се изпарила. Обясних на Оливър, че ще дойда до Англия да те взема. Той иска да се върнеш. Не знам защо го иска, но е истина.

— Татко може и да иска да се върна, но Гленда е права. Никой друг не е приритал за мене.

— Това са глупости и измишльотини. Докато се върнем в Балтимор, вече никой няма дори да си спомня, че си лежала върху мен, че ръцете ти са били върху лицето ми, а устата ти — само на сантиметри над моята.

— Мастър Джеймс — обади се Сампсън и се приближи до Джеси, — всъщност ние с господин Спиърс, господин Баджър и Маги обсъждахме това много подробно и нашето мнение е, че Джеси никога повече няма да бъде приета в Колониите. Не и в настоящото й положение.

— Да, в случая съм съгласен. Я само я погледни. Това нейно настоящо положение ще й донесе безброй мъжки предложения. Мъжете ще си загубят ума само като я погледнат.

Това, ако Джеси не се лъжеше, в никакъв случай не приличаше на обида.

— Какви предложения имаш предвид, Джеймс?

— Млъкни, Джеси, Сампсън, ти се разкарай! Или поне се отдалечи с три стъпала по-нагоре. Не съм тръгнал да я душа… поне още не. Благодаря ти. Слушай сега Джеси, това е най-глупавото нещо, което някога си правила. Не, не съм прав, спомням си как на едно състезание така силно искаше да ме победиш, че реши да не заобикаляш. Опита се да прескочиш с коня едно дърво, което беше изкоренено предната нощ от буря, но конят ти не успя и ти полетя в един ров, пълен с вода.

— Тогава яздех Ейбъл. Спомням си, че направо щеше да ти се пръсне коремът от смях. Помня как спря коня си, дори не завърши състезанието, и просто застана на ръба на оня проклет ров, като ме гледаше и не спираше да се смееш.

Той обаче си спомняше как отначало толкова се бе уплашил, че насмалко не бе изкарал цялата си сутрешна закуска. После я бе видял как цапаше в поне около метър вода с вид на прогизнало овчарско псе — червената й коса беше полепнала по лицето й, но самата тя нямаше нищо счупено. Едва тогава беше избликнал и смехът му. Едва тогава. Той изсумтя.

— Но това вече е минало, Джеймс. Аз съм тук, а ето че сега и ти си тук, и аз искам да знам защо си дошъл.

— Не ме интересува какво казват нито баща ти, нито пък другите. Аз не съм виновен за твоето озлочестяване, Джеси.

— Разбира се, че не си. Аз обясних на всички, включително и на баща ми.

— Това обаче няма никакво значение за него. Той ме накара да се почувствам ужасно виновен, най-виновният на този свят. Така че нямах друг избор, освен да те последвам дотук и да те върна обратно. Трябваше да напусна „Маратон“, трябваше да напусна Алис, за която се надявам, че ще стои далеч от Мортимър Хаки. Трябваше да напусна Кони. И всичкото това — заради теб, Джеси, заради теб, проклето женско същество, което кой знае как изникна, простреля Хаки в крака и се стовари върху мен.

— Аз ти спасих живота, Джеймс. Отървах те и от Гленда.

— Истина е, но това няма значение. Не бях планирал да идвам в Англия преди края на годината, а ето че сега съм тук. И то само за да те върна у дома.

— Аз няма да се върна у дома, защото нищо не се е променило, Джеймс, съвсем нищо. Не мога да се върна.

— Ние всички сме съгласни с това, мастър Джеймс — обади се Сампсън. — Тя не може да се върне в сегашното си положение. Както вече ви казах, ние всички обсъдихме това най-подробно и сме единодушни по въпроса.

— Точно така, Джеймс. Никой не ме иска с изключение на онзи тип, който се опита да си позволи волности с мене.

Той стовари юмрука си върху стената и й изкрещя:

— Ще правиш онова, което аз ти казвам, ясно?

— О, я престани с твоите гръмки фрази. Ти не си ми никакъв и не можеш да се разпореждаш с мен.

— Тогава си представи, че съм на мястото на баща ти. Аз съм негов пратеник.

— Ха! Я стига, Джеймс. Ще правя онова, което поискам, а то е да остана тук. Вече съм назначена и на работа. Имам си важни задължения и отговорности. Хич и не ми се усмихвай така подигравателно, Уиндам.

— Така ли? И какво, значи, работиш?

— Бавачка съм на Чарлз и възпитателка по езда на Антъни.

— Боже мой, то било по-ужасно дори от онова, което си помислих. Слушай ме внимателно, Джеси, Чарлз си има бавачка. Не, сигурно има поне три бавачки, които са му на разположение. Антъни пък има баща си и майка си, и Ламбкин, и всеки друг от помощниците в конюшнята, които могат да го научат всичко за конете. Маркъс и дукесата са те оставили да вършиш тези неща, защото изпитват съжаление към тебе. Този абсурд трябва да се прекрати.

Сампсън се прокашля и тихо каза:

— Мастър Джеймс…

Джеймс бавно се извърна и видя дукесата и Маркъс, които стояха в преддверието и гледаха право в него.

— Добре дошъл у дома, Джеймс. — Маркъс тръгна към него. Първо го прегърна, а после го отдръпна от себе си. — Но ти изглеждаш направо ужасно! Изобщо ли не си спал? Изтънял си като кука. Да не би да си се притеснявал за Джеси през тези месеци, а? Е, тя е жива и здрава. Само я погледни и виж колко е красива.

— Благодаря ти, Маркъс, за всичките ти коментари. Здравей, дукесо. Съжалявам, че ви прекъсвам празненството, но дойдох направо тук, защото се надявах, че малката гадина ще е тук, и тя наистина е тук, само дето не прилича на себе си. Защо сте й позволили да се нарисува като уличница и да се облече като лондонска куртизанка? Та тя дори не може да държи полата си смъкната — реши, че трябва да ми покаже чорапите си. Не намирате ли, че са прекалено съблазнителни, за да ги носи?

— Джеймс, скъпи — обади се дукесата с нейния съвършено спокоен и отмерен глас, — радваме се, че си тук. Ние всички те очаквахме, но бих те посъветвала да си сдържаш малко приказките. Джеси изглежда възхитително. Тя е по-прекрасна от която и да било друга жена тук. И още нещо — ние не изпитваме съжаление към нея. Тя е права: нейната работа, нейните задължения са много важни за момчетата, а по тази причина и за нас.

— Дявол да те вземе, Джеймс! Какво ти става?

— Джеси, ти стой настрана сега. О, по дяволите цялата тая работа. Вие всички сте прави. Връщам се в „Кандълторп“.

— Не и преди да вечеряте, мастър Джеймс. До „Кандълторп“ има два часа път с кон. Тази вечер ще останете тук. Госпожа Емъри вече приготвя Синята спалня за вас. Елате в кухнята. Баджър ви очаква. Дукесо, милорд, Джеси, върнете се на празненството. Аз ще се оправя с мастър Джеймс.

Джеси остана да танцува до три часа сутринта.

— Струва ми се, че вече съм много добра — каза тя и се усмихна на Маркъс, докато той я въртеше в ритъма на последния валс.

— Да, наистина е така. — Той се прозина. — Но си и прекалено млада за мен, Джеси. Ти направо ми изцеди силите. Дори и дукесата е седнала там с вид на красива, но оклюмала роза. Мисля, че едва утре ще можем да започнем да те учим на различните народни танци. Сампсън обича да свири народни танци на пианото.

Половин час по-късно Джеси се пъхна в леглото, след като първо свали всичките си фиби от главата. Хубаво й беше да разпусне отново косата си. Малко след полунощ беше свалила пантофките си, като ги бутна с крак под един стол. Вярно, че съсипа хубавите си чорапи, но пък си заслужаваше. Със заплатата си от две лири на седмица можеше да се отплати на дукесата за чорапите. В съня й се появи Джеймс. Но този път това не беше оня ужасяващ сън за вонящия мъртвец, който отваряше устата си и я обвиняваше, че е откраднала съкровището му. Не, в този сън Джеймс не й беше сърдит. Всъщност той беше всичко друго, но не и сърдит. Притискаше я силно към себе си и я целуваше, а устните му бяха настоятелни, влажни и топли.

Тя се събуди и изведнъж видя, че малкият спаниел на Антъни, Дамиър, седи върху нея, прилепил нос към нейния, и лиже брадичката и устните й.

Тя го бутна от себе си, като се смееше и бършеше устата си с опакото на ръката:

— Ах, ти, ужасен, малък, сладък нахалнико! Антъни ли те пъхна в спалнята ми?

— Не, аз.