Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Май, 1822

„Чейс парк“, домът на Уиндам близо до Дарлингтън, Йоркшир, Англия

 

— Боже мой!

Маркъс Уиндам VIII, граф Чейс, погледна към своя иконом, Сампсън, който беше успял така безшумно да прекоси десетметровия дъбов под, че той не беше чул дори едно поскърцване.

— Пак успя да го направиш, мътните да те вземат дано! Как постигаш това, Сампсън?

— Не ви разбрах, милорд?

— Няма значение. Някой ден ушите ми ще се научат да долавят и твоите стъпки. Добре поне, че се научих да заключвам вратата, когато аз и дукесата сме увлечени в… е, няма значение. Какво искаш?

— Дошла е някаква странна млада персона, милорд. Искам да кажа, не че самата персона е странна, ами че просто става дума за човек, когото не съм виждал никога преди. Тя моли да говори с вас. Дойде направо и пред главния портал и почука да й отворим. Изглеждаше така, сякаш моята скъпа Маги играе ролята на овехтяла бездомница, която иска да види господаря на имението.

— Работа ли търси според теб? Изпрати я при госпожа Емъри.

— Ами то, вижте… Милорд, има нещо по-особено у нея, нещо, което не е така очевидно — както факта, че е от Колониите.

— Какво? Дявол да те вземе, Сампсън! Колониите, значи? — Графът се изправи и доволно потри ръце. — Тя сигурно познава Джеймс и пристига тук от негово име. Сигурен си, че това не е леля Уилхелмина, нали, Сампсън? Питала е за мен, нали така каза?

— Не, милорд. Това не беше Онази жена. Що се отнася до младата персона, всъщност тя искаше да види дукесата. Аз скалъпих нещо набързо и малко я поизлъгах, защото дукесата не се чувства много добре.

— Още от обяд тя вече се чувства добре. Слушай какво ще ти кажа, Сампсън, доведи дукесата и двамата ще се срещнем с тази млада персона от Колониите, която приличала на Маги. Каза ли си името?

— Джесика Уорфийлд, милорд.

Десет минути по-късно Сампсън, който беше иконом на Чейс още от двадесет и пет годишна възраст, въведе една твърде бледа, но много решителна млада персона в Зелената кубическа стая — помещение, което само преди месец беше уплашило един барон със своя великолепен разноцветен таван, със стените, покрити с пищни геометрични форми, и с разкошни златисти мебели. Турските килими по пода бяха поне стогодишни, но червените, сините и жълтите им цветове направо блестяха под следобедното слънце, което нахлуваше през прозорците. На стената висяха картини, които сигурно бяха по-стари от Колониите.

Джеси беше уплашена, нещо повече — тя беше ужасена. Сигурно беше най-голямата глупачка, която някога се е раждала на тази планета. Тя покорно вървеше след един изключително красив мъж, който явно беше икономът тук, но който не се беше отнесъл пренебрежително към нея. Всъщност той беше резервирано любезен. Тя си спомни, че Джеймс й беше разказал за красивия Сампсън, който се оженил за Маги, червенокосата прислужница на дукесата, която била безработна актриса, преди да дойде на работа в това имение. Джеси се надяваше това да е Сампсън. Джеймс винаги се усмихваше, когато говореше за него, и й обясняваше как той бил единственият човек, който можел да се справя с Маги и как с всяка измината година ставал все по-умен.

— Милорд. Милейди. Това е младата персона от Колониите. Мис Джесика Уорфийлд.

„Това значи били Маркъс и дукесата“, помисли си тя и се насили да пристъпи напред. Графът беше мургав, висок и толкова красив, че тя направо щеше да припадне — нещо, което никога преди не й се беше случвало в присъствието на никой мъж. Беше силно мургав, но в същото време имаше наситено сините очи на ангел. Само дето ангелите се усмихваха, а този мъж не се усмихваше. Но пък в същото време не беше и смръщен. Джеси погледна към жената до него. Дукесата. Тя пишеше сполучливите песнички, които Джеймс от време на време тихичко си тананикаше или пък ги ревеше с цяло гърло. Дълго време се била издържала сама, преди да стане графиня Чейс. Чудно, че красавица като нея е могла да бъде толкова находчива и смела, че да се оправя така добре. О, Бог наистина беше постъпил несправедливо, като е дал толкова много само на един-единствен човек. Дукесата имаше черна коса и сини очи като съпруга си, но и най-бялата кожа, която Джеси някога беше виждала. За разлика от графа дукесата й се усмихна с щедра и спокойна усмивка, която още повече притесни Джеси.

— Боже мой — притеснено изрече тя и отново погледна първо графа, а после съпругата му, — това сигурно е безобразно натрапване от моя страна и страшно много съжалявам. Но вижте, Джеймс ми е говорил толкова много за вас двамата… за Баджър, Спиърс, Сампсън и Маги… че…

Графът съвсем непринудено я прекъсна:

— Джеймс Уиндам? Моят братовчед?

— Да, по време на конни състезания аз се надбягвам с Джеймс и много пъти съм го побеждавала. О, не исках да кажа точно това. Сега вие никога няма да ми повярвате, че съм дама.

Дукесата пристъпи напред с протегната ръка:

— Помислих си, че вашето име ми звучи познато, госпожице Уорфийлд. Джеймс ни е говорил за вашето семейство. Добре дошла в нашия дом. Щом сте приятелка на Джеймс, тук сте скъп гост. Хайде, елате и седнете. Сампсън, донеси чай и кейк. Позволете ми да ви взема връхната дреха.

Джеси с охота си подаде мантото. То имаше грозен зеленикав цвят, но тя беше решила, че все пак трябва да има нещо по нея, което да показва, че е жена. Онова, което й обеща Гленда, така и не й беше дадено, дяволите да я вземат Гленда! Не получи и никакви рокли, пак да я вземат дяволите тази нейна лъжлива сестра! Дукесата грижливо сгъна мантото, сякаш беше много ценна вещ, и го постави на гърба на един стол, на който сигурно бяха сядали крале. Настоящият крал, Джордж V, беше много дебел. Тя се надяваше, че той не посещава тези благородници и не седи на този стол. Защото столът сигурно щеше да се сгромоляса. Тя също не искаше да сяда на него. Той ще усети, че е селянка, и ще се разпадне от възмущение.

— Е? — Дукесата се настани на един тесен френски стол срещу Джеси, която пък страхливо приседна на ръба на синьо брокатено канапе. — Как е Джеймс?

— Не забравяйте леля Уилхелмина, дукесо.

Дукесата въздъхна:

— Човек не смее дори да произнесе името й, но добре. Ще включа и нея във въпроса си. Както и милата Ърсюла. Как са всички американски представители на фамилията Уиндам?

— Поне допреди шест седмици те всички бяха много добре, госпожо.

Дукесата се замисли. После отново я погледна с чаровната си усмивка:

— Госпожице Уорфийлд, кажете ни с какво можем да ви помогнем?

— Ами вижте, госпожо, нали разбирате, аз не съм тук, за да се състезавам с коне, защото знам, че в Англия всички жени трябва да спазват изключително благоприличие, че не могат да носят панталони, не могат да бъдат жокеи, не могат да се надбягват на състезания, не могат да…

Графът вдигна ръка:

— На колко години сте, госпожице Уорфийлд?

Това малко я стресна, но тя бързо се съвзе и каза:

— На двадесет години съм, сър. Джеймс е на двадесет и седем и…

— И от Балтимор до Англия съвсем сама ли пътувахте?

Джеси знаеше, че англичаните обръщаха голямо внимание на такива неща, затова, без да се замисля, изтресе първата лъжа, която й дойде наум:

— Имах една прислужница за придружителка, но тя се разболя страшно зле на борда на кораба, след което пък се появи онази отвратителна буря, толкова силна, че на всички им беше прилошало и им се гадеше, на мене също… а горката Друзила пък отиде на палубата, започна да повръща през парапета и падна зад борда, толкова силно се люлееше корабът. Ето защо не ми остана нищо друго, освен да дойда от Плимът дотук с една пощенска кола.

Дукесата лекичко извъртя поглед към съпруга си. Той сякаш всеки момент щеше да избухне в смях. Тогава тя бързо се обърна към толкова сериозното и уплашено лице, успокоително произнасяйки:

— Случват се и такива неща. Трагично е наистина, че горката Друзила е трябвало да завърши земния си път по такъв злощастен начин, но на вас ви прави чест, че сте успяла да стигнете дотук съвсем сама.

— Х-м-м, имаше само едно ужасно нещо, което ми се случи. Беше близо до някакъв град, на име Хейфийлд, когато трима маскирани мъже ни спряха и поискаха да ни отмъкнат всичко. Бях скрила парите си под роклята… О, Боже, аз така и така им дадох моите пет долара, а те само ги погледнаха. После водачът им се изплю върху тях и ми ги хвърли обратно, като каза, че не му трябвали разни странни хартийки от Ориента. Поне това беше, което аз чух. Защото много трудно му се разбираше.

Този път Джеси съвсем внезапно замълча. Беше ужасена от онова, което така доброволно си признаваше, сигурно вече я мислеха за проста и безмозъчна глупачка. Тя успя да промълви само:

— Простете ми. Сега съм се разприказвала, иначе обикновено не правя така. Но просто съм много уплашена.

Всичко преживяно от последните два месеца, което Джеси се стремеше упорито да потиска, се сгромоляса с цялата си тежест върху нея. Тя захлупи лице с ръцете си и се разрида със звучни, пресипнали вопли.

Внезапно тя спря, вдигна глава и се удари по челото:

— Простете ми пак. Никога не се страхувам от нищо. Не мога да разбера какво ми става сега.

— А, ето го и Сампсън. Сигурно бихте пийнала чай.

— Джеймс все казва, че чаят е отговорът на всеки проблем в Англия.

— Струва ми се, че е точно така — усмихна се каза дукесата. Тя наля една чаша и я подаде на Джеси. — Изпийте го и ще видите как ще се почувствате малко по-добре от него.

Джеси отпи една голяма глътка и сепнато вдигна глава, като се разкашля задъхано:

— По-силно е дори от уискито, което старият Гюси вари в своя казан. На това чай ли му викате? Обикновен чай?

Графът стана и я потупа по гърба, мислейки си колко е слабо това момиче. Шестте седмици път дотук трябва да са били доста тежки за нея. Съвсем сама на кораб… А после — цели пет дни с пощенската кола от Плимът до Дарлингтън. Само като си го помислеше, и му настръхваше косата. Той й подаде парче едно от прочутите лимонови кейкчета на Баджър. Без да се усети, Джеси го погълна на две хайки, но в следващия миг се почувства като недодялан дивак пред тези толкова изискани хора.

— Вземете си още един — предложи й дукесата и се усмихна.

Джеси хапна само три хапки от следващото парче, а й беше толкова трудно да се въздържа…

— Кога сте яла за последен път, госпожице Уорфийлд? — спокойно я попита Маркъс Уиндам.

— Ами, всъщност вчера. Разбирате ли, всичките ми американски долари стояха натъпкани в моята… хм, в моята долна риза, освен нощем, естествено. Точно тогава някой се е вмъкнал в моята стая и ги е обрал всичките. Остана ми само един долар и него го скрих в предницата на левия си ботуш.

— Е, радвам се поне, че не са ви обрали някъде наблизо около нас. — Графът се изправи и застана над нея, загледан в къдравата, наситеночервена коса, която непокорно стърчеше на всички страни изпод едно грозно сламено боне. Да, цветът на косата й наистина беше като този на Маги, може би беше дори още по-наситено, по-тъмночервен. — Откога познавате Джеймс?

— Бях на четиринадесет години, когато се запознах с него. Той дори не знае дали съм жива. Искам да кажа, знае, че съм жива, но изобщо не го интересува. Това страшно ми тежи. О, Боже, пак започнах. Повярвайте, сър, аз обикновено не приказвам чак толкова много.

— Моля ви, не се притеснявайте от нищо — каза графът. — Пък и вече сигурно сте уморена. Вие сте наш гост, госпожице Уорфийлд. Смея да кажа, че след като добре си починете, ще успеем да оправим всички тези неща. Ще накарам готвача да ви донесе горе един хубав късен обяд.

Джеси не можеше да си позволи това. Тя рязко скочи на крака, застъпи си ръба на роклята и полетя към красивия сребърен сервиз за чай, който сигурно беше служил на поколения графове, дукове и принцове. Малко преди да се сгромоляса върху него, усети как ръката на графа се вкопчва под рамото й и я повдига нагоре.

Той я пусна и й се усмихна:

— Добре ли сте, госпожице Уорфийлд?

— Да, сър, но не мога да ви бъда гостенка. Джеймс не знае, че аз съм тук. Никой не знае. Избягах, защото положението у дома беше станало невъзможно. И ще си остане същото, затова не мога да се върна. Бих желала обаче да работя за вас. Знам, че не мога да ви бъда жокей, тъй като в Англия това не може да се прави от жени, но аз обичам децата, а Джеймс ми е казвал, че Нейно височество наскоро била родила още едно малко момченце, на което той е кръстник. Бих искала да му бъда бавачка. Струва ми се, че бебето е може би още малко, за да си има бавачка, а сигурно пък е прекалено малко, за да мога да го уча да язди, да му обяснявам за породистите коне и най-вече за бащите-родоначалници, от които мой любимец е Байерли Търк, когото хванали в Буда през 1688…

— Да, доста малък е наистина за Байерли Търк — съгласи се графът. — Но той е умно момче и смея да твърдя, че ще има желанието да се поотрака още преди да достигне първата си година. Е, дукесо, какво ще кажеш? Да назначим ли Джесика…

— Извинете, сър, но името ми е Джеси. Знам, че звучи може би твърде провинциално, може би твърде колониално, но просто това ми е името.

— Направо е прелестно — съгласи се спокойно графът, който все повече се очароваше от тази неочаквана гостенка. — Името „Джеси“, искам да кажа. А ти какво мислиш, дукесо?

Дукесата тръгна грациозно към Джеси, която бързо се изправи на крака. Тя пое дясната й длан между своите и й каза усмихнато:

— Чарлз не е дете, с което човек може да се справи лесно, точно като баща си е. Мисля си, че той ще те обожава и особено тази твоя великолепна коса. Само внимавай да не те оскубе цялата. Добре дошла в „Чейс парк“, Джеси.

— Аз нямам великолепна коса. Вие просто сте изключително любезна, както ми каза за вас и Джеймс.

— Разбира се, че имаш прекрасна коса. Кажи „благодаря“, Джеси.

— Благодаря, мадам.

Малко по-късно Джеси заситни по дългите коридори, след Сампсън, който между другото й обясняваше как винаги си бил мечтал да посети Колониите. Никога преди не бил виждал индианец и искал да си вземе малко от тяхната боя за бойни татуировки, за да я занесе на жена си. Щяло да й бъде много забавно да види подобно нещо.

А в Зелената кубична стая дукесата казваше на съпруга си:

— Маркъс, това наистина е любопитно. Какво, мислиш, се е случило между нея и Джеймс, та тя да се втурне тука съвсем сама? Няма спор, че това, което е направила, е много недомислено.

— Аз пък се обзалагам, че малко преди да наближи нашия дом, е носила панталони, а после се е преоблякла с тази отвратителна рокля. Не се тревожи. Скоро ще успеем да научим цялата истина. Сега се чудя какво ли ще каже Маги, като види една по-млада от нея жена, чиято коса е по-червена дори от нейната…

 

 

Маги, жената на Сампсън, беше прелестна. Когато тя дойде, Джеси направо я зяпна и притисна износения си халат още по-плътно около себе си. Добре поне, че се беше изкъпала и че преди това беше полегнала със затворени очи върху това невероятно легло с бледозлатист брокат, който висеше над него върху четири високи подпори с красива дърворезба. Ако Джеси не се лъжеше, дюшекът беше пухен, и затова й се беше сторило, че се отпуска върху небесни облаци. Въпреки това обаче не бе спала. Чувстваше се едновременно уплашена и облекчена. Халатът, с който Маги беше загърната, като влезе в спалнята на Джеси, а тя беше точно до детската стая, изглеждаше по-красив и от този на дукесата, когато Джеси за първи път беше въведена в онази страховита Зелена стая. Ах, ами косата й! Огнено великолепие!

— По-червена дори от страстта на грешник — изтърси Маги и се настани удобно. Джеси само безмълвно я зяпаше. Тя погали красивата й коса и се ухили: — И ти имаш доста хубавичка коса, мис Джеси. Е, не е чак толкова наситеночервена, колкото моята, но въпреки това не е лоша. А с палавите ти къдрици не знам дали дори аз ще се справя…

Тя замълча и зае замислена поза.

— О, моля ви, наричайте ме просто Джеси. Аз ще бъда нещо като бавачка на Чарлз. Права сте, косата ми не е от най-послушните.

— Да, моят Сампсън ми каза, че ти ще научиш Чарлз на всичко за състезателните и чистокръвните коне, както и за Байерли Кинг…

— Всъщност той се казва Байерли Търк. Разбирате ли, това е кон, не човек.

— Жалко. Хората са измислили много повече игри и забавления от конете, но предполагам, че по този въпрос съществуват доста различни мнения. Имам усещането, че ти ще се справиш чудесно, независимо дали става дума за кон, или за човек. Я сега да видя какво мога да направя с тази хубава коса на твоята хубава главица. Довечера ще вечеряш заедно с дукесата и Негово височество. Ти нали вече си успяла добре да си измиеш косата в банята?

— О, да. Беше ужасно мръсна — каза Джеси, после седна пред огледалото и се загледа в полуизсъхналата купчина от буйни, сплъстени червени къдрици.

— Няма защо да се притесняваш, Джеси. Дукесата ми каза, че си имала нужда от мен, и сега добре виждам, че е права. Тя иска да те направя жена на нужната висота. Добре, че съм толкова талантлива… Казах ли ти, че бях актриса преди да спася живота на господин Баджър в Плимът? О, ти още не познаваш господин Баджър и господин Спиърс. Но има време.

— Джеймс ми е говорил толкова много за всички. Беше ми казал, че вие сте невероятно красива.

Всъщност истинските думи на Джеймс бяха, че Маги направо го била шашнала още в момента, в който го погалила по пениса. Тогава той бил на двадесет години.

— Е, да, Джеймс е симпатичен. Той израсна доста добре сложен, а и умен мъж. Ние всички много се гордеем с него. Онези негови тъмни зелени очи влизат право в душата ти. Някога да ти е правило впечатление колко дълги са му миглите? Ами онази негова почти руса и леко къдрава коса? Красив мъж е нашият Джеймс, а и на ръст стана толкова голям, почти колкото графа, неговия братовчед. Хайде сега, ти просто се отпусни и затвори очи. А аз ще продължавам да правя моите вълшебства.

— Джеймс наистина има много хубави зелени очи — съгласи се Джеси. Очите й бяха затворени, затова тя не видя усмивката на Маги при тези думи, изпълнени с копнеж.

За изненада на Джеси Маги не започна веднага да разресва косата й. Първо втри в лицето й някакъв крем с много приятен аромат.

— Нали сега се чувстваш добре? Дукесата ми каза, че си била на борда на кораб цели шест седмици. А пък океанският въздух не влияе добре на ничия женска кожа. От това мазило кожата ти пак ще стане мека. Ще го използваме всеки ден. Ще си го мажеш също и по тялото след всяка баня. Имаш доста хубава кожа за човек от Колониите, Джеси. Е, хайде сега да видим какво ще направим с косата ти.

Джеси се чувстваше като пълна глупачка. Не й се искаше да излиза от тази стая, която беше по-красива дори от тази на майка й у дома. Маги й беше казала, че я наричат Есенната стая заради всичките прекрасни нюанси на златисто по пердетата и покривката за легло. И значи този разкош беше стаята, предназначена за бавачката на Чарлз?

Не й се искаше да минава по онзи дълъг, широк коридор с нишите, в които бяха поставени голи гръцки статуи, нито пък покрай безкрайно дългите стени, покрити с портрети на предци от фамилията Уиндам.

Не й се искаше и да се спъне в ръба на тази невероятно обемиста рокля, която дукесата й беше изпратила да облече, и да вземе да си разбие носа точно под някоя от онези картини.

Когато на вратата на стаята й лекичко се почука, тя вече беше на ръба на паниката, което пък я караше да трепери и сама да се ругае заради това, че трепери.

Тя отвори вратата и пред себе си видя висок възрастен господин, облечен по-елегантно от всеки друг мъж, който беше виждала през живота си. Той имаше гъста черна коса, прошарена с приятно сиво, и тъмни очи, които спокойно я разглеждаха.

Господинът й се усмихна:

— Дошъл съм, за да ви придружа до долу, госпожице Уорфийлд. Дукесата предположи, че може би ще се чувствате по-удобно, ако хванете под ръка, вместо сама да крачите покрай всичките тези портрети на Уиндам, които й лазят по нервите, както тя самата често се изразява.

— Благодаря ви, сър. — Тя внимателно пъхна длан под неговата ръка. — Аз се казвам Джеси.

— Вие от Колониите не държите на никакви официалности, но това е просто прелестно. Изправете си главата. Така е по-добре. Предполагам, че господин Джеймс много се притеснява за вас.

— О, не, хич и не го е грижа, той…

— Да, слушам ви?

— Съжалявам. Едва ли ще ви е приятно да чуете, че Джеймс дори не знае дали съм жива. Предполагам, че е възможно да е малко притеснен, защото и той беше част от моето падение.

— Интересни неща са това паденията. Вашето падение по-необикновено ли беше, или просто някое съвсем обичайно, от онези, които се случват всеки ден?

Тя избухна в смях. И продължи да се смее така, почти до сълзи, а важната особа до нея просто се усмихваше любезно, докато тя най-накрая се успокои.

— Знаете ли, струва ми се, че не съм се смяла почти от два месеца насам? Божичко, това ми се отрази доста добре.

— Бих казал, че утре ще се смеете още повече, когато отидете да яздите.

— Да яздя? Както съм правила у дома? О, не, сър, графът и графинята едва ли държат толкова отпуснато своите слуги, а аз съм точно това. В Америка щях да бъда чиновничка, но тук, естествено, съм с ранг само на прислужница.

— Вие вечеряте с графа и графинята.

— Това е нещо съвсем друго. Те просто искат да научат всичко за Джеймс. Той им липсва.

— Да, той е интересен човек. Преживя толкова много неща, но не се предаде и дори стана по-силен и по-мъдър след всичко това.

— О, знам, че съпругата и детето му са умрели.

— Всъщност това е само едно от многото неща. Сега си внимавайте в краката. Тези стъпала могат да бъдат опасни за всички жени, както и за мъже, ако са попрекалили с пиенето.

Джеси не каза нищо повече, докато интелигентният възрастен мъж не я доведе до най-долното от внушителните дъбови стъпала. Най-после тя стъпи стабилно върху черно-белия италиански мрамор на преддверието, което беше по-голямо от целия първи етаж на бащината й къща.

Чувстваше се точно като човек от дълбоката провинция. Смехът й беше изчезнал. Тя се огледа и усети същия ужас, който беше изпитала, когато влезе през онези двойни, почти катедрални врати, с техните огромни месингови чукала във формата на лъвски глави.

— Никога не съм си представяла, че може да съществува такава разкошна къща, сър.

— Ще свикнете с нея. Като дете дукесата я мразеше, намираше я за студена и смазваща, но сега вече страшно се гордее с нея. Хайде сега да ви заведа при графа и дукесата. Тази вечер те са в малката Златна стая. Господин Сампсън смяташе, че през първата ви вечер тук, там ще се чувствате най-добре.

— Според Джеймс графът е нарекъл жена си „дукесата“ още когато била на девет години.

— Да, точно така.

— Вие гост ли сте тук, сър? Или също сте граф? А може би дук?

— Доколкото знам, не съм такъв. А сега искам да вдигнете главата си високо, да изправите раменете си и да се усмихвате. Дръжте се така, сякаш сте кралицата на Америка, която е благоволила да ни посети. Ще се опитате ли да го направите?

Джеси преглътна притеснено.

— Ще се опитам. Вие няма ли да дойдете с мен?

— Не тази вечер. Ще се видим утре.

— Благодаря ви, сър.

— Винаги на вашите услуги.