Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джеймс изглеждаше прекрасно, целият обрулен от вятъра и в светлобежови кожени бричове, които прилепваха така плътно към тялото му, както светлокафявите кожени ръкавици пасваха на Маги. Косата му беше станала по-светла от времето, когато Джеси напусна Балтимор. Цялата беше нашарена с ивици в различни нюанси на русото, беше и по-дълга от нормалното, но толкова прекрасна, както зелените му очи — много по-зелени от нейните, много по-дълбоки, по-тъмни и по-чисти.

— В какво, по дяволите, си се втренчила така?

Тя дори не си помисли да го излъже:

— В тебе. Изглеждаш много добре. Харесват ми всичките тия нюанси на русо в косата ти.

С малко закъснение тя придърпа завивките над гърдите си и се приповдигна нагоре върху възглавницата. Това му даде кратка, макар и недостатъчна пауза.

— Ти обаче все още не изглеждаш така, както съм свикнал да те виждам. Вместо да е опъната назад толкова стегнато, че очите ти да изглеждат присвити и изтънени, косата ти пак е бухнала около лицето и е така разчорлена, сякаш си била с любовник в леглото. — Той пристъпи в спалнята, като избута Дампър през вратата с върха на черния си ботуш. — Яздих заедно с Маркъс. Каза, че направо си го изтощила, накарала си го да остане без крака от танцуване и накрая трябвало да те помоли да се смилиш над него. Призна ми, че много бързо си схванала нещата и че вече танцуваш не по-зле дори от дукесата. Мислиш ли обаче, че му повярвах? Хайде, време е да ставаш. Вече е почти десет сутринта. Аз отивам в „Кандълторп“. Ще дойдеш ли с мен?

— Ти ме каниш да дойда с теб в английския ти дом? — бавно попита тя. Беше толкова развълнувана, че едва успя спокойно да изрече тези думи. Не искаше той да забележи, че беше готова да хвърли завивките и да затанцува от радост, само защото той я беше поканил в своя дом.

— Да, ела с мен. Нямам ти доверие да те оставям тук без мен. Ще вземеш пак да щукнеш нанякъде, за да ми избягаш.

— О! — тя не скочи от леглото.

— Колко време ще ти трябва да се облечеш?

— Един час.

— Цял час? Старата Джеси можеше да стане от леглото и да се напъха в панталоните си максимум за десет минути.

— Ти старата Джеси ли предпочиташ?

— Да. Не. Всъщност все ми е едно. Само побързай.

— Един момент, Джеймс. Аз вече съм човек с ангажименти. Трябва да попитам дукесата дали мога да си взема един ден почивка.

— Всъщност тя сама предложи да ме придружиш до „Кандълторп“. Според нея си прекарвала прекалено много време с децата и тя се тревожела за твоето здраве. Хайде, действай.

Той излезе от стаята и я остави седнала в леглото й, мислеща, че би могъл да й спести всичко онова, което й каза. Можеше просто да кимне с глава. Тя въздъхна и дръпна връвта на звънеца.

След около час и половина Джеси излезе от своята стая и високият, елегантен и изискан мъж я чакаше пред вратата, с усмивка на лицето си.

— Добро утро — поздрави той и й подаде лакътя си. — Разбрах, че сте имала голям успех на снощното празненството. Графът и дукесата са на мнение, че сте блестяла от красота и усмивки.

Тя въздъхна.

— Това беше за снощи. Да сте виждал Джеймс тази сутрин, сър?

— О, да. Закусвах заедно с него преди два часа. Стомахът му още тежеше от вкусната среднощна вечеря на господин Баджър, затова само ровеше с лъжицата из овесената си каша и от време на време отпиваше от кафето си. През цялото време се питаше какво всъщност става тук.

— Вие какво му казахте, сър?

— Казах му, че вече сте част от този дом и че сте една млада дама с изключителни способности.

— Той се изсмя, нали? Или просто изруга? Това е точно в стила на Джеймс. Той винаги си ругае с такава лекота и охота, точно както графът изруга в сряда, когато Кланси го ухапа.

— Доколкото си спомням, той само изсумтя.

— А после дукесата му е казала да ме вземе със себе си в „Кандълторп“, нали? — допълни тя и погледна бегло към портрета на една отдавнашна графиня Чейс с огромна бяла перука, която беше украсена с три птички и цяло гнездо в естествен размер.

— Спиърс, какво, по дяволите, правиш с Джеси?

— Аз съм нейният придружител и кавалер.

Джеси се извърна и изумено го погледна:

— Значи вие сте Спиърс? Прочутият Спиърс?

— Имам особената чест да ви се представя — каза Спиърс и лекичко се поклони.

— Нали обещавате, че не сте някой граф или дук?

Джеймс почти изкрещя към тях:

— Спиърс, ти ли й внуши да се облича цял час, за да се направи накрая такава мърла? Само я погледни! Този костюм за езда принадлежи на дукесата — познавам го. Ами той изглежда направо смешно върху Джеси. Тя е американка, мъжкарана. И не носи такива изискани…

— Джеймс, струва ми се — каза Спиърс със своя любезен и равен тембър, без да спира да води Джеси надолу по широкото стълбище, — че в края на словесната ти тирада ще вземеш да се подхлъзнеш на ръба на някой камък, ще си разбиеш главата и с теб завинаги ще се свърши.

Джеймс първо изруга, а после каза с въздишка:

— Може би си прав. — Джеси, значи ти не си знаела, че това е Спиърс?

— Не. Мислех си, че е някой граф или дук на гости в този дом, който изпитва съжаление към мен и затова ми помага да се оправям тук. — Тя сниши глас и лекичко се изсмя. — Трябва да престанем да се срещаме така, Джеймс, все пред долната част на стълбището.

— Ето, сега изглеждаш точно като глупава ученичка. Това беше едно тъпо хихикане, и то дойде от теб. Трябва бързо да се върнеш у дома, Джеси, преди да си станала съвсем различен човек.

— Аз бих допълнил, Джеймс — обади се Спиърс и в края на стълбището пусна ръката на Джеси, като леко я потупа по дланта — че Джеси е една млада жена, която много добре се приспособява към заобикалящата я среда. Сега тя трябва да закуси.

— Но Джеймс иска да тръгва, Спиърс, а аз…

— Закуската ви, Джеси.

— Да, Спиърс.

 

 

„Кандълторп“ беше приятно и закътано имение, по-малко от „Маратон“, но затова пък масивно и внушително, като вълнистите хълмове, които го ограждаха. Изглеждаше така, сякаш принадлежеше на това място — камъните и дърветата като че ли от дълбока древност се бяха слели с общия пейзаж, за да станат едно неразделно цяло. Къщата беше почти на двеста години квадратна, триетажна, с червени тухли. Конюшните бяха боядисвани наскоро — дълги и ниски, с модерни оградени ливади от двете страни. Навсякъде се виждаха дъбове и брястове — много от тях изглеждаха толкова древни, като че бяха там още от римско време.

— Джеймс, римляните били ли са тук, в Йоркшир?

— Да, били са. Има едно много красиво селце на име Олдбъро, което е било истински римски град. Не са направили кой знае колко в него, но са построили два превъзходни тротоара от мозайка. Навярно в бъдеще ще се открият и други неща. Защо питаш?

— Дърветата. Те изглеждат толкова стари, че сигурно са били тук още при римските центуриони. Много е романтично, не мислиш ли?

Точно когато се готвеше да й отговори, Джеймс чу силно конско цвилене и се ухили:

— Това е Белини, най-красивият арабски кон, който някога съм виждал през живота си. Маркъс ми го подари миналата година. Вече е баща на две кобилки и три жребеца. Ела да го видиш, Джеси.

Белини беше черен като дявол и сигурно толкова интелигентен, колкото и самият Джеймс. Докато го галеше по великолепната му черна муцуна, Джеси призна с нескрито възхищение:

— Голям красавец е.

— И кобилите са на същото мнение. Миналата зима, точно преди да се върна в Балтимор, една кобила от конюшните на Родърмир беше скочила върху горкичкия Белини, за да го ухажва. И при това доста лошо изрита един от работниците тук, когато той се опита да я дръпне от него.

— Измисляш си.

— Не съм си и помислял. Ела да се запознаеш с всички.

Тя се запозна с главния помощник, Сигмънд, който беше дошъл при Джеймс от конюшните на Крофт. Те се намираха само на двадесет мили разстояние и бяха известни с множеството кръвни потомци на Байърли Търк.

— Стига си се лигавила, Джеси — скастри й Джеймс, докато я наблюдаваше как гали всеки кон поотделно и как на всеки дава по един морков от онези, които беше измъкнала от ведрото пред конюшнята.

— Не мога — отвърна тя и се обърна, грейнала в усмивка. Джеймс замръзна на мястото си. Не можеше нито да помръдне, нито да издаде какъвто и да било звук. През отворената врата на конюшнята проникваше рехав сноп слънчева светлина, който падаше точно над раменете й и ограждаше косата й, чийто червен цвят сега блестеше като залеза над западното ирландско крайбрежие. Сега тази нейна коса, сплетена в обикновена плитка, изглеждаше някак различно. После той забеляза, че беше по-отпусната и безброй провиснали къдрици ограждаха лицето й. Джеймс извърна поглед на другата страна. Не, това никак не му харесваше.

— Ето го и Калипър, стар приятел, преживял много повече милвания да било друг жребец в Йоркшир.

По този случай конят получи от Джеси два моркова и много повече погалвания, отколкото заслужаваше.

— Хайде сега да влезем в къщата.

За Джеси беше очевидно, че дукесата се бе погрижила да превърне вътрешността на „Кандълторп“ в приятно място за живеене. Прииска й се да каже на Джеймс, че тя, Джеси, би могла да направи чудеса с „Маратон“ само ако… е, стига вече с това.

Тя само поклати глава и прокара ръка по седалката на един стол, който беше покрит с красив тъмносин брокат. Интериорът в гостната се освежаваше от два красиви френски килима и няколко комплекта канапета и кресла. На стената висяха няколко пейзажа, но за разлика от имението на Маркъс тук нямаше никакви семейни портрети. Стените бяха прясно боядисани в бледожълто, което правеше стаята светла и просторна.

Джеси се запозна с госпожа Катсдор и с нейния син, Харлоу. Двамата се грижеха за „Кандълторп“ в отсъствието на Джеймс.

Джеси се запозна се още с господин Гудбоди, градинаря, и неговия помощник, Карлос, който преди около пет години бил изхвърлен от океана на брега, близо до Скарсбъро. Роден бил в Испания, както обясняваше на всички с разваления си английски. Но никога не даваше други обяснения.

— Градините са просто вълшебни — ахна Джеси, прекрачвайки широките френски врати, които излизаха точно на източната ливада. Тя не беше дори отчасти съизмерима с тази в „Чейс парк“, но бе така прекрасна в късното лято, с хортензиите си, розите, зюмбюлите, и маргаритките, които цъфтяха в цялата си прелест.

— Дукесата настоя да има толкова цветя — каза Джеймс.

— Казваш го така, сякаш се притесняваш, че имаш такава градина. Нима се счита за липса на мъжественост, ако се възхищаваш на красотата?

— Дукесата обожава цветята. Съгласих се тук да бъде нейната воля. — Той се направи, че не е чул въпроса и. Обърна се и я погледна право в очите. — Кое ти харесва повече — „Кандълторп“ или „Маратон“?

— И двете. Всяко си има своята особена красота. Нали няма да продадеш нито едното от тях, Джеймс?

— Не, освен ако не се разоря. Искаш ли една лимонада?

— Онова, което наистина искам, е да пояздя Белини.

Той й се ухили:

— Може би при следващото ти идване. Той е истински дявол, нищо, че се прави на толкова обаятелен. Дамски чорапи ли носиш с този твой порочен костюм за езда, Джеси?

Тя без колебание повдигна полата си за езда и му показа красиви бели чорапи, които изчезваха под черните й ботуши за езда.

— Дукесата сигурно скоро ще се разори, ако продължава да те облича така.

Миг след това изявление той се смръщи — защо, тя не разбираше. Мислеше, че това беше само шега, нищо повече, и все пак Джеймс не даваше вид, че го приема с чувство за хумор.

— Няма да се разори. На мен ми плащат по две лири на седмица. Намислила съм утре да пазарувам и да й върна тези неща.

— Две лири на седмица? Ама че разточителство! Тя всъщност ти плаща парите, с които да й се отплатиш. Слушай сега, нали знаеш, че не можеш да останеш в „Чейс парк“ чак докато се превърнеш в стара и изкуфяла бабичка?

Тя се отдели от него и отиде да докосне листенцата на една тъмночервена роза.

— Знам — отвърна тя, без да го погледне. После се наведе и дълбоко пое въздух.

— Какво мислиш да правиш тогава?

Сега тя се обърна и се загледа в мъжа, когото обичаше още от четиринадесетгодишната си възраст. Тогава той беше за нея героят на нейния живот, да, сега вече със сигурност го знаеше. Джеймс беше за нея кумир, съвършен във всяко отношение, възхитително същество, което от време на време й се усмихваше, крещеше й, досещаше се, че понякога и тя има нужда от добра дума, и охотно й я даваше. После обаче тя порасна и разбра, че той беше мъж, не Бог, но колкото и да беше странно, чувствата й към него станаха още по-силни и по-трайни. Те се бяха превърнали в нещо много дълбоко, така дълбоко, както язовира „Форт Пойнт“.

Но това нямаше значение. Джеймс все още гледаше на нея като на четиринадесетгодишното момиче или пък като на уличница — с новите й труфила и премени. Не, това просто нямаше значение…

— Мисля да поработя няколко години за дукесата и графа. Ще спестявам всичките си пари. После ще се върна у дома и ще си купя собствена конеферма. Ще се надбягвам с коне и ще печеля.

Той не се засмя. Тя остана изненадана, че не го направи. Но в същото време му беше и благодарна. Не би могла да го понесе, ако точно сега той се беше изсмял. Нямаше обаче и капка снизходителност в гласа му, когато й каза:

— За това ще ти трябват много пари, Джеси. Две лири седмично прави около четиридесет долара на месец. След две години, даже ако спестяваш всеки пенс, ти все още ще имаш по-малко и от хиляда долара.

— Знам. Ще бъде достатъчно. Баща ми със сигурност ще ми продаде по-евтино няколко жребци и кобили. Единственото, от което се нуждая, е да сложа началото. После мога постепенно да развивам нещата и да преуспявам — точно като теб.

Той погледна встрани, към буйните корони на кленовите дървета, които покриваха склона на един вълнист хълм.

— Аз съм имал много повече помощ, отколкото на теб ти е известно, Джеси. Бях женен за момиче с невероятно голяма зестра. Притежавах доста повече от хиляда долара, с които да положа основите на тази конеферма тук. Всъщност бащата на Алиша ни даде „Кандълторп“ като сватбен подарък. Така че, както сама разбираш, „Маратон“ имаше шанса да успее просто защото разполагах с предостатъчно средства, за да започна с тази конеферма тук, и предостатъчно средства, за да мога и да губя пари през първите две години.

— Колко пари са ти трябвали, Джеймс?

— Зестрата на Алиша беше почти двадесет хиляди лири.

Джеси направи една бърза сметка.

— Но това прави много повече от сто хиляди долара, това е почти…

— Да, знам. Аз съм богат мъж просто защото така се случи, че се влюбих в момиче, чийто баща беше баронет, и то много богат. Тя беше единственото му дете и той я обожаваше. И до ден днешен настоява да го посещавам от време на време. Той ме приема като свой син, макар сам Бог да е свидетел, че не го заслужавам. Той не ме вини за смъртта на Алиша, макар да знам, че за него загубата е непрежалима.

— Че защо трябва да те обвинява за нейната, смърт?

— Аз посях своите семена в утробата й. Тя умря при раждане заедно с бебето. Не беше минала и година от нашата сватба.

— Разбирам.

— Не, не разбираш, не би могла съвсем да разбереш. Ти си млада, Джеси, ти никога не си гледала на един мъж като на нещо друго, освен като на съперник, когото трябва да победиш в надбягванията. Ти просто все още не знаеш за какво става дума. Е, но това няма отношение към нашия разговор сега. Така че, виждаш, с парите ще ти бъде трудно.

— Защо ти виниш себе си за нейната смърт?

— Докторът беше невеж глупак. Обърка се и не направи нищо, а нейното раждане беше трудно и продължително. Мен ме изгониха от стаята, като ми казаха, че това било женска работа. Аз пък с цялата си наивност ги послушах и излязох, а после се върнах, за да чуя безкрайните й писъци. Когато влязох в спалнята, тя беше почти мъртва. Този човек я беше оставил бавно да издъхва, защото просто не знаеше какво трябва да направи. Оттогава съм прочел много неща за процеса на раждане. Говорил съм и с лекари в Лондон. Сега вече знам, че тя би могла да бъде спасена. Ако само бях приел нещата малко по-сериозно, днес Алиша все още можеше да е жива, а също и нашето дете.

Сълзи безмълвно се стичаха по лицето й. Джеймс видя, че раменете й се тресат и я обърна с лице към себе си.

— Сълзи? Джеси? Никога не съм те виждал да плачеш. Това се случи преди повече от три години. Не трябваше да ти го казвам. Хайде, Джеси, моля те, избърши сълзите си.

Но тя не направи това, ами приведе лице в шепите си и се разрида още по-силно. Джеймс тихичко изруга, а после я придърпа към себе си:

— Ш-ш-ш-т, моето момиче! Това беше преди много време. Болката вече не е така силна. Тя си остана в миналото, съвсем смътна и неопределена, не остра и пронизителна, каквато беше. Млъкни, че ще ти стане лошо.

Тя вдигна лице и се вторачи в него. После бавно протегна ръце и ги обви около врата му.

— Джеймс — беше единственото, което каза.

Той не знаеше защо го направи, но го направи. Наведе глава и я целуна по устните. Нейните толкова нежни затворени устни, по които все още имаше лека следа от червилото. Той почувства такъв силен пристъп на страст, че дори потрепери. Страст? Към Джеси Уорфийлд? Беше абсурдно. Прокара езика си по долната й устна и каза, без да помръдне:

— Само малко си отвори устата, Джеси. Точно така.

Тази страст беше невероятна. Беше толкова мощна и пронизваща, че Джеймс просто си загуби ума. Обгърна с шепи задните й части, повдигна я и я притисна към себе си. Тя се вкамени като зайче при вида на лисица.

Той се почувства почти като изнасилвач. Веднага я пусна и лекичко я избута от себе си.

— Съжалявам. Прости ми.

Тя се беше втренчила в копчетата на жакета му за езда.

— Стресна ме. Никой не ми е правил така преди. Но може би не трябваше да ме пускаш толкова бързо. Може би трябваше да ми дадеш малко време, за да свикна с мисълта, че ръцете ти са ме обгърнали отзад. Може би…

— Замълчи, Джеси. Триста дяволи, съжалявам! Въпреки новия ти фасон, ти все още си Джеси Уорфийлд, и не беше редено от моя страна да те нападам по такъв начин.

— Толкова сладко нападане… Може би ще ме целунеш пак?

— Не — каза той, но после я дръпна към себе си и я целуна. Не беше много нежна целувка, беше гореща и влажна, и… Тя се изкиска под устните му. Той й се усмихна.

— Смешен ли съм?

— Миналата нощ те сънувах, че ме целуваш. Беше гореща и влажна целувка, притискаше ме плътно към гърдите си. Когато се събудих, видях Дампър да седи върху мен и да ме лиже по носа и брадичката.

Той отпусна ръце до тялото си.

— Значи ти виждаш мен в сънищата си, когато едно проклето куче те лиже по носа? Така ми се пада.

— О, не. Не мога да си те представя, че седиш върху гърдите ми. — Тя се вторачи в устните му и преглътна. — Още веднъж, Джеймс, моля те?

— Не — отвърна той по-твърдо, отколкото всъщност му се искаше. — Време е за обяд. Хайде да вървим. Госпожа Катсдор ще ни приготви нещо за хапване.