Джуд Деверо
Джудит (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сър Артър не можеше повече да сдържа гнева си. Много неща му се бяха струпали само за един ден.

— Ти си глупак! — изфуча разярено той. — Тя си играе с теб на котка и мишка! Защо не разбираш?

— Позволяваш си твърде много! — проговори предупредително Демари.

— Някой трябва да те вразуми! Толкова си заслепен по тази мръсница, че няма да забележиш как ще ти забие нож в гърба. Даже ще й благодариш, че те е убила!

Уолтър се взря мрачно в каната с бира.

— Тя е толкова сладка и красива — прошепна с копнеж той.

— Сладка ли? По-скоро е като вино, подправено с отрова. От три дни е тук и докъде стигнахте? Съгласи ли се да поиска от краля анулиране на брака си? — Без да му остави време да отговори, той продължи настойчиво: — А какво правиш ти? Седиш си и я зяпаш като разгонен жребец!

— Тя е прекрасна жена и аз я желая — отговори упорито Уолтър Демари.

— Точно така — съгласи се с усмивка Артър. Джудит Аскот караше и неговата кръв да кипи. За разлика от Демари обаче той не губеше ума си. — И какво ти донесе красотата й? Доближи ли се поне с една стъпка до целта?

Уолтър тресна каната на масата и тя издрънча.

— Тя е дама и аз я ухажвам! Всички мъже, които е познавала досега, са й вдъхвали само страх. Баща и, братята й, после Гевин Аскот. Трябва да я убедя в любовта си…

— Вдъхвали са й страх, значи! — изсмя се злобно Артър Смитън. — Никога досега не бях срещал толкова безстрашна жена. Всяка друга би си останала у дома, зад здравите стени на замъка си. А тази дойде сама в ръцете ти и…

— И? Тя не поиска нищо друго, освен по-добра стая за майка си! — напомни му тържествуващо Уолтър. — Прекарва дните си с мен и нито веднъж не е попитала за мъжа си. Това доказва, че не изпитва и капка привързаност към него.

— Не съм толкова сигурен — промърмори замислено Артър. — Струва ми се подозрително, че не го е споменала с нито една дума.

— Тя го мрази! Отвращава се от него, казвам ти! Не разбирам защо не го пратиш на оня свят. Тогава веднага ще се оженя за нея.

— И кралят ще ти даде да разбереш. Тя е богата наследница. Само баща й имаше право да я омъжи. Сега той е мъртъв и правото е на краля. Ако съпругът й умре, тя минава под покровителството на краля и владенията й стават негови. Да не си въобразяваш, че кралят ще ти даде богатата вдовица, след като научи, че си измъчвал до смърт съпруга й? Ако я вземеш за жена без негово позволение, той ще побеснее и тежко ти тогава. Само ако тя отиде лично при Хенри и му заяви, че желае бракът й да бъде анулиран, защото е решила да се омъжи за теб, ще постигнеш каквото искаш. Крал Хенри обича кралицата и се радва на сантименталните истории.

— Ще я накарам да се влюби в мен — обеща тържествено Демари. — Тя ме обожава още отсега. Нали чета в очите й.

— Казвам ти още веднъж: ти си абсолютен глупак. Виждаш само онова, което искаш. А аз съм почти уверен, че в красивата й главица се въртят планове за бягство.

— Нима Джудит иска да избяга от мен? — Уолтър зяпна смаяно. — Та аз не я държа в плен. Тя е свободна и може да прави, каквото иска.

Артър го изгледа с отвращение. Каза си, че трябва да бъде постоянно нащрек, защото златооката вещица заплашваше да унищожи честолюбивите му планове.

— Значи ти си уверен, че тя не може да понася мъжа си? — попита с измамна кротост той. — Имаш ли доказателства?

— Тя не го споменава.

— А може би е отчаяна, че го е загубила? — Артър се ухили коварно. — Не е зле да проверим чувствата й към Гевин Аскот.

Уолтър го погледна със съмнение.

— Май не си толкова сигурен в нея, колкото се правиш? — Артър наля още масло в огъня.

— Разбира се, че съм сигурен. Какво предлагаш?

— Ще извадим любимия й съпруг от дупката и ще й го представим. Нека видим реакцията й. Или ще избухне в сълзи при появата му, или ще се зарадва, като го види в това състояние.

— Знам, че ще се зарадва. — Ала Уолтър съвсем не беше толкова сигурен.

— Да се надяваме, че си прав. Аз обаче не мисля така.

 

 

Стаята, която бяха дали на лейди Хелън, беше по-голяма, светла и чиста. Мебелировката беше оскъдна. В единия ъгъл беше поставено широко легло с балдахин. В другия имаше сламеник.

Джон Басе и лейди Хелън седяха до ниската маса и играеха шах. Главите им бяха приведени и почти се докосваха.

— Пак спечелихте — установи изненадано Джон.

Лейди Хелън се усмихна.

— Сигурно се радвате.

— Наистина се радвам — отговори искрено Джон и я погледна в очите. Промяната, станала с тази жена само за няколко дни, не преставаше да го учудва. Хелън изглеждаше напълняла, бузите й бяха загубили бледината си. Вече не приличаше на подгонено зайче.

— Още една игра? — попита тя.

— Не. По-добре е да си починем малко.

— Вече е късно — съгласи се тя, макар че нямаше желание да си ляга. Чувстваше се много добре в компанията на Джон Басе.

— Хайде да поседим още малко — засмя се той и се надигна, за да разбърка жарта в месинговия мангал. Голямото помещение беше оскъдно осветено и доста хладно.

— Трябва да кажа, че се подмладявате с всеки ден — проговори меко Джон, вдигна я на ръце и я отнесе до стола пред огъня.

Хелън обичаше сигурността на силните му ръце. Глезенът й беше почти заздравял и тя можеше да ходи сама, но Джон предпочиташе да я носи и тя не се противеше. И двамата се наслаждаваха на тази близост, но не смееха да си го признаят.

Джон я положи внимателно в стола и се изправи пред нея. В този миг вратата се отвори и в стаята влетя задъханата Джудит.

— Мамо! — тя се хвърли в протегнатите ръце на Хелън.

— Господи, как се тревожех за теб! — прошепна развълнувано майката. — Къде беше толкова време? Добре ли си? Да не са ти сторили зло?

— Има ли нещо ново? — намеси се решително Джон.

Джудит се освободи от прегръдката на майка си.

— Не, нищо не ми сториха. Не можах да дойда при вас, защото Уолтър Демари цял ден вървя по петите ми. Няколко пъти го молих да ме доведе тук, но той се правеше, че не чува.

Джудит се отпусна на едно ниско столче и продължи глухо:

— Имам още една новост. Видях Гевин. — Гласът й премина в шепот. Джон и Хелън я гледаха смаяно. — Хвърлили са го в една тъмна дупка под избата. Страшно място, повярвайте ми. Трябва колкото се може по-бързо да се махне оттам. Отидох при него…

— В подземието! — Хелън се улови за шията, сякаш нещо я душеше. — Ти си бременна! Защо излагаш детето си на опасност?

— Нека ни разкаже за лорд Гевин! — прекъсна я сърдито Джон.

Джудит с учудване забеляза как майка й посрещна спокойно мрачния му поглед и изобщо не се развълнува.

— Гевин се ядоса, че съм дошла. Каза ми, че вече е взел мерки за освобождаването ни. Изпратил е човек при брат си Стивън.

— Лорд Стивън! — Джон засия. — Той е смел и разумен воин. Какво още ви каза?

— Не много. Накара ме да му разкажа всичко и ме предупреди да се пазя от Демари.

— Ще можеш ли да го държиш далече от себе си? — попита загрижено Хелън.

— Не е лесно — въздъхна тежко Джудит.

— А сър Артър? — попита тревожно Джон.

— Той не ме изпуска от очи. Усещам, че замисля нещо, но не знам какво.

— От него може да се очаква само най-лошото. Толкова искам да ви помогна! — въздъхна безпомощно Джон.

— Нямам нужда от помощ. Трябва само да изчакаме идването на Стивън. Аз ще говоря с него и…

— Да говорите с лорд Стивън? — попита изненадано Джон. — Той надали ще си направи труда да обяснява плановете си на една жена.

На вратата се почука и Джудит скочи.

— Трябва да вървя. Джоан стои на стража в коридора. По-добре е Демари да не узнае, че съм идвала.

Хелън улови ръката на дъщеря си.

— Внимавай, детето ми. Моля те, пази се!

Джудит целуна майка си по бузата.

— Правя всичко, което мога. Сбогом.

Когато двамата отново останаха сами, Джон застана пред Хелън и помоли глухо:

— Не плачи. Това няма да й помогне.

Хелън кимна през сълзи.

— Тя е съвсем сама…

— Ти също си била цял живот сама — отговори тихо той. Лицето му беше сериозно.

— Какво значение има това сега? Вече съм стара.

Джон я улови за талията и я привлече към себе си.

— Не си стара — възрази меко той и устните му се впиха в нейните.

В първия момент Хелън се смая. Никой освен съпруга й не я беше целувал така. И то само в началото на брака им. Тя беше смутена от сладостните тръпки, които пронизаха тялото й. След малко отговори на целувката и обви с две ръце шията на Джон.

Двамата стояха дълго прегърнати. После Джон я грабна на ръце и я отнесе на леглото.

Джудит седеше между Уолтър Демари и сър Артър. Не можеше да преглътне нито хапка, защото отново й се гадеше. Храната беше ужасна, но в това състояние и най-добре приготвеното ядене нямаше да й хареса.

 

 

Тя носеше туника от бяла коприна върху тясна рокля от кралскосиньо кадифе. Белите ръкави бяха извезани с малки сребърни луни. Тънката талия беше стегната с колан, по който блещукаха сапфири.

Уолтър използваше всяка възможност да я докосне по ръцете, раменете и шията. На масата седяха още двадесетина мъже и Джудит се чувстваше ужасно под жадните им погледи. В очите на мъжете се четеше недоверие, примесено със страст. Само Демари изглеждаше дружелюбен и безобиден.

— Джудит! — прошепна в ухото й той и гласът му потрепери от страст. — Умирам от любов по теб. — Устните му се впиха в нежната й шия и по гърба й пролазиха ледени тръпки. — Защо чакаме? Не усещаш ли как те обичам и желая?

Джудит се постара да остане неподвижна. Стисна здраво зъби, за да не се отдръпне и да го зашлеви през лицето. Той захапа ухото й, после отново целуна шията й.

— Не бива така, милорд — прошепна укорно тя. — Забравихте ли какво ми обещахте? Нали казахте, че ще проявите търпение! — Нарочно избра това ласкателно обръщение.

— Не мога повече да чакам — изпъшка той. — Ти ме подлудяваш. Нима не усещаш как горя от страст?

— Но вие ми обещахте! Аз съм сигурна, че сте човек на честта и ще сдържите обещанието си. — Джудит издърпа ръката си, която Демари покриваше с целувки и направи опит да се усмихне. Пое дълбоко въздух, защото отново и се пригади, и продължи: — Ако се поддам на страстта и споделя леглото ви… Не се ли боите, че мога да забременея? Какво ще каже тогава крал Хенри? Нима мога да се явя пред него в това състояние? Всички ще помислят, че детето е от мъжа ми. А бракът не може да бъде анулиран, ако нося неговото дете. Нали знаете, че аз…

— Джудит… — започна разгорещено той и изведнъж млъкна. Тя беше права. Демари отпи голяма глътка вино и въздъхна. В главата му цареше хаос.

— Кога ще се явим пред краля, милорд? — попита плахо Джудит. Беше й хрумнало, че по пътя ще намери начин да избяга.

Уолтър беше слисан от прямия й въпрос. Макар че ги наблюдаваха много очи, той продължи да я опипва. Ръката му се плъзна към талията й и допирът до топлата й кожа го влуди. Кръвта пулсираше във вените му.

В този миг се намеси Артър.

— Толкова ли бързате да анулирате брака си? — попита иронично той.

Джудит не отговори.

— Лейди Джудит, ние сме ваши приятели. Можете спокойно да говорите откровено. Толкова ли е силна страстта ви към лорд Уолтър, че горите от нетърпение да заявите пред краля желанието си да го вземете за съпруг?

— Тонът ти не ми харесва! — изкрещя грубо Демари. — Тя не е длъжна да ти доказва чувствата си. Тя е моя гостенка. Дойде доброволно.

Артър се усмихна и присви очи.

— Тук си прав. Тя наистина дойде по своя воля — проговори той необичайно високо. Посегна към чинията с месо, която беше пред Джудит, и пошепна в ухото й: — Но защо дойде? Ето, на това още не мога да си отговоря.

Вечерята беше кошмар за Джудит и тя копнееше за мига, когато ще може да се оттегли. Когато Уолтър й обърна гръб, за да даде някакво нареждане на слугите, тя побърза да се изправи. Изкачи се бързо по стълбата с лудо биещо сърце. Колко още можеше да устоява на Демари? Облегна се на стената и задиша тежко.

Каква глупачка беше! Как можа да си помисли, че ще се справи с този полудял от любов мъж! Майка й беше права, тя не познаваше мъжете.

— Ето къде сте били.

Джудит вдигна глава. Пред нея стоеше Артър. Двамата бяха сами в мрачния коридор, осветен само от един опушен светилник.

Тя се огледа страхливо и мъжът се ухили подигравателно.

— Вие май търсите възможност за бягство? Няма такава. Тук сме съвсем сами. — Той протегна ръце към нея и я привлече към себе си. — Какво има? Да не сте загубили ума и дума? Иначе езикът ви е дяволски бърз. Няма ли да ми забраните да ви докосвам?

Ръката му се плъзна по рамото й.

— Виждам, че сте достатъчно красива, за да изкушите и самия дявол. Започвам да разбирам Уолтър. Горкият, той не може да мисли за нищо друго, освен как да ви отведе в леглото си.

Погледът му я прониза.

— В златните ви очи няма страх. Знаете ли как искам да ги видя пламтящи от страст. Мислите ли, че ще успея да ги накарам да заблестят?

Твърдата му уста завладя нейната. Джудит не помръдна, устните й останаха здраво затворени. Целувката не постигна нищо.

Изведнъж Артър я пусна.

— Вие сте една леденостудена вещица — изсъска той. В следващия момент я стисна отново в прегръдката си и Джудит изохка, защото въздухът излезе от дробовете й. Езикът му се втурна в устата й и я задави. Само след миг Артър разхлаби хватката си и се ухили иронично. — Май не сте толкова студена, колкото се правите. Обратното би било невероятно за жена с такава коса. Кой ли би могъл да разтопи сърцето на ледената кралица? Сигурно Уолтър с горещите си целувки. Или може би съпругът ви?

Джудит мълчеше упорито. Устните й бяха твърдо стиснати. Артър продължаваше да се усмихва.

— Уолтър е слепец, но и вие сте лоша артистка. — Лицето му стана твърдо и безмилостно. — Той е глупак, но аз не съм. Той си въобразява, че сте дошли тук само защото чезнете от любов към него. Аз обаче съм на друго мнение. По-скоро съм готов да повярвам, че сте го направили, за да освободите хората, които обичате. Такъв ли е планът ви? Ще се отдадете ли на Уолтър Демари, за да поискате като възнаграждение освобождаването на майка ви и Гевин Аскот?

— Пуснете ме! — проговори студено Джудит и блъсна ръката му.

Артър я стисна още по-силно.

— Няма да ми избягате. Изобщо не се опитвайте.

— Ами ако кажа на Уолтър какво правите с мен?

Артър избухна в смях.

— Ти май си се вживяла в ролята си, но не забравяй, че си играеш с огъня и можеш да се опариш. Да не мислиш, че ме е страх от онзи слабак Демари? С него ще се справя без усилия. Как мислиш, чия беше идеята да анулираш брака си с Аскот?

Джудит престана да се отбранява и го погледна втренчено.

— Най-после завладях вниманието ти — ухили се доволно Артър. — А сега ме чуй. Уолтър ще те има пръв. Така сме се разбрали. Ще му позволя това, защото после ще бъдеш моя. Той скоро ще ти се насити и ще се радва, че ще се отърве от теб. Ще си потърси друга жена и аз ще те взема.

— По-скоро бих легнала със змия! — изсъска вбесено тя.

Пръстите му се впиха в меката й плът.

— Би ли го направила, за да спасиш майка си? — попита грубо той и в гласа му имаше недвусмислена заплаха. — Вече поиска някои неща за нея, защо не поискаш и свободата й?

— Това не е ваша работа!

Той я стисна в прегръдката си и отново отне дъха й.

— Толкова ли си сигурна? Сигурно се чувстваш силна, защото онзи глупак Демари е ослепял от любов. Аз ще те науча кой е господарят тук.

— Какво искате да кажете?

— Много скоро ще узнаеш.

Джудит усети как стомахът й се преобърна от страх.

— Какво възнамерявате? Сигурно искате да измъчвате майка ми и да я убиете!

— Не, това не ми е достатъчно. Искам да си направя една хубава шега. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам как виеш от болка, повярвай. А когато те измъча достатъчно, ще ти позволя да дойдеш в леглото ми.

— Никога!

— Не бързай толкова. — Той я пусна така внезапно, че Джудит политна към стената. — Сега обаче трябва да вървя. Не забравяй какво ти казах.

Артър се отдалечи с големи крачки, но Джудит не смееше да се помръдне. Опита се да диша дълбоко и равномерно, за да се успокои, но сърцето й биеше като лудо. След малко се овладя и закрачи несигурно към покоите си.

Внезапно от сянката се отдели мъжка фигура и тя изпищя задавено. Мъжът й беше непознат. На рамото му висеше лютия. Изглеждаше доста стар и се правеше, че не я забелязва.

Обикновено Джудит не обръщаше внимание на хората, които живееха в замъка, но тъй като беше сигурна, че този мъж е подслушал разговора й с Артър, го огледа внимателно. Изведнъж в очите му блесна такава омраза, че тя се стресна до смърт и бързо притисна ръка към устата си, за да не изпищи.

Обърна се рязко и избяга в стаята си. Хвърли се на леглото и се разтрепери с цялото си тяло.

Джоан се втурна към нея. Приседна на леглото и замилва успокоително косата й. Двете жени вече се чувстваха като сестри.

— Какво ви стори онзи проклет човек, господарке?

— Гевин беше прав, като ми каза, че е било по-добре да си остана вкъщи — захълца Джудит.

— За да шиете и плетете? — Джоан искаше да отклони вниманието на господарката си и успя.

Джудит седна и се усмихна.

— Благодаря ти, че ме изтръгна от самосъжалението. Занесе ли храна на Гевин?

— Да.

— Как е той?

— Стори ми се още по-слаб.

— Какво да правя сега? — Джудит се загледа мрачно пред себе си. — Колко време трябва да чакам, докато пристигне брат му? Трябва да го измъкна от онази дупка. Какво да измисля, какво?

— Дано небето ни помогне! — въздъхна Джоан.

 

 

Тази вечер Уолтър Демари беше по-различен от обикновено. Джудит усещаше болезнено изпитателния му, почти недоверчив поглед, макар че оставаше външно спокойна.

— Не ви ли е вкусно яденето? — попита учтиво Артър Смитън.

Тя сведе глава, за да не го гледа, и не отговори.

— Знаете ли, за тази вечер сме предвидили малко забавление и се надявам поне то да ви хареса.

Джудит понечи да го попита какво има предвид, но недвусмислената заплаха в гласа му я накара да замълчи. Артър се приведе напред и погледна Демари.

— Мислиш ли, че е време?

Демари махна на въоръжените мъже до вратата и двамата излязоха.

Хапката заседна в гърлото на Джудит и тя посегна към чашата с вино, за да я преглътне. Осъзна, че Артър Смитън е замислил нещо дяволско, и си пожела да бъде достатъчно силна за онова, което я очакваше.

Огледа нервно залата и откри в един ъгъл мъжа с лютнята, който я бе срещнал в коридора. Сега в очите му нямаше омраза.

Мъжът беше голям и силен. В тъмнорусата му коса имаше няколко светли кичури. Очите му имаха магически блясък. Тъмносини и дълбоки, тази вечер те бяха неразгадаеми. И бяха впити в нея.

Внезапната тишина, която се възцари в залата, и дрънченето на вериги привлякоха вниманието й. В първия миг тя не разбра, че двамата въоръжени мъже бяха довлекли в залата съпруга й.

Тези секунди я спасиха. В мига, когато най-после позна Гевин, тя усети, че Артър и Демари я наблюдават изпитателно. Обърна се към тях и отговори въпросително на погледите им. Когато отново посвети вниманието си на окования мъж, вече беше успяла да се овладее.

Сърцето й биеше лудо, но лицето й остана неподвижно. Въпросите напираха в главата й. Защо бяха довели Гевин? Може би искаха да проверят дали тя няма да се втурне към него и да го прегърне?

Изведнъж главата й си проясни и тя осъзна, че намерението на Артър е било точно такова. Той искаше да докаже на Уолтър, че тя не е безразлична към съпруга си.

— Познаваш ли този мъж? — попита с усмивка Демари.

Джудит огледа окъсаната фигура, окована във вериги, и се престори на изненадана, че вижда в залата един затворник. Дори успя да се усмихне.

— Винаги съм искала да го видя в този вид — отговори спокойно тя.

Уолтър нададе тържествуващ вик.

— Доведете го по-близо! Искам моята красива дама да се наслади на гледката. Тя заслужава това.

Двамата стражи завлякоха Гевин пред масата. Джудит се уплаши, че всички ще чуят как бие сърцето й. Сега не бива да показвам и капчица съчувствие, повтаряше си отчаяно тя, иначе всички сме загубени.

Тя се надигна, грабна чашата си и изля виното върху главата му.

Студената течност го изтръгна от апатията. Той вдигна глава и я погледна. После отмести очи към Демари и Артър, които стояха зад нея.

Демари сложи ръка на рамото й с жест на собственик.

— Хей ти! Виж кой прегръща сега съпругата ти! — извика той и се изпъчи като паун.

Преди някой да е осъзнал какво става, Гевин се хвърли през масата. Мъжете, които държаха веригите му, бяха повлечени и паднаха върху покривката. Чу се звън на счупено стъкло.

Уолтър не можа да се отдръпне достатъчно бързо. Ръцете на Гевин сграбчиха раменете му и го натиснаха към масата.

— Дръжте го, по дяволите! — изкрещя задавено Демари.

Гласът му премина в хъркане, когато Гевин го стисна за гърлото.

Джудит наблюдаваше сцената, без да смее да се помръдне. Макар да беше изтощен от глад и жажда, Гевин имаше достатъчно сили да повлече със себе си двама мъже и да удуши съперника си.

Най-после двамата му стражи се изправиха и задърпаха отчаяно веригите. Ала силите им бяха недостатъчни, за да откъснат Гевин от шията на Демари.

— Един ден ще те убия! — проговори мрачно Гевин, когато най-после успяха да го отдалечат, и мрачният му поглед прониза очите на врага. Вбесените пазачи го заудряха с юмруци и омотаха веригите около тялото му.

— Отведете го! — изкрещя Уолтър Демари и гласът му се пречупи. Той разтърка врата си и всички видяха как брадичката му трепери от преживения ужас. Когато изведоха пленника, господарят на замъка се отпусна в стола си и сведе глава. Джудит разбра, че сега трябва да действа много умело.

— Представлението беше чудесно — заговори с усмивка тя. — Много съжалявам, че той се държа така… невъзпитано. Но какво друго би могло да се очаква от човек като него? Все пак се радвам, че можа да ме види редом с мъжа, който ме обича и е готов да ме защити с живота си.

Уолтър я гледаше изумено.

— Знаеш ли, мисля, че съм ти и малко сърдита — продължи Джудит и бързо закри очи с дългите си мигли.

— Защо? Какво съм направил?

— Не беше много учтиво от твоя страна да доведеш пред една дама тази толкова мръсна и отблъскваща твар. Той умира от глад. Сигурно отказва да яде, за да те накаже със смъртта си.

Уолтър се замисли над думите й и кимна.

— Права си. — Той махна с ръка на един от мъжете до вратата. — Кажи на стражите да го измият и да му занесат храна.

Уолтър бързо си възвърна доброто настроение. Артър твърдеше, че Джудит ще избухне в сълзи при вида на мъжа си, а тя се усмихваше!

Само Джоан знаеше колко силна жена е господарката й и какво й е струвала тази усмивка.

Джудит напусна залата с гордо вдигната глава. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Или ще падне в безсъзнание.

— Тази мръсница заслужава да хвърлят и нея в дупката — чу тя мърморенето на един от мъжете.

— Така е. Никоя жена няма право да се подиграва с мъжа, с когото се е венчала пред Бога.

Думите режеха като ками. Джудит се мразеше за поведението си тази вечер и това я караше да се чувства още по-зле. Тя изкачи с мъка стълбите към стаята си. Копнееше за тишина и самота.

Изведнъж около талията й се обви силна мъжка ръка. Някой я притисна към коравите си гърди. Мъжът опря нож в гърлото й и напиращият в гърдите й вик премина в задавено хъркане.