Хедър Греъм
Златната невеста (9)

Осма глава

Ейд Финлейт се облегна изтощено на едно високо дърво и се загледа към полевите укрепления на Дъблин. Земните насипи постепенно се заменяха от каменни стени, споени с мазилка. Пълководците му седяха край лагерните огньове и празнуваха успеха си, ала Ейд се съмняваше, че днес ирландската войска е извоювала победа. Зелените хълмове бяха напоени с кръвта на воините. Много от тях, до вчера здрави и весели, сега лежаха посечени на бойното поле. Колко още щеше да трае войната? Викингите няма да престанат да нападат земите ни, каза си обезкуражено той. Хитрият Олаф си играе с нас на котка и мишка.

Олаф Белия… Ейд го бе видял и днес, гордо изправен на силния си вран жребец, вдигнал в десницата си меч, да води викингската войска. Той се носеше като вихър, надавайки пронизителния си езически боен вик, и сякаш по нищо не се различаваше от многото норвежки пълководци преди него. Не, Олаф Белия беше друг. Беше го доказал предния ден и свидетелство за това беше животът на Ард-Рий. Вълка се биеше само с мъжете, щадеше жените и децата — смел воин, но не палач.

Ейд въздъхна, свали шлема от главата си и разкопча тежката ризница. Много ирландци продължаваха да се бият в кожено облекло и ставаха лесна жертва на стоманените викингски мечове. Кралят приседна под дървото и внезапно се почувства стар и изтощен.

Може би посивялата коса беше дошла да му покаже, че силите му отслабват. Слабостта беше не само в костите, но не и мозъка.

Неговите хора горяха от нетърпение да нападнат града. Може би имаха право да искат това от него. Защо сърцето му се противеше? Защото не можеше да победи. Много добре знаеше, че Олаф е предвидил това нападение и с любопитство очаква следващата стъпка на Ард-Рий. Ако имаше някаква надежда за оцеляването на ирландците и възстановяването на мира, тя беше в ръцете на Вълка. Да, той беше варварин от Севера, но се държеше като цивилизован човек. Всички знаеха, че е възприел много ирландски навици, че се къпе всеки ден. Освен това беше въодушевен от строителните умения на ирландците. В обградения от каменни стени Дъблин вече се издигаше разкошен дворец и както Ейд беше чул, много от градските къщи бяха снабдени с течаща вода през издълбани стволове на дървета.

Болезненият писък на смъртно ранен воин се заби в ухото му като остро копие. Кралят стисна зъби, но не можа да удържи напиращите сълзи, които се затъркаляха по брадясалите му бузи — той, който не беше плакал от четиридесет години насам. За няколко мига старият човек се поддаде на слабостта на сърцето и започна да оплаква синовете на Ирландия, пожертвали живота си за родната земя.

След малко Ейд се изправи бавно и се олюля. Без да докосва ризницата и окървавения меч, той се запъти към огъня, където кралете и пълководците се бяха събрали на съвет. Всички чакаха неговото решение. Само от него зависеше ще нападнат ли Дъблин или не.

По лицата на воините се четеше увереност в победата. Глупаци такива, каза си разгневено Ейд. Нима не видяхте как Вълка ни примамва все по-близо до себе си? Защо продължавате да смятате, че победата е била наша? Християни сте, а ми приличате на кръвожадни диваци. О, Господи, нима ние, привържениците на правата вяра, не сме поне малко по-добри от северните варвари?

Мъжете продължаваха оживено да обсъждат вчерашните си успехи. Ейд седна, протегна ръцете си към огъня и зачака разговорът да утихне. После вдигна поглед и в очите му пролича старата твърда решителност, въпреки сивата мъгла, която се бе спуснала над някогашното ослепително синьо.

— Битката свърши. Утре ще изпратим вестоносци при Олаф и ще му предложим да започнем мирни преговори.

Пращенето на огъня беше единственият отговор на това изненадващо заявление. Но само за малко. Мъжете се взираха в краля си, в голямата си част гневни, някои обаче видимо облекчени, Фенен Мак Кормак беше този, който най-после прекъсна надвисналото мълчание:

— Вие ни призовахте на бой, за да нанесем окончателно поражение на викингите, Ейд. Трябва ли сега да се откажем, макар че от победата ни дели само ден?

Ард-Рий отговори с присъщото си търпение:

— Вярно е, събрах ви под бойните знамена, защото Олаф заплашваше обединеното ирландско кралство. За съжаление ние никога няма да се освободим от викингите. Все едно дали са датчани, норвежци или шведи — те ще продължават да ни нападат, защото са жадни за плодовете на земята ни. Вече видяхме, че северняците се бият дори помежду си. Трябва обаче да разберете едно — Олаф не е като враговете, с които сме свикнали. Мисля, че вече сте го разбрали. Ако не, помислете, милорди. По всичко изглежда, че спечелихме днешната битка. Норвежците се окопават зад линиите си. Но можем ли да имаме доверие в тази победа? Стигнахме чак дотук, преследвайки един малък норвежки отряд. Какво ще стане, ако утре нападнем и Олаф излезе срещу нас с няколко хиляди души? Той е по-могъщ от всички викинги преди него, воините му се подчиняват сляпо. Един съюз с него ще ни предпази от набезите на варварите, които плячкосват брега. Олаф е по-добър воин от всички датчани и ние можахме да се убедим в това — както и във великодушието му. Позволи ни да приберем всички ранени, а когато нападаше селата ни, щадеше жените и децата. Виждам, че няма да има претенции за нашата земя, че ще се задоволи, ако му преотстъпим Дъблин. Смятам, че трябва да му го дадем. И без това градът отдавна е във владение на викингите. Днес ние не победихме Олаф, само спечелихме малко земя. Ако вземем решение да не водим преговори, няма да го победим и утре, защото има достатъчно воини и оръжие. Дори да постигнем някаква частична победа, той ще продължава да напада земите ни и един ден ще унищожи всички ирландски кралства. Помислете внимателно, милорди. Ще вземем окончателно решение на разсъмване.

Край лагерния огън се възцари мълчание. Ейд и не очакваше незабавен отговор. Затова се надигна и бавно се запъти към палатката си.

— Татко? — Нийл се затича след него. — Почти сигурно е, че кралете ще застанат на твоя страна. Не са много онези, които мечтаят и победа. Повечето вярват, че Олаф е в съюз с боговете и никой не може да го победа. Само едно ги тревожи — как да осигурим мира и дали след успешното протичане на преговорите ще можем да разчитаме, че Вълка никога повече няма да ни напада.

Ейд се усмихна и с обич потупа сина си по рамото.

— Благодаря ти за това съобщение, синко. — Той знаеше много добре, че Нийл се ползва с доверието и уважението на по-младите крале. — А самият ти на какво мнение си?

Нийл се поколеба, после се покашля и решително заговори:

— Аз смятам, че ти имаш право, татко, смятам също, че Вълка ти подари живота, защото те уважава и се надява, че се стремиш към мира и се отвращаваш от безсмисленото проливане на кръв. — Гласът му прозвуча дрезгаво: — Погледни тези каменни стени! Само Бог знае какъв ужас ни очаква зад тях!

Ейд кимна безмълвно и влезе в палатката си. Там го очакваше младо момиче, една от многото блудници, които се влачеха след войската. Тъй като държеше на брачните си клетви, кралят не можеше да я задържи.

— Върви си, детето ми — промълви меко той. — Нямам желание да се възползвам от услугите ти.

Момичето беше твърде младо и красиво, за да води този мизерен живот. То погледна краля и се изчерви. Сигурно смяташе, че е недостойно да сподели постелята на такъв високопоставен воин. Ейд обаче не искаше да я засегне и реши да направи малък компромис.

— Ако ми донесеш топла вода, за да измия кръвта от ръцете си, ще ти бъда много благодарен.

— Разбира се, милорд — отговори плахо жената. — Ако искате, ще разтрия гърба ви с мехлем, за да успокои болките.

— Много мило от твоя страна. — Ейд я изчака да донесе вода и с доволна въздишка потопи ръцете си в легена. С буйната черна коса и зелените очи малката му напомни за Иърин, макар да не беше красива като нея. Момичето усърдно разтри тила и раменете му и Ейд затвори очи, обзет от приятна умора. Мислите му все още бяха при Иърин. Как ли щеше да се зарадва да го види жив и здрав… Не, сега не биваше да мисли за това. Първо трябваше да подпише мирен договор с Олаф Белия.

Внезапно Ейд застина на мястото си. Пред духовния му взор се изправиха Иърин и норвежкият вълк — един до друг пред олтара. Бащата се гърчеше в адски мъки — но кралят на кралете знаеше какво трябва да направи, за да сключи неразрушим съюз с довчерашния враг.

Ейд прекара безсънна нощ, изпълнена с бездънно отчаяние. На разсъмване към стените на Дъблин препуснаха пратеници. В отговор Вълка заяви, че е готов да преговаря с Ейд Финлейт, и унилият Нийл се отправи в галоп към Тара, за да доведе сестра си Иърин. Съюзът беше сключен.

 

 

Докато препускаше редом с брат си към Дъблин, Иърин прилагаше всевъзможни женски хитрости, за да получи някакво обяснение. Ласкаеше го и хленчеше, умоляваше го и дори проля няколко сълзи, но не можа да изтръгне от устата му нито думичка.

Ейд беше заповядал дъщеря му да тръгне така, както подобава на принцеса, и свитата й представляваше внушителна гледка. Мъжете и жените бяха облечени в най-красиви коприни и кожи, покривалата на конете също бяха копринени, обшити със златни и сребърни конци. Синята наметка на Иърин падаше на богати дипли по гърба на кобилата и беше подплатена със снежнобяла лисича кожа. Над бялата кожена яка косата й блестеше гарвановочерна. Иърин трепереше от страх, но брадичката й беше вирната по-гордо от всякога.

Докато наблюдаваше изпълненото с достойнство изражение на сестра си, зачервените й от студа бузи, Нийл си казваше, че никога не е виждал такава красавица. Чувстваше се като предател. Само непоколебимата му вярност към бащата и собствената му убеденост в правилността на взетото решение го принуждаваха да пази голямата тайна. Не се съмняваше, че ако само заподозреше каква съдба й предстои, сестра му веднага щеше да избяга.

— Нийл? — Мекият й глас прекъсна нерадостните му размишления. Младежът се обърна към нея и с неохота зачака новата поредица въпроси.

— Да, Иърин?

— Ако съм сторила нещо, с което съм предизвикала гнева на татко, ще бъде много по-добре, ако знам какво е то. О, Нийл, моля те…

— Аз съм само пратеник, Иърин, и наистина не знам защо иска да бъдеш при него — излъга за кой ли път младият крал. — Много съжалявам.

Иърин никога нямаше да узнае колко страдаше брат й от решението на съвета.

Пътуването трая няколко дни. Нощуваха в попътните села, посрещани с радост от жителите им. Докато наближаваха ирландския лагер пред Дъблин, Иърин се бореше с нарастващия страх. Ако баща й беше узнал нещо за двойствения й живот, щеше да й крещи часове наред — но какво друго можеше да й направи? Може би беше решил да я затвори в манастир или да омъжи за някой могъщ, но отвратителен крал, но тя беше убедена, че няма да изпълни заплахата си. Все пак тя не беше сторила нищо лошо. Златната жена-воин беше защитила столицата Тара, докато кралят се биеше срещу викингите.

Когато се изкачиха на един хълм, Иърин се загледа към Дъблин, пред чиито стени бяха разпънати ирландските шатри, простиращи чак до хоризонта. Много по-голям от лагера беше градът, в който се издигаха великолепни сгради от камък и дърво.

— Татко иска да те види веднага — обясни Нийл и пришпори коня си. Кобилата на Иърин го последва надолу по склона. Докато яздеха между шатрите, принцесата кимаше на всички страни и мъжете се кланяха почтително. Тя се опитваше да се усмихне, макар че внезапно й се дощя да обърне коня си, да потърси в свитата сестра си Биди и да скрие глава на гърдите й. Може би монахинята щеше да измоли от всевишния някакво чудо, което да ги върне обратно в Тара…

Без да изостава от Нийл, Иърин стигна пред шатрата на баща й, която беше опъната малко по-настрана от другите. Свитата остана на назад. Брат й скочи от седлото и й подаде ръка. Като прочете съчувствието в очите му, Иърин бе обзета от нов страх. Ард-Рий сигурно беше побеснял от гняв, щом бе заповядал да доведат дъщеря му пред стените на неприятелския град. Ала само след миг в сърцето й се надигна гняв. Аз бях предадена, каза си ядосано тя. Вече седмици наред огромната войска на баща ми преследва норвежкия вълк — и не прави нищо, за да го прогони от страната ни. По всичко изглеждаше, че между двете армии цареше мир. Даже Нийл бе споменал нещо с половин уста.

Иърин затвори очи и си припомни онзи паметен ден в гората, на брега на потока. Защо не посмя да забие меча в гърлото на викинга? Ако го видеше отново, дали той щеше да си спомни за нея? Разбира се, след като бе обругала презрително тежко ранения воин и го бе ударила по главата, за да му избяга… Тя преглътна конвулсивно и намести красивата си наметка.

Не, нямаше голяма вероятност да го срещне отново. Дори ако баща й беше сключил примирие с норвежците, той в никакъв случай нямаше да седне на една маса с варварите, камо ли да позволи на дъщеря си да играе ролята на гостоприемна домакиня — все едно колко беше разгневен.

— Влез при татко — подкани я тихо Нийл.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита остро Иърин.

— Татко желае да разговаряте насаме. — Младият мъж я погледна натъжено, метна се на коня си и препусна към шатрата си.

Останала сама, Иърин пое дълбоко дъх, отметна платнището и влезе. Баща й седеше зад грубо издялана маса и проучваше някакви документи. Виолетовата му наметка висеше от раменете до пода. Когато вдигна глава, сърцето на Иърин спря да бие. Никога не я беше гледал така пронизващо. Защо, за бога, защо? Той й беше баща! Нима не проумяваше, че Златната жена-воин беше сторила добро на страната си? Защо виждаше само нарушаването на закона Адамнан?

Защо не бяхме в Тара, каза си горчиво тя, а не пред тази викингска крепост! Тогава можеше да изтича при него, да го прегърне, да го целуне и да помоли за прошка… Не, не би могла да направи това дори ако бяха в Тара, не и пред тези ужасяващи очи, пред това страшно вътрешно напрежение, което владееше цялото му същество.

Не знаейки как да постъпи, Иърин притисна ръка до гърдите си и се поклони дълбоко и почтително.

— Татко мой, покорно те моля да ми простиш.

— За какво? — попита объркано Ейд и вдигна вежди.

Той не знае, каза си Иърин и едва не се строполи на земята от облекчение. Защо тогава я бе повикал в лагера си? Без да вдига очи, тя промълви едва чуто:

— За всичко, което може би съм сторила и което е предизвикало гнева ти.

— Ти не си ме разгневила с нищо, Иърин. — Този път в гласа му прозвуча такова неудобство, че Иърин изненадано вдигна очи. Баща й не вдигаше глава от пергаментите си. — Повиках те тук, за да те омъжа.

— Но…

— Без „но“! — изрева внезапно Ейд. — Много добре знаеш, че твърде дълго търпях капризите ти! Вече няма да се показвам великодушен и благосклонен.

Иърин понечи да протестира, но благоразумно замълча. Ами ако я беше обещал на Фенен Мак Кормак? Разбира се! Тя едва не избухна в смях, припомнила си сладките сънища на пасището. Може би наистина беше дошло времето да започне мирен живот като съпруга и майка. От друга страна обаче — защо баща й я бе повикал тук, на покритото с трупове бойно поле, за да я омъжи за човек, когото познаваше от години? Девойката вдигна глава и с достойнство отговори:

— Зная какви са задълженията на една принцеса, татко, и ще се омъжа, за когото заповядваш — но само ако избраният от теб съпруг ми е по сърце. Ако си решил да ме омъжиш за Фенен…

— Не говоря за Фенен Мак Кормак — прекъсна я нетърпеливо баща й. — Обещах те на Олаф Белия и още утре вечерта ще размените брачните клетви.

— Какво? — Цялата кръв се отдръпна от лицето й.

— Вече ме чу! — Баща й крещеше, защото не можеше да понесе ужаса, изписал се на бледото й лице. — Утре ще се омъжиш за Олаф. Договорите са подписани и подпечатани.

— Татко! Не, ти не можеш… Знаеш, че се отвращавам от викингите и най-вече от Вълка! — Иърин трепереше с цялото си тяло. Напразно се опитваше да си втълпи, че сънува, че не е чула нищо подобно. Ала в очите на Ейд се четеше горчивата истина. — Няма да направя това! — заяви решително тя.

— Ще го направиш.

Иърин изтича при него и отчаяно се хвърли на колене.

— Татко, моля те! Та той е варварин! Нима ще предадеш собствената си плът и кръв в ръцете на един кръвожаден норвежки вълк! Ще се омъжа за Фенен, ще се омъжа, за когото ти искаш, или ще отида в манастир, само не ме принуждавай да стана жена на убиеца, който е виновен за смъртта на роднините ни! Ние сме ирландци, татко, и законите на Брехона защитават жените…

— Освен всичко друго тези закони казват, че дъщерите трябва да почитат бащите си. — Ейд не смееше да срещне погледа на дъщеря си.

— Толкова ли не разбираш! — проплака отчаяно тя. — Не мога да го направя! Предпочитам да умра. — Тъй като баща й пак не я погледна, Иърин избухна в сълзи. — О, татко, моля те!

Тя скри лице в скута му и се опита да се утеши: татко никога не е устоявал на сълзите ми. Защо сега стои безчувствен и не отговаря на молбите ми?

— Ти не разбираш! — продължи хълцайки тя, обхваната от нов ужас при мисълта за повторната среща с Вълка. Той й бе обещал „сладко“ отмъщение. Ако станеше неин съпруг, сигурно щеше да я убие — или да превърне живота й в ад.

Внезапно Иърин чу стъпки и стреснато се изправи. В палатката бяха влезли двама едри, силни войници, които не й бяха познати. Баща й вдигна ръка.

— Погрижете се за охраната й — проговори тихо кралят.

Мъжете посегнаха към Иърин, но тя се отдръпна и ядно вирна брадичка. Само до преди минута се беше надявала, че всичко това е само лош сън. Сега обаче трябваше да се примири с жестоката действителност. Бащата, когото беше обичала през целия си живот, я захвърляше хладнокръвно пред краката на врага. Досега вярваше, че той не е в състояние да предостави на викингите дори най-долната ирландска блудница, а сега се оказваше, че е готов да им връчи дори собствената си дъщеря. Иърин погледна затвореното му лице и разбра, че всяка по-нататъшна молба ще бъде безсмислена. Баща й се беше барикадирал зад невидим, непроницаем щит.

— Не ме докосвайте! — изсъска тя, обърната към пазачите си и преметна през рамо дългата си наметка. — Мога да ходя и сама. — Тя опъна рамене и се запъти към изхода, където спря и отново се обърна към баща си. — Няма да се омъжа за викинга, татко. Ако се опиташ да ме принудиш, ще вдигна такъв адски шум, че и най-смелите ти воини ще побледнеят от ужас.

Ейд не искаше да я погледне.

— Аз съм Ард-Рий — и твой баща, който за съжаление те е разглезил твърде много. Болката, която ти причинявам, пари и моето сърце, но съм убеден, че правя това, което трябва. За Ирландия, която е по-важна от теб и мен. За нашата страна и за нейния народ. За бъдещите столетия. Ето, затова трябва да се омъжиш за Олаф, Иърин.

Без да каже дума, девойката му обърна гръб и излезе навън. Двамата мъже я отведоха в една горичка, където се издигаше самотна шатра. Горичката беше заобиколена от постове. Иърин отблъсна ръката на воина, който поиска да я въведе вътре, и спусна платнището пред носа му.

— Иърин? — В палатката я чакаше Биди. Меките й очи бяха пълни със съчувствие.

Иърин избухна в плач и се хвърли в обятията на сестра си.

— О, Биди, татко… Олаф…

— Знам — отговори просто монахинята и започна да милва черната й коса.

Мина доста време, преди сълзите на Иърин да изсъхнат. Тя се отдръпна от сестра си и я погледна в очите.

— Няма да се омъжа за Вълка. Никой не може да ме принуди. Няма да се съглася, дори ако опрат ножа на гърлото ми. — Тя скочи и се заразхожда нервно напред-назад. — Ще намеря някой, който да се застъпи за мен. Законите на Брехона ме покровителстват…

— Никой няма да се изправи срещу Ард-Рий — проговори предупредително Биди. — Освен това ми казаха, че Вълка е силен воин, но сърцето му е добро. Нийл ме увери, че резиденцията му е най-красивата, която някога е виждал. Норвежецът се е заклел на татко, че ще се ползваш с цялото уважение, което се полага на принцеса от Тара. Повярвай ми, Иърин, той ще бъде добър с теб. Аз също ще живея в палата му, всички твои дами ще те придружат. В Дъблин живеят и много ирландски семейства. Нашите строители имат голямо желание да се запознаят с норвежката архитектура. — Тя се поколеба малко и продължи: — Пък и Вълка е красив мъж. Зъбите му са здрави, лицето му не е набраздено от шарка. Няма да ти е лошо с него…

Тя замлъкна смаяно, когато сестра й избухна в луд, истеричен смях. Добър? Към мен? Никога, не и след хиляда години. Той я мразеше, както тя мразеше него. Защо не го убих тогава в гората, проплака отчаяно тя и внезапно й хрумна нова идея. Ако разкаже на баща си за срещата в гората, той щеше да разбере, че е поверил дъщеря си в ръцете на един отвратителен варварин и… Не, нищо нямаше да излезе от този план. Нищо не беше в състояние да умилостиви Ейд Финлейт. Той бе затворил сърцето си за дъщеря си, не се интересуваше от живота й, мислеше единствено за скъпоценната си Ирландия.

— Време е да спиш — каза тихо Биди и прекъсна трескавите размишления на сестра си.

Иърин поклати глава.

— Тази нощ ще избягам. Направила съм достатъчно за страната и народа си.

— Как ще избягаш? — попита уплашено Биди. — Шатрата се охранява най-строго.

— Има достатъчно мъже, които ще ми помогнат. Освен това ще взема меча си, а аз мога да боравя с него, нали знаеш.

Биди се постара да прикрие дълбоката си загриженост и се опита да се усмихне.

— Е, щом си решила да бягаш, първо трябва да се подкрепиш. Ще поръчам да ни донесат нещо за хапване.

— Права си. Ще имам нужда от всичките си сили. Донеси ми малко повече хляб и пушено месо за из път. Кой знае колко ще ми се наложи да яздя.

Измъчвана от угризения на съвестта, Биди отвърна глава.

— Ей сега ще се върна.

Тя изскочи от палатката и забърза към огъня на баща си, който тъкмо се съветваше с Нийл и няколко мъже от Ълстър. Щом видя уплашеното лице на дъщеря си, Ейд побърза да отпрати останалите.

— Татко — започна направо тя, — страх ме е за Иърин. Решила е да избяга през нощта, но не това е най-важното. Страх ме е, че по-скоро ще се прободе с меча си, отколкото да се омъжи за Вълка. Нищо чудно да забие нож в сърцето си точно пред брачния олтар. — Болката в очите на Ейд сви сърцето й и тя сложи ръка на рамото му. — Един ден Иърин ще ти прости, татко.

— Дали? — Потънал в мислите си, Ейд помилва ръката й. — Само ако можеше да разбере… — Той въздъхна горчиво. — Странно е, но аз имам по-голямо доверие на Олаф, отколкото на повечето от моите пълководци. Той е човек на честта.

— Да, татко, знам.

— Каквото и да е замислила Иърин — тя трябва да се омъжи за Олаф. — Той помълча малко, после стана от писалището си. — Чакай ме тук. Мергуин е някъде в гората. Ей сега ще се върна.

— Иърин чака да й донеса вечеря. Чака и запаси от храна за бягството.

Ейд кимна, повика един пост и му нареди да донесе храна. После излезе от шатрата. Биди трепереше с цялото си тяло. Беше отвратително да измами така малката си сестричка и да й причини болка. Но, подобно на баща си, тя притежаваше дарбата да поставя благото на Ирландия над съдбата на отделния човек. Ако Ард-Рий и Олаф Белия обединяха силите си срещу многобройните датски, норвежки и шведски нашественици, те щяха да спасят безброй невинни хора.

Когато Ейд се върна, той подаде на Биди мъничко шишенце, пълно с прах.

— Дай й половината, така ще спи дълбоко през нощта и ще се събуди покорна. Утре сутринта ще й дадеш още четвърт, а последната доза преди венчавката. Разбра ли ме?

Биди прехапа устни и покорно кимна с глава.

 

 

Аз съм будна, каза си Иърин. Не, не беше истински будна. По-скоро сънуваше. В палатката влизаше светлина, макар че трябваше да бъде тъмно. Биди отдавна трябваше да я е събудила.

Да, наистина беше сън, защото всичко наоколо беше като в мъгла. Опита се да седне и успя, но мъглата пред очите й не се разсея. А сега в съня й се появи Биди.

— Донесох ти закуска, Иърин. Трябва да хапнеш нещо.

Иърин се подчини. Какъв приятен сън… Не се чувстваше слаба, но беше толкова лека, че сякаш щеше да се разтвори във въздуха.

— Изпий медовината, Иърин, трябва да я изпиеш докрай — настоя Биди и Иърин послушно посегна към чашата.

Зад Биди се появиха и други жени и Иърин се усмихна, защото всички бяха мили с нея. Едната среса косата й, бавно и внимателно. Тя самата не правеше нищо, освен да се наслаждава на великолепното усещане за лекота. Жените я измиха, после я облякоха в коприна, която нежно милваше кожата й.

Тогава в палатката влезе баща й и Иърин смръщи чело, какво търсеше той в красивия сън! Та тя му беше сърдита! Все пак на лицето й изгря усмивка. Тя обичаше баща си и не можеше да му се сърди твърде дълго. Защо я гледаше толкова загрижено? Тя му подаде ръка, той я стисна здраво и я поведе навън.

— Може ли да язди? — чу се шепотът му.

— Да. Няма да се отделяме от нея.

Странно… Защо се съмняват, че мога да яздя, запита се Иърин, която не бе пропуснала нито дума от разговора между баща си и сестра си.

— Разбира се, че мога да яздя — увери ги тя и отново се усмихна. Колко странно прозвуча гласът й…

Не усети дори коня под себе си, а продължи да се носи в облаците.

Сънят ставаше все по-прекрасен. Отведоха я в огромна зала с каменни стени и великолепни дърворезби, която беше пълна с хора. Всички й се усмихваха и тя отговаряше на усмивките им. Сигурно имаше празник, щом всички изглеждаха толкова весели.

Поведоха я към другия край на залата. Ръката на баща й вече не я подкрепяше. Ала това не я разтревожи, тъй като пръстите й скоро се плъзнаха в друга, силна мъжка ръка. А Биди не се отделяше от нея.

Някакъв смешен дребосък, приличен на монах, произнесе няколко думи и Биди й прошепна да ги повтори. Иърин едва не избухна в смях. Нима имаше нещо по-весело от факта, че сестра й, монахинята, се шегува с един свещеник?

Очевидно беше казала правилните думи, защото зад гърба й се чуха ликуващи викове. Иърин се зарадва, че е ощастливила присъстващите, и погледна към ръката, която продължаваше да стиска нейната. Силна ръка с дълги, тесни пръсти, чисто изрязани нокти и фини косъмчета, които приличаха на златни нишки. Тя вдигна очи и усмивката замръзна на лицето й.

В съня й се появи Олаф Белия, Огромен на ръст, с блестящо руса коса, всяващ страх, облечен официално… Златна брошка придържаше широката, богато надиплена пурпурночервена наметка. Той изгледа смаяно Иърин и сините му очи потъмняха от дива ярост. После обаче избухна в смях и й напомни за Вълка, победил съперника в ожесточен двубой и надсмиващ се над неговата слабост.

Иърин се вдърви от ужас, но само след миг се присъедини към смеха му. Не, това наистина беше смешно. Вълка очевидно беше убеден, че ще може да си отмъсти. Горкият, той не знаеше, че това е само сън…

Мъжът сведе глава и устните му леко докоснаха нейните. Тази нежна целувка само усили усещането за божествена лекота. След това започна празничната вечеря. Поднесоха прекрасни ястия, наляха в чашите отбрани вина, внесени от континента. На издигнатата сцена излязоха танцьори и смешници…

Щом се възстанови от шока, Олаф усети как в сърцето му се надигна диво желание да удуши момичето, което му бе станало жена. Ала много скоро прозря иронията на съдбата и избухна в смях. Невероятно — тъкмо за тази ли ирландка трябваше да го оженят! Разбира се, още тогава в гората си беше помислил, че тя е от благородно потекло. Нали беше споменала нещо за баща си, при когото щяла да го отведе? Само една принцеса можеше да говори такива неща. Кръвта заби още по-силно във вените му, когато си припомни добре прицеления удар, който го беше проснал в безсъзнание на земята. Ето че малкото зверче се бе озовало отново във властта му…

Щеше да й поиска сметка, това беше извън всяко съмнение, но само за да си изяснят отношенията веднъж завинаги. Той не желаеше да се бие с ирландците, дори с дръзкото зверче, за което го бяха оженили и което се отвращаваше от него. Какво облекчение да изпита отново приятни чувства, да забрави поне за малко болката от непрежалимата загуба… Ала равнодушието, което бе станало част от него, отново се настани в сърцето му. Той щеше да стори всичко необходимо, за да превъзпита съпругата си и да я превърне в безупречна домакиня и кралица на Дъблин, но нищо повече. Нямаше да й натрапва присъствието си. Нека се задълбае в омразата, както той се бе окопал в болката си. Щом успееше да й втълпи, че се е държала недопустимо дръзко с един норвежки воин, щеше да я остави на мира. Да, тя щеше да води добър живот с него и да се ползва от всички предвидени в договора улеснения.

Не, Иърин не го вълнуваше, макар да признаваше, че баща й не е излъгал. Тя принадлежеше към най-красивите жени, които някога бе срещал — абаносовочерна коса, която блестеше със синкави отблясъци, искрящи зелени очи, обкръжени от гъсти, тъмни мигли, фино изрязаните й черти издаваха кралски произход. Светловиолетовата копринена рокля загатваше прекрасно оформено тяло. Ард-Рий е сериозно решен да сключи мир с мен, каза си развеселено Вълка, щом поверява в ръцете ми тази красавица.

Той се усмихна и вдигна чашата си към ирландския крал. Ако самият той беше известен като Норвежкия вълк, то старият крал спокойно можеше да бъде наречен Ирландската лисица.

Момичето се отвращаваше от него и Олаф го знаеше. Беше шок, учуден как Ард-Рий е успял да я склони за тази сватба. Не беше много вероятно бащата да е осведомен за онази среща в гората. Но Олаф беше сигурен, че Иърин се е съпротивлява с всички сили на омъжването си. Най-вероятно беше да са я упоили, разбира се, с грижливо пресметната доза. Изглеждаше нормална, но проницателният поглед на Вълка не можеше да не види леката мъгла, паднала над смарагдовозелените очи.

Той я наблюдаваше внимателно и скоро установи, че действието на лекарството започва да отслабва. Много добре — когато говореше с нея, всяка отделна дума трябваше да проникне дълбоко в съзнанието й. Той се надигна и отмести стола си, чиято изкусно резбована облегалка показваше емблемата на Вълка.

В един ъгъл седеше Биди, сестрата на жена му, монахинята. Момиче с умни очи. Олаф наклони едва забележимо глава и тя кимна.

Малко по-късно Биди застана зад стола на Иърин и сестра й учудено вдигна очи. Монахинята й каза няколко думи и се извърна към Олаф. В погледа й личеше, че е разбрала какво се случило. Иърин все още беше под влияние на упойката, но лека-полека осъзнаваше къде е и какво става с нея. Тя отблъсна сърдито ръката на сестра си и се обърна към мъжа, който беше станал неин съпруг.

— Норвежко куче! — изсъска тя. — Презирам ви! Вие сте варварин! Не сте по-добър от див звяр…

Мускулите на брадичката му се напрегнаха. Очите му останаха ледени. Беше дошъл моментът да си разчистят сметките.

Невестата, станала отново мека и покорна, бе изведена от стаята. Олаф проследи излизането й, после вдигна чашата си и отпи голяма глътка. О, да, той щеше да й се отплати за всичко, което му беше сторила. Трябваше да победи презрителното отвращение в очите й. Сега беше господар на Дъблин. Беше минал през безброй изпитания, за да се сдобие с това достойнство. Трябваше да й покаже, че е господар и в собствения си дом.

Дори дълбоката тъга по загиналата Гренилда — даже само името й пробождаше болезнено сърцето му — не можеше да го спре да опитоми дивото зверче, за което го бяха оженили. Иърин щеше да се научи, че той не е човек, върху когото може безнаказано да изпробва острия си език.