Хедър Греъм
Златната невеста (4)

Трета глава

Опрял ръце на хълбоците си, той стоеше край един чворест ясен и се взираше в настъпващия мрак. Червената му мантия с извезана вълча глава се вееше гордо, вятърът пилееше русата му коса и тя падаше по челото. Мъжът не отместваше поглед от Карлингфорд Лох. На другия бряг на езерото лагеруваха датчаните. Тази нощ се бяха събрали хиляди, защото на разсъмване щеше да започне битката.

Олаф потръпна от студ. Враговете бяха хитри и умееха да се бият. Оръжието, което той носеше подобно на повечето ирландски крале, също беше изработено от сръчните ръце на датски майстори. Утре трябваше да се пребори с тяхната хитрост.

Не. Той беше норвежки принц и търсеше повече от кървавите битки и военната плячка. Още докато беше дете, седеше в краката на разказвачите през дългите студени нощи и мечтаеше за зеления остров. Тъй като беше по-млад син, не можеше да наследи кралското достойнство на бащата и трябваше сам да определи съдбата си. Помнеше чичо си Тургайс, който някога владееше голяма част от Ирландия, от реката Лифей до Дъблин, помнеше решителността му да съгради в тази страна езическо кралство. Ала ирландският народ държеше на своя собствен бог.

Аз ще завладея тази страна и ще живея заедно с нейните жители, каза си внезапно Олаф. Не ме е грижа на кой бог се молят. Пред духовния му взор изникна великолепният нов народ, който щеше да обедини силата и архитектурните таланти на викингите и отличните закони и знанията на ирландците. Само норвежецът, който стане ирландец, ще оцелее.

Олаф въздъхна. Глупави мисли за воин, заплашен от поражение…

Засега няма да завладее нищо. Той беше само един от многото пълководци, които на разсъмване щяха да поведат войската на бой срещу датчаните. Все пак той можеше да мечтае за свое кралство — тук, в Ирландия.

Някой сложи ръка на рамото му. Мъжът не трепна, нито посегна към меча си, защото познаваше докосването. Той се обърна бавно към любимата си Гренилда, висока, смела жена, която се биеше наравно с мъжете. Красотата й беше единствена по рода си и владееше сърцето и душата му. Младата жена вдигна златните си вежди.

— Няма ли да си легнеш, Вълко мой? Не бих искала да видя как утре падаш от коня, изтощен след дългата, безсънна нощ…

Олаф се засмя и я привлече към себе си.

— Наистина ли искаш да спя, мила моя варварко? Или нещо друго ти се върти в главата?

Усмивката й го омагьосваше. Беше я срещнал, когато две викингски войски влязоха едновременно в едно село. След победата двамата водачи се втурнаха в галоп един срещу друг и през смях сведоха мечовете си. Оттогава яздеха заедно, любовна двойка, която търсеше приключения. Тя беше познавала и друга мъже, във вените й не течеше кралска кръв. Но докато другите воини се женеха за принцеси, които живееха на сигурно място в далечната родина, Олаф определи Гренилда за своя постоянна спътница, която делеше с него добро и зло. Никоя друга жена не можеше да се мери с красотата и ума й.

Тя го освободи завинаги от напора да изнасилва невинни жени при нападенията над селата. Вече нямаше нужда да взема насила плачещи жертви, защото всяка нощ можеше да държи в обятията си това божествено създание. Разбира се, не можеше да откаже това удоволствие на хората си, защото жените се смятаха за част от плячката. Ала беше въвел строги правила и все по-често викингите му оставаха със своите ирландки, без да ги смятат за робини.

Олаф целуна Гренилда и тя с готовност отвори устните си. Езиците им горещо се търсеха, разпалвайки желанието им.

— Хайде да си легнем — прошепна дрезгаво мъжът.

Щом влязоха в палатката, Гренилда свали мантията му, туниката, високите гамаши от груба кожа. Бурната радост, с която придружаваше всяко свое движение, накара кръвта му да закипи още по-силно.

Когато застана гол пред нея, погледът й се впи с любов в силното му тяло. Дъхът й се ускори, тя пристъпи по-близо и върхът на езика й докосна един белег върху бронзовите му гърди, покрити с тъмноруси косъмчета. Олаф нетърпеливо издърпа туниката през главата й, притисна я до себе си и я хвърли на леглото. Жадният му поглед обходи млечнобелите гърди с щръкнали розови връхчета, които издаваха обзелата я възбуда. Устните им отново се намериха, после той покри цялото тяло на Гренилда с огнени целувки, наслади се на задавените й стонове, обещаващи неизказано блаженство.

Двамата се съединиха, горещите му устни отново завладяха нейните, пръстите му се впиха в разпиляната й златна коса. Тя беше силна, неговата любима, и все пак излъчваше неустоима женственост. Гренилда отговори без задръжки на страстта му, обви с крака хълбоците му, с готовност се подчини на мъжката му сила.

По-късно Олаф лежеше до любимата си и милваше тръпнещото й тяло. Колко красива и съвършена беше тя — и колко много означаваше за него. Ненаситна любовница и безстрашен боец, съединени в едно лице — имаше ли нещо по-хубаво на света…

Тя се сгуши доволно в него и двамата потънаха в дълбок сън.

Понесен във вихъра на кошмара, Олаф видя виещи се змии, оплезили отровните си езици. Той грабна меча си и се опита да ги отпъди, но влечугите ставаха все повече и повече, а зад тях ехтяха смразяващи викове… Той се събуди, окъпан в пот, треперещ с цялото си тяло. Огледа се като подгонен дивеч, но в палатката му нямаше никой. Само Гренилда спеше тихо, скрита под кожените завивки. Тя се стресна от движението му и също се надигна.

— Какво ти е, любими? Вълкът, който устоява и в най-страшните битки, сега се е разтреперил като дете от някакъв си кошмар! Разкажи ми какво сънува и аз ще прогоня всички сенки на миналото.

Мъжът се взря като хипнотизиран в сапфиреносините й очи, осветени от бледия сърп на луната. В сърцето му пропълзя леден страх.

— Утре няма да участваш в сражението.

Жената възмутено отговори на погледа му.

— Аз се бия по-добре от повечето мъже — изсъска презрително тя. — Освен това съм господарка на себе си. Ще размахвам меча си винаги, когато искам.

— Ти не си господарка на самата себе си — отговори ядно Олаф. — Ти си моя спътница и ще правиш онова, което аз казвам!

Гренилда се поколеба, смаяна от неочаквания гняв, който бе пламнал в очите му. Дали да му напомни, че беше завоювала уважението на воините му, макар да беше само жена? Не, по-добре не. Тя го обичаше, затова реши да отстъпи, а после да направи онова, което смяташе за правилно. Притисна се до него и нежно прошепна:

— Както желаеш, Вълко мой. — После се прозя, сложи ръка на гърдите му и се престори, че заспива.

Скоро Олаф потъна в дълбок сън, предизвикан от нервното изтощение, но Гренилда дълго не можа да заспи. Устните й дълго шепнаха гореща молитва към добрия бог Тор, умолявайки го да запази живота на любимия й.

 

 

Битката при Карлингфорд Лох беше една от най-кървавите, водили се някога на смарагдовозеления остров. Късно следобед, обкръжен от безброй трупове, Олаф призна поражението си.

Кръв заливаше цялото му тяло, смесваше се с потта, която се стичаше в очите му и замъгляваше погледа му. Веднъж бе успял да се спаси от сигурна смърт само поради ужасяващия крясък на нападателя.

Ръката му, свикнала с верния меч, тежеше като олово. Духът му се противеше на кръвта и насилието, въпреки че беше свикнал с кървавите битки. Гадеше му се от миризмата на смъртта, която беше навсякъде. Цялото бойно поле беше осеяно с труповете на норвежки крале и принцове. Той още не знаеше, че е един от малкото оцелели пълководци с кралска кръв. Знаеше само едно — трябваше незабавно да отстъпи и да събере воините си, за да спаси живота им. Отстъплението щеше да бъде безразборно. Оцелелите щяха да бягат един през друг и да се крият и щеше да му бъде много трудно да ги събере отново.

Олаф вдигна ръце и даде знак за отстъпление. Днес датчаните щяха да завладеят Дъблин. Но някой ден той щеше да им отмъсти.

Той се приведе светкавично, за да избегне датската бойна брадва и масивното оръжие се заби в земята. Възползва се от удобния момент, за да повали врага си, после се огледа и видя изчезващите между дърветата норвежки воини.

Прекоси с големи крачки бойното поле, за да се скрие при тях в горичката, и откри Гренилда, която продължаваше да се съпротивлява ожесточено срещу връхлитащите от всички страни датчани. Тя се движеше с неосъзната грация, вдигаше и спускаше меча и отразяваше всеки удар на противниците си. В сърцето му нахлу луд гняв. Тя беше посмяла да престъпи заповедта му! В следващия миг бе обзет от безименен страх, защото си припомни нощния кошмар. Отровните змии бяха датчаните…

Той я повика и сините й очи срещнаха неговите. Жената се втурна към любимия си, спря за миг, направи няколко крачки и отново трябваше да спре, за да се защити срещу вдигнатия меч на един огромен воин.

Освободи се от него и се втурна с все сила към горичката, преследвана от десетина датчани, размахали бойни брадви, копия, вериги и мечове.

Олаф забърза да я пресрещне и й изкрещя да се опре с гръб на него. Двамата имаха насреща си не по-малко от десет противници, но редиците им скоро започнаха да оредяват.

— Тичай, Гренилда! — изрева след малко Олаф и се нахвърли върху последния жив враг. Изобщо не забелязваше кръвта, която се стичаше от драскотината на рамото му и заливаше бронята. Не усещаше и слабостта в крака си, причинена от дълбокия, зейнал прорез в бедрото. Сега не можеше да позволи на умората и болката да го надвият. Трябваше да се бие като демон и да забрави всичко, освен волята за оцеляване.

След като се справи и с последния противник, той напусна бойното поле, затича се между дърветата и изкрещя високо името на Гренилда. Най-после тя му отговори. Той последва звука на гласа й и я откри полегнала под едно дърво върху постеля от мъх и сухи листа, по-красива от всякога. Олаф не видя нито мръсотията, нито кръвта и потта по лицето й. Погледът му беше прикован в прекрасните сапфиреносини очи. Те изразяваха всичко, което я вълнуваше в този миг. Ала след минута над зениците се спусна мъгла и от гърлото й се изтръгна болезнен писък — беше усетила приближаването на смъртта.

Олаф коленичи до нея.

— Не! — изкрещя дрезгаво той, обърна я по корем и затърси раната. Когато я обгърна с две ръце, усети, че по пръстите му се стича топла кръв. Ранена беше в гърба и докато я притискаше отчаяно до гърдите си, Олаф усети как животът бавно изтича от тялото й. Все пак тя събра последните си сили и се притисна до него.

— Любими мой — пошушна с угасващ глас тя.

Обзет от смразяваща болка, викингът приглади назад разбърканите й къдрици и целуна изстиващите устни.

— Ще те обичам, докато съм жив — закле се с пресекващ глас той и топлият му дъх се примеси с нейния. — Не бива да ме напускаш.

Макар че от устата й бликна кръв, тя успя да се усмихне. Силна кашлица разтърси немощните й гърди.

— Не умирай! — прошепна отчаяно Олаф. — Моля те, не умирай…

— Вземи ме в обятията си, любими, притисни ме здраво — изхърка задавено жената. — Твоята топлина… ще надвие смъртта. Дръж ме… любов моя… Замръзвам… Студено ми е… като в ледените бури на родната страна… — И шепнещият глас се прекърши.

Викингът притисна мъртвата до гърдите си, залюля я, заговори й тихо, като на спящо дете. Слънцето залезе, но той не изпусна любимата жена от обятията си. Когато най-после се изправи, тялото му трепереше като в треска. Отметна назад русата си глава и нададе протяжен вълчи вой, изразяващ бездънно отчаяние. И най-смелите датчани, когато чуха този рев, се разтрепериха и отправиха молитви към боговете си. Всички познаваха бойния вик на Вълка, който всяваше в душите им ужас и страх.

 

 

Ейд Финлейт стоеше на един хълм от другата страна на езерото и наблюдаваше кървавата битка. Приведените фигури, които претърсваха мъртъвците, бяха без изключение на датчани. Дали бяха победили, защото силите им превъзхождаха противника и притежаваха стратегически талант, или защото Свети Патрик бе чул езическите им молитви, той никога нямаше да узнае. Във всеки случай победата беше тяхна. Дъблин, години наред в норвежки ръце, сега принадлежеше на датчаните.

Ейд коленичи, затвори очи и безмълвно се помоли на Бога. Падналите воини, с които беше осеяно полето, бяха негови врагове, но той не се радваше на огромните загуби в редиците на норвежците. Нека всичко това свърши по-скоро, Всемогъщи, плачеше душата му. Нека датчаните управляват този град, нека издигнат крепостни стени, само да не нападат други части на страната. Нека заживеем в мир…

Ала той знаеше, че молитвата му няма да бъде чута.

— Татко! — Една ръка докосна рамото му и той се обърна към сина си Нийл от Ълстър, едър, симпатичен великан на около тридесет години, чийто сериозни зелени очи излъчваха наследения от бащата ум. — Фенен и Мелсихлейн ни очакват, татко. Трябва да слезем на бойното поле и да поискаме данък за ковчега на Свети Патрик.

Ард-Рий кимна, надигна се и потръпна от болка, когато ставите му изпукаха. В присъствието на Нийл това не го разтревожи, защото синът му не изявяваше желание да сложи на главата си кралската корона още докато баща му беше жив. Понякога Ейд се съмняваше дали момчето му изобщо има желание да стане крал на кралете. Тази титла не се наследяваше, а се предаваше между най-могъщите кралски племена. Младият мъж си имаше достатъчно трудности в Ълстър. Викингите представляваха постоянна заплаха.

За съжаление имаше достатъчно други принцове, които можеха да свалят един недостатъчно предпазлив крал, и мъж в положението на Ейд не биваше да показва слабост. Той посегна към юздите на коня си и се метна на седлото с младежка гъвкавост, без да обръща внимание на болките в ставите.

— Отиваме при датчаните! — извика на сина си Ейд и пусна коня в галоп.

Тромпетите на Ард-Рий дадоха сигнал. Ирландското пратеничество тръгна напред. Вече се здрачаваше, когато мъжете достигнаха бойното поле. И тъй като се наложи доста дълго да си проправят път между падналите, за да намерят Фригид Кривокракия, пълководеца на датчаните, в набързо вдигнатия лагер вече пламтяха множество огньове. Датчаните се хилеха триумфално и се тълпяха около ирландците. Дръзките им погледи караха Ейд да тръпне от ужас. Не можеше да се доверява на крехкото примирие, сключено с тези разбойници.

Въпреки това той не се побоя да застане очи в очи с кривокракия Фригид. Червенокосият водач, който се отличаваше със своята избухливост, тъкмо нареждаше на хората си:

— Намерете го! Вълка трябва да умре! — Все пак той обузда гнева си и се обърна към новодошлия: — Страшно клане беше, Ард-Рий.

Ейд се усмихна мрачно. Датският кръволок очевидно се страхуваше от оцеляването на един определен норвежец. Вълка Олаф бе успял да избяга.

 

 

Олаф прекара цяла нощ край тялото на Гренилда. Утрото видя един спокоен, променен мъж, изпълнен с мрачна решителност. Раната на бедрото му гноеше, но той не й обръщаше внимание. Вдигна мъртвата на ръце и тръгна да търси вода. Слънцето пареше незакритата му глава, но той не забави крачките си. Около обяд стигна до един поток, където можеше да окъпе любимата си. Изми почтително копринената коса и гладката, хладна кожа.

После направи носилка от клони и листа, положи я върху нея и сложи в ръцете й верния меч. Събра съчки от близката гора, натрупа ги на купчина, достатъчно висока, за да улесни пътуването й до Валхала. Вятърът щеше да я понесе към небето и тя щеше да седне до бога на войната Один и да води живот на принцеса, който не й бе съдено да води на земята.

Олаф целуна за последен път студените устни, намери кремък, запали искра и поднесе факлата към струпаната клада. Скоро носилката се обви в ярки пламъци. Докато слънцето залязваше, той стоеше на брега на потока и наблюдаваше огъня. Очите му бяха сухи. Вече не негодуваше срещу небето. Гренилда бе станала част от него, част от сърцето му.

На следващата сутрин не можа да се изправи. Беше отслабнал от загубата на кръв и от възпалената рана. Завлече се до водата, наведе се и пи жадно, после изми гнойта от бедрото си. Болката го опари почти толкова силно, колкото огънят, отнесъл мъртвото тяло на Гренилда.

Олаф се опита да почисти раната, но умората го надви и той рухна на земята. Остана да лежи близо до потока, заровил лице в тинята, златната коса мръсна и сплъстена. Ала меките вълнички не достигаха до устата и носа му. Вълка беше паднал, но продължаваше да диша.