Хедър Греъм
Златната невеста (19)

Осемнадесета глава

— Ще нападнем, когато настъпи денят! — обяви Фригид пред събралите се воини, мръсна, дрипава банда. Жалките остатъци от войската му се бяха присъединили към пъстрия отряд дезертьори — датчани, ирландци и норвежци, които не се подчиняваха на никой господар, само на собствените си настроения. Те бяха най-подходящи за целите на Фригид, защото се биеха ожесточено за всичко, което можеха да докопат с алчните си ръце.

— Вълка лагерува на един скалист бряг. Трябва да го унищожим. — Датчанинът погледна към пътя и натъпка краищата на дългата си брада в колана.

Един ирландец застана пред него и се ухили широко, разкривайки изпочупените си, гнили зъби.

— Ако ми позволите да ви дам един съвет, датчанино… Преди малко видях между дърветата една ездачка в златна броня. Имам свои сметки с нея, защото преди две години нападна с хората си малкия отряд, към който се бях присъединил и аз. Ирландците я наричат Златната жена-воин. Сигурен съм, че е тръгнала да търси краля на Мийт. Не е лошо да я спрем и да я използваме за нашите си цели. Ще я излъжем, че сме ирландци.

Фригид се усмихна подигравателно.

— О, да, ако тази известна особа ни поведе срещу Вълка, това ще разтърси из основи великия съюз. — Той се обърна към хората си и изкрещя: — Скрийте всичко, което издава произхода ни. Който не говори ирландски, да си държи езика зад зъбите! Очакваме дама в злато!

 

 

Иърин остана до късно с Мойра и Зигурт. Преструваше се, че пие повече от другите, докато вдигаха тостове в чест на победоносните крале на Дъблин и Тара. Най-после се прозя и тръгна олюлявайки се нагоре по стълбата. Изигра ролята си така убедително, че хихикащата Мойра нареди на съпруга си да отнесе господарката в покоите й. Иърин почака залата да утихне, после извади златната броня и шлема от сандъка си, уви ги в една кожа и се измъкна на пръсти от палата. От страх да не я забележат, тя не оседла големия вран жребец, само сложи юзда в устата му. Увита в тъмна вълнена наметка, с която щеше да се представи като просякиня на градската стража, тя излезе в нощта.

Първо се насочи към едно село, което се намираше навътре в страната край един планински склон. Там предложи на един селянин златна гривна и го помоли да замени един от конете си срещу нейния. Обясни му, че като се върне, ще си вземе жребеца обратно, и му забрани да споменава пред когото и да било за случилото се.

Докато препускаше в тъмната нощ, Иърин уплашено се питаше дали планът й да примами отцепниците в капан има изгледи за успех. Дано, защото Златната жена-воин не се беше появявала отдавна и слуховете за подвизите й бяха почнали да заглъхват.

Когато се развидели, тя се отправи на север, вслушвайки се напрегнато в шумоленето на листата и шепота на вятъра. По небето се очертаха розови ивици и тя видя дим от наскоро изгасен лагерен огън, изпочупени клони, тук-там следи от копита.

Иърин нямаше намерение да се доближава до войската на Мийт. Искаше сънародниците й да я видят отдалеч, след което да продължи пътя си, да открие лагера на отцепниците и да ги примами в открито поле.

Преди това обаче трябваше да е сигурна, че лагерът, към който се приближаваше, наистина е ирландски.

След като слезе от коня, тя се запромъква безшумно през храсталаците. Нито една съчка не изпращя под краката й. При първата дневна светлина видя лагера точно пред себе си и въздъхна облекчено. Обитателите му със сигурност бяха ирландци. Само ирландците се биеха с кожени престилчици и събираха оръжията си на куп пред пушещия огън. А Зигурт беше споменал, че отцепниците са датчани, макар че към тях са се присъединили и някои предатели от средите на норвежците и ирландците. Иърин се върна бързо при коня си, скри се в храстите и зачака слънцето да се изкачи по-високо. Когато дойде времето за действие, нахлузи златната броня, спусна наличника на шлема си и препусна към лагера. Един едър воин се изпречи на пътя й и почтително й съобщи къде е разположен лагерът на отцепниците. Тя кимна и изчака ирландците да възседнат конете си. После потегли на север, следвана от многоброен отряд.

Както й беше съобщил мъжът, бандитите лагеруваха източно от пътя, близо до малък залив, много подходящ за намеренията на Иърин. Ирландците можеха да се скрият зад високите скални блокове и да се промъкнат незабелязани към неприятеля.

Тя обясни със знаци на воините да се разделят на малки групи по продължение на залива. Конете останаха в гората, а мъжете запълзяха през храстите към крайбрежните скали. Иърин изчака всички да заемат определените места и се изкачи на най-високата скала. Пясъкът и дребните камъчета се усещаха горещи под опипващите й пръсти. Щом стигна върха, тя видя, че неприятелският лагер е много по-голям, отколкото беше очаквала. В сърцето й пропълзя страх. Опита се да огледа местността и се прокле, че е застанала точно срещу слънцето. Беше много трудно да се определи точният брой на отцепниците. В този момент съжали за дързостта си. Ала вече беше твърде късно за страх и съмнения. Нали беше повела смели ирландци, готови да се бият и дори да умрат!

Тя се изправи и размаха верния си меч. Скоро мъжете, заети с работата си в лагера, откриха златната фигура на скалата и нададоха оглушителни викове. Воините награбиха оръжията си и се втурнаха към скалните блокове в залива. Иърин се хвърли на земята с лудо биещо сърце. Сега трябваше колкото се може по-бързо да изчезне оттук. Ала още преди да се спусне по скалната стена, разбра, че нещо не е наред. Неприятелят не се втурна слепешком напред, някой изкрещя, че това е капан. Отцепниците не нападнаха скалите, където се бяха укрепили нейните ирландци, а ги обсадиха. Само след минута избухна ожесточено сражение. Иърин заслиза бавно по тясната пътечка, защото да остане горе си беше живо самоубийство. Трябваше да си намери място за прикритие. Шумът на битката идваше от изток и тя сметна, че ирландците отстъпват към гората, за да избягат с конете си.

Щом стигна подножието на скалата, Иърин се втурна в същата посока, стиснала здраво меча си. В този миг на пътя й се изпречи огромен воин.

Толкова отдавна не се беше упражнявала в бой с меч — твърде отдавна, призна със закъсняло разкаяние тя. Все пак успя да отблъсне първото нападение, отстъпи няколко крачки назад, стрелна се като светкавица към близкия храст и оръжието на мъжа се заби в скалата зад гърба й. Трябваше да се възползва от този миг, за да избяга. Тогава обаче пред нея се изстъпи втори враг и от ужас дъхът й спря. Та това беше мъжът й!

Студените сини очи на норвежкия вълк смразиха душата й. Едва сега осъзна злокобната си грешка. Тя беше довела в лагера не ирландци, а коварни предатели. Те предаваха собствената си страна, като се отказваха от съюза, сключен от баща й. Тя беше застанала срещу собствения си мъж.

Олаф вдигна заплашително меча, украсен с емблемата на Вълка.

— Биете се учудващо добре, уважаема, но и противникът ви беше безобиден. Сега ще се изправите срещу моето оръжие.

Иърин нямаше време да размишлява над глупавата си, непростима грешка, защото се видя принудена да защитава живота си. Сблъсъкът на двете острия беше оглушителен. Олаф беше гъвкав и бърз като котка. Нима можеше да се справи с опитен боец като нето… Доколкото можа да види с ъгълчетата на очите си, бяха заобиколени от множество викинги. Някой пристъпи напред, но Олаф изкрещя, че сам ще се справи и никой нямал право да му се бърка.

Иърин парираше отчаяно силните му удари. Единствената й мисъл беше да удължи живота си с още няколко мига. Не можа да устои на стремителното нападение и падна на колене, но продължи да се брани със стиснати зъби. Едва когато Олаф изби меча от ръката й, се примири с поражението. Просната на земята, усещайки острието на меча в гърлото си, тя затвори очи и разбра, че животът й свършва. Можеше само да погледне за последен път към слънцето, да вдъхне още веднъж соления морски въздух.

— Велики боже, не! — изкрещя някой. Грегъри! Бързи стъпки разлюляха земята. — Не! Не бива да…

— Успокой се и се върни в лагера — заповяда с безизразния си глас Олаф. — Нямам намерение да я убия. Махнете се! Всички!

— Но… — Грегъри, милият Грегъри, който се боеше, че Олаф ще убие собствената си жена, Грегъри, който искаше да я защити, да я предпази…

— Върви! — изкрещя ядосано Вълка. — Нали ти казах, че ще я оставя жива! Махнете се оттук!

Иърин бавно отвори очи. Викингите се бяха подчинили на заповедта, само Грегъри не помръдваше от мястото си. Лицето му беше разкривено от отчаяние. Гордо изправен, златният великан стоеше пред нея с меч в ръка, опрян в гърлото й.

— Олаф… — прошепна умолително Грегъри.

— Никога няма да убия собствената си жена! — изсъска с гневно презрение викингът и Иърин се скова от ужас.

— Ти… ти си знаел! — заекна братовчед й.

Върхът на меча се отдалечи от шията й.

— Кажи ми, Грегъри, щом непременно държиш да останеш тук — започна със студено равнодушие Олаф, — как постъпват ирландците с предателите? Даже Ейд би отговорил, че смъртта е заслужено наказание. Стани, Иърин!

Тя не можа да се помръдне и Олаф се наведе — но не, за да й помогне да се изправи, а за да издърпа златния шлем от главата й. При това откъсна цяло снопче коси. В очите й запариха сълзи, но заедно с тях се върна и волята й да оцелее на всяка цена. Тя събра остатъците от достойнството си, надигна се и направи отчаян опит да обясни:

— Не съм искала да се бия с теб. Исках да поведа ирландците срещу отцепниците, които те дебнат…

— Млъкни! — Олаф безмилостно я сграбчи за косата. — Ето, приятелю Грегъри, това е най-опасният неприятел на мъжа. Жената. Колко е красива братовчедка ти, нали? Очите й биха могли да разтопят и арктическите ледове, черните й къдрици блещукат като най-тънка коприна, бузите й са мраморни, а с тялото й могат да се мерят само богините. Когато се усмихва, устните й приличат на нежни розови листенца, но дълбоко в душата си тя вече кове план за убийството на мъжа си. Само по някаква случайност успях да я заловя на местопрестъплението. И какво? Разбира се, започва да твърди, че е невинна, и очаква да й повярваме — ние, бедните глупаци, заслепени от прелестите й…

— Олаф! — изкрещя извън себе си Иърин. — Никога не бих тръгнала срещу теб!

Мъжът дръпна косата й и главата й се изви назад. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Веднъж ти обещах, че ако се провиниш още веднъж, ще те накажа жестоко. А аз винаги държа на думата си. — Олаф изсвири силно и само след миг иззад скалите изникнаха двама едри норвежци. Единият водеше за юздата черния жребец на господаря си. Олаф вдигна ръка, за да им забрани да дойдат по-близо и да видят кралицата. Последната част от пътя жребецът измина сам. С натежало сърце Иърин проследи към мъжа й посегна към чифт белезници, закрепени със синджир за седлото. Едва сега разбра намерението му. Той щеше да я поведе със себе си — както беше постъпила тя при първата им среща — с единствената разлика, че тя не притежаваше неговата издръжливост.

— Но ти не можеш… — започна Грегъри, а Иърин го прекъсна:

— Олаф, моля те! Умолявам те! Та аз съм ти жена!

— Само затова си още жива — отговори със студена усмивка той.

— Защо не ме изслушаш…

— Няма нужда да слушам, след като видях с очите си. Твоето предателство струваше живота на много мъже — все воини, които се сражаваха за брат ти, за спасението на Ълстър. — Докато с една ръка стискаше косата й, той заключи с другата железните пръстени около китките й.

— Не! — изплака Иърин и се опита да го ритне. Побеснял от гняв, Олаф я блъсна към Грегъри.

— Сложи й шлема!

Братовчед й се подчини, но предприе последен, отчаян опит да я спаси.

— Олаф! Накажи мен вместо нея!

Вълка се метна на бойния си кон.

— Съжалявам. Иърин и аз вече сме минали по този път. Тя изглежда продължава да вярва, че на света няма други закони, освен нейните собствени. Крайно време е веднъж завинаги да й стане ясно, че никога не говоря празни приказки и че не мога всеки път, щом й обърна гръб, да се страхувам за живота си. Върни се в лагера, Грегъри. Ако не го направиш доброволно, ще повикам стражите.

Иърин се обърна към братовчед си и с умолителен поглед му даде да разбере, че ще е по-добре да се подчини.

— Върви, Грегъри — пошепна едва чуто тя.

— Не мога!

— Така трябва. — Когато младежът се отдалечи с колебливи крачки по каменистата пътека, тя погледна нагоре към Олаф, който седеше изправен като свещ върху неспокойния си кон.

— Справедливостта го изисква, принцесо — изсъска гневно той. — Даже тогава край потока не изпитвах злоба към теб. А откакто заживя в къщата ми, се стараех да не обръщам внимание на враждебността ти. Днес обаче прекрачи границите на търпението ми. Ще бъдеш наказана, както заслужаваш.

— Ти не искаш да ме чуеш… — Иърин не можа да продължи. Олаф стисна устни и удари с пети хълбоците на коня си. Животното препусна в лек тръс и тя трябваше да тича след него. Поемайки дълбоко въздух, тя се запрепъва напред.

В началото Иърин не възприемаше нищо от околния свят, защото цялото й внимание беше съсредоточено върху крачките на жребеца, към които трябваше да се нагоди, за да не се строполи на земята. Толкова по-голям беше ужасът й, когато съзна, че Олаф я води през лагера. Мъжете, заети да оседлават конете си, да събират палатките или да погребват мъртвите, спряха работата си. Очите на ирландците излъчваха неверие и тъга от предателството на Златната жена-воин, норвежците я гледаха с омраза. Никой не й се притече на помощ. Много й се искаше да потъне в земята, за да се скрие от презрението, което сякаш шибаше лицето й. Олаф поведе коня в кръг и тя видя мъртвите, загинали по нейна вина. Никога нямаше да забрави очите им, взрени безизразно в дълбоката синева на небето.

Най-после Вълка дръпна юздите на врания жребец.

— Потегляме за Дъблин! Аз тръгвам напред с пленницата.

В началото никой не се възпротиви на заповедта му. Мъжете отново се посветиха на задълженията си с намерението да го последват на подобаващо разстояние. Само един-единствен воин се осмели да протестира. Брис Мак Ейд, който все още пътуваше с войската на зет си, беше ранен в гърдите по време на битката. Един от другарите му тъкмо превързваше раната, когато Олаф доведе в лагера Златната жена-воин. При тази гледка принцът едва не изпадна в безсъзнание.

Когато Вълка потегли на път с жертвата си, във вените на Брис запулсира нов живот. Без да обръща внимание на болката в гърдите, той хукна като обезумял след врания жребец. Иърин! Не стига, че беше изгубил Лейт, ами сега разгневеният викинг щеше да погуби сестра му! Когато профуча покрай един лагерен огън, някой го сграбчи за краката и го просна на земята.

Брис се обърна като ужилен и се озова лице в лице с Грегъри.

— Пусни ме! Да не си полудял? Та това е Иърин…

— Млък! — изсъска Грегъри и изтри пясъка от устните си. Двамата скочиха на крака и той хвана за рамото братовчед си. — Чуй ме, Брис. Олаф знае, че това е Иърин, и няма да я убие. Само че тя се изправи срещу него. Никой закон в никоя страна не може да му забрани да отмъсти за стореното. Не знам защо го е направила. Но той иска да я запази, повярвай ми, Брис. Погледни само лицата на викингите! Ако не я беше отвел, щяха да го нарекат страхливец и да я накажат, както си знаят. Вероятно щяха да я бичуват до смърт. А сега са сами двамата и се надявам да се разберат. Ако се намесим, само ще влошим положението й. Трябва да изчакаме, докато стигнем в Дъблин.

Брис сведе отчаяно глава.

— Иърин ми е сестра, Грегъри. Как бих могъл…

— Трябва да я пуснеш да си отиде. Трябва да вярваш в мъжа, който е наш съюзник. Странен човек е този викинг, но ни е близък като брат. Има неограничена власт, но не е безмилостен. Иърин ще си помогне по-добре, отколкото бихме могли да й помогнем ние. Нека ги оставим сами.

 

 

Олаф стискаше здраво юздите на жребеца. Ако ги беше отпуснал, Иърин отдавна щеше да рухне. Въпреки това, когато стигнаха пътя и той спря, тя едва дишаше.

— Не ми ли причини достатъчно зло? — изохка безсилно тя. — Толкова ли не виждаш как ме мъчи собствената ми съвест? Защо не помислиш малко? Никога няма да ти простя…

— Ти ли да ми простиш? — прекъсна я с леден глас мъжът. — Как се осмеляваш да ми говориш така? — Той се обърна и рязко дръпна юздите. Железните пръстени се впиха болезнено в китките на Иърин. Винаги когато стъпалата й докосваха земята, имаше чувството, че в петите й се забиват остри мечове. Скоро светът се завъртя около нея. В ушите й трещяха гръмотевици. Полагаше огромни усилия, за да не падне. Олаф спря в сянката на един прастар дъб. Иърин се удари в хълбока на коня и се свлече на земята. Мина доста време, преди да успее да си поеме дъх.

— Олаф! — проплака умолително тя. — Мислиш ли, че бих се опълчила срещу баща си?

— Той не е с мен. Разделихме се на северния бряг. Сигурен съм, че го знаеш, след като беше толкова добре осведомена за местонахождението на лагера ми.

— Не…

— Стани.

— Не мога… — Когато Олаф грубо дръпна синджира, Иърин изпищя и с мъка се надигна — тъкмо навреме, защото копитата на бойния кон отново се устремиха напред. — Презирам те! — изхърка тя. — По-добре ме убий, вместо да…

Олаф дръпна юздите и отново се обърна към нея.

— Няма да те убия. Както сама подчерта, ти си моя жена. Нито ще те убия, нито ще те нараня, защото не обичам да гледам белези.

По гърба й пробягаха студени тръпки.

— Не… — прошепна безсилно тя. Как мразеше студенината в сините му очи. Дали наистина имаше намерение да спи с нея, докато това ужасно недоразумение ги разединяваше? Не, по-добре да падне и да си строши костите под копитата на коня…

— Решението не е твое, Иърин.

Тя простена измъчено, когато жребецът продължи пътя си и железните окови отново се врязаха в кожата й. Няма да издържа дълго, каза си тя и се препъна. Не мога да тичам така… Пред очите й причерня. Не й достигаше въздух. Всички мускули на тялото й бяха пренапрегнати. И тогава рухна.

Конят я влачи само в продължение на три стъпки, после Олаф скочи от седлото и тя усети острието на меча в гърлото си.

— Стани!

Неспособна да отвори изсъхналите си устни и да произнесе дори една дума, Иърин поклати глава.

— Ще станеш — настави тихо Олаф. — И ще усетиш на собствения си гръб болката, която причини на толкова хора.

Думите му идваха някъде много отдалеч. Защо не й беше дал възможност да обясни? Вече не беше в състояние да каже нищо. Не можеше дори да отвори очи, камо ли да се съпротивлява срещу мрака, който я обгръщаше.

— Веднага стани, Иърин! Знам, че можеш. Винаги си била гъвкава като котка…

Иърин, която потъваше в черен мрак, усети, че върхът на меча се отмести от гърлото й. Земята под нея се разтрепери и тя разбра, че към тях препуска кон.

— Какво правите тук, друиде? — прозвуча гневният глас на Олаф.

— Дойдох да ви спра, господарю на вълците! — извика Мергуин и скочи от седлото. Злото, започнало със сенките върху луната, добиваше очертания.

— Ще накажа предателката, която причини смъртта на толкова хора! Загинаха и норвежци, и ирландци!

— Веднага спрете! — Мергуин се втурна към краля, който бързо прикри страданието в очите си зад ледена студенина.

— Тя застана срещу нас и аз ще й отмъстя. — През всичките тези нощи, когато я беше сънувал, тя беше замисляла убийството му.

— Лъжете се.

— В лагера ни лежат дванадесет мъртъвци, които за съжаление не могат да ти кажат, че не съм се излъгал.

— Ако продължаваш така, ще я убиеш.

— Не, друиде, не искам смъртта й…

Олаф простена, защото от гърлото на Иърин се изтръгна дрезгав стон. Двамата мъже се обърнаха към нея и внезапно жрецът забарабани с юмруци по коравите гърди на Вълка.

— Трябва да ми разрешите да се погрижа за нея! Тя чака дете!

Олаф вдигна смаяно вежди, изгледа недоверчиво стареца и след малко — за първи път от много години насам — в погледа му пролича несигурност.

— Откъде знаете? Повярвах ви, когато ми предсказахте успеха срещу датчаните, но защо тогава не предвидихте тази злокобна сутрин и не ни спестихте днешните горчивини?

— Аз не съм всемогъщ. Прозирам само онова, което ми съобщават висшите сили. Но ви казвам още веднъж, кралю на глупаците, ще убиете собствения си наследник!

Иърин не разбра почти нищо от тази размяна на думи. Светът се въртеше около нея с дива скорост. Внезапно усети как две силни ръце я вдигнаха от земята и понечи да се възпротиви, но не успя дори да вдигне ръка. Миглите й потръпнаха и тя успя да види двете сини очи, които все още я осъждаха.

Силните ръце я носеха с лекота. Тя витаеше между слабите проблясъци на съзнание и черния мрак и копнееше да се потопи по-дълбоко в нощта, за да прогони болката от тялото си и да забрави жестоката действителност.

Не й бе съдено да си почине. Олаф я положи под сянката на един дъб и пръстите му се впиха болезнено в рамото й.

— Вярно ли е?

Кое да бъде вярно? Тя не разбираше какво й се говори. Лицето му се размазваше пред очите й. Ръцете му я разтърсиха грубо.

— Бременна ли си?

Иърин стреснато отвори очи. Откъде знаеше?

— Вярно ли е?

Тя не можеше да говори, затова само кимна. Очите й се затвориха, светът отново потъна в мрак.

Олаф я пусна и някой друг я докосна със старите си, кокалести, меки пръсти. Тя усети, че поднасят чаша до устните й, вкуси сладка, успокояваща напитка.

Иърин отвори очи и се усмихна.

— Мергуин — пошушна тя. Друидът отговори загрижено на погледа й. Някъде много отдалеч долетя отново гласът на мъжа й.

— Благодари на бога, че носиш под сърцето си сина ми. Още пет месеца ще те щадя. После обаче ще те насиня от бой, докато започнеш да пищиш за милост. Как си посмяла да изложиш на опасност живот, който принадлежи на мен! Толкова безумна ли е жаждата ти за отмъщение!

Господи, само да можеше да го удари, да изкрещи в лицето му истината, да му издере очите! Но нямаше сили за нищо. Напитката на Мергуин я упои и тя се остави на мрака, който бавно се спускаше над нея.

 

 

Останаха му само десет мъже. Повечето от наемниците бяха загинали. Въпреки това Фригид Кривокракия празнуваше злокобен триумф.

Съюзените ирландски и норвежки войски на Олаф Белия напускаха малкия залив. Най-после датчанинът можа да излезе от пещерата, в която се беше скрил като прилеп. Погледът му издаваше злобно задоволство.

Без да е имал това намерение, той бе постигнал много повече от скъсването на норвежко-ирландския съюз. Смехът му огласи скалите и се примеси със заглъхващия в далечината конски тропот. Днес той бе успял да разруши брака на ирландската принцеса и норвежкия вълк. Почитаната като богиня Златна жена-воин не беше никоя друга, освен съпругата на Вълка, дъщерята на Ард-Рий.

Фригид седна на един камък и се замисли. Да, днес той беше забил отровна стрела в гърдите на Вълка. Всеки викинг на негово място би убил веднага предателя, все едно мъж ли беше или жена, чужденец, брат или собствената съпруга. Ала Вълка се беше отнесъл с принцесата учудващо меко. Дали пък не я обичаше повече, отколкото признаваше? Още в прастари времена боговете бяха предопределили, че мъжете, дори най-силните, ще имат своя слабост, Фригид повярва, че е открил уязвимото място на своя враг. Сега можеше да си даде време, да се върне в родината, да събере нови войски, да наблюдава отдалеч събитията — и да кове коварни планове.

Датчанинът знаеше, че никога няма да достигне могъществото на Олаф Белия. Въпреки това гореше от желание да се разправи със стария си враг. За тази цел щеше да се възползва още веднъж от ирландската кралица — и този път успехът беше сигурен.

О, да, болезненият вик на Вълка щеше отново да огласи крайбрежните скали.