Хедър Греъм
Златната невеста (17)

Шестнадесета глава

Ейд Финлейт видя зетя си от другата страна на реката, гордо изправен върху врания си боен кон. Златнорусата коса блестеше на слънцето. Дори гледан отдалеч, Норвежкият вълк излъчваше непобедима мощ. Радвам се, че вече не сме врагове, каза си Ард-Рий и по гърба му пробягаха студени тръпки. Много съм стар, за да се бия с мъж като него.

Прозвучаха рогове, размахаха се знамена. Кралят на ирландските крале достигна брода и премина реката, стараейки се да не показва колко болезнено студената вода прониза старите му крака. Без да слезе от коня, той поздрави Олаф с кратка прегръдка, после се обърна към сина си Нийл, чиято провинция бяха тръгнали да защитават.

Войските се смесиха и дългият преход започна. В продължение на петдесет мили се движеха по пътя, който водеше навътре в страната. Дните се нижеха безкрайни. След това се насочиха към брега. Датчаните нападаха нощем — тайно, на малки отреди. Не беше лесно, но ги отблъскваха енергично. Основната част от войската на Фригид Кривокракия засега не се показваше.

По време на няколкото сражения Ейд се биеше винаги в близост до зет си и скоро се убеди, че Олаф е непобедим. Дори само бойният вик на Вълка беше в състояние да обърне датчаните в бягство. Все пак норвежецът не се сражаваше с безумието на берзекер, а се отличаваше с хладната си пресметливост и добре премислената тактика.

Една нощ, докато погребваха или изгаряха мъртвите, Ейд отиде при странния си роднина, за да го опознае малко по-добре. Предложи му ейл от кожената си манерка и огледа замислено лагерните огньове.

Скоро ще наситя глада си и ще дам на старите си кости малко почивка, помисли Ард-Рий. При този поход той не яздеше начело, а предоставяше стратегията на Нийл и Вълка. Обзет от възхищение, наблюдаваше как норвежецът преотстъпва първенството на младия ирландски крал, като нещо, разбиращо се от само себе си. Все пак той го подкрепяше със съветите си и поощряваше честолюбието му. Тъй като защитаваха Ълстър, битката беше преди всичко на Нийл. Ейд се биеше за сина си, но и за ирландските закони, които му даваха правото да управлява провинцията. А Олаф беше тръгнал на война, защото така изискваше съюзническата вярност. Ала Ард-Рий усещаше, че Вълка е тласкан и от други подбуди.

Той изчака зетят му да отпие голяма глътка ейл и попита без заобикалки:

— Защо си тръгнал на бой срещу кривокракия Фригид — за да спасиш Ълстър или за да си отмъстиш за поражението при Карлингфорд Лох.

Кристалносините очи го докоснаха само за миг.

— И двете твърдения отговарят на истината, кралю. Но има и друго… — Олаф му върна манерката и изчезна като сянка между дърветата.

 

 

Вълка седна в хладния мъх и облегна глава на един дебел пън. Обикновено тръгваше на бой, без да мисли за нищо друго, освен за сраженията, които му предстояха. Ала този път имаше нощи, в които копнееше да се върне в Дъблин, да се изкъпе в голямата вана, да се наслади на вкусната вечеря и да се пъхне в леглото при жена си.

При тази мисъл Олаф смръщи чело. По пътя си воините с удоволствие се забавляваха с леки жени, караха ги да им танцуват, перчеха се с бойните си умения. Всеки воин имаше нужда от отпускане и почивка след напрегнатите дни. Само той не беше в състояние да се наслаждава на плътски радости. Развесели се, когато узна, че Ейд също се държи по-далеч от подобни забавления. Отдавна знаеше, че старият крал е непоколебимо верен на жена си.

За кой ли път представата, че Иърин би могла да се отдаде на някой друг, накара сърцето му да забие лудо. Но нямаше защо да се бои от изневяра.

Зигурт беше останал в Дъблин, за да надзирава палата и града и беше получил от господаря си най-строга заповед да охранява кралицата.

Олаф се съмняваше, че жена му ще предприеме опит за бягство, но все още не знаеше какви мисли се крият зад блестящите зелени очи. Да, той беше събудил страстта й. Но ако все още го мразеше, тя щеше да си потърси някой любовник, за да сложи рога на „викинга“ и „варварина“, за когото се бе омъжила по принуда.

Олаф стисна ръце в юмруци, после бавно ги отвори. Не, Зигурт щеше да предотврати това. Освен това Иърин съзнаваше отлично, че положението на принцеса от Тара и кралица на Дъблин я задължава, и нямаше да си позволи такова безумство. Той затвори очи и отново я видя пред себе си. Копринената черна коса, разпиляна над пълните гърди, прекрасните дълги крака, изкусителната походка… Омайният й образ беше вечно пред очите му и не му позволяваше да потърси компанията на някоя уличница.

Друг образ го тласкаше към бойното поле. Гренилда, красивата му руса любима. Той смръщи чело, когато ликът й започна да се размива, когато сините очи бяха изместени от смарагдовозелени. От гърлото му се изтръгна тихо проклятие. Ирландската вещица, която горещо желаеше да види главата му разцепена от датски меч, му беше направила магия…

— Тази нощ кралят на Дъблин е много замислен.

Олаф вдигна вежди, разгневен от неканения посетител. Озова се лице в лице със стария Мергуин, който се бе промъкнал по обичая си незабележимо.

— Кралят на Дъблин желае да остане сам.

— Вие сте обкръжен от светъл ореол, викинге — продължи невъзмутимо друидът. — Ако ви е съдено да загинете в бой, това няма да стане скоро.

— Жена ми ще бъде щастлива да го чуе — подхвърли кратко Олаф.

Мергуин сви рамене и поглади дългата си брада.

— Горите от нетърпение да убиете кривокракия Фригид, мой млади господарю. Един ден съдбата ще ви срещне с него и един от двама ви ще умре. Може би вие ще го свалите от коня му. Само че това няма да стане още утре… Знайте обаче, че смъртта му няма да ви даде онова, което търсите.

— Така ли? И какво търся аз, друиде?

— Искате да си върнете душата. Трябва да я потърсите в собствения си живот, норвежки вълко, не в смъртта на другия.

Олаф стана и изтърси гнилите листа от наметката си.

— Казахте, че няма да го убия още утре. Значи ли това, че Фригид ще продължи да опустошава крайбрежието и да посича беззащитни хора?

— В никакъв случай — отговори Мергуин, без да обръща внимание на саркастичния тон. — Фригид е осъден да умре. Мястото му не е тук. Вятърът ми нашепва, че това е вашата страна, Вълко. Потърсете датчанина и го убийте.

— Сериозно? — усмихна се Олаф и старецът отговори на усмивката му.

— Само се погледнете! Носите ирландска мантия, говорите с мен на моя език и сигурно все по-често си мислите, че той е ваш. Да, викинге, това е вашата родина. Искате да я завладеете. Едновременно с това тя ви поема в себе си, докато станете част от нея.

Олаф избухна в смях.

— Може и да сте прав. Но я ми кажете, приятелю — откъде знаете всичко това?

— Често чета по руните ви, господарю на вълците.

— Викингски руни? — попита с мека ирония Олаф, но друидът не й обърна внимание.

— Знам, че никога нямаше да прекосите морето с драконовия си кораб, ако вашият гадател не ви беше посъветвал да го сторите. Пък и воините ви нямаше да ви последват. Поражението на норвежците при Карлингфорд Лох също беше предсказано от руните. А също и първата ви среща с принцесата, която вече наричате своя жена. — Мергуин забеляза любопитството в сините очи и потвърди: — Точно така. Осведомен съм за всичко.

— И не предприехте нищо, за да предотвратите този съюз?

— Не — усмихна се меко друидът. — Вашата женитба е съдбата на Ирландия.

— О…

— Утре битката ще завърши с победа за вас. Руната на слънцето Совелу е от вашата страна. Ала се пазете, млади господарю. Заплашва ви предателство, надигат се и други страшни неща. Не мога да разбера кога точно ще ви заплашва опасност и от коя страна — знам само, че ще ви струва големи усилия да я отразите. Едва тогава ще върнете душата си.

Спокойната увереност и умолителният тон на предупреждението изненадаха Олаф.

— Ще бъда постоянно нащрек, друиде — обеща той, макар да не беше сигурен дали си има работа с истински пророк или с някой луд.

 

 

Част от предсказанието на Мергуин се сбъдна. Норвежците и ирландците едва бяха успели да разтурят лагера си, когато войските на Фригид ги нападнаха от всички страни. Притисната между гората и скалите, битката се разрази с неочаквана сила. Трябваше да се бият всеки срещу всеки. Мъжете бяха толкова нагъсто, че трябваше да внимават да не пронижат някого от своите.

Както скоро установи Олаф, кривокракият Фригид беше попълнил войската си с новодошлите датчани и с британски наемници. Нападенията по пътя бяха безобидни в сравнение със силата, която се стовари върху тях откъм север.

Утрото мина сред дрънчене на стомана и потоци кръв. Олаф се беше заковал на едно хълмче от южната страна, където течеше малък поток, и беше застанал така, че да може да вижда биещите се близо до него Лейт и Брис Мак Ейд. Те посрещаха датчаните с диви бойни крясъци и решително размахваха мечовете си. Олаф се усмихна и избегна острието на едно копие. Предчувствието за сигурна победа сгряваше сърцето му. Датчаните бяха отблъснати. Друидът се беше излъгал. Това беше денят, в който Фригид щеше да намери своята гибел.

Мисълта за триумфа, който му предстоеше, изпълни Олаф с нови сили. Той нададе пронизителен боен вик и се хвърли сред най-ожесточената схватка. Датчаните, които допреди малко бяха нагъсто като мухи, започнаха да се разпръскват. Мечът на викинга прониза един враг с диво святкащи очи и затърси следващата жертва.

В този миг Олаф забеляза летящата към Лейт Мак Ейд бойна брадва и сърцето му изтръпна от ужас. Изкрещя някакво предупреждение и заби острието на меча си в шията на нападателя, който беше един от кръвожадните берзекери. За съжаление се намеси твърде късно. Лейт политна напред и плетената ризница на гърба му се обагри в кръв.

Олаф коленичи до младежа. Шумът от битката започна да заглъхва. Войските му напредваха устремно и той остана сам с умиращия Лейт. Отдавна беше привикнал към смъртта, но този път сърцето му се сви от остра болка при мисълта, че ирландският му съюзник и жена му ще бъдат съкрушени от смъртта на сина и брата си. Дали да прекрати кръвопролитието и да се опита да спаси Лейт?

— Нищо не можете да сторите, господарю. Писано му беше да умре днес, на това място. Време е да продължите пътя си.

Олаф смаяно вдигна глава. Мергуин пристъпи напред и падна на колене до младежа. После внимателно го обърна по гръб. Лейт се усмихна едва забележимо, после лицето му се сгърчи и от гърлото му се изтръгна последна въздишка.

Друидът затвори пъклените очи.

— Вървете, норвежки вълко. Още не сте изпълнили задачата си.

Олаф се изправи колебливо. Дали пък лудият старец не искаше да го изпрати на смърт? Дали можеше да се довери на огнените му очи? Ала боят не беше свършил. Той прескочи хълмчето и хукна надолу към горичката, откъдето ехтяха бойните викове. Приведе се, извади меча си и се огледа на всички страни. Горският бой беше винаги опасен. Някое острие много лесно можеше да се забие в тила ти и кръвта ти да изтече, без дори да си видял неприятеля си…

Пронизителен крясък го предупреди за нападение и той се обърна като ужилен. Нанесе силен удар с меча и можа да види как гневът в оцъклящите се очи отстъпи място на безмерно учудване.

Битката трая целия следобед. На смрачаване датчаните бяха отблъснати далеч назад, почти до морето. Олаф отново се изкачи на един хълм, заповяда на хората си да гонят неприятеля докрай, изпрати отряд към левия фланг и друг към десния, за да обградят датската войска. Когато се обърна, внезапно се озова съвсем сам срещу човека, който беше победил норвежците при Карлингфорд Лох и бе причинил смъртта на Гренилда — Фригид Кривокракия.

Олаф отскочи светкавично настрана и бойната брадва прелетя само на косъм от рамото му. Много лесно можеше да повали на земята червенокосия, осеян с белези от шарка датчанин, но му беше противно да убие невъоръжен човек.

— Вземете оръжието си, Кривокраки! Ще се бием като мъже!

Фригид се ухили злобно.

— Така да бъде, Вълко! — изрева той и размаха диво бойната си брадва. — Тази вечер ще пиете в чест на живота ми заедно с другите мъртъвци във Валхала.

Той се нахвърли върху Олаф, който лесно отклони нападението с меча си. Стоманата изсъска, двете силни ръце потрепериха и двамата противница отстъпиха крачка назад. Вълка замахна и проряза рамото на врага си, ала датчанинът падна на земята и се претърколи настрана, за да спечели време.

Олаф го последва. Фригид метна в очите му шепа пръст, успя да го заслепи и се надигна. Ала когато замахна да нанесе смъртоносния удар, Вълка усети въздушното течение и отрази брадвата с острието на меча си. Оръжието потрепери и се изплъзна от ръката му.

През това време Олаф беше възвърнал зрението си. Видя връхлитащия срещу него Фригид и скочи на крака, за да избегне коварния удар в слабините. Кривокракият беше размахал брадвата с такава сила, че полетя към земята, но веднага се изправи.

Обезоръженият вълк трябваше да играе на котка и мишка. Престори се, че отстъпва, и ловко избягна удара на противника си. Внезапно пред краката му се приземи меч. Олаф не знаеше откъде е дошъл, но не го беше и грижа. Вдигна го и светкавично го стисна в десницата си. Фригид изрева с дива ярост, хвърли се напред и отново размаха брадвата, целейки се право в черепа на Олаф. Вълка успя да се наведе едва в последния миг и усети как острието отряза част от косата му. Все пак тактиката му имаше успех. Тласкан от силата на собственото си нападение, датчанинът се спъна и падна сред купчина увехнали листа.

Олаф веднага се нахвърли върху него, но закъсня. Двама датчани го нападнаха, за да помогнат на предводителя си да избяга. Побеснял от гняв срещу подлия Фригид, който не беше устоял на обещанието си за честен двубой, Вълка без усилия прониза двамата, които се бяха осмелили да се намесят.

Този ден победата беше негова, но Кривокракия успя да се изплъзне. Това изпълваше душата му с разочарование и засилваше умората. Между дърветата се чу шумолене. Олаф се сви и вдигна меча си, но видя само изчезващата сред дърветата дълга бяла роба. Той погледна с усмивка оръжието, което по чудодеен начин се беше върнало при него, и го вдигна високо, за да улови последните слънчеви лъчи.

— Благодаря ти, Мергуин — пошепна викингът. — Благодаря за живота си. Знайте, че много го обичам. — В уморените му плещи се вля нова сила.

Брис Мак Ейд не допускаше никого в близост до Лейт. Той седеше в мъха, облегнат на стъблото на мощен дъб, и стискаше трупа в прегръдките си. Разговаряше с мъртвия си брат, галеше косата му и по бузите му се стичаха сълзи.

Даже Нийл, също потънал в дълбока скръб, не можа да изтръгне умрелия от ръцете му, за да го подготви за погребение. Викингите отдавна бяха оставили отчаяния млад ирландец сам с мъката му и се занимаваха с мъртвите си сънародници. Ала ирландските свещеници загрижено настояваха да получат тялото, за да изпратят душата му в християнското небе — заедно с душата на Фенен Мак Кормак, който също бе намерил смъртта си в боя.

Така стояха нещата, когато Ейд Финлейт узна за смъртта на сина си. Той не се опита да изтръгне тялото от ръцете на Брис, а дълго стоя неподвижен до момчето си, усещайки, че сърцето му е изсъхнало и уморено като старите му кости. Лейт, веселото момче с ясен смях, което без усилия успяваше да помири побойниците Нийл и Брис само с няколко прости, вразумяващи думи. Ейд затвори очи, разтърсен от болка. Беше създал десет деца и като по чудо всички бяха останали живи. Синовете му се биеха вече години наред, с изключение на Микел, който се обучаваше в Тара, и на Шон и Гълбрайт, които бяха влезли в манастир.

Десет деца — но те не можеха да уталожат болката по загиналия. Само че той беше върховният водач на хората, които дълго и смело се бяха сражавали за него, които също бяха пожертвали синовете си за Ирландия. Нямаше право да дава воля на скръбта си, но не можеше и да осъди отчаяния си син, който беше прегърнал мъртвия брат.

Той отиде бавно при Брис и сложи ръка на рамото му.

— Той беше твой брат, но и мой син. Време е аз да се заема с него.

Брис притисна силно до себе си окървавеното тяло, но като видя отчаянието в погледа на баща си, се подчини.

Кралят на кралете отнесе мъртвия си син в шатрата си. Приживе Лейт беше по-едър и силен от него, но Ейд не трепна нито за миг под тежкия товар. Той изми калта и засъхналата кръв от вцепененото лице, уви детето си в коприна и го предаде на свещениците.

 

 

Фригид Кривокракия стоеше на един хълм и с омраза наблюдаваше как съюзените ирландци и норвежци погребват мъртвите си в долината. Собствените му хора бяха или мъртви, или се бяха разпилели по всички краища на брега. Само четиридесет воини се бяха събрали около него и се грижеха за ранените. Той изруга и вдигна юмрук.

— Вълка още е жив!

Олаф Белия беше господар на Дъблин, притежаваше дъщерята на Ард-Рий, провинциалните крале ядяха от ръката му. На това трябваше да бъде сложен край. Докато слънцето потъваше зад крайбрежните скали, Фригид не откъсваше очи от погребалните церемонии.

Внезапно той се обърна към хората си. Очите му блестяха трескаво.

— Още тази нощ тръгваме на юг! Нийл от Ълстър ще се насочи на север, Ард-Рий ще тръгне към вътрешността, а Вълка ще следва брега на юг. Ще се присъединим към бандите, които нападат селата, и ще бъдем винаги на крачка по-напред от Олаф. Ще издебнем удобния случай, ще го примамим в засада и ще го пратим на вечна почивка във Валхала — и това пред портите на града, който ни отне.

Датчаните избухнаха в ликуващи викове и Фригид се ухили. Не го беше грижа, че повечето от тях щяха да загинат. Той беше обладан от омразата си към Вълка, към младия, силен, могъщ и красив викингски воин.

Олаф трябваше да умре. Веднъж вече се бе отървал на косъм и бе загубил скъпата си Гренилда. После обаче се беше оженил за дъщерята на Ард-Рий. Дали пък тя не беше слабото му място? Фригид реши да помисли по-сериозно върху това.

 

 

— Прах си и на прах ще станеш…

Свещениците продължаваха да произнасят монотонните си молитви, докато пръстта се сипеше върху копринения покров на Лейт. Ейд Финлейт никога не беше изглеждал толкова стар и немощен, колкото в мига, когато се отвърна от парчето земя, заплатено с кръвта на сина му.

Олаф отиде при стария си враг и нов приятел.

— Моите хора искат да почетат твоя син и краля на Конаут, и да възнаградят големите герои, които според нашата вяра скоро ще украсят празничната трапеза във Валхала.

Старият крал се усмихна меко.

— Благодаря ти, Вълко, и се радвам, че воините, които се биха редом с Лейт и Фенен, им оказват тази последна чест. Каква разлика има на небето ли ще идат душите им или във вашата Валхала? Думите означават едно и също нещо, приятелю. Моля те, кажи на хората си, че имат моята благословия и могат да се молят така, както им е угодно.

Олаф кимна безмълвно, отстъпи назад и разбра по-ясно от всякога какво го привлича толкова много у стария Ейд Финлейт. Ирландските свещеници мърмореха недоволно, ала норвежците не се смущаваха от неодобрението им. Тяхно задължение беше да осигурят на двамата големи воини безопасно пътуване към Валхала.

Лейт и Фенен бяха погребани с мечовете си, с храна за пътя към другия свят, с чинии, чаши и ножове. А за да могат да се придвижват по-бързо, погребаха с тях и конете им със седлата и сбруята. Ирландските свещеници обаче не допуснаха принцът на Тара и младият крал да бъдат изгорени на клада.

Ейд взе синовете си и се оттегли в палатката си. Беше дошло времето да се отдадат на скръбта си, сами, без задръжки. Олаф уважаваше обичаите им. Самият той не можа да затвори очи и излезе в нощта. Копнежът му по дома, по жената, която го беше омаяла и постепенно изместваше Гренилда от сърцето му, ставаше все по-настойчив.

Днес беше постигнал нова победа над датчаните. Фригид успя да му избяга, но беше прогонен от Дъблин и Ълстър, смъртта на Гренилда беше, макар и отчасти, отмъстена. Ала този успех не дари норвежкия вълк с мечтания вътрешен мир.

Вратата към миналото можеше да бъде затворена. Време беше да погледне в бъдещето. Дали щеше да го изживее заедно с Иърин? Раздялата им траеше вече три дълги луни. Преди това не бяха имали поне малка възможност да се опознаят отблизо. След завръщането му щяха да започнат отначало, Олаф се закле тържествено в това. Стига толкова битки. Време беше да започне да доставя радост на жена си, да я направи част от живота си и да участва в нейния. Защото имаше нужда от нея. Защото я… Той затвори очи, после отново погледна към звездите.

Да, може би наистина я обичаше. Може би Гренилда не беше изчерпила способността му да обича.

Той пое дълбоко въздух и гневно разтърси глава. Иззад дърветата изникна бледата сянка на Мергуин.

— Умеете да плашите хората, друиде.

Мергуин с достойнство приглади дългите, широки ръкави на робата си.

— А аз съм сигурен, че вие винаги запазвате самообладание, млади господарю, все едно колко внезапно се появявам.

Олаф се усмихна, но си припомни какво се беше случило през деня и лицето му отново помръкна.

— Много съм ви задължен, приятелю. Вие спасихте живота ми.

— Спестете си благодарността, викинге. Не съм ви спасил живота, просто изпълних волята на съдбата. И без мен щяхте да победите Фригид. — Мергуин понижи глас. — За съжаление на младия Лейт беше съдено да умре. Както и на Фенен.

Вълка изръмжа в знак на несъгласие.

— Човешките същества сами определят съдбата си, друиде.

Мергуин го погледна пронизващо, после сви рамене.

— Както желаете, норвежецо…

Вълка неволно се усмихна.

— Харесвате ми, Мергуин. Ала съм сигурен, че всеки от нас върви по свой път. Не ви преча да вярвате в съдбата, аз обаче ще изкова своята сам. — Друидът отговори безмълвно на погледа му и Олаф попита нетърпеливо: — Какво сте дошли да ми предречете този път? Битката свърши, утре тръгваме за дома. Победеният враг успя да избяга. Можете ли да го отречете?

— Не. Само че…

— Какво има, друиде?

— Нищо, нищо. Лека нощ, кралю на Дъблин. — Мергуин се отдалечи с леки стъпки, мърморейки нещо неразбрано под носа си.

Олаф остана още малко под звездите, вдъхна чистия аромат на земята и топлото лято, който подслаждаше победата му — и мисълта за бъдещето.

Утре шуреят му Нийл щеше да потегли към Ълстър, а той и Ейд щяха да тръгнат на юг. Олаф се върна в палатката си и само след минути вече спеше.

Мергуин прекара безсънна нощ. Мяташе се неспокойно на постелята си, защото знаеше, че черните сенки все още танцуват около луната.