Кристина Дод
Вълнуващи нощи (9)

8

Никога не се смейте. От смях стават бръчици.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Хепбърн не бе преувеличил. Наистина имаше много племеннички, които бяха довели със себе си и приятелки. Сестрите му също бяха поканили приятелките си. Пристигнаха и куп далечни роднини, чието роднинство не можеше да се обясни с едно изречение. Всички тези момичета имаха майки, които пристигнаха заедно с тях, за да вземат участие в бала в чест на прославения герой от войната полковник Оугли. Майките много държаха да подготвят добре дъщерите си за въвеждането в обществото.

Бащите и братята постъпиха по-умно — отидоха на риболов.

Кларис седеше малко настрана, отпиваше от чая си и обхождаше с поглед просторната гардеробна, препълнена от рюшове и панделки, перли и пера. Вслушваше се в разговорите между жените и звъна на приборите, наблюдаваше момичетата, които си хапваха с удоволствие сандвичи и сладкиши, и мислеше за намеренията на Хепбърн. Едно беше ясно: той наистина се нуждаеше от нея, за да забавлява, да помага и да организира.

На сестра му Прюдънс не можеше да се разчита. Красивата пищна блондинка беше само на седемнадесет години и напълно се губеше в тълпата кискащи се девойки на нейната възраст.

За съжаление Милисънт също не беше в състояние да помогне. Нито момичетата, нито майките им се отнасяха с уважение към скромната, безлична и неомъжена домакиня и пренебрегваха молбите и предложенията й.

Кларис проследи как Милисънт предпазливо прекрачи камара обувки, раздели две момичета, които се караха за едно копринено боне, и мушна в ръцете на мис Симлен кърпичка, за да предотврати предстоящото избухване в сълзи. Точно тогава лейди Блакстън високомерно я уведоми, че трябвало да обмислят менютата. Незабавно!

Най-сетне Милисънт успя да стигне до Кларис.

— Проявили сте забележителна небрежност в организирането на бала — посрещна я принцесата с добре изиграно високомерие. — Какво щастие, че всичките ви роднини пристигнаха едновременно, иначе изобщо нямаше да се справите.

Милисънт се облегна на стената и се изсмя беззвучно.

— Лейди Блакстън е права! Трябваше отдавна да съм поръчала вечерята.

— Не ставайте глупава! Толкова ли не можахте да се сетите, че гостите ще пристигнат четири дни по-рано от предвиденото? — Кларис сложи в ръцете й чаша чай и чиния с бисквити. — Седнете при мен и изпийте чая си.

Милисънт се отпусна облекчено на близкия стол и отново се засмя.

— Да, аз съм глупачка.

Кларис отново огледа присъстващите. Вече бе запомнила повечето имена.

Например лейди Уайт, строга дама, чиято дъщеря, замислената Лорейн, наблюдаваше бъркотията със спокоен интерес.

Изисканата усмивка на мисис Симлен скриваше умело егоистичното й решение още тази година да въведе в обществото шестнадесетгодишната си дъщеря Джорджия и да я омъжи, преди незрялото момиче да е завършило училище.

Скромната, винаги мрачна мис Дианта Ерембург бе дошла без майка си, която беше на пътешествие в Италия с втория си съпруг. Четирите сестри Ерембург бяха придружени от баба си, старата лейди Мерсер.

Красивата мисис Тръмбл бе надмината по красота само от дъщеря си. Мис Лариса Тръмбл беше от жените, които Кларис познаваше отлично и не харесваше особено. Бледа, слаба и стройна, с блестяща черна коса и големи кафяви очи на сърна, които свиваше или разширяваше умело в зависимост от ситуацията. Момичето умееше както да привлича джентълмените, така и да сплашва конкурентките. Лариса бе дошла тук, за да стане кралица на бала, дори ако трябва да върви през трупове. Даже Макиавели не би бил в състояние да я отстрани, каза си развеселено принцесата.

И това съвсем не бяха всички. Имаше още много.

— Това ли са всички млади дами? — осведоми се тихо Кларис. — Или утре ще пристигнат още?

Милисънт отпи голяма глътка чай и хапна от бисквитата. Отговорът й прозвуча овладяно:

— Доколкото си спомням, очакваме още лейди Барнел с петте й дъщери. Но какво значение имат шестима гости повече или по-малко?

— Права сте. Тази вечер аз поемам забавлението им.

Милисънт издуха един кичур от очите си.

— Би било прекрасно. Тогава аз ще… ще ида да обсъдя менюто с готвачката!

— Ако има нещо, от което разбирам, то е да привличам вниманието на младите дами. — Погледът на Кларис се плъзна по лицата на матроните, които седяха в средата на помещението и си шепнеха. — И на застаряващите им майки.

Милисънт също огледа групичката майки и понижи глас:

— Досега не са говорили с вас. Как мислите, ще ви създават ли трудности?

— Не — отговори убедено Кларис. — Още не са решили как точно трябва да се отнасят към мен.

— Аз им казах, че сте принцеса.

— Знам, знам. — Кларис бе забелязала скритите погледи и беше чула съскащия шепот. — Младите дами са готови да повярват, но майките им се съмняват в мен. Даже ако им кажа от коя страна идвам, ще запазят съмненията си. Едва след като поговорят с мен и проумеят, че мога да ги науча на нещо, ще започнат да ме даряват с доверието си.

— Лейди Блакстън каза, че някога присъствала на някакъв малък бал и там също имало жена, която се представяла за принцеса. — Милисънт се изчерви, но събра смелост да добави: — На следващата сутрин всички кесии с пари изчезнали.

— Никога не съм посягала към чужди кесии. Ще им демонстрирам кралските си кремове и те сами ще ми отворят своите. Не се притеснявайте, лейди Милисънт. Преди да е отминала вечерта, ще ме гледат в очите.

Милисънт въздъхна облекчено и с възхищение.

— Бих искала да имам вашата самоувереност…

— Можете да я постигнете. — Кларис я потупа успокоително по ръката. — Обещавам ви, че до бала ще бъдете напълно различна млада дама.

— О! — Милисънт поклати глава и стана бързо, сякаш разстоянието между нея и Кларис щеше да й помогне. — Не. Не и аз. Запазете магиите си за младите момичета, които се стараят да спечелят сърцата на мъжете.

— Но тогава няма да е магия, нали? — усмихна се Кларис. — Нали не искате да ме нараните, като отказвате да приемете помощта ми?

Милисънт се усмихна нервно.

— Шегувате се.

— Изобщо не се шегувам. С радост помагам на приятелите си.

— Аз… Благодаря ви. — Милисънт изглеждаше поласкана, зарадвана и стъписана. — Надявах се… искам да кажа, мислех че може би ще…

— Ще станем приятелки? — завърши сърдечно Кларис. — Аз съм убедена, че вече сме.

— Да. — Милисънт се усмихна. — И аз мисля така. — Усмивката разхубави лицето й, за разлика от язвителната гримаса на брат й. — Но не искам да губите ценното си време с мен. Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако измислите с какво да забавлявате тази сюрия жени. Без вас няма да се справя. — С тези дума тя изскочи от стаята, сякаш нямаше търпение да избяга.

Кларис плесна с ръце. Никой не й обърна внимание. Момичетата сновяха напред назад като стадо малки кученца, увиваха се в шалове, правеха си сложни фризури. Майките им очевидно не смятаха за нужно да обърнат внимание на жена, твърдяща, че е принцеса от някаква непозната страна, и продължиха да разговарят.

Кларис вдигна чашата си и почука по ръба с лъжичката, докато привлече вниманието на няколко момичета.

— Дами, заповядайте в зимната градина. Там ще ви покажа интересни неща. Ще научите как да изглеждате свежи след цяла нощ танци, ще ви разкажа за най-новата парижка мода.

Момичетата я зяпнаха като жаби, забелязали нова водна лилия.

— Много от вас са почернели от пътуването — продължи Кларис, без да поглежда някого конкретно. — Донесла съм мехлем, който помага да отстраните загрозяващия загар.

Майките се надигнаха като обидени котки. Без да им обърне внимание, Кларис изигра коза си.

— Първо обаче ще ви покажа как да почиствате лицата си и да скриете луничките по нослетата.

Пронизителният вик на възхищение, който излезе от всички гърла, почти уплаши Кларис и тя неволно отстъпи крачка назад.

Хепбърн беше абсолютно прав. Пискливите гласове на момичетата и облаците парфюм в стаята бяха в състояние да докарат до лудост и най-здравия мъж. Изпълнена с неловкост, Кларис си напомни, че душевното здраве на лорда и без това бе под въпрос.

Тя обаче смяташе, че той е абсолютно с ума си. Или поне й се искаше да вярва в това. Само дето беше безогледен и… преследваше целта безмилостно.

Освен това тя мислеше прекалено много за него. Особено като се има предвид фактът, че се бяха запознали едва тази сутрин.

Затова се постара да го прогони от мислите си и погледна часовника, поставен върху перваза на камината.

— Очаквам ви точно в седем в зимната градина — обяви високо и повтори думите си бавно и отчетливо: — Зимната градина, седем часът. Всички ли разбраха?

— Зимната градина в седем — отговориха няколко млади дами.

Повечето щяха да закъснеят — Кларис не се съмняваше в това. Но все пак щяха да дойдат. Момичетата бяха честолюбиви — това е част от човешката природа. Кларис си спомняше доста добре времето, когато копнееше да бъде съвсем нормално момиче. Защото нормалността щеше да я направи анонимна. Сега обаче искаше да издържи още една седмица, без да я разкрият. И да стои колкото се може по-далече от Хепбърн.

Тя излезе от гардеробната и се запъти към зимната градина. Заговори първия лакей, когото срещна.

— Поздрав, добри човече. Ще позволите ли да узная как е името ви?

— Мадам? Искам да кажа, Ваше височество? Аз… името ми… — Червенобузият момък беше най-много шестнайсетгодишен. Чорапите му се бяха смъкнали и разкриваха мършави, космати крака. Той се наведе да ги вдигне и отговори глухо: — Казвам се Норвал.

— Норвал. — Кларис запомни името. Където и да отсядаше, тя се грижеше слугите да я харесат и да изпълняват с готовност желанията й. Човек никога не знаеше дали ще му потрябва огън в камината или помощник в бягство. — Моля ви да запалите свещи в зимната градина. Убедена съм, Норвал, че именно вие сте човекът, който може да ми помогне да се приготвя.

— Разбира се, Ваше височество. Точно аз съм човекът, който ви трябва, Ваше височество. — Момъкът засия и Кларис неволно се засмя — беше я споходила мисълта да го използва като фенер.

— Благодаря, Норвал. Знаех, че мога да разчитам на вас. — Тя му се усмихна и продължи към зимната градина.

Поведението й се дължеше отчасти на маската на самоувереност, която си беше наложила. Държеше се добре с всички и се стараеше хората около нея да се чувстват спокойни. Това й позволяваше да измъкне много млади жени, подобни на Милисънт от черупките, в които се бяха изпокрили.

Красотата беше нещо много просто. Когато жената се смяташе за красива, усмихваше се и се държеше любезно, тя наистина ставаше красива. Това беше само трик и Кларис го владееше много добре. Днес смяташе да го обясни на всички, които бяха готови да я изслушат.

Тя влезе в зимната градина и се огледа доволно. Това беше най-приятното помещение в Макензи Мейнър. Слънцето още не бе залязло и златната му светлина изпълваше остъклената зала. В малки саксии цъфтяха теменужки и карамфили, в големи дървени съдове се зеленееха розови храсти, опрени на ниски решетки. Малка праскова бе опъната на шпалир и по клоните й висяха зелени плодове.

Слугите вече бяха наредили между растенията столове и дивани, а срещу тях бе поставена маса с дантелена покривка, където Кларис щеше да нареди кремове, мехлеми, игли за коса и мостри от платове. Норвал влезе след нея заедно с още трима лакеи и момчетата започнаха да палят свещите. За представлението й трябваше светлина. Свещите винаги улесняваха задачата й. Всяка жена изглеждаше красива под меката жълта светлина.

Кларис благодари поотделно на всеки лакей и установи, че Норвал е най-младият между тях. Това означаваше, че най-лесно ще му повлияе, ако някой ден й се наложи да напусне тайно Макензи Мейнър.

Като си тананикаше, тя нареди кутийките си. Поне стотина пъти беше организирала подобни представяния, пред дами и пред селянки. И всеки път, когато избираше момиче от тълпата зрители, сресваше косата му и оправяше дрехите му; виждаше как по младите лица разпъпва надежда.

Ейми твърдеше, че сестра й само измъква пари от кесиите на клиентките. Често й напомняше колко пъти се е налагало да напуснат селището с най-голяма бързина, гонени от гневна тълпа. Но Кларис беше убедена, че след срещата с нея много момичета са започнали да се виждат в друга светлина и животът им се е променил.

Тази вечер щеше да го направи отново. Вече си бе избрала щастливката. Мис Дианта Ерембург, мрачна и раздразнителна, носеше грешните цветове и грешната фризура. Днес Кларис щеше да я превърне в прекрасна млада дама. А утре Дианта щеше да купи всички мехлеми, които й предложеше.

Кларис чу стъпки в коридора, последвани от възбудени гласове. Клиентките идваха. Скоро първата група влезе в зимната градина и се настани на най-добрите места. Кларис изчака дамите да седнат и започна с изреченията, които винаги привличаха вниманието им.

— Мога да излекувам петната ви. Мога да фризирам косите ви. Мога да ви разкажа за последните постижения на дамската мода. Но защо да ви занимавам с тези прозаични неща след като първо мога да ви направя красиви?

— И мен ли можете да направите красива? — изграчи старата лейди Мерсер. Гордо изправена дама, почти глуха, отдавна прехвърлила седемдесетте.

— Още по-красива — поправи я с усмивка Кларис. Лейди Мерсер изхъмка и кимна в знак, че се предава, но й се усмихна сърдечно.

Кларис обичаше стари дами като лейди Мерсер. Дебеличка, със сбръчкано лице, дамата изглеждаше като напомпана. Ала външният й вид беше пълна противоположност на острия език и също така острия ум. Трябваше да се съобразява с нея, защото, макар и възрастна, лейди Мерсер носеше дрехи по най-новата мода и не търпеше глупаците. Кларис знаеше, че трябва да внимава за забележките й, и в същото време й беше благодарна, защото те й гарантираха вниманието на всички в салона. Тя посочи лейди Мерсер и обяви тържествено:

— Тази дама познава най-важните съставки на красотата.

Младите момичета се обърнаха като по команда и зяпнаха невярващо старата жена.

— И коя е най-важната съставка? — Младата лейди Робъртсън не успя да удържи любопитството си.

— Усмивката — отговори тайнствено Кларис. — Всеки мъж ще погледне повторно дамата, която се усмихва, защото тя притежава тайната, която прави истинската жена.

— Сигурна съм, че познавам добре тази тайна, след като съм била женена четири пъти — изръмжа лейди Мерсер, но въпреки арогантния си тон се изчерви така силно, че ружът на бузите и избледня под естествената руменина.

Момичетата вдигнаха ръце към устните си и се закискаха.

— Първата ви задача е да упражнявате усмивката си. — Кларис вдигна ръка, за да насочи вниманието към себе си. — Усмихвайте се. Усмихвайте се, сякаш пред вас стои голямата любов.

Но вместо да последват желанието й, момичетата се вцепениха. По лицата им се смесиха смайване, радост и възхищение. А в следващия миг на устните им изгряха усмивки, една от друга по-прекрасни, една от друга по-прелъстителни.

Кларис се обърна бързо и веднага разбра защо.

На вратата стоеше лорд Хепбърн.