Кристина Дод
Вълнуващи нощи (19)

18

Най-интересните хора са онези, които се интересуват от някого. Умната принцеса се възползва от това знание и управлява своя свят.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Кларис вървеше по коридора към библиотеката. Норвал беше забравен, Ейми също, да не говорим за дамите и изискванията им. Нищо друго не беше от значение. Стомахът й се гърчеше от болка. Очакването да види отново Хепбърн беше мъчително.

Забеляза, че лакеят я гледа със страх, но не се развълнува. Въобще не я интересуваше какво го тревожи.

Ала потиснатото му изражение не я остави на мира. Преди да завият зад последния ъгъл, тя спря.

— Проблем ли има, Норвал?

Момъкът запристъпва смутено от крак на крак.

— Да, Ваше височество. Господарят заповяда веднага да ви заведа в библиотеката. Веднага щом свършите с дамите, но аз… аз бях другаде. — Под изпитателния й поглед той се изчерви и бързо се поправи: — Искам да кажа, че говорих с едно от момичетата и пропуснах да ви предам навреме заповедта на господаря.

— Тогава няма да му казваме. — Това не беше от значение. Тя трябваше да отиде при Хепбърн.

— Господарят вижда всичко и гневът му е ужасен. — Норвал понижи глас. — Чух, че вчера убил десетина негодници с голи ръце.

— Бяха двама и си получиха заслуженото. — Кларис се учуди на себе си: утешаваше Норвал, макар че самата тя беше силно разстроена от случилото се.

— В кухнята говорят, че господарят е луд.

— Със сигурност не е — отвърна раздразнено тя. — Можеш да кажеш на всички!

Норвал се поклони и тя продължи напред.

Нима слугите смятаха, че Робърт е луд само защото бе пребил двама негодници? Да, тя също си бе поиграла с тази мисъл, но миналата нощ бе променила всичко. Миналата нощ…

Тя се разтрепери и изтри овлажнялото си от пот чело. Миналата нощ тя го обичаше и го мразеше, и се боеше от него… и му се отдаде!

Господи! Откакто беше в Макензи Мейнър, се боеше от лудостта му, а сега се питаше дали самата тя не е полудяла. Отиваше при него, а не знаеше какво да каже. Баба й я беше научила да е подготвена за всякакви ситуации, но не и за тази!

Слънчевата светлина, която падаше през високите прозорци, би трябвало да я ободри, но Кларис се уплаши, че ще направи мислите й видими за всекиго.

За кого по-точно? — попита подигравателно вътрешният глас.

Коридорът беше пуст. Защо се държеше като глупачка? Човекът, от когото трябваше да скрие мислите си, беше Хепбърн. Миналата нощ беше прекрасна, но и унизителна за нея. Все още не разбираше какво точно се бе случило.

Кларис спря пред вратата на библиотеката и втренчи поглед в тъмното дърво, сякаш стоеше пред входа към друг свят. От другата страна я чакаше той. Снощи се прибра в спалнята си, но не можа да заспи. В главата й се бореха нови познания и стари спомени, емоциите й се люшкаха от радостна възбуда към дълбоко отчаяние. Сега трябваше отново да застане пред него, а не беше подготвена за това.

Никога нямаше да се подготви.

В този миг зашумоля коприна, чу се шум от бързи стъпки. Кларис обърна глава. Лариса бързаше към нея. Пронизващият поглед, с който я удостои, беше като на орел, забелязал плячка.

— Принцесо Кларис! — Заповедническият глас нямаше нищо общо със сладникавото гукане, с което общуваше с лорд Хепбърн. — Имам нужда от услугите ви в покоите си. Веднага!

Колко интересно. Лариса и майка й бяха изказали недвусмислено мнението си за козметиката й.

— Ще позволите ли да узная причината?

По дълбокото деколте на Лариса пропълзя червенина и бързо се разпространи чак до челото.

— Защото така искам!

Кларис беше наясно с причината. Пред хората Лариса твърдеше, че никога не би паднала толкова ниско да използва оцветяващия крем на принцесата, но червената пъпка между веждите моментално бе променила мнението й.

— Вземете тайните кралски кремове и елате в спалнята ми! — заповяда енергично младата дама.

— Съжалявам, мис Тръмбл, но е невъзможно. Вече имам друга уговорка — отговори принцесата с образцова учтивост. — Може би по-късно вечерта?

Червенината по лицето на Лариса се сгъсти и пъпката стана още по-голяма.

— Принцесо Кларис — в тона й имаше недвусмислена заплаха, — вие не знаете с кого говорите! Аз съм единственото дете на Реджиналд Бюфор Тръмбл от Тръмбл Хол и Ана Джоан Старк-Неш от двореца Греъм. Ние не търпим неподчинение от обикновени търговци. — Усмихна се високомерно и добави: — Даже от търговки, които твърдят, че са дошли от някаква тайнствена страна, съществуваща само във въображението им.

Кларис беше чувала и друг път подобни обиди, даже от много по-изискани хора, но нещо в хлапашката дързост на Лариса я вбеси. Усмихна се величествено и гласът й прозвуча с острия подтон, запазен обикновено за джафкащи кучета и натрапчиви мъже:

— Скъпа моя мис Тръмбл, сигурна съм, че вашите прадеди са били всичко, което твърдите. Все едно вярвате ли ми или не, аз съм от кралска кръв и вашите обиди не ме засягат. Важно е само, че съм дала дума да помогна на друг човек, а аз винаги държа на думата си. — Следващите думи изплющяха като удари с камшик. — Надявам се, че във вашия почтен род също разбират какво означава дадена дума. Или не е така?

Лицето на Лариса се разкриви в гневна маска. Без да мисли, тя направи крачка напред и замахна да удари Кларис.

— Ваше височество — прозвуча в този миг гласът на Хепбърн, — безкрайно съм ви благодарен, че въпреки заетостта си намерихте време да говорите с мен.

Лариса изохка и моментално отпусна ръка.

— О, мис Тръмбл — продължи лордът с отлично изиграна изненада, — простете, не ви забелязах. — Ала небрежната поза подигра Лариса и й показа съвсем ясно, че е видял и чул всичко. — Надявам се, Ваше височество, че не прекъснах… разговора ви с мис Тръмбл?

Младата дама отваряше и затваряше уста, сякаш не й достигаше въздух. Потърси думи да се извини, но успя да каже само:

— Аз… аз не знаех, че сте тук!

— Така си и помислих. — Той я измери от глава до пети и презрителното му изражение показа ясно какво мисли за нея. — Така си и помислих.

Най-сетне Лариса проумя какво бе сторила. Бе показала повече от ясно, че е жестока и безсърдечна. И жалка. И всичко това пред мъжа, когото се надяваше да спечели. Въпреки това се опита да хвърли вината върху друг.

— Принцеса Кларис са позволи да се държи дръзко с мен!

Хепбърн се отблъсна бавно от рамката на вратата и едрата му фигура сякаш изпълни целия коридор. От привидната ленивост не остана нито следа.

— Мис Тръмбл, едно от нещата, които ме отвращават дълбоко, е безсрамното излагане на показ на женските прелести. Запомнете, че те изглеждат много по-интересни, когато са прикрити, а не разголени. Още по-неприятна ми е необоснованата ревност. Вие се провинихте и в двете и докато не се научите да се държите като възрастен човек, по-добре да си стоите в класната стая.

Лариса пребледня като смъртник. Втренчи поглед в лицето на Хепбърн и пое дълбоко въздух, за да отговори, но от устните й не излезе нито звук. Накрая се обърна и си отиде, вирнала брадичка в жалък опит да запази достойнството си.

Кларис я проследи с поглед. Бе осъзнала, че е дала воля на гнева си и е обидила почти непознат човек, и това я потисна.

— Глупаво постъпихме…

— Не сте права! — Хепбърн хвана ръката й и я въведе в библиотеката. — Мис Тръмбл е дръзка, невъзпитана хлапачка, която заслужава да я поставят на мястото й.

— Така е, но сега сигурно няма да смее да ви погледне в очите.

— Надявам се да стане точно така!

Той не я разбра, а и явно не го беше грижа. Затова Кларис се опита да обясни:

— Дръзките, невъзпитани хлапачки като нея са склонни да вгорчат живота на скромни търговки като мен. Трябваше да преглътна обидата.

Тя се държеше така, сякаш е забравила случилото се през нощта, и лордът се ядоса.

— Искате да кажете, че не биваше да й говоря така грубо?

— Да.

Защо тази малка глупачка се беше разтревожила заради Лариса, когато той беше само на метър от нея?

— Аз права, каквото ми харесва. — Гласът му прозвуча като чувствено ръмжене.

Кларис се обърна рязко и го погледна втренчено. Прекрасната й уста се отвори леко. Лицето й се зачерви от нахлулите в тялото й емоции и Робърт беше готов да избухне в смях. Най-после си беше спомнила. Тя сведе очи и отстъпи крачка назад.

Той я последва, изпълнен с нетърпение. Искаше най-сетне да заговорят по темата, която го интересуваше. Искаше да чуе от собствените й уста дали съжалява, че му се е отдала. Дали копнее отново да му се отдаде?

— Забравете Лариса. Тя не е важна за нас.

— Да. Исках да кажа, не. — Кларис се отдръпна още назад и опря гръб в стената. Носеше прекрасна скромна рокля от розов муселин, която отиваше на зачервените й бузи. — Искам да кажа, не е важна за вас, но веднъж аз също преживях обида, каквато вие й нанесохте. Беше много болезнено.

— Нищо няма да й стане. Жените като нея се възстановяват бързо. — Колко копчета трябваше да отвори, преди да свали роклята от раменете и да я пусне в краката й? Ще му достави огромно удоволствие да я съблече и този път ще се погрижи да не я уплаши със страстта си. Този път няма да бърза… снощи се бе проявил като безогледен насилник. Въпреки това преживяването беше неповторимо. Следващия път ще действа, по друг начин.

А сега… сега ще я ухажва, ще й покаже, че не е дивакът, който се самозабравя в битката и се опомня в женските обятия.

Той отиде до малката масичка, наля вино в две чаши и й подаде едната.

— Разкажете ми нещо за себе си. Какво престъпление сте извършили, та са ви наказали така?

Тя се взираше в чашата, сякаш беше примамка в капан. Да, това беше истината. Примамката, която я бе довела тук и подкопаваше бдителността й. Буквално грабна чашата от ръката му и отново отстъпи назад. Той дори не се усмихна, макар че беше готов да се засмее. Отдавна, много отдавна не се беше забавлявал така.

— Такива неща се случват. Чувстваш се ужасно, но после забравяш обстоятелствата. И не ти се иска да ги споделяш с джентълмен, който… — За голямо удоволствие на Робърт гласът й пресекна и тя отпи бързо глътка вино. Смайващо тъмните вежди се вдигнаха изненадано. — Прекрасно вино! От Германия, предполагам?

— Да, наистина е добро. — Младата дама познаваше вината. Той взе ръката й и я отведе в ъгъла, където бяха наредени удобни кресла. Големите прозорци пропускаха достатъчно светлина, лавиците за книги бяха украсени с дърворезба. — Моля, седнете. Смятам да поговорим за вечерите, които ни предстоят.

Тя се усмихна и това го изненада. Какво весело имаше в предстоящите вечери?

Проследи погледа й и разбра, че се беше загледала в красивото копие на малка мраморна статуя на Хермес, готвещ се да полети във въздуха.

— Какво ви развесели?

Кларис се отпусна в креслото, което й беше посочил.

— Спомних си за едно от униженията.

О, доверие, и то доброволно подарено! Нещата се развиваха отлично. Робърт взе бутилката с вино и пристъпи към креслото й.

— Значи споменът не ви натъжава?

— Не. Той е по-скоро комичен, отколкото натъжаващ. — Кларис разтърси глава, сякаш виждаше сцената пред себе си. — Бях на девет години, когато баба обяви, че всички статуи в палата, повечето уникални произведения на изкуството, събирани от предците ми, са неприлични. — Кларис избухна в тих смях и възхитителното й лице грейна. — Заповяда да ги увият в платно, за да не нараняват чувствителните сърца и души на малките принцеси.

Сестрите й. Пак бе споменала сестрите си. Робърт допълни чашата й.

— И какво стана? Защитени ли бяха душите и сърцата ви?

— Дотогава не обръщахме внимание на статуите. Те бяха част от обстановката, нищо повече. Но щом баба заповяда да ги увият, започнахме да ги разглеждаме и да изследваме някои неприлични части.

— Естествено. — Той приседна на облегалката на креслото й. — Забранените плодове са най-вкусни.

Тя вдигна глава към него и впи поглед в лицето му. Усмивката й угасна, но тя я върна със силата на волята си.

— Голямата ми сестра Сорша бе провъзгласена за кронпринцеса и веднага след това я сгодиха за принц Рейнджър от Ришарт. — Кларис изкриви лице. — Много досадно момче. Много ми беше мъчно за нея. Решихме да си направим шега и когато татко обяви годежа, дръпнахме въжето и всички тоги се свлякоха на пода. — Кларис избухна в смях. Весел смях, предизвикан от весел спомен от детството.

Робърт я наблюдаваше мълчаливо. Слабините му се присвиваха от желание. Може би не беше най-красивата жена, която беше виждал. Дребна, грациозна… предпазлива. Но имаше копринена кожа със златнокафяв тен и невероятно меко сърце. Беше я притежавал и искаше отново да я притежава. Да я люби пак и пак, докато светът се свърши и остане само тя. Кларис с меките ръце и мекото сърце.

Принцесата не подозираше какви мисли го вълнуват.

— Някои от тогите се закачиха на известни… части от тялото. Нали разбирате какво искам да кажа.

Естествено, че разбра и избухна в смях.

— Това беше върхът — продължи да разказва тя. — Посланиците бяха шокирани, а баба буквално се тресеше от гняв.

Историята й му напомни собствената му младост, когато все още вярваше в доброто у хората и беше сигурен в превъзходството и ранга си. Тогава вярваше в семейството, в любовта… Вярваше, че добрите ще бъдат възнаградени, а лошите — наказани.

Сега не вярваше в нищо. Или вярваше във всичко, в зависимост от гледната точка. И не се боеше от нищо. Дори от смъртта.

Кларис не подозираше за меланхоличните му размишления и продължи да бъбри:

— Татко обаче… мога да се закълна, че и той се засмя. — Тя отпи още една глътка вино. — Вечерта ни изпратиха да си легнем без вечеря. Дори току-що сгодената кронпринцеса бе наказана.

Внезапно Робърт забеляза, че й вярваше. Вярваше, че Кларис е истинска принцеса. Спомените й бяха невинни, а смесицата от тъга и веселост изглеждаше напълно реална. Тя се опитваше да скрие подозрителните искри в очите си, когато говореше за семейството си, усмихваше се, но устните й трепереха.

Тя беше принцеса. Принцеса в изгнание, която той щеше да използва, както му харесваше. Да я взема винаги когато имаше желание. Каквото и да стоеше между тях, не можеха да отрекат страстта си един към друг. Беше спал с много жени, някои красиви, други тайнствени, трети земни и опитни, но никоя не беше завладявала сетивата му като Кларис. Между тях имаше нещо особено, нещо рядко, истинско съкровище, и той трябваше да го улови и да го задържи.

— Вие, естествено, ме смятате за лъжкиня — промълви тя, — но моите спомени въпреки това са ми скъпи.

— Не сте права. — Май не биваше да й признава това. — Вярвам ви.

Кларис го погледна объркано.

— Милорд… не ви разбирам… Какво казахте?

Кехлибарените очи бяха пълни с въпроси и недоверие. Не можеше да й се сърди. Дори се зарадва на треперенето на ръката й, когато остави чашата на масичката.

Тя просто не можеше да си представи, че мъжът, който я командваше и подиграваше който упорито отричаше истинността на историята й, сега й вярваше.

— Да, вярвам ви — повтори натъртено той. — Вие сте принцеса. Може би мамите жените с вашите кремове и мехлеми, но не сте измамница, що се отнася до кралския ви произход. Не познавам обстоятелствата, които са ви довели тук, но всичко у вас показва истинската принцеса. Да, вярвам ви — каза още веднъж той, надигна се и се скри в сянката на стената. — Но това няма никакво значение за мен. Защото ви желая.

Кларис беше готова да скочи и да затанцува от радост, искаше й се да изкрещи високо радостта си. След толкова години в изгнание се съмняваше в мотивите на всички мъже, които твърдяха, че й вярват. Но когато този корав и циничен мъж бе казал, че й вярва… Трудно й беше да разбере собствената си реакция. Знаеше, че той не лъже. Мъж като него не би прибягнал до фалшива игра, за да постигне целта си. Пък и не му беше необходимо. Вече имаше съгласието й да участва в плана му.

И вече беше спал с нея. Сега обаче й правеше най-големия подарък, който беше възможен. Даряваше я с доверието си.

Тя отиде при него и сложи ръце на раменете му.

— И аз ви желая — прошепна с пресекващ глас.

Очите му бяха неразгадаеми, но тялото под ръцете й беше горещо. Робърт бавно вдигна ръце и обхвана китките й.

— Наистина ли?

Кларис вече трепереше неудържимо.

— Наистина. Ако вие ме желаете, милорд, аз ще ви приема. И така ще бъде, докато вашата игра приключи и стане време да си замина.

Двамата преплетоха пръсти. Тя вдигна дясната му ръка до устата си, целуна я и леко заби зъби в кокалчето.

Той се дръпна, сякаш му бе причинила болка, и очите му пламнаха. Повдигна нежно брадичката й и сведе глава докато устата му се движеше непосредствено над устните й, топлият му дъх милваше лицето й.

— След като сама се подарявате, ще ме наричате ли с името ми?

— Робърт. — Кларис произнесе двете срички с безкрайна наслада. Те бяха въплъщение на интимността. — Робърт — повтори едва чуто.

Устните му се плъзнаха по нейните. Тя отвори жадно уста и посрещна с готовност езика му. Копнееше за хармонията, която бяха преживели в сливането си, за магията на споделената страст. Не вярваше, че има и други хора, които се целуват като тях, с тази небесна и сладостна интимност, с тази нежност и сила. Вдигна ръце и обхвана главата му, за да го задържи. Искаше да вкуси всичко, което той можеше да й даде, да се наслади на играта на езика му, на горещия му дъх.

Внезапно Робърт вдигна глава и се ослуша.

— Карети на входната врата. Джентълмените пристигат.

Страстта изчезна от погледа му така внезапно, както беше пламнала. Погледна я изпитателно и продължи:

— Трябва да ви обясня подробно каква ще е ролята ви в замисления от мен маскарад. Готова ли сте?

О, да, разбира се, че беше готова, но той имаше предвид нещо друго. Всъщност какво значение имаше? Тя щеше да изпълни желанията му не защото я бе принудил. Но не можеше да му го признае. Може да беше пленница на опитните му ръце, на жарките му целувки, но познаваше и другата му страна. Знаеше, че той преследва целта безогледно. Не можеше да пренебрегне този факт. Но и нямаше да му позволи да гледа през нея, без да я вижда. Съвсем спокойно, без да позволи да се забележи колко силно го желаеше, тя отговори:

— Кажете ми какво точно искате от мен и аз ще ви кажа дали мога да го изпълня.

— Разчитам на вас, принцесо. — Устните му останаха полуотворени, в сините очи светнаха обещания, които не се нуждаеха от думи. — Щом изпълните задачата си, ще се погрижа Блейз да стане изцяло ваш, завинаги.

— Завинаги — повтори тихо Кларис. При това не мислеше само за коня си.