Кристина Дод
Вълнуващи нощи (32)

31

Накрая принцесата трябва да изпълни дълга си.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Лятното слънце се спускаше към хоризонта, когато Робърт прекоси селския площад и спря пред кръчмата, където старците отново не играеха домино.

— Не мога да повярвам колко прах се е събрала по тази дъска — каза той. — Наистина ли никой от селото няма смелост да се изправи срещу петима бодри дядовци?

— Наистина, но не разбирам защо. — Старият Хенри Макълох го изгледа невинно. — Ние никога не лъжем.

— Така ли? — Робърт наклони глава. — Аз обаче съм чувал най-различни истории.

— Не бива да вярвате във всичко, което чувате, милорд — отвърна Бенет Мактавиш.

— Наистина сте страшни, вие петимата. — Робърт се настани на стола пред дъската. — Е, кого ще бия първо?

Старците закимаха доволно.

— Въобразявате си, че сте страшен играч, а? — Хамиш Макуин се изправи с мъка. — Ей сега ще ви просна в праха!

— Първият — поправи го Бенет Мактавиш. — Ти си първият, които ще го победи.

Робърт изчака Хамиш да се настани срещу него.

— Разбира се, аз ще играя пръв — заяви Хамиш. — Надявам се, че ще проявите съчувствие към стария еднорък войник, милорд?

— Аз съм много зает човек и нямам време за съчувствие — отговори високомерно Робърт и сложи първата черна плочка.

Другите старци закимаха ободрително и преместиха столовете си, за да следят играта.

— Милорд — рече Томас, братът на Бенет, сякаш изведнъж се бе сетил, — Били Макбейн бе прогонен от Фрея Крегс.

— Не, Томас, много добре знаеш, че това не е вярно — укори го Бенет. — След като направи глупостта да предаде принцеса Кларис на онзи полковник и на английския съдия, ние го… окуражихме да напусне селото.

— Окуражили сте го? — повтори механично Робърт, опитвайки се да преодолее болката, която бе предизвикало споменаването на Кларис. Не, тази болка беше добре дошла. През трите седмици, откакто тя си бе отишла от живота му, той копнееше да чува името й, да говори с хора, които са я познавали. По-добре беше да копнее за нея, отколкото никога да не я е познавал.

— Когато човек е живял толкова дълго като нас, научава някои неща за хората. — Хенри изкриви повехналите си устни, сякаш бе вкусил нещо горчиво. — Неща, за които хората предпочитат да си мълчат, ако разбирате какво искам да калка. Опитахме се да накараме Били да проумее някои от тези неща.

— Разбирам. — Робърт не сваляше поглед от дъската, където Хамиш тъкмо премести един червен пул. — Радвам се, че сте му показали правия път. Боя се, че аз самият щях да се отнеса доста грубо с него, ако ми бе паднал в ръцете.

— Били си получи заслуженото. — Джилбърт Уилсън цъкна неодобрително с език. — Чухме, че го видели мъртвопиян в някаква кръчма в Единбург, тъкмо когато хората на краля прибирали нови моряци. Така че добричкият Били е вече в морето.

Бенет кимна доволно и скръсти ръце над корема си.

— Малкият имаше горещ нрав. Свежият морски въздух със сигурност ще му се отрази добре.

— Какво каза? — Хенри сложи ръка на ухото си.

— Каза, че свежият морски въздух ще се отрази добре на Били! — изрева в ухото му Томас.

— Без съмнение. — Хенри кимна. — Точно така ще стане.

— Имате няколко синини, милорд. — Томас посочи лицето на Робърт. — Къде сте се били, а?

Робърт попита подутата си скула — резултат от юмручния удар на Феърфут.

— Това е нищо. Да бяхте видели другите!

— Добре ли ги наредихте? — осведоми се делово Джилбърт Уилсън.

Робърт си спомни какво бе извършил тази нощ.

— Феърфут вече никога няма да причини зло на жена. Това важи и за приятелчетата му.

Каза го с искрено задоволство от себе си. Пазачите, които помагаха на Феърфут, и самият съдия дълго нямаше да забравят името Хепбърн. Никой от тях нямаше да се осмели да стъпи в земите му и да открадне нещо, което му принадлежеше.

Само че Кларис вече не му принадлежеше.

Хюина излезе от кръчмата с четири канчета бира.

— Милорд. — Постави канчетата пред старците и направи лек поклон. — Не знаех, че сте тук. Ей сега ще ви донеса бира. — Потупа Джилбърт по рамото и кимна. — Да, да, и на вас, мистър Уилсън — И с усмивка изчезна обратно в тъмната кръчма.

Робърт я проследи с изненадан поглед.

— Какво е станало с нея?

— Казахме си, че Броуди Браунджирдл, дето живее оттатък река Ралей, може да я поободри малко — обясни шепнешком Хенри Макълох. — Когато се появи в града, му пошушнахме, че Хюина дава на пътниците безплатна бира.

Робърт слушаше смаяно.

— Стари негодници! Наистина ли сте направили това?

— Ама разбира се — отговори спокойно Хамиш.

— Ако на полуострова имах хора като вас, щях да направя чудеса — каза с искрено възхищение лордът. — Виждам, че планът се е увенчал с успех.

— Докато най-сетне си изяснят какво искат, почти се бяха хванали за гушите. — Хенри се ухили. — Естествено, господинът не получи безплатна бира.

Хамиш се закиска.

— И сега не получава. Трябва да си я заслужи.

Робърт остави своя пул и избухна в смях. Когато свърши, забеляза, че около него е настъпило мълчание, и погледна петимата старци. Те го зяпаха, сякаш го виждаха за първи път. Той вдигна въпросително ръце и разпери пръсти.

— Какво има?

— Предполагам, че е вярно — отвърна Хенри, стараейки се гласът му да прозвучи делово.

— Кое е вярно?

Хенри размени неспокойни погледи с другарите си.

— Ние си мислехме, че харесвате принцесата, обаче някои хора в селото твърдят, че сте я отпратили, защото търгувала със смъртния грях на суетността.

— Искате да кажете, защото продаваше кремове и мехлеми? — Ако някой друг бе казал тези думи в лицето му, щеше да му откъсне главата. — Грях ли е да правиш хората щастливи? — попита вместо това той с изненадваща мекота. — Защото тя правеше точно това. Успокои цяла тълпа треперещи дебютантки, вдъхна им самочувствие — това е дарба, която не може да се сравни с никоя друга.

Милисънт също се бе променила, но причината не беше само във външността й. Тя просто е имала нужда от човек, който да я удостои с доверието си, и той го бе направил. Естествено, ако Кларис не му беше разкрила истината, сигурно нямаше да го направи, следователно тя също беше виновна за промяната на Милисънт.

Едновременно с това неговите хора бяха получили добър урок. Вече не се доверяваха на всеки човек, които се появяваше незнайно откъде. Някои от мъжете и жените, участвал в залавянето на принцесата, бяха дошли да помолят господаря си за прошка. Не им се сърдеше. Никога не би ги изправил пред съда. Но не можеше да забрави какво бяха сторили.

Хюина излезе от кръчмата, подаде по едно канче бира на Робърт и Джилбърт, огледа сериозните им лица и бързо изчезна.

Джилбърт отпи голяма глътка.

— Принцесата си отиде, а вие сте весел, какъвто отдавна не сме ви виждали.

— Аз я обичам. — Робърт огледа старците един по един. — Но тя ме напусна. Знаехте ли, че е станало така? Тя ме напусна, за да се върне в страната си. За да се омъжи за принц.

Томас буквално изплю думите.

— Очаквах повече от нея. Какво ще намери в някаква си чужда страна? Не може да е по-добра от Фрея Крегс!

— Ще преживее неприятна изненада, ако си е въобразила, че някакъв си изнежен принц е по-добър мъж от граф Хепбърн — добави обидено Бенет.

— Не го направи, защото иска принц — обясни Робърт. — Искаше мен, но трябваше да изпълни дълга си. Въпрос на чест. — Думите бяха произнесени без горчивина. Нали беше обещал!

— Какво? — Хенри сложи ръка на ухото си и се обърна към Джилбърт.

Робърт се наведе към ухото му.

— Казах, че е въпрос на чест! — изкрещя той.

— Много лесно сте го приели! — изкрещя в отговор Хенри.

— Вече се опасявахме, че пак ще станете, какъвто бяхте след завръщането си от войната.

Робърт огледа малкия площад. Животът във Фрея Крегс продължаваше постарому. Жените вадеха вода от кладенеца. Децата си играеха в локвите, оставени от дъжда, старците се топлеха на слънцето. Животът не се променяше и в това имаше нещо утешително.

— Но тогава тя нямаше да ме е научила на нищо, нали. Тогава нищо нямаше да напомня, че тя е била тук, нищичко. — Той направи нов ход в играта.

Томас въздъхна.

— Понякога животът мирише на цветя, понякога на варено зеле.

— Никой няма право да се оплаква, докато има трийсет и два зъба и разума, даден му от бога — заяви Джилбърт.

Хенри се ухили с беззъбата си уста.

— Мисля, че петимата ще съберем горе-долу толкова.

Петимата старци се разсмяха и Бенет се задави, Робърт го потупа по гърба, за да си поеме въздух. Точно в този миг площадът се оживи. Все повече хора се обръщаха към пътя и викаха нещо. Той не виждаше какво става, но случилото се през последните месеци го бе направило недоверчив. Затова веднага скочи и се озърна към моста, накъдето сочеха хората.

Видя жена в черно-червен костюм за езда, възседнала малка бяла кобила. Русата й коса се развяваше свободно, тя се усмихваше, кехлибарените очи се оглеждаха радостно. Когато откри Робърт, лицето й засия от щастие.

Кларис. Това беше Кларис. Робърт се надигна на пръсти, усети слънцето в лицето си, ушите му зазвъняха. Не можеше да повярва на очите си. Мислеше, че тя отдавна е прекосила Ламанаша. Стараеше се да не мисли за френските войски. Принц Рейнджър беше способен мъж, а дори да му се случеше нещо, Кларис знаеше как да оцелява. Беше сигурен, че двамата ще стигнат благополучно до Бомонтен.

Но тя не беше нито в Испания, нито в Бомонтен.

Чу как петимата старци зад него заговориха в един глас.

— Сдава на бога! Сдава на нашия господар!

Тя беше тук, във Фрея Крегс, с разкошното, така желано тяло, със загорялата от слънцето кожа, и се радваше на сърдечното посрещане.

Робърт Макензи, извършил всички геройства, които трябва да извърши един истински войник — да развива стратегии за нападения, да спасява другари от силно охранявани затвори, да вдигне във въздуха френски муниционен лагер, — този човек не знаеше какво да каже или да направи, докато горещо обичаната жена препускаше през площада право към него. Погледът й беше устремен към него като към пътеводна звезда.

Когато стигна пред кръчмата, Кларис спря коня си и направи лек поклон.

— Сър, аз съм търговка и продавам стоки.

— Продавате стоки? — повтори глухо Робърт. Не можеше да разбере защо тя казва тези думи.

Кларис се ухили дръзко.

Мозъкът му най-сетне се раздвижи. Изпъна рамене и отговори по военному:

— Боя се, че трябва да поискате разрешение от господаря на Фрея Крегс, преди да започнете да продавате стоките си.

— О, божичко! — Кларис вдигна ръка към лицето си. — Чух, че бил много страшен. Смятате ли, че ще ми даде разрешение?

— Зависи какво продавате.

— Щастие. Продавам щастие.

— В такъв случай… — Той разпери ръце и Кларис скочи от седлото право в прегръдката му. — В такъв случай купувам.