Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубените принцеси (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Some Enchanted Evening, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 95 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от valeria)

23

Любовта е като огън. Колкото повече те е страх от нея толкова по-здраво те хваща.

Старците от Фрея Крегс

Колкото и уморена да беше, Кларис не можа да заспи. Съзнаваше, че е на предела на физическите и психическите си сили. Съзнаваше, че й предстои много трудна вечер. Ала неканени съмнения и някакво странно ликуване не й даваха мира.

Всъщност не беше странно, тя се усмихна на дебеличките херувимчета, които красяха тавана на спалнята й. Беше влюбена. За първи път в живота си беше влюбена. Чувството я завладя внезапно и без остатък.

И в кого беше влюбена? — В лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн! В най-неподходящия мъж на света!

Неподходящ? Точно така. Тук започваха съмненията й. Чуваше съвсем ясно гласа на баба си: „От всички неподходящи мъже избра тъкмо този! Какво си въобразяваш, Кларис Джейн Мари Никол? Някакъв обикновен граф? Ти си принцеса, и то не коя да е, а принцесата на Бомонтен!“

Кларис потрепери, обърна възглавницата, за да намери хладно местенце за бузата си, и се опита да пренебрегне отклика на авторитарния, студен глас на баба си.

Постоянно мислеше за Робърт. Тялото й беше разбито, но чувството беше прекрасно. Сякаш цял ден беше препускала на гърба на Блейз по поляни и възвишения.

Тя се засмя тихо. Робърт сигурно нямаше да хареса това сравнение. Но тя го обичаше и когато мислеше за него, за дълбокия глас и сините очи, обкръжени от невероятно дълги тъмни мигли, за дългата черна коса, по тялото й минаваше тръпка на възбуда, съвсем различна от чувствата, които изпитваше доскоро. Не можеше да престане да се усмихва. Това беше позор. Би трябвало да се засрами.

Наистина беше засрамващо, защото вчера Ейми бе дошла да говори с нея, а Кларис я изостави насред разговора и отиде при Робърт. Бе забравила, че семейството винаги има предимство. А не биваше. Бабата го бе втълпила на всичките си внучки. А Ейми… Ейми имаше нужда от нея. Да, в момента тя не беше щастлива от живота си, но Кларис знаеше истината. Ейми беше объркано дете, което имаше нужда от здрава ръка.

Кларис прехапа устни. Ейми й бе напомнила, че е била по-млада от нея, когато е поела отговорността за малката си сестричка. Но за разлика от нея Кларис трябваше да порасне много бързо. Искаше да спести на Ейми шока от този бърз преход към света на възрастните и щеше да го направи. Веднага след бала ще отиде във Фрея Крегс да говори с Ейми.

Дали Робърт ще се съгласи да доведа Ейми в Макензи Мейнър? — запита се със страх тя. Той не знаеше, че сестра й живее във Фрея Крегс, но проявяваше чувство за отговорност за собственото си семейство. И за Валдемар.

Кларис се протегна сладостно и отново си представи Робърт. Той беше всичко, което можеше да желае една жена. Красив, искрен, невероятен любовник. Слава на бога, че бе застанал на пътя й, защото сигурно щеше дълго да търси такъв мъж.

Той вече знаеше, че тя има сестри. Може би щеше да се ядоса, като разбереше за Ейми, особено когато станеше ясно, че тя пътува със сестра си, за да продават по-добре тайните кралски кремове.

Кларис се надигна и се опита да обмисли проблема от всички страни. Може би Робърт нямаше да одобри обмислената й измама, макар че самият той планираше подобна за тази вечер. Мъжете реагираха крайно нелогично, когато ставаше въпрос за измама. Прибягваха към всякакви средства, когато ставаше въпрос за чест, но не и когато беше нужно да се спаси едно семейство от гладуване.

Освен това Робърт не беше казал категорично, че иска тя да остане по-дълго в дома му. Тя беше тази, която му заяви, че ще спи с него, докато играта приключи и той постигне целта си. Сигурно й беше повярвал. Тя отметна чаршафите и скочи. Може би той не искаше принцеса, камо ли пък жена като нея, която застрашава морала на сестрите му? На негово място тя щеше да мисли точно по този начин.

Кларис грабна халата си от стола, където го бе оставила камериерката, навлече го върху нощницата си и набързо се закопча. Справяше се много добре сама, след като бе прекарала целия си съзнателен живот без камериерки. Обу чифт ежедневни обувки, изчетка косата си и решително излезе от стаята. Най-добре да отиде при жената, на която можеше да сподели страховете си. При лейди Милисънт.

Намери Милисънт в балната зала, пълна с тичащи насам-натам прислужници. Господарката на Хепбърн носеше стара рокля и тъкмо даваше остри заповеди на Норвал:

— Постави ги пред всяко огледало и използвай само най-хубавите восъчни свещи.

— Веднага, милейди. — Претоварен с излъскани сребърни канделабри, лакеят се отдалечи, препъвайки се. Не можеше да се поклони с този товар, но Кларис, която го наблюдаваше, беше убедена, че е трябвало поне да се опита.

— Ще наредите цветята в тежките вази, за да не може никой да ги преобърне — обърна се Милисънт към главния градинар. — И внимавайте да не пръскате вода по излъскания под!

Мъжът приглади косата си назад.

— Разбира се, милейди, точно това възнамерявах да направя.

Кларис не хареса и неговото поведение. Градинарят беше стар човек и сигурно работеше отдавна в служба на семейството. Отнасяше се с Милисънт като с дете.

Милисънт не реагира на дързостта му, а махна на иконома.

— Лорд Хепбърн нареди шампанското да се подава непрекъснато и преди всичко чашата на полковник Оугли да е винаги пълна. Надявам се, че вашите хора ще се справят с тази задача?

— Естествено, милейди. — Икономът изпухтя презрително. — Да не мислите, че ще позволя героят от Иберийския полуостров да стои с празна чаша?

— Ако го допуснете, ще бъда крайно недоволна, а вие ще си заминете с първата карета за Лондон.

Икономът цъкна възмутено с език, сякаш някакво малко домашно кученце беше захапало панталона му. Приказките в балната зала заглъхнаха и слугите се спогледаха страхливо.

Кларис също беше слисана. Никога не беше виждала Милисънт да налага авторитета си. Вероятно се случваше за първи път. Но сега ставаше въпрос за нещо важно и Милисънт държеше да каже желанията си съвсем ясно и слугите да ги изпълнят.

Тя се изправи като свещ и изгледа ледено иконома. После плъзна поглед по наобиколилите ги слуги.

— Искам всички да работите както трябва и ще бъда крайно недоволна, ако се случи нещо, което да помрачи доброто настроение на бала. Все едно какво. Разбрахме ли се?

— Да, милейди! — отговориха в хор слугите. Повечето гласове звучаха тихо и несигурно. Мъжете се поклониха, жените направиха реверанс.

Милисънт отново устреми пронизващ поглед към иконома, който стоеше обиден пред нея, скован като статуя.

— Да не би да желаете още сега да се качите в пощенската карета за Лондон? — попита ясно и високо тя.

Мъжът сведе почтително глава и направи кратък поклон.

— Лично ще следя за всичко, милейди, и ви уверявам, че балът ще мине много добре.

— Надявам се. — Милисънт се усмихна с ледено задоволство.

Кларис се почувства излишна. Сега не беше време да търси съвета на Милисънт.

Ала приятелката й вече я беше видяла и се усмихна зарадвано.

— Принцесо Кларис, колко се радвам да ви видя! — Посочи балната зала и попита почти страхливо: — Какво ще кажете?

Стените сияеха в злато, колоните бяха боядисани, за да изглеждат като черен мрамор. Големите вази наистина бяха от черен мрамор и помощниците на градинаря тъкмо ги пълнеха с червени и бели цветя. Между колоните висяха позлатени огледала, пред които Норвал тъкмо поставяше свещници. Когато запалеха свещите, балната зала щеше да заблести в светлината на хиляди трепкащи пламъчета.

— Прекрасно е — отговори искрено Кларис. — А довечера ще изглежда невероятно.

Милисънт кимна.

— Много съм доволна от въздействието. Много. — Тя погледна Кларис и посочи малката маса, отрупана с документи.

— Вие се появихте точно навреме. С удоволствие бих поседнала, но трябва да остана тук и да внеса малко ред в хаоса. Искате ли да поръчам чай?

Кларис разбра, че може да й помогне, и се отпусна.

— Седнете и си починете, аз ще уредя всичко. — Щракна с пръсти и икономът се обърна към нея. — Вашата господарка има нужда от чай и нещо за хапване. Донесете две чаши! — Проследи със задоволство как икономът повика също с щракване на пръсти един лакей и двамата веднага се втурнаха към изхода. Отпусна с в едно кресло и попита: — Имате ли минутка време за мен и моето глупаво любопитство?

— За вас? Но разбира се! Какво искате да знаете?

Кларис погледна сестрата на Робърт и неволно се смути. Не знаеше как да започне. „Как мислите, дали брат ви Робърт ме обича?“ Ама че глупост! По-добре да започне отдалеч.

— Никога не съм била домакиня на бал. Радвате ли се на тази роля?

Милисънт я погледна стъписаш.

— Да се радвам? Със сигурност не. Това е истинско мъчение. От първия гост до последния танц.

— Но сигурно сте се забавлявали добре на баловете досега?

Милисънт събра документите от масичката.

— Не, не съм. Боя се, че светските забавления са само товар за мен. — Тя вдигна ръка. — Знам, вие мислите, че би трябвало да се забавлявам, както правите вие. Но вие сте красива…

Кларис се засмя невярващо.

— Изобщо не съм красива. Твърде дребна съм, краката и ръцете ми са къси и слаби. — Тя протегна крак, за да докаже думите си. — Кожата ми е изгоряла от слънцето и не мога да направя нищо срещу това, защото непрекъснато пътувам. Ушите ми стърчат като отворени вратички на карета, затова спускам косата си върху тях и я забождам на тила. Обаче никой не забелязва недостатъците ми, защото не му давам шанс.

Слугите донесоха чая. Милисънт наля две чаши, добави захар и сметана и подаде едната на Кларис. Отпи жадно голяма глътка и нервно остави чашата си на масичката.

— Какво имате предвид, Ваше височество?

— Когато отивам на бал, си напомням, че съм принцеса, и се държа така, сякаш съм домакинята. Влизам в залата със съзнанието, че съм длъжна да направя всичко по силите си, за да се чувстват гостите ми добре. Представям ги един на друг и търся у всеки нещо, за което мога да му направя комплимент. — Кларис й намигна съзаклятнически. — Говоря с всяка вдовица, която влезе в залата. Вдовиците са най-веселите гости на бала и аз се забавлявам с тях от сърце. Когато направя това, всички са щастливи и ме смятат за най-красивата жена на света.

— Но аз не съм принцеса — възрази жално Милисънт.

— Вие сте домакинята — отговори твърдо Кларис.

— Да, вярно е.

Милисънт замислено плъзна длан по избелялата си рокля.

Кларис пое дълбоко въздух.

— Не съм дошла при вас, за да ви досаждам с подробности около красотата си. — Тя се засмя, за да покаже, че това е само шега.

— О! — Милисънт съсредоточи цялото си внимание върху нея. — Какво мога да направя за вас?

— Питам се дали брат ви някога… — Тя отпи голяма глътка чай и си опари езика. — Искам да кажа, питам се дали негово благородие… дали е имал… дали някога…

— Дали има годеница? — отгатна Милисънт.

— Да, точно така! Годеница! — Този път Кларис отпи предпазливо от чая си и продължи като навита пружина: — Искам да кажа, че ако няма, може би не е зле да огледаме дебютантките за подходяща партия. — Изрече тези думи и изведнъж млъкна. Милисънт със сигурност нямаше да повярва в този абсурд.

Тя беше влюбена в Робърт и очевидно любовта и глупостта вървяха ръка за ръка!

Ала Милисънт дори не трепна.

— Не ми се вярва, но благодаря, че попитахте. Робърт никога не се е интересувал от местните млади дами. Той е много… своенравен. Сам ще избере бъдещата си съпруга и доколкото го познавам, ще търси жена с дух и интелигентност и няма да се интересува дали познаваме семейството и каква е зестрата.

— Много добре. Даже отлично. Искам да кажа… — Кларис млъкна засрамено. — Понякога ми изглежда много… самотен.

— Права сте. И аз съм загрижена за него, особено откакто се върна след войната. През последните дни обаче изглежда много по-жизнен. Вече не е мрачен. Отдавна не го бях виждала да се смее… — Милисънт и поднесе чинийката. — Искате ли сладко?

— Не, благодаря. — Изведнъж Кларис се почувства безкрайно изтощена и клепачите й натежаха. — Мисля, че ще се оттегля. Трябва непременно да поспя преди бала.

— Разбира се, направете го. — Милисънт я проследи с усмивка. Принцесата изглеждаше напълно изтощена и някак… замаяна. Дали Робърт ще избере скоро бъдещата си съпруга. Да, вероятно ще го стори. Милисънт беше сигурна, че току-що е направила важна стъпка в тази посока.

Балната зала беше готова за довечера. Слугите трябваше да облекат ливреи. Прислужничките щяха да помагат на гостенките да се облекат. Готвачката беше на крак от ранни зори, за да приготви тържествената вечеря. Но първо… Милисънт се изправи и плесна с ръце.

— Идете да пиете чай. И не забравяйте: тази вечер семейство Макензи разчита на вас, на всички ви. Хайде, побързайте!

Слугите оставиха всичко и се подчиниха.

Милисънт се усмихна. С помощта на армията от прислужници и с подкрепата на Кларис вечерта щеше да мине гладко. Този бал не й причиняваше толкова главоболия като предишните. Но, естествено, нямаше да се преструва на принцеса. Не би посмяла да направи подобно нещо.

— Милисънт — прозвуча гласът на Робърт зад нея, — можеш ли да ми помогнеш?

Младата жена, трепна, притисна ръка към гърдите си и се обърна.

Робърт беше облечен като провинциален английски аристократ. Кафяв туид и черни ботуши. Лицето му беше сериозно.

— Естествено. Всичко, което пожелаеш. — Учудваше се, че той бе попитал. Огледа празната бална зала и предложа: — Да отидем в моя салон. — И го поведе към източното крило.

Робърт посочи дивана и след като Милисънт седна, се отпусна до нея. Настана неловко мълчание. Макар да бяха брат и сестра, май нямаше какво да си кажат.

Какво би направила принцесата в тази ситуация? Сигурно щеше да предложи помощта си. Милисънт рядко проявяваше смелост в отношенията си с чужди хора, но сега намери сили и заговори:

— Кажи за какво става дума, Робърт. С радост ще ти помогна.

Той я огледа внимателно, сякаш никога не я беше виждал.

„Бях твърде смела.“

— Разбира се, ако това е, което искаш.

— Да. Вярвам, че и ти го искаш. — Той посегна към ръката й, но не посмя да я стисне. Милисънт отговори на жеста му.

— Винаги съм искала да ти помагам.

Робърт погледна безпомощно сплетените им ръце, сякаш не знаеше какво трябва да направи. Покашля се и отговори:

— Ти ми помагаш. Винаги си го правила. Грижеше се за къщата, а след смъртта на татко пое управлението на цялото имение. — Той се изсмя горчиво. — Възпита Прюдънс, съвсем сама. Не съм глупак и знам, че татко изобщо не ти е помогнал в грижите за момичето.

Милисънт не беше научена да се оплаква. Никой не го беше грижа за страданията на старите моми.

— Не беше чак толкова… трудно.

Робърт не се хвана на лъжата й.

— Татко беше ужасен човек.

Двамата се наведоха и се загледаха право пред себе си, замислени за човека, който беше превърнал живота им в ад. Баща им беше тиран. Бивш офицер, наследил титлата само защото братята му бяха станали жертва на нещастия. Не беше подготвен за отговорността, богатството и привилегиите, които му донесе новото положение, но познаваше дълга си към семейство Макензи. Ожени се за майка им, момиче от обедняло аристократично семейство, и изпълняваше редовно брачните си задължения. Жена му изкара шест бременности и умря при раждането на Прюдънс. Тогава Милисънт проля горчиви сълзи, защото майката беше единственият човек, които пазеше децата от жестокостта на баща им. Разбира се, той изтълкува сълзите й като слабост и й наложи строго наказание.

— Как преживя всичките тези години сама с него? — попита глухо Робърт.

Откровеността му я смути.

— Не искам да се оплаквам. Той ни е баща и трябва да го почитаме.

— Ти си му дъщеря и той е бил длъжен да се погрижи за теб. За всички нас. Вместо това ни налагаше с камшика.

Милисънт изохка шокирано. Робърт беше произнесъл на глас онова, което тя само се осмеляваше да мисли. И в същото време й позволяваше да покаже съчувствието, което досега беше потискала, за да щади гордостта му.

— Татко никога не е удрял нито мен, нито Прю. Бастунът му се стоварваше само върху теб. Ужасно съжалявам, че не можах да го спра.

— О, не си права. Той удряше и теб. Безмилостно и непрекъснато. Правеше го с думи и аз ужасно съжалявам, че не намерих начин да го спра.

— Знам, знам…

Когато Робърт замина, продаден на армията като обикновен войник, а не като син на аристократ, само споменът за майка й даде сили на Милисънт да застане между баща си и Прюдънс. Обикновено имаше успех. Баща й не изливаше злобата си върху малкото момиче, а само върху нея.

Прюдънс, бедното дете, не знаеше нищо за това. Но Милисънт не съжаляваше за жертвата си, защото Прюдънс беше невинна и жизнена, пълната противоположност на сестра си. Прюдънс щеше да бъде блестяща дебютантка. Да танцува, да флиртува, да се омъжи и да роди деца. Тя щеше да има всичко онова, за което Милисънт не смееше дори да мечтае. Заради това си струваше да се жертва.

— Съжалявам, че те оставих сама с баща ни — каза Робърт. — Много се тревожех за теб.

— И аз се тревожех за теб, през цялото време, докато те нямаше. И в същото време се надявах и се молех там да е по-добре, отколкото вкъщи. — Думите й прозвучаха глупаво и тя се опита да обясни: — Знам, че войната не е проста работа. Но се надявах, че след като си далече от баща ни и живееш сред други млади мъже, ще се забавляваш и ще забравиш. Искам да кажа, вашите мъжки забавления…

Робърт видимо се отпусна. Облегна се назад и се обърна развеселено към нея:

— Мъжки забавления, значи? Какво ли трябва да означава това?

Той се шегуваше. Наистина се шегуваше! Беше почти както някога, когато баща им отиваше на гости и децата оставаха сами и се забавляваха.

— Много добре знаеш. — Тя направи колеблив жест. — Пиене, карти и… жени.

Робърт избухна в смях.

— Имаше и такива неща, Милисънт. Наистина имаше.

Тя го погледна загрижено.

— Но е имало и много ужасни неща, нали?

Той вдигна рамене.

— Исках да ти кажа, скъпа сестричке, че съм ти безкрайно благодарен за всичко, което правиш за мен. Ти направи за мен, за Прюдънс и за имота ни повече, отколкото биха могли да направят сто жени заедно, и продължаваш да го правиш, без да се оплакваш. Макар че имаш всички основания. — Погледна я в очите и кимна. — Благодаря ти и искам да знаеш, че ти се възхищавам. Ти си най-прекрасната сестра на света и аз съм благодарен на небето, че си дадена именно на мен. Особено сега, когато имаме толкова много работа. Балът ти обещава да бъде пълен успех.

Милисънт загуби ума и дума. Никой досега не беше изразявал възхищение към нея. Не беше очаквала такива думи от брат си и се почувства поласкана.

— Сега съм отново тук и ще се заема със задълженията си. Знам, че досега не се справях особено добре, но обещавам да се поправя. А що се отнася до тази вечер… Моля те, направи така, че да се наслаждаваш на плодовете от работата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Танцувай, пий, яж и разговаряй — отговори ведро той. — Нали това правят дамите на бал?

— Не знам — отвърна Милисънт с известна хладина.

— Изразих се зле. Моля за извинение. — Той стана и се поклони. — Не исках да ти досаждам.

Милисънт не искаше да го прогони. Не и докато правеше впечатление, че е в стресово състояние.

— Моля те, Робърт, седни. Знаеш, че можеш да ме помолиш за всичко. Ще направя всичко за теб.

Той приседна на облегалката на дивана с добре изиграно колебание.

— Би могла да ми направиш една услуга.

— Каквото поискаш.

— Лорд Тардю е мой стар приятел. Нали помниш Кори? Често ни е гостувал.

— Разбира се, че го помня. — Как би могла да го забрави?

— И той е поканен на бала.

— Да, знам. — Принцесата! Сигурно тя беше говорила с Робърт за сестра му! О, не, не би могла да бъде толкова жестока. Тя не беше такъв човек. А и Робърт не беше от хората, които постъпват по такъв начин. Той знаеше, че мъж като Тардю никога няма да хареса жена като нея.

Не, Робърт явно имаше нещо друго наум. Той понижи глас.

— Не съм ти разкрил всички причини, поради които поисках да организираш този бал.

Милисънт го погледна объркано.

— Така ли?

— Нямам и намерение да го направя. Повярвай ми, по-добре е да не знаеш подробностите. Но тази вечер няма да имам време да се занимавам с Кори и той сигурно ще се запита защо. — Робърт я погледна умолително. — Знам, че имаш предостатъчно други задължения, но те моля един-два пъти да танцуваш с него и да се опиташ да отклониш вниманието му от мен. Даже пофлиртувай, ако ти е приятно. Убеден съм, че знаеш как.

Сърцето се блъскаше лудо в гърдите й. Ами ако Робърт знаеше, че тя е влюбена в Кори? Ами ако й се подиграваше?

Не бива да мисли така за него. Той имаше нещо друго наум.

— Аз не умея да флиртувам. — Не й беше приятно да го признае, но нямаше как. По-добре Робърт да я ласкае с неща, които не бяха верни. — Не знам как се прави.

Робърт избухна в тих смях.

— Добре, не флиртувай с него. Усмихвай се и се прави, че всяка дума, излязла от устата му, те поразява. Той е повърхностен човек. Ще повярва, че си възхитена от него, и ще падне в краката ти.

— В залата сигурно ще има много момичета, които ще са по вкуса му…

— Няма друга като теб, Милисънт, Чувал съм го да казва, че имаш прекрасна фигура. Облечи се така, че да я подчертаеш. Ти имаш най-прекрасната усмивка на света. Подари му няколко усмивки. Освен това ти се носи славата, че не се поддаваш на флиртове. Гарантирам ти, че като разбере как да завладее крепостта, недостигната от никого, веднага ще се втурне да те преследва. — Робърт стисна окуражително ръката й. — Ще направиш ли това за мен, скъпа сестро? Ако не можеш, ще се наложи да търся друг начин да ангажирам вниманието му, но надали ще е толкова ефективен.

— О, разбира се, че ще го направя. Аз… радвам се, че мога да ти помогна. — Милисънт пое дълбоко въздух и изпита чувството, че е изкачила висока планина и въздухът на върха е разреден.

— Много добре. — Робърт се изправи гъвкаво. — Искам още веднъж да кажа колко се възхищавам на твоята смелост и инициативност. Вярвам в теб. Сега си отивам и те моля да не забравиш какво си ми обещала. Не се отделяй от него!

— Ще го направя. — Милисънт го проследи със замаян поглед. На вратата Робърт се обърна още веднъж.

— Моля те, не ми се сърди, но си позволих да поръчам на мистрес Дуб рокля за теб. Тя е много добра шивачка и ме увери, че ще се погрижи за всичко. Ако роклята не ти хареса, не се притеснявай. Каквото и да облечеш, ще си най-красивата.

Той излезе и Милисънт остана сама, притиснала ръце към сърцето си. Той й се възхищаваше? Наричаше я смела и инициативна? Беше забелязал, че в отсъствието му е управлявала сама имението? Че е ръководила домакинството? И я ценеше? Това беше невероятно.

Допреди минути беше убедена, че е невидима за него. Че колкото повече време минава, толкова по-невидима ще става. Че накрая всички ще започнат да гледат през нея.

Но сега Робърт й беше казал нещо друго и по някаква незнайна причина бе изразил възхищението си от нея.

Тя стана и се запъти към спалнята си.

Робърт й беше дал задача. Да флиртува и то… с лорд Тардю. Точно с красивия, представителния, изискания Кори Макгаун. В гласа на брат й имаше настойчивост, която я изненада. Явно беше много важно за него.

Милисънт отвори вратата към спалнята си и се запъти към скрина за дрехи. Там, между сребърните четки и фибите, бяха наредени няколко от кутийките и бурканчетата на принцеса Кларис. А на леглото беше оставена прекрасна рокля от предизвикателна вишневочервена коприна.

Милисънт веднага я определи като крайно неприлична, но не беше в състояние да откъсне очи от нея.

— Милейди? — В стаята влезе забързано камериерката й. — Негово благородие ми заповяда да ви помогна при обличането и фризирането. Каза още, ако желаете и някаква друга помощ, да се обърнете към принцеса Кларис.

Милисънт се обърна и я погледна намръщено.

— Не. Знам какво трябва да направя. И ще го направя.