П. Г. Удхаус
Бъди българин, Джийвс (19)

Черна работа в един кабинет

Натиках се още по-надолу зад доброто старо укрепление. „Не върви на добре, братко“ — шепнеше ми един глас. От най-неприятните случайности, които можеха да се случат, тази държеше първенството по гадост. Каквото и да можеше да се каже срещу Чъфнъл Хол — а в моите очи последните събития определено бяха потъмнили очарованието му — предполагах, че има поне едно нещо в негова полза, а именно, че няма никакъв шанс да срещнеш на територията му Дж. Уошбърн Стоукър. И въпреки че бях зает почти изцяло да се треса като малеби, все пак бях в състояние да изпитам и силно възмущение спрямо това, което ми се виждаше непростимо натрапничество от негова страна.

Искам да кажа, когато един човек си е вирил носа в някой достопочтен английски дом, ругал е обитателите му и е обявявал тържествено, че никога вече няма да прекрачи прага му, да вземе точно след два дни да цъфне отново, като че ли това му е някакъв хотел, дето пише „Добре дошли“ на изтривалката. Цялата тая работа извикваше силното ми негодувание.

Чудех се още как Джийвс ще се справи със ситуацията. Проницателен тип като тоя Стоукър сигурно вече се е досетил, че зад бягството ми стои някой голям мозък, и не ми се виждаше невероятно ако направи опит да размаже тоя мозък по килима. Когато проговори, гласът му несъмнено показваше, че крои някаква подобна идея. Беше дрезгав и суров и макар че всичко, което всъщност изрече, бе едно „А!“, в него можеше да се прочете много.

— Добро утро, сър — поздрави Джийвс.

Тая работа с лежането зад бюра си има двете страни на медала. Има си своите плюсове и минуси. От гледна точка на беглеца, разбира се, прекрасно. Но срещу това може да се изтъкне факта, че несъмнено е затормозена възможността на човек да наблюдава. Ефектът беше като че ли слушам драматичен скеч по радиото. Чувах гласовете, но ми липсваха мимиките. А бих дал много, за да мога да ги зърна. Не на Джийвс, разбира се, защото Джийвс никога няма мимики. Но тия на Стоукър, струва ми се, не бяха за изпускане.

— Значи си тука, а?

— Да, сър.

Последва изключително злобно изсмиване от страна на посетителя. Едно от ония резки, къси, заядливи изсмивания.

— Дойдох тука, защото исках да получа информация къде е мистър Устър. Помислих си, че лорд Чъфнъл може да го е виждал. Не мислех, че ще попадна на теб. Я слушай — тая напаст Стоукър започна да се разгорещява, — знаеш ли какво съм си наумил да направя с теб?

— Не, сър.

— Да ти строша проклетия врат.

— Наистина ли, сър?

— Да.

Чух Джийвс да се покашля.

— Не е ли малко крайно, сър? Оценявам факта, че когато реших — доста внезапно, наистина — да ви напусна и да се върна на служба при Негова Светлост, може да съм предизвикал неодобрението ви, но…

— Знаеш много добре за какво говоря. Или ще отречеш, че точно ти измъкна Устър от яхтата ми?

— Не, сър. Признавам, че подпомогнах мистър Устър да възвърне свободата си. В разговора си с него, мистър Устър ме информира, че е бил задържан на плавателния съд пряко волята си и действайки във ваш интерес, аз го освободих. По това време, както си спомняте, сър, бях на служба при вас и се чувствах длъжен да ви спася от голяма неприятност.

Разбира се, нищо не виждах, но от значителното количество пръхтене и гъргорене, с които Стоукър съпътстваше тези обяснения, останах с впечатлението, че иска думата. Бих му казал, че няма защо да се хаби. Не можеш да запушиш устата на Джийвс, когато има да казва нещо, което мисли за важно. Можеш само да стоиш кротко и да чакаш, докато свърши.

И макар че вече го бе сторил, от другата страна не се чуваше нищо от рода на ответна реплика. Предполагам, че малката реч на Джийвс го беше навела на размисъл.

Тук изглежда съм бил прав. Старият Стоукър задиша доста учестено, после заговори едва ли не със страхопочитание. Често става така, когато се изправиш срещу Джийвс. Той умее да предлага нов ъгъл на виждане.

— Ти ли си смахнат или аз?

— Сър?

— Да ме спасиш, така ли каза, от…

— Голяма неприятност? Да, сър. Не мога да твърдя стопроцентово, защото не съм сигурен колко ще тежи пред съдебните заседатели фактът, че мистър Устър е дошъл на борда на яхтата по своя воля…

— Съдебните заседатели?

— … но неговото задържане на плавателния съд пряко желанието му да напусне, би представлявало, струва ми се, акт на отвличане, наказанието, за което, както несъмнено разбирате, е доста тежко.

— Но, я слушай, виж тука…!

— Англия е страна, придържаща се строго към закона, сър, и нарушения, които биха минали незабелязани във вашата страна, тук се преследват най-ревностно. За съжаление познанията ми в областта на наказателното право не са големи, затова не мога да твърдя с пълна сигурност, че това задържане на мистър Устър би било класифицирано като акт на криминално нарушение и като такова, подлежащо на каторга, но ако не се бях намесил, младият господин би могъл да заведе дело и да поиска значителна глоба. Така че, действайки, както вече казах, във ваш интерес, сър, аз освободих мистър Устър.

Последва мълчание.

— Благодаря — обади се старият Стоукър кротко.

— Няма защо, сър.

— Много ти благодаря.

— Направих това, което прецених, че ще ви спести неприятни последствия, сър.

— Дяволски мило от твоя страна.

Не виждам защо Джийвс да не стане герой на някоя песен или легенда. Даниил^[1] станал, защото прекарал нощта в клетката на лъвовете и оставил безсловесните си съкилийници дружески настроени и по-благи от мед. И ако Джийвс току-що не извърши подвиг, равен на този, то аз нищо не разбирам от подвизи. За по-малко от пет минути укроти свирепия Стоукър от нещо като дива котка в най-кротък домашен любимец. Ако не бях там да го чуя, никога нямаше да го повярвам.

— Ще трябва да обмисля това — каза старият Стоукър. Бе мек като памук.

— Да, сър.

— Не го бях погледнал от този ъгъл. Да, ще трябва да обмисля това. Ще ида да се поразходя и да прехвърля всичко в главата си. Лорд Чъфнъл не е виждал мистър Устър, нали?

— Не и след миналата вечер, сър.

— А, значи го е видял снощи, така ли? И накъде тръгна?

— Струва ми се, че мистър Устър имаше намерение да прекара нощта във Вдовишката къща и да се върне в Лондон днес.

— Вдовишката къща? Онази в парка?

— Да, сър.

Чух го да излиза през френския прозорец, но трябваше да минат една-две секунди, докато реша, че е безопасно да изляза на повърхността. След като ми се стори, че хоризонтът е чист, подадох нос над бюрото.

— Джийвс — рекох и ако в очите ми имаше сълзи, какво от това? Ние Устърови не се свеним да изразим откровено чувствата си. — Няма втори като тебе, няма втори.

— Ужасно мило от ваша страна да кажете това, сър.

— Едва се сдържах да не скоча и да не разтърся ръката ти.

— При дадените обстоятелства, нямаше да бъде особено правилно, сър.

— Така си и помислих. Баща ти да не е бил укротител на змии, а, Джийвс?

— Не, сър.

— Просто ми мина през ум. Какво мислиш ще се случи, когато старият Стоукър стигне Вдовишката къща?

— Можем само да предполагаме, сър.

— Страхувам се да не би Бринкли да е изтрезнял вече.

— Има такава възможност, сър.

— Както и да е, беше страхотна идея да го изпратиш там. Да се надяваме на най-доброто. Все пак сатъра все още е у Бринкли. Я слушай, наистина ли мислиш, че Чъфи ще дойде тук?

— Струва ми се всеки момент, сър.

— И смяташ, че не е разумно да употребя закуската му?

— Да, сър.

— Но аз умирам от глад, Джийвс.

— Много съжалявам, сър. Положението в момента е малко сложно. По-късно несъмнено ще съм в състояние да утоля глада ви.

— Ти закуси ли, Джийвс? — попитах аз и усетих злостна нотка в гласа си.

— Да, сър.

— Какво закуси?

— Портокалов сок, сър, последван от „Хрус-хрус“ — американска овесена каша, бъркани яйца с парче бекон и препечена филийка с мармалад.

Как да не го намрази човек!

— О, боже! Всичко това, не се и съмнявам, полято с чаша ободрително кафе?

— Да, сър.

— Господи, имай милост! Наистина ли мислиш, че не мога да си боцна само една наденичка?

— Не бих ви посъветвал, сър. В интерес на истината, Негова Светлост ще закусва пушена херинга.

— Пушена херинга! — извиках аз и веднага се задавих от обилното си слюноотделяне.

— А това, струва ми се, са стъпките на Негова Светлост, сър.

И отново дълбините позоваха Бъртрам. Едва се наместих в дупката, когато вратата се отвори.

Чу се глас.

— О, здравей, Джийвс.

— Добро утро, мис.

Беше Полин Стоукър.

Веднага ще ви призная, че се нервирах. Каквито и други дефекти да си имаше, както вече изтъкнах, Чъфнъл Хол поне беше освободен от присъствието на Стоукърови. А ето ти ги тях — плъзнали из цялата къща като мишки. Нямаше да се учудя, ако някой ми зашепне в ухото и когато се обърна, видя малкия Дуайт. Искам да кажа, имах горчивото усещане, че ако това трябва се превърне в завръщането на Стоукърови в добрия стар дом, то картината поне можеше да е пълна.

Полин беше започнала да души енергично.

— На какво ми мирише, Джийвс?

— На пушена херинга, мис.

— Чия?

— На Негова Светлост, мис.

— О, още не съм закусила, Джийвс.

— Така ли, мис?

— Да. Татко ме измъкна от леглото и ме повлече насам, преди още да съм се събудила. Той направо не е на себе си, Джийвс.

— Да, мис. Току-що разговарях с мистър Стоукър. Видя ми се доста напрегнат.

— През цялото време, докато идвахме насам, говореше какво щял да направи, ако те намери. А ти сега ми казваш, че вече сте се срещнали. Какво се случи? Не те ли изяде заедно с парцалките?

— Не, мис.

— Сигурно е на диета — долетя до мен гласът на Полин. — Е, къде е отишъл сега? Казаха ми, че е тук.

— Мистър Стоукър излезе преди минута с намерението да посети Вдовишката къща, мис. Струва ми се, той се надява да намери там мистър Устър.

— Някой трябва да го предупреди горкичкия.

— Не трябва да имате тревоги относно мистър Устър, мис. Той не е във Вдовишката къща.

— Ами къде е?

— На друго място, мис.

— Не че ме интересува къде е. Спомняш ли си, Джийвс, казвах ти, че мисля да ставам мисис Бъртрам У.?

— Да, мис.

— Е, вече не мисля. Така че не трябва да се кахъриш за пиленцето в края на краищата. Промених намеренията си.

— Радвам се да го чуя, мис.

Аз също. Думите й прозвучаха в ушите ми като „Ода на радостта“.

— А, радваш се, значи?

— Да, мис. Съмнявам се, че бракът ви щеше да бъде успешен. Мистър Устър е симпатичен младеж, но бих го охарактеризирал като заклет ерген.

— Освен че е умствено недоразвит?

— Мистър Устър е способен на голяма находчивост в някои ситуации, мис.

— Аз също. И затова заявявам, че баща ми може да събори и покрива, но няма да се омъжа за това бедно преследвано създание. Защо да го правя? Той не ми е сторил нищо лошо.

Последва пауза.

— Тъкмо говорих с лейди Чъфнъл, Джийвс.

— Да, мис.

— Изглежда и тук е имало малко семейно произшествие.

— Да, мис. Снощи, за беда, избухна скандал между Нейна Светлост и сър Родерик Глосъп. Слава богу, Нейна Светлост е премислила всичко и е решила, че е сторила грешка, като е разтрогнала връзката си с господина.

— Човек винаги премисля нещата, нали?

— Почти неизменно, мис.

— И толкова по-добре за разтрогнатите връзки. Виждал ли си лорд Чъфнъл тази сутрин, Джийвс?

— Да, мис.

— Как изглеждаше? — полюбопитства младата дама.

— Стори ми се малко угрижен, мис.

— Наистина ли?

— Да, мис.

— Хм. Е, няма да те откъсвам от професионалните ти задължения, Джийвс. Що се отнася до мен, можеш да ги подхващаш веднага.

— Благодаря, мис. Довиждане.

Няколко секунди след като вратата се затвори, останах неподвижен. Трябваше да направя обстоен анализ на състоянието на нещата. До известна степен можеше да се каже, че облекчението пълзеше по вените ми като някое отлежало вино, което носи удоволствие и въодушевление. Претеглих думите на Полин — това момиче заяви без всякакво колебание или съмнение, че и най-крутите мерки на баща й няма да я накарат да надене булчинския воал и да застане редом с мен пред олтара. Дотук добре.

Но дали тя е преценила правилно възможностите на баща си да убеждава? Ето това се питах. Виждала ли го е изобщо някога в момент, когато наистина се е развихрил? Наясно ли е каква сила представлява той във върховата си форма? С две думи — осъзнава ли срещу какво се изправя и знае ли, че един опит да спреш вихъра Дж. Уошбърн Стоукър, е равносилен на това да влезеш сам в джунглата и да се изпречиш на пътя на кръвожадните тигри?

Тези мисли ми пречеха да бъда истински въодушевен. Струваше ми се, че като се изправи срещу волята на тоя пират в оставка, крехката девойка не би издържала и съпротивата й срещу брачните му планове ще бъде безполезна.

Ето така размишлявах, когато внезапно дочух как в чашата се сипва кафе и след секунда последва това, което Дрексдейл Йитс би нарекъл металически звук. Дълбоко разчувстван, разбрах, че Полин, след като не е могла да издържи на гледката, е напълнила чашата си с димящо кафе и сега се захваща с херингата. Нямаше никакво съмнение — информацията на Джийвс е била точна. Уханието на пушена херинга се носеше към мен като божия благодат. Стиснах с все сила юмруци, докато кокалчетата ми побеляха. Можех да различа всяка хапка и тя минаваше през мен като остър нож.

Странно е какъв ефект има гладът върху хората — не можеш да си сигурен какво ще направиш под негово влияние. Остави и най-разумното същество на пост и молитви и то ще захвърли всяко благоразумие на вятъра. Точно това сторих и аз в този момент. Явно най-изгодната за мен стратегия би била да остана под прикритие докато всички Стоукърови и каквито и да е други се изпарят. В по-спокойно състояние на духа бих избрал точно този метод на действие. Но уханието на херингата и мисълта, че с всяка секунда тя се топи като снега по планинските върхари и много скоро ще изчезне заедно с препечените филийки — всичко това беше прекалено непосилно за мен. Подадох се иззад бюрото като рибка, закачена на въдица.

— Здрасти! — рекох и гласът ми прозвуча умолително.

Странно как опитът никога не ни учи. Бях видял как реагира кухненската прислужница на външния ми вид. Забелязах ефекта му върху Чъфи. Наблюдавах и сър Родерик Глосъп. И ето ме сега отново — изскачам по същия неочакван начин както преди.

Случи се абсолютно същото. Ако не и по-лошо. В този момент Полин беше с пълна уста с херинга и това ограничи възможностите й откъм външен израз, така че единственото, което произтече в първата секунда, бяха чифт ошашавени очи, вперени в мен. После бариерата от херинга бе преодоляна и най-потресаващият рев на ужас, който съм чувал някога, разсече въздуха.

Той съвпадна с отварянето на вратата и появата на прага на петия барон Чъфнъл. В следващия момент той се бе втурнал към нея с протегнати ръце, тя към него и бе попаднала в обятията му.

Тези двамата дори и да бяха репетирали усърдно цяла седмица, едва ли биха могли да го направят по-достоверно.