П. Г. Удхаус
Бъди българин, Джийвс (10)

Срещата на влюбените

За Бъртрам Устър се знае, че е мъж, който по всяко време е щастлив да види приятели и за който е сигурно, че ще ги приветства с весела шега и с радостна усмивка на уста. И макар в основата си това да е вярно, правя една уговорка — а именно, ако обстоятелствата са подходящи. Когато годеницата на един приятел от школско време се е разположила в леглото ти, натъкмена с една от личните ти пижами, е много трудно да подрипваш от кеф около въпросния приятел, ако ти се появи внезапно в полезрението.

Затова и не успях да пусна нито една весела шега. Дори не се справих и с радостната усмивка. Седях ококорен срещу него и се чудех как се е озовал тук, колко смята да остане и какви са шансовете Полин Стоукър да си покаже ненадейно главата от прозореца и да започне да ме зове в стаята, за да се разправя с някоя мишка.

Чъфи се беше навел над мен, като че ли бях болен. В задни позиции съзрях сержант Ваулс, който пърхаше наоколо с увереността на тренирана медсестра. Какво беше станало с полицай Добсън не знаех. Твърде хубаво би било да си помисля, че е хвърлил топа, затова приех, че се е върнал към обхода на района си.

— Всичко е наред, Бърти — говореше Чъфи успокоително.

— Аз съм, друже.

— Намерих Негова Светлост при пристанището — обясни сержантът.

Трябва да си призная, че се ядосах. Беше ми ясно какво се е случило. Когато разделиш любовник от калибъра на Чъфи от неговата изгора, той не тръгва да си реже вените — не, той отива и застава под прозореца й. И ако тя е на яхта, закотвена по средата на едно пристанище, единственият начин, по който може да изпълни замисъла си, е, разбира се, да висне на морския бряг. Нищо лошо, естествено, но при сегашните обстоятелства — меко казано, дяволски неприятно. А това, което ме ядоса, беше мисълта, че само ако беше отишъл на мястото си за наблюдение по-рано, щеше да пресрещне момичето, когато излиза на брега, и така да се избегне сегашното заплетено положение.

— Сержантът се безпокоеше за теб, Бърти. Изглежда намира поведението ти за странно. Затова ме доведе. Много разумно от твоя страна, Ваулс.

— Благодаря, милорд.

— Умна постъпка.

— Благодаря, милорд.

— Не би могъл да направиш по-мъдро нещо.

— Благодаря, милорд.

Като ги слушах, направо ми се повдигаше.

— Значи си слънчасал, Бърти?

— Мътните да го вземат, изобщо не съм слънчасал — успях да взема най-накрая думата и аз.

— Така мисли Ваулс.

— Ваулс е магаре.

Последният се наежи.

— Моля да ме извините, сър, вие ме информирахте, че главата ви пулсира, и предположих, че разсъдъкът ви се е замъглил.

— Именно. Сигурно не си съвсем на себе си, драги — каза нежно Чъфи, — нали? Искам да кажа, да спиш тука, а?

— А защо да не спя тука?

Видях Чъфи и сержантът да се споглеждат.

— Но ти си имаш спалня, старче. Имаш си хубава спалня, не е ли така? Струва ми се, там би се чувствал много по-удобно и уютно?

На нас, Устърови, пипето ни винаги сече бързо. Трябваше да направя така, че действията ми да изглеждат правдоподобни.

— В спалнята ми има паяк.

— Паяк, а? Розов?

— Малко нещо розовееше.

— С дълги крака?

— Доста дълги.

— Не бих се изненадал, ако е бил и космат?

— Ужасно космат.

Лъчът на фенера падаше върху лицето на Чъфи и в този момент забелязах, че изражението му се променя. Преди минута беше загриженият доктор Чъфнъл, сериозно обезпокоен за тежко болния си пациент, при когото е бил призован. Сега се ухили най-нагло и като се изправи, издърпа сержант Ваулс настрана. Забележката, която отправи към него, доказа, че има напълно погрешно тълкуване на нещата.

— Всичко е наред, сержант. Няма никакво място за безпокойство. Той просто е къркан като кютук.

Сигурно си е мислил, че гласът му е тактично приглушен, но думите му стигнаха ясно до ушите ми, както и отговорът на сержанта.

— Така ли, милорд? — прошепна Ваулс и гласът му беше глас на сержант, на който всичко му е станало ясно.

— Такава била работата. Абсолютно фиркан. Забелязваш ли стъкления поглед в очите му?

— Да, милорд.

— Виждал съм го така и преди. Веднъж, след една разпивка в Оксфорд, той настояваше, че е морска сирена и искаше да цопне във фонтана, за да свири на арфа във водата.

— Младежите са си такива — каза сержант Ваулс снизходително и разбиращо.

— Трябва да го сложим в леглото.

Скочих като ужилен. Затреперих от ужас като лист.

— Не искам да отивам в леглото!

Чъфи погали ръката ми успокояващо.

— Всичко е наред, Бърти. Наред е. Няма съмнение, че си уплашен. Огромен чудовищен паяк. Всеки би се уплашил. Но сега всичко е наред. Ваулс и аз ще дойдем с теб до стаята ти и ще го убием. Нали не те е страх от паяци, Ваулс?

— Не, милорд.

— Чуваш ли, Бърти? Ваулс ще бъде с теб. Ваулс може да види сметката на всеки паяк. С колко паяка ми разправяше, че си се справил в Индия, Ваулс?

— С деветдесет и шест, милорд.

— Големи паяци, ако си спомням добре.

— Гигантски, милорд.

— Ето, Бърти. Виждаш ли, няма от какво да се плашиш. Хвани го от едната страна, сержант. Аз ще го хвана от другата. Само се успокой, Бърти. Ние ще те държим.

Като се връщам назад, не знам дали не направих погрешна стъпка в този момент. Може би няколко добре подбрани думи биха ми свършили работа по-добре. Но нали знаете как стоят нещата с добре подбраните думи. Когато най-много имате нужда от тях, не можете да намерите нито една. Сержантът се беше вкопчил в лявата ми ръка и аз не можах да измъдря никакво възражение. Затова, вместо да говоря, го цапардосах по тиквата и ръгнах към свободните пространства.

Е, не можеш да стигнеш далече, ако препускаш бясно в една тъмна барака, в която са разхвърляни вещите на някой приходящ градинар. Предполагам, имало е поне половин дузина предмета, в които можех да се препъна. Този, който всъщност ме принуди да плонжирам, беше една лейка. Строполих се с отвратителен тъп грохот и когато разумът ми взе да се връща на мястото си, усетих, че ме носят в лятната нощ по посока на къщата. Чъфи ме беше пипнал под мишниците, а сержант Ваулс ме стискаше за краката. И така, скачени един за друг, се извърволихме през входната врата и се качихме по стълбите. Предполагам, че ако зад всеки мой крайник имаше четирима носачи, щях да се чувствам още по-зле, но и това беше почти достатъчно, за да нанесе тежка рана на моето amour propre, т.е. на мъжкото ми достойнство.

Не че в този момент се бях размислил чак толкова за своето amour propre. Вече бяхме стигнали вратата на спалнята и това, което се питах, бе, какво ще произтече, когато Чъфи я отвори и види нейното съдържание.

— Чъфи — казах с най-сериозен глас. — Не влизай в тази стая по никакъв начин!

Но няма смисъл да говориш сериозно, когато главата ти виси надолу, а езикът ти се е заплел в задните зъби. И това, което всъщност излезе от устата ми, беше някакво гъргорене, което Чъфи явно разбра съвсем погрешно.

— Знам, знам — успокои ме той. — Няма нищо. Скоро ще си бъдеш в легълцето.

Приех тона му за обиден и щях да му го кажа, но в този момент езикът ми, така да се каже, като по чудо беше онемял. С бързо повдигане моите носачи ме тръшнаха на леглото и единствените неща, с които телесата ми се срещнаха, бяха одеялото и възглавницата. Нямаше и следа от каквото и да било подобие на момиче в бледовиолетова пижама.

Лежах и се чудех. Чъфи беше намерил свещта и я запали. Сега можех да се огледам наоколо.

Полин Стоукър се беше изпарила и не беше оставила след себе си погром и разруха, както веднъж се изрази Джийвс.

Дяволски странно.

— Благодаря, сержант. Сега мога да се справя и сам — обърна се Чъфи към Ваулс.

— Сигурен ли сте, милорд?

— Да, всичко е наред. Той винаги заспива в такива ситуации.

— Тогава май ще си тръгвам, милорд. Късничко стана.

— Да, бягай. Лека нощ.

— Лека нощ, милорд.

Сержантът затропа по стълбите, вдигайки шум за двама сержанти, а Чъфи, с вид на майка, наведена над спящото си чедо, ми свали ботите.

— Браво на момченцето — каза той. — Сега можеш да се отпуснеш, Бърти, и кротувай.

Доста съм се чудил по въпроса дали трябваше, или не трябваше да възразя срещу това, което ми се стори непоносимо покровителствен тон в гласа му, когато ме нарече момченце. Искаше ми се, но реших, че ще е безполезно, освен ако не мога да измисля нещо повече от една хаплива забележка. И докато търсех в главата си подобна силна фраза, вратата на долапа до вратата на стаята ми се отвори, Полин Стоукър се измъкна оттам и тръгна с лека крачка, като че ли нямаше никакви грижи на тоя свят.

— Каква нощ, ех, каква нощ! — каза весело. — За малко да ме спипат, а, Бърти? Кои бяха тези, които чух, че си отиват?

И тогава тя внезапно съзря Чъфи, изписка задавено и в очите й блесна любовен пламък, като че ли някой беше натиснал ключа за осветлението.

— Мармадюк! — извика тя и остана на едно място, опулена в него.

Но, за бога, бедният ми съшколник беше този, на когото се падна голямото пулене в най-истинския и най-точния смисъл на тази дума. През моя живот съм виждал опулени люде, при това доста, но никой не се доближаваше дори и на километър до изпълнението на Чъфи. Веждите му се бяха изстреляли нагоре, ченето му беше провиснало, а очите му бяха изскочили 4–5 сантиметра от орбитите. Опитваше се също и да каже нещо, но тук се провали тотално. Нищо не излезе, освен едно твърде неприятно просвирване — не чак толкова силно, колкото радиото, когато въртиш бързо копчето, но в други аспекти доста наподобяващо.

Междувременно Полин беше започнала да се приближава с вида на жена, която се среща със своя любовник демон, и Устъровите гърди се изпълниха със съчувствие. Искам да кажа, че всеки страничен наблюдател можеше ясно да види — тя разглеждаше ситуацията от различен ъгъл. Можех да прочета Чъфи като отворена книга и знаех, че тя е напълно заблудена по отношение на чувствата му в момента. Диагнозата ми за странния звук, който издаваше, не беше „любовен зов“, както тя май си въобразяваше, а свирепото и гневно ръмжене на мъж, който, намирайки любимата си на чужд терен в бледовиолетова пижама, е разтърсен из основи и раздразнен като възпален зъб.

Но тя, бедното глупаче, в голямата си радост, че го вижда, дори и не подозираше, че при стеклите се обстоятелства той май не е също толкова щастлив да я види. Резултатът беше, че когато в следващия момент Чъфи направи крачка назад и скръсти ръце с горчив смях, тя реагира така, като че ли я е ръгнал в окото с нажежен прът. Лицето й помръкна и на мястото на любовния пламък се появи нараненият, учуден поглед на боса танцьорка, която по средата на танца си е стъпила на кабарче.

— Мармадюк!

Чъфи отново се изсмя горчиво.

— Е! — изрече той, ако на това му се вика реч.

— Какво искаш да кажеш? Защо гледаш така?

Реших, че е време да кажа една-две думи. Бях се вдигнал от леглото при влизането на Полин и от няколко секунди се присламчвах към вратата с малко неясната идея да се спася навън сред широките свободни пространства. Но отчасти защото мислех, че не приляга на един Устър да подвива опашка в такъв момент и отчасти защото не бях обут, реших да остана. И точно сега се включих, изричайки думи на място.

— Чъфи, приятелю, това, от което се нуждаеш в такава ситуация — казах, — е просто вяра. Поетът Тенисън ни учи…

— Затваряй си плювалника — изръмжа Чъфи. — Не искам да чувам нищо от теб.

— Добре, добре — продължих, — но все пак вярата наистина е по-доброто от кипналата кръв.

Полин изглеждаше озадачена.

— Вяра? Какво… О! — каза тя, внезапно загрявайки.

Забелязах, че лицето й се покри с гъста червенина.

— О! — повтори тя.

Бузите й продължаваха да изгарят. Но сега това не беше огънят на скромността. Доколкото разбирам, първото „О!“ беше причинено от факта, че тя мерна облечените си в моята пижама крайници и изведнъж разбра двусмисления характер на своето положение. Второто беше различно. То беше бойният вик на жена, бясна като стършел.

Искам да кажа, знаете как е. Едно чувствително и храбро момиче преминава през пъкъла, за да си проправи път към любимия, скача от яхти, преплува ледени води, вмъква се в чужди къщи, взима на хората пижамите и тогава, когато е стигнала края на пътешествието си, така да се каже, и очаква нежна усмивка и любовен шепот, вместо това получава смръщени вежди, нацупени устни, подозрително око и с една дума — навирен нос. Естествено, че ще е малко ядосана.

— О! — каза тя за трети път и зъбите й издадоха едно леко „скръц“, крайно неприятно. — Значи това си мислиш?

Чъфи поклати глава нетърпеливо.

— Разбира се, че не.

— Мислиш си го.

— Не си го мисля.

— Мислиш си го.

— Не си мисля нищо подобно — каза Чъфи. — Знам, че Бърти е бил…

— … коректен до крайна степен в поведението си през цялото време — предложих аз.

— … оттегляйки се да спи в бараката на градинаря — продължи Чъфи и трябва да призная, че не ми прозвуча добре и наполовина на моята версия. — Това не е въпросът. Остава фактът, че макар и да си сгодена за мен и да се преструваше днес следобед, че умираш от кеф да си ми годеница, ти все още си толкова влюбена в Бърти, че не можеш да се откъснеш от него. Мислиш си, че не знам нищо за вашия годеж в Ню Йорк, но на мен ми е известно. О, не се оплаквам — каза Чъфи с вид на Свети Себастиан, когато получавал петнадесетата стрела. — Имаш пълното право да обичаш който си искаш…

— Когото, старче — не можах да се сдържа да не го поправя. Джийвс ме е научил да съм перфекционист по тия въпроси.

— Ще затвориш ли тая уста!

— Разбира се, разбира се.

— Продължаваш да наливаш масло в огъня…

— Пардон, пардон. Няма да се повтори.

Чъфи, който ме гледаше така, сякаш искаше да ме набучи на тъп кол, премести изпепеляващия си поглед към Полин, като че ли искаше да стори същото и с нея.

— Но… — Той направи пауза. — Видяхте ли, забравих какво исках да кажа — рече той доста раздразнено.

Полин взе думата. В цветово отношение лицето й все още беше в червената гама, а очите й мятаха мълнии. Виждал съм леля ми Агата да мята такива мълнии с очи, когато се готви да ме наругае за някое предполагаемо провинение. От любовния блясък не беше останала и следа.

— Е, тогава може би ще чуеш какво аз имам да ти кажа. Предполагам, нямаш възражения да се включа в разговора?

— Не, изобщо — отвърна Чъфи.

— Не, никакви — отвърнах аз.

Несъмнено Полин беше разтърсена из основи. Можех да забележа как шават даже пръстите на краката й.

— Първо, гади ми се от теб!

— Наистина ли?

— Да, наистина. Второ, надявам се никога да не те видя на тоя свят, както и на следващия.

— Наистина?

— Да, наистина. Мразя те. По-добре изобщо да не те бях срещала. Мисля, че си по-голяма свиня от всички, които имаш в отвратителната си къща.

Това ме заинтригува.

— Не знаех, че отглеждаш свине, Чъфи.

— Черни бъркширки — каза той разсеяно. — Е, ако така…

— Има много пари в свинете.

— Добре де, стига — каза Чъфи. — Ако така виждаш нещата, хубаво.

— Хубаво и още как.

— Точно това казах, хубаво тогава.

— Чичо ми Хенри…

— Бърти — каза Чъфи.

— Да?

— Не искам да слушам нищо за чичо ти Хенри. Не ме интересува чичо ти Хенри. Не ми пука дали проклетият ти чичо Хенри няма да се препъне и да си строши тъпия врат.

— Твърде късно, старче. Той се спомина преди три години. Пневмония. Само казвам, че той гледаше свине. И добре печелеше от тях.

— Ти ще спреш ли…

— Да, и ти също — обади се Полин. — Тука ли ще прекараш нощта? Предлагам да спреш да дрънкаш и да се омиташ.

— Ще си тръгна — каза Чъфи.

— Хайде — каза Полин.

— Лека нощ — каза Чъфи.

Той тръгна към стълбите.

— Но една последна дума… — обърна се той с широк, пламенен замах на ръката.

Е, бих могъл да кажа на бедното момче, че не можеш да правиш такива жестове в подобни стари селски къщи. Кокалчетата му се треснаха в една издадена греда, той затанцува танца на агонизиращ лебед, не запази равновесие и в следващия момент се придвижи към приземния етаж като чувал с картофи.

Полин Стоукър хукна към перилата и погледна надолу.

— Наранен ли си? — викна тя.

— Да — измуча Чъфи.

— Чудесно — отвърна Полин.

Тя се върна в стаята, а входната врата се затръшна с гръм, като че се пръсна нечие измъчено сърце.