П. Г. Удхаус
Бъди българин, Джийвс (16)

Развитие на маслената ситуация

Появата му ми се стори като чудо неземно, но, разбира се, си имаше съвсем просто обяснение.

— Надявах се да не сте напуснали района, сър — рече той. — Досега ви търсих. Като научих, че кухненската прислужница е станала жертва на истерия, отваряйки вратата и зървайки черен човек, стигнах до заключението, че навярно вие сте бил тук, несъмнено с цел да се срещнете с мен. Случило ли се е нещо лошо, сър?

Избърсах морно чело.

— Джийвс — въздъхнах, — чувствам се като загубено дете, намерило майка си.

— Наистина ли, сър?

— Ако нямаш нищо против, че те наричам майка.

— Съвсем не, сър.

— Благодаря ти, Джийвс.

— Значи нещо лошо се е случило, сър?

— Лошо! Ти го каза. Как се казваше онова, когато си загазил?

— Бедствено положение, сър.

— Аз съм от бедствено в по-бедствено положение, Джийвс. Да започна с това, че водата и сапуна не свалят тая проклетия.

— Да, сър. Трябваше да ви информирам, че маслото е sine qua non^[1].

— Е, тъкмо слизах да взема масло, когато внезапно Бринкли — моят прислужник — довтаса в къщата и я изгори.

— Твърде лошо, сър?

— Изразът „твърде лошо“ съвсем не е пресилен, Джийвс. Направо се накиснах в страшна каша. Дойдох тука. Опитах да се свържа с теб, но кухненската прислужница оплете иначе добрия замисъл.

— Темпераментно момиче, сър — отбеляза Джийвс. — По едно злощастно съвпадение тя и готвачът в момента на вашето пристигане правеха спиритически сеанс — с някои, струва ми се, интересни резултати. Изглежда бедното момиче ви е помислила за материализиран дух.

Потреперих.

— Ако готвачите си стояха при печеното и гозбите — рекох доста строго, — а не си губеха времето с физически изследвания, животът щеше да бъде съвсем различен.

— Съвсем вярно, сър.

— Както и да е, после попаднах на Чъфи. Той твърдо отказа да ми заеме масло.

— Наистина ли, сър.

— Беше в много лошо настроение.

— В момента Негова Светлост преживява голяма душевна агония, сър.

— Успях да разбера — съгласих се на мига. — Изостави ме и явно отиде да направи една обиколка на района. По това време на нощта!

— Физическите упражнения са всепризнат лек, когато сърцето е ранено, сър.

— Е, не трябва да се ядосвам много на Чъфи. Винаги ще помня как изрита Бринкли. Достави ми голямо удоволствие да го гледам. А и след като ти се появи, всичко е наред. Щастлива развръзка, нали така?

— Именно, сър. С удоволствие ще ви снабдя с масло.

— А ще мога ли все още да хвана влака в 10:21?

— Страхувам се, че не, сър. Но се информирах, че има друг влак в 11:50.

— Тогава работата се опича.

— Да, сър.

Въздъхнах дълбоко. Облекчението ми бе огромно.

— Няма да се изненадам, ако даже ми дадеш малко сандвичи за из път, а?

— Разбира се, сър.

— И някоя бутилчица.

— Несъмнено, сър.

— А пък ако случайно имаш в себе си нещо от рода на цигара, всичко ще е малко или много идеално.

— Турска ли, сър, или от Вирджиния?

— И двете.

Няма нищо по-добро от една спокойна цигара за усмиряване на нервната система. Няколко минути пафках с наслада и нервите, които допреди малко бяха щръкнали два сантиметра от телесата ми с навити върхове накрая, започнаха постепенно да заемат местата си. Почувствах се възстановен, освежен и в настроение за разговор.

— За какво бяха тия викове, Джийвс?

— Сър?

— Тъкмо преди да срещна Чъфи, някъде откъм къщата се чуха животински ревове. Прозвуча ми като Сийбъри.

— Наистина беше мастър Сийбъри, сър. Той е доста нервен тази вечер.

— Какво му е?

— Изглежда много е разочарован, че е пропуснал негърското представление на яхтата, сър.

— Вината си е само негова, тъпия му малък наглец. Ако е искал да отиде на тържеството на Дуайт, не е трябвало да започва кавга с него.

— Точно така, сър.

— Да се опиташ да измъкнеш от домакина си шилинг и шест пенса в навечерието на партито му си е направо идиотщина.

— Много вярно, сър.

— И какво направиха? Чух, че спря да крещи. Да не са го упоили с хлороформ?

— Не, сър. Разбрах, че са предприели мерки да осигурят подобно забавление за момчето.

— Какво казваш, Джийвс? Да не би да викат и тук музикантите?

— Не, сър. Разходите поставят този план извън сферата на практическите възможности. Но разбрах, че Нейна Светлост е принудила сър Родерик Глосъп да предложи услугите си.

Не разбрах.

— Старият Глосъп?

— Да, сър.

— Но какво ще направи той?

— Изглежда, сър, той има приятен баритон и като по-млад — в дните, когато бил студент по медицина — често пеел песни на концерти и подобни забавления.

— Старият Глосъп!

— Да, сър. Чух, че го казва на Нейна Светлост.

— Никога не бих си го помислил — завъртях изумено все още черния си израстък.

— Съгласен съм, че човек едва ли би го предположил от досегашното му поведение, сър. Tempora mutantur, nos et mutantur in illis.^[2]

— Искаш да кажеш, че той ще успокоява младия Сийбъри с песни?

— Да, сър. А Нейна Светлост ще акомпанира на пиано.

Само че аз веднага забелязах пропуска.

— Не става, Джийвс. И сам можеш да се досетиш.

— Сър!

— Ами ето — имаш едно хлапе, което очаква да види трупа маскирани като негри певци. Дали то ще приеме като добра замяна бледоликия спец по откачалките, акомпаниран от собствената си майка на пианото?

— Не и бледолик, сър.

— Какво!

— Не, сър. Въпросът беше обсъден и според Нейна Светлост непременно трябва да е копие на негърското представление. В подобно състояние младият господин е много придирчив.

От вълнение глътнах облак дим, вместо да го изпафкам навън.

— Да не би старият Глосъп да се маца с вакса?

— Да, сър.

Не на шега се закашлях.

— Джийвс, я се стегни. Това не може да е вярно. Старият Глосъп да си маца лицето?

— Точно така, сър.

— Не е възможно.

— Сър Родерик в момента е склонен, сър, както сигурно си спомняте, да откликва на всяко предложение, произтичащо от Нейна Светлост.

— Искаш да кажеш, че е влюбен?

— Да, сър.

— И любовта прави чудеса?

— Да, сър.

— Но дори и така да е, Джийвс… Ако ти беше влюбен, би ли се омацал в черно, за да забавляваш сина на обожаемия обект?

— Не, сър. Но хората не са устроени еднакво.

— Вярно.

— Сър Родерик се опита да протестира, но Нейна Светлост пренебрегна възраженията му. Впрочем, мисля, сър, че като цяло тя стори добре. Благородният акт на сър Родерик ще изглади разрива между него и мастър Сийбъри. Случайно научих, че младият господин не е успял да прибере пари за защита от сър Родерик и това предизвикало силното му негодувание.

Е, това си беше новина!

— Опитал се да изкрънка от стареца пари?

— Да, сър. Десет шилинга. Имам информация от самия млад господин.

— Те всички ти се доверяват, Джийвс.

— Да, сър.

— И старият Глосъп не му пуснал нищо?

— Не, сър. Вместо това прочел на младия господин една лекция. Младият господин го нарече „конско“. И знам, че в резултат на „конското“ в душата на мастър Сийбъри съществуват не много мили чувства към сър Глосъп. Останах с впечатлението, че прави планове за някакво възмездие.

— Няма да се осмели да прави кал на бъдещия си втори баща, нали? — предположих небрежно.

— Младите господа са твърдоглави, сър.

— Вярно. Може да се даде за пример случая със синчето на леля ми Агата, младия Тос, и оня министър.

— Да, сър.

— Тос му имаше зъб и го изостави сам на острова в езерото в компанията на онзи лебед.

— Да, сър.

— Как са лебедите по тия места, Джийвс? Признавам, че бих искал да видя стария Глосъп, погнат от някой злобен лебед.

— Струва ми се, че мастър Сийбъри замисляше някакъв капан на влизане в стаята.

— Това и се очакваше от него. Няма въображение това хлапе. Липсва размах. И друг път съм го забелязвал, фантазията му е… Как беше думата?

— Прозаична, сър?

— Именно. С всичките безгранични възможности на една огромна провинциална къща той се задоволява с кофа сажди и вода над вратата — нещо, което можеш да направиш във всяка вила в кварталите. Никога не съм имал високо мнение за Сийбъри и сега го потвърждавам.

— Не сажди и вода, сър. Мисля, че младият господин имаше предвид маслена пързалка. Вчера ме питаше къде държим маслото. Позова се под секрет на един хумористичен филм, който скоро гледал в Бристъл.

Бях отвратен. Господ ми е свидетел, че всяка злина, насочена към тип като сър Родерик Глосъп, намира бърз отклик в душата на Бъртрам Устър, но маслена пързалка… това беше дъното, ако мога така да кажа, АБВ-то в изкуството на капаните. В „Търтеите“ не би се намерил човек, който да падне толкова ниско.

Тъкмо се канех да се изсмея презрително и спрях. Думата ми беше припомнила, че животът е суров и тежък, а времето лети.

— Масло, Джийвс! Какво правим ние, стоим си спокойно тук, говорим си за масло, а вместо това ти трябваше да тичаш към килера, за да ми донесеш от него.

— Веднага отивам, сър.

— Нали знаеш къде можеш да го намериш?

— Да, сър.

— И си сигурен, че ще свърши работа?

— Съвсем сигурен, сър.

— Тогава бягай, Джийвс, и не се туткай.

Седнах на една обърната саксия и поднових бдението си. Сега чувствата ми бяха съвсем различни от онези, с които дойдох в това привлекателно имение. Тогава бях един бедняк, низвергнат от хората и без всякакво бъдеще. Сега виждах светлина в тунела. Скоро Джийвс щеше да се върне. И нямаше да мине много, когато отново щях да бъда стария розовобуз момък. А когато му дойде времето, щях да се настаня във влака в 11:50 и да поема към Лондон и свободата.

Бях доста въодушевен. Поемах с пълни гърди и леко сърце нощния въздух. И както си го поемах, в къщата избухна внезапна врява.

Очевидно най-голяма част бе отредена на Сийбъри. В най-скоро време той направо можеше да се разпори по шевовете от крясъци. От време на време се долавяше по-слабото, но все пак пронизително участие на вдовицата лейди Чъфнъл. Тя изглежда хокаше и строяваше някого. Омешан с останалите се различаваше и един по-дълбок глас, несъмнено баритоновият лай на сър Родерик Глосъп. Всичко това се носеше от гостната и като изключим случая, когато веднъж, разхождайки се в Хайд парк, попаднах сред някакво певческо сборище, никога друг път не бях чувал подобно нещо.

Не мина много време след това, когато входната врата изведнъж се отвори широко. Някой се появи. Вратата се затръшна. И тогава появилият се тръгна бързешком по алеята по посока на портала. Само за един момент светлинката от коридора освети човека. Но и този момент ми беше достатъчен, за да го идентифицирам. Субектът, внезапно напуснал дома и показващ всички признаци на човек, на когото му е дошло до гуша, беше не друг, а сър Родерик Глосъп. И лицето му, както забелязах, беше черно като въглен.

След няколко минути, докато се чудех какво става и прехвърлях нещата в главата си, забелязах Джийвс да изниква на десния фланг.

Зарадвах се. Много ми се искаше да получа някакво разяснение.

— Какво беше всичко това, Джийвс?

— Неразборията ли, сър?

— Стори ми се, че върху дребния Сийбъри се извършва покушение. Не сме имали тоя късмет, така ли?

— Младият господин наистина беше жертва на нападение, сър. В лицето на сър Родерик Глосъп. Не бях пряк свидетел на епизода, но имам информация от Мери, прислужницата, която е присъствала.

— Присъствала?

— Надничала през ключалката, сър. Външният вид на сър Родерик, когато го срещнала на стълбите, направил силно впечатление на момичето и то го последвало крадешком, за да види какво ще направи. Предполагам, че е била очарована. Тя има склонност към известно лекомислие като много от днешните млади момичета, сър.

— И какво е станало? — полюбопитствах.

— Може да се каже, че нещата започнали от момента, когато сър Родерик, минавайки през коридора, стъпил върху маслената пързалка на младия господин.

— Значи изпълнил плана си, а?

— Да, сър.

— И сър Родерик се натъртил?

— Изглежда паднал твърде тежко, сър. Мери го разказа доста оживено. Сравни приземяването му с това на един тон въглища. Признавам, че сравнението ме изненада, защото тя не е момиче с въображение.

Усмихнах се одобрително. Вечерта може и да беше започнала кофти, но определено завършваше добре.

— Вбесен от падането — продължи Джийвс, — сър Родерик побързал към гостната, където подложил мастър Сийбъри на жестока критика. Нейна Светлост напразно се опитвала да го накара да спре, но той бил твърд в отказа си. В резултат се разразила кавга между Нейна Светлост и сър Родерик, като първата заявила, че никога повече не желае да го види, а вторият я уверил, че ако веднъж успее да се измъкне от тая зловредна къща, никога няма отново да прекрачи прага й.

— Голяма бъркотия.

— Да, сър.

— И с годежа е свършено?

— Да, сър. Привличането, което Нейна Светлост изпитваше към сър Родерик, за секунда е било пометено от приливната вълна на наранената й майчина любов.

— Много добре го каза, Джийвс.

— Благодаря, сър.

— Значи сър Родерик се е чупил завинаги?

— Очевидно, сър.

— Доста беди сполетяха Чъфнъл Хол напоследък — забелязах умислено. — Като че ли над мястото тегне някакво проклятие.

— Ако човек е суеверен, със сигурност би си го помислил, сър.

— Е, ако преди не е тегнело проклятие, то сега положително тегнат петдесет и седем. Чух старият Глосъп да ги отправя, докато се отдалечаваше.

— Значи е бил доста гневен, сър?

— Ужасно гневен, Джийвс.

— Така и предполагах. Иначе не би напуснал къщата в това състояние.

— Какво имаш предвид?

— Ами, виждате ли, сър. Едва ли ще е приемливо да се върне в хотела си при това положение. Външният му вид ще предизвика коментари. След случилото се не ще може да се върне и в Замъка.

Разбрах накъде биеше.

— Господи, Джийвс! Съвсем бях забравил. Нека размислим. Не може да иде в хотела — не, това е ясно, а не може и да се присламчи обратно при вдовицата и да помоли за подслон — не, и това е ясно. Значи, ни напред, ни назад. Не мога да си представя какво, за бога, ще прави сега.

— Доста голям проблем, сър.

Замълчах за момент. Размишлявах. Сигурно си мислите, че от тази история ми е станало драго на душата. Но колкото и да е странно, моето сърце се свиваше.

— Знаеш ли, Джийвс, макар че тоя човек се е държал подло с мен в миналото, не мога да не му съчувствам. Жал ми е за него, сериозно ти говоря. Затънал е с двата крака. За мен е достатъчно лошо да бъда черният скитник, но разбираш ли, аз нямам позиции, които да отстоявам. Искам да кажа, ако светът ме види в това състояние, може спокойно да вдигне рамене и да си измърмори под носа „Тия луди-млади!“ или нещо подобно, нали?

— Да, сър.

— Но не и човек с положението на сър Родерик Глосъп.

— Много вярно, сър.

— Виж ти, виж ти! Боже мой, боже мой! Това си е истинско божие наказание.

— Много вероятно, сър.

Не се случва често да соча поуката, но сега го сторих.

— Това показва, че трябва винаги да сме добри, даже и с най-скромните създания, Джийвс. От години този Глосъп ме тъпче с тежките си обуща и виж го докъде стигна. Какво щеше да се случи, ако ние с него бяхме приятели? Щеше да улучи шестицата. Защото, като го видях да минава покрай мен преди малко, щях да го спра. Щях да му извикам: „Хей, сър Родерик, почакай една секунда. Няма нужда да обикаляш с тоя грим. Ела тук, след малко Джийвс ще дойде с необходимото масло и всичко ще е наред“. Не бих ли казал така, Джийвс?

— Без съмнение, нещо такова, сър.

— И той щеше да е спасен от това ужасно състояние, това бедствено положение, в което се е озовал. Сигурен съм, че тоя нещастник няма да намери масло до късно сутринта. Та даже и до обяд, ако няма пари в себе си. И всичко това, защото не се е държал както подобава с мен в миналото. Има човек за какво да си помисли, нали, Джийвс?

— Да, сър.

— Но да не говорим повече за това. Каквото било, било.

— Много вярно, сър. Ръката върху листа пише и после преминава по-напред, и нито твойто благочестие, ни твоят ум назад ще я подмамят един-едничък ред да заличи, ни всичките ти сълзи ще отмият една-едничка дума от листа.

— Да, да — прекъснах тази римувана умнотия аз, — а сега, Джийвс, маслото. Трябва да се заема с моята работа.

Той въздъхна почтително.

— Ужасно съжалявам, сър, че се налага да ви предам тази информация, но поради факта, че мастър Сийбъри е употребил цялото масло за пързалката си, сега в къщата няма масло.