Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
26 декември
Николай затръшна вратата на служебния опел и влезе в болницата с надеждата този път да чуе по-оптимистична прогноза от доктор Златинов — лекаря, който наблюдаваше изпадналата в кома нова жертва на престъпление. Беше я видял веднага, след като я бяха докарали в реанимацията. Момичето бе оцеляло по някакво чудо. От прегледа бе станало ясно, че след неуспешен опит за изнасилване е било пребито. Беше си цял късмет, че още през нощта бе забелязал на врата й характерното мораво петно… Чудно, как се е съпротивлявала, когато при тази хватка жертвата моментално губи сили? Дали се е свестила, или първо се е борила? Имаше толкова много съмнителни моменти в този случай.
Надяваше се да успее да поговори с близките на пострадалото момиче. Предпочиташе някои неща да изяснява в пряк контакт, а не по телефона. През нощта те бяха в такова състояние, че нямаше никакъв смисъл да ги мъчи с въпросите си. Оттогава не бяха мърдали от болницата.
Качи се на етажа, където се намираше реанимацията, мина по светлите празни коридори и се озова пред бокса на Мария. Точно тогава бяха пуснали родителите й да я видят през стъклото. С тях беше и близначката — вече знаеше, че се казва Магдалена и че днес рано сутринта е успяла да долети с чартър от Германия, където двете от есента учели психология. Не можеше добре да види как изглежда Мария, защото беше с кислородна маска, но сестра й определено хващаше окото. Пострадалата бе опасана с различни датчици, системи и обкръжена от всевъзможни апарати, които примигваха, писукаха, но можеха само да покажат, че животът в това младо тяло все още блещука.
„Правим всичко възможно, но болната е неконтактна — беше заявил доктор Златинов. — Жизнените показатели са на долната граница за съжаление. Опасност все още има, и то голяма.“ След което бе започнал да говори с непонятни за Николай термини, но той бе научил това, което го интересуваше — нямаше скоро да разпита потърпевшата. Ако предположенията му бяха верни, тя може би е станала жертва на същия сексуален маниак, убил за последните четири месеца четири момичета — като последното само преди два дни, на двадесет и трети декември. Но в случая на Мария имаше толкова несъответствия, че шефът не приемаше версията му. Нямаше изнасилване, не липсваше нищо — момичето не носеше обеци, но нападателят не бе взел от нея нито копче, нито някакъв друг дребен сувенир от тоалета й. Чантата й беше непокътната — в нея имаше малко козметика, портмоне, телефон, ключодържател, бележник, някакви момичешки дреболии, сред които и две листчета с коледни късмети. На пода се търкаляше шарена папка с нейна писмена работа. Имаше следи от борба в асансьора и на стълбищната площадка. И най-важното — тя все още бе жива. За разлика от другите случаи тук имаше и следи от ожесточена борба. Дрехите й бяха раздърпани като след съпротива, а не разкъсани с един замах като при предишните жертви. А и под ноктите съдебният лекар бе открил годен материал. Явно момичето се бе защитавало, значи не е било в безсъзнание. Но как тогава можеше да се обясни характерното мораво петно? Същото като при другите случаи. Петното, което ги насочваше към човек, владеещ източни похвати. В нито едно от досегашните нападения маниакът не позволяваше на жертвите си да му оказват съпротива. Той просто си взимаше това, което иска. Тук имаше толкова несъответствия, че Николай разбираше скептицизма на шефа си. Но и не можеше да не се довери на интуицията, която толкова години вече не бе го подвеждала. Имаше още нещо освен петното, което го караше да обединява случаите, но какво бе то? Нещо му убягваше, като видяна с периферното зрение сянка.
Освен всичко друго този път откриха и улика — черен мъжки кожен каскет, по чиято подплата отвътре бе полепнал косъм. Следата трябваше да се обработи и всеки момент очакваха резултатите от лабораторията. Серийният изнасилвач досега не бе оставял абсолютно нищо, за което да се хванат. Ако това нападение бе негово дело, защо изведнъж бе променил почерка си? Дали не е бил изненадан от някого? Възможно ли е да е имало и друг човек, който по някакъв начин се е намесил, и той не е успял да си свърши работата докрай? Чия е шапката тогава? На престъпника или на обикновения гражданин, решил да помогне на момичето? Но ако е така, защо е избягал и не се е обадил в полицията? Николай вече провери — не е имало никакви анонимни сигнали за това нападение, преди жертвата да бъде открита от млада двойка, била на коледно гости у родителите си, съседи на потърпевшата. Ами ако нападателите са били двама?
Със съмнения или без, Николай беше благодарен, че поне имаха някаква насока в търсенето. Първо трябваше да се поогледат сред съседите и познатите на момичето за някой с драскотини по лицето или ръцете. Ако открият такъв, да направят приоритетно анализ на негов косъм, да разследват алибито му, стига да има такова… Отваряше се доста работа, а хората не стигаха.
Той излезе във фоайето, където изчака близките на момичето. Майката бе запазена жена малко над четиридесетте, но от изживяното се бе състарила поне с десет години. След безсънната нощ и бащата не изглеждаше по-добре. Знаеше, че тя е гимназиална учителка по литература, а мъжът й има малка фирма за консултантски услуги. Само дъщерята, колкото и да бе странно, като че ли се крепеше. Николай се вгледа в очите й и изтръпна. Освен болката в тях се таеше и някакво яростно чувство. Малката явно беше с характер.
— Добър ден, казвам се капитан Стоев и снощи се видяхме за кратко — представи се той. — Ще разследвам нападението над дъщеря ви. Разбирам състоянието ви и дълбоко ви съчувствам, но бих искал да ми отделите няколко минути, ако е възможно.
Чувстваше се изключително неудобно да безпокои хората в такива моменти с тези стандартни фрази, не бе обръгнал все още, но нямаше как. Често му отвръщаха с грубости и като видя как пламнаха очите на сестрата близначка, разбра, че особено с нея никак няма да му е лесно.
— Защо още не сте го хванали този изрод? — нахвърли се върху него Магдалена, превъзбудена от тревогата за сестра си. — Защо още не сте задържали никой! Може ли сериен убиец да се разхожда спокойно, а вие нищо да не правите!?
Николай имаше чувството, че слуша шефа си. Хвана го яд. Може да бяха прави за себе си, но упреците им не бяха справедливи. Ако шефът все пак можеше да му търси сметка, с какво право тази двайсетгодишна хлапачка му държи такъв тон! При положение че вече няколко месеца няма миг спокойствие заради този маниак, като при това трябва да работи и по куп други дела! Знаеше много добре, че серийният изнасилвач спира само когато го заловят и никога по свое желание. А това означаваше още трупове. На неговата съвест.
— Не сте права, госпожице — постара се той да сдържи чувствата си, имайки предвид състоянието й. — Правим всичко, което трябва и както трябва. А дали е дело на сериен убиец, ще стане ясно в процеса на разследването. Все още няма категорични факти…
— Ама как?… Нали по телевизията оня ден са съобщили за убито момиче, това не е ли същият изрод?!
— Това трябва да се докаже. И повярвайте, работим наистина сериозно.
Николай им предложи да отидат в дъното на коридора — там под един фикус, окичен с гирлянди, имаше няколко кресла. Коледната украса му се стори някак нелепа на това място, където едни работеха до изтощение, други нищо не забелязваха около себе си от тревога, а трети просто се бореха за живота си.
— Бих искал първо подробно да ми разкажете какво е правила дъщеря ви от самото си пристигане: с кого се е виждала, къде е ходила, кой я е търсил. Искам и имената на всичките й приятели, дори да не са се обаждали. Всичко, което знаете.
— Магдалена ще ви каже кои са им приятелите, те все заедно ходят. Ходеха… — поправи се майката и се разплака. Дъщерята я прегърна и започна да й говори нещо тихо, като я милваше по гърба.
— Мен ме нямаше, когато е пристигнала. — Бащата с притеснение извади цигара, повъртя я и я върна обратно в кутията. — Върнах се от Варна на 24-ти, към шест вечерта. Имам клиенти там. Мария беше излязла. Дойде си към седем или малко след това. Вечеряхме, тя си беше цялата вечер вкъщи. На другия ден, на Коледа, си беше сутринта с нас, излезе за малко. Чувах я, че говори по телефона, но не съм се заслушвал, нямам този навик… Де да знаех… Обядвахме, после тя пак излезе. Каза, че няма да се бави. Щяла да бъде наблизо. Звъняхме й няколко пъти, като взе да закъснява, но тя не вдигаше. Само ако знаехме, че лежи долу във входа… — Бащата извади цигарата, запали я, дръпна набързо няколко пъти и я угаси.
Майката отново се разплака. Магдалена взе инициативата в свои ръце.
— Сестра ми е била в „Арките“…
— Това е едно доста прилично интернет-кафене близо до нас, на около петнайсет минути пеша — вметна бащата.
— И на приятелите ни е удобно — продължи тя. — Така че обикновено се срещаме там. Може да е ходила и другаде, не знам…
— Ще ви кажа кои я търсиха. — Майката се беше посъвзела и се включи в разговора, което Николай очакваше с нетърпение, тъй като точно тя е била с момичето тези два дни след пристигането му. — Преди да си дойде, някои от съучениците им от гимназията се обадиха… И други… Виктор се обади, и Емил звъня. Това са техни приятели от една кабелна телевизия. Миналата година двете участваха в някакво предаване за близнаци и така се запознали. Записала съм ги, но листчето май остана в къщи…
— Не — обади се Магдалена и бръкна в чантата си, — у мен е. Татко ми го показваше и ме питаше за някои…
Тя подаде листчето на капитана, като си помисли, че много добре направи, дето предварително си преписа всички имена. Трябваше да знае с кого се е срещала Мари. Или поне кои са я търсили. Нямаше никакво намерение да стои със скръстени ръце и да чака тромавите ченгета. Тя щеше да тръгне по стъпките на сестра си и да стигне до този мизерник. Беше толкова преизпълнена с гняв срещу неизвестния насилник, че не желаеше да мисли за опасностите.
— Те са добри младежи — продължаваше да говори през това време майка й. — Някои учат тук и работят, други също като нашите заминаха в чужбина. А и тези от телевизията са нормални хора. Единият, Виктор, е инженер, работи в телевизия, и е приличен във всяко отношение млад мъж, от добро семейство, някакъв шеф е там. Веднъж го срещнах и си поговорих с него. Емил е оператор, също е добро момче…
— Не искам да ви плаша, госпожо — меко я прекъсна Николай. — Обикновено на престъпника не му е написано на челото какво замисля. Искам от вас да си помислите и за точно обратните факти. Някой да е бил прекалено настоятелен, да е досаждал на дъщерите ви? Ще ви оставя телефоните си, ако се сетите нещо, обадете се веднага.
— Значи мислите, че може да е някой от познатите им? — попита баща й. — Струва ми се малко пресилено. Трябва случайно да го е срещнала това копеле, като се е прибирала!
— Твърде е възможно, но аз съм длъжен да проверя всички вероятности. Ще имам нужда от вашата помощ, тъй като приятелите ви са общи, нали? — обърна се Николай към Магдалена. — Радвам се, че сте успели толкова бързо да се върнете. Трудно ли намерихте билет? — малко несръчно се опита да я предразположи той.
— Не, имах късмет. — Тя дори леко се закашля от възмущение.
Какво го интересуваше това ченге как се е върнала!? Само това оставаше, да седне да му разправя как през нощта Сами я закара до базата, как Майкъл вдигна всичките си познати, от които нещо зависеше, и как в последния момент я качиха на този случаен чартър. Майкъл… Колко далече в предишния й живот остана това засмяно, разрошено американско момче. Колко е объркано сега всичко. Не би могла да си представи своя живот без Мария. Колко глупаво се бяха скарали в деня преди заминаването й, а вината си беше нейна! Наговори й разни простотии, засегна я, а всъщност в нея самата беше причината. Чувстваше се от доста време гузна, че нищо не й бе споделила за Майкъл. И Мария си тръгна обидена. Ако можеше да върне времето назад… Ако си беше дошла заедно с нея, щяха да си бъдат двете и никой нямаше да я нападне… Магдалена излезе от обзелите я спомени и дочу майка си също да разказва как е минал първият ден на Мария тук. Помагала й сутринта в кухнята, ходила до отсрещния магазин, обядвали заедно, после излязла. По някое време надвечер отскочила за малко до вкъщи, взела нещо от стаята си и пак излязла, като казала, че няма да се бави. Бъдни вечер прекарала вкъщи. За вчерашния ден каза почти същото като баща й. После пак се разплака.
— Казахте, че всичко ви интересува — обади се баща й. — Не знам дали има някакво значение, най-вероятно не. Но сега се сещам, че тя реши да се представя за сестра си…
— Какво!? Защо не сте ми казали? Защо го е решила? — извика Магдалена.
— Искаше да разбере дали ще я разпознаят — каза майка й. — Нали се върна самичка… Говореше нещо за експеримент… Помислих, че е поредната щуротия, като тези, които вършехте двете…
— И какво стана? — Николай някак почувства, че тази информация е важна.
— Ами нищо. После тя сама говореше по телефона с приятелите си, какво им е казала — не знам… Искаше от мен да й помогна, да я представям за Магдаленчето, но не се наложи. Пък и някак почти веднага ми изхвръкна от главата, имах да върша толкова неща около Коледа… Наистина, като се замисля, май я чух по едно време да се обажда по телефона и да се представя за Маги…
Магдалена скочи и тръгна по коридора. Без да пита никого, тя влезе в отделението, където бяха боксовете, и се залепи за стъклото. Колко абсурдно изглеждаше червената розичка до главата на сестра й! Кой ли я бе донесъл? Та тя не можеше нито да я види, нито да я помирише… Загледа се във фигурата на Мария, просната почти безжизнена на онова високо и неудобно болнично легло. Как се укоряваше само! Тя и само тя бе виновна за това, което сполетя сестричката й! С нейните приказки за единственост и неповторимост! С нейното недоволство, че Бог й е направил копие…
Той се мяташе из стаята като ранен звяр. Знаеше, че трябва да се съсредоточи и да премисли това, което се случи, но вътре в него клокочеше като лава негодуванието срещу съдбата. Да попадне в такъв капан след толкова успешни жертвоприношения!
Гордееше се със своята физическа сила и с умението да се владее. Как бе допуснал снощи да изгуби контрол над себе си?! Вървеше от ъгъл до ъгъл, озова се пред камината и случайно хвърли поглед в огледалото. Това, което видя, го стресна. Нима тези изцъклени очи са неговите? Това застинало като маска лице? Тия свити юмруци? С огромно усилие на волята си наложи да спре и да направи няколко дихателни упражнения. От снимката на полицата го гледаше майка му и неодобрението в очите й му подейства още по-отрезвяващо. Лавата се сви и се превърна в малка гореща топка някъде в долната част на стомаха, но освободеното от нея пространство сега пък се изпълни със смразяващ хлад. Почувства се отново слаб и малък. А бученето на кръвта в главата му отстъпи място на кънтящия камбанен звън, повтарящ един и същи тон. Натрапливият ре-бемол, преследващ го още от детството му. Трябваше да го заглуши с нещо много силно. И трябваше да се сгрее. Поколеба се между две симфонии на Бетовен и избра сразяващите удари на съдбата от Петата. Под началните звуци на алегрото си наля един пръст от 12-годишното Чивас Регал, седна в старото кресло, предпочитано навремето от майка му, и запали цигара. Пушеше много рядко, а в изключителни случаи пиеше и уиски, но само марково. Трябваше ясно и точно, без емоции да си даде сметка какво се случи и какво трябва да прави оттук нататък.
Онази нощ…
Така и не разбра какво точно стана с него в онази нощ. Искаше само да си поговорят за някои моменти от реферата. Да й помогне да поправи грешката, за да бъде по-високо оценена работата й. Как стана така, че зашеметен от близостта с нея загуби контрол над себе си? Дали тясното пространство на асансьорната кабина, където тя бе почти в прегръдката му, беше причина да кипне кръвта му? Дали предишните жертвоприношения го бяха приучили към мириса на страха и той бе опиянен от жаждата за гореща безпомощна плът?
Камбаната вътре в черепа му кънтеше заедно с мощните акорди на Бетовен. Хвана с две ръце главата си и застена. Още виждаше изумлението в нейните очи.
…Там, в тясната кабинка, тя правеше безпомощни опити да го отблъсне от себе си. Съпротивата й разпали в кръвта му пожар. Това, което стана после, му се губеше. Опомни се едва когато тя омекна в ръцете му. Не искаше да я има по този начин. Не и нея… Помисли, че вече не е жива. Трябваше час по-скоро да се махне оттам и да прикрие следите… Остави я да лежи на празната площадка. От чантата й в този момент започна продължително и настойчиво да звъни нейният мобилен телефон. Звукът се забиваше като свредел в главата му. Пречеше му. Трябваше да побърза. Можеше някой да го чуе. Забеляза с края на окото шарената папка, която беше изтървал, но това беше нейна вещ и в никакъв случай не биваше да я взима със себе си. Ако я откриеха случайно у него, щеше да го изобличи. Включи се математическият му ум, пресмятащ всички бъдещи ходове. Остана само шапката…
Тогава, след неудържимото изригване на вулкана в кръвта му, той почувства, че трябва да направи нещо, за да го изгаси. Тръгна по нощните улици, без да вижда къде върви. По едно време разбра, че краката му са го довели обратно. Видя събралите се хора, полицията, линейката. Разбра, че тя, все още жива, е откарана в болницата. Видя линейката, която със запалени светлини и сърцераздирателен вой се понесе в нощта…
Отначало изобщо не мислеше дали тя няма да каже името му. Чувството, което го владееше, беше разтърсващо отчаяние, че е посегнал на единствения човек, който има значение за него.
На сутринта отиде до болницата. Позавъртя се из фоайето, прислуша се към разговорите на санитарките и се насочи към една възрастна пълна жена с добродушна усмивка. Успя да спечели симпатиите й и да я разпита за докараното през нощта момиче. Санитарката настоятелно искаше да знае кой е той, затова си измисли някакво име, като каза, че е приятел. От нея научи, че горкото девойче е в кома и че състоянието му е тежко. Носеше цвете и помоли „милата сестра“ за дребна услуга, като й даде една малка сума. Жената разцъфна и се понесе да изпълни поръчката.
Вече си тръгваше, когато случайно видя как от едно такси слиза точното копие на неговата богиня. Значи сестра й се е върнала… Успя в последния момент да се скрие зад една колона, не биваше да го виждат тук и сега, поздрави се за идеята да не ползва колата си, тъй като е твърде забележима. Но тя не погледна настрани. Бяла като платно, изтича нагоре по стъпалата и мина като вихър покрай него. През рамо бе преметнала малка пътна чанта. Той веднага даде знак на таксито и скочи вътре. Подпита умело шофьора, който се оказа голям приказливец, и научи от него, че предишният му курс бил от летището, возил някакво момиче, което непрекъснато настоявало да кара по-бързо. А при тези заледявания това си е чисто самоубийство. Човекът продължаваше нещо да си приказва за състоянието на улиците, но той вече не го слушаше. Накара го да спре в центъра и слезе, като отказа рестото. Повървя по улиците, сред хората се чувстваше още по-зле… Като насън се прибра у дома, където даде воля на гнева си…
…Той допи уискито и стана. Извади от шкафа личния пистолет на баща си. След уволнението от органите имаше право да го задържи, тъй като това беше наградата за добра работа, но при заминаването си за Щатите бе принуден да се раздели с него. Издърпа предпазителя на излъскания „Макаров“ и свали пълнителя, провери дали има патрон в цевта. И осемте бяха налице. Трябваше да вземе много трудно решение. Ако тя дойде в съзнание, ще каже името му, ще се разровят и ще навържат и останалите момичета. Задачата изглеждаше нерешима, но той все още имаше избор. Или неговата, или нейната смърт. Но беше възможен и трети вариант. Поблазни го мисълта да умре заедно с нея в един и същи ден. След всичките жертвоприношения в нейно име ще положи и себе си на олтара на своята богиня… Така ще отнесе страшната си тайна в гроба. Така няма да опетни името на родителите си…
Мелодията от Петата симфония извести негодуванието на Бетовен от ударите на съдбата, обрекла го на глухота. Как искаше да заглъхне тази камбана вътре в него! Скочи от креслото, опря горещо чело в хладното стъкло на прозореца, а дулото на пистолета — в слепоочието си. Загледа се навън…
Трябваше много бързо да вземе правилното решение. А той умееше да решава задачи.
Вторият ден на Коледа бе слънчев и студен. Украсените витрини примигваха с разноцветни светлини и примамваха с разточителната си шарения. Хората по улиците изглеждаха леко уморени — някои от обилните трапези, други от усилието да организират приличен празник насред недоимъка. Магдалена не виждаше нищо от това. Целият свят за нея сега се бе съсредоточил в онази бяла стая, изпълнена с тихото писукане на апаратите. И тя се молеше ритъмът им поне да не секва. Имаше усещането, че ако се разсее поне за момент, нишката на живота на сестра й ще прекъсне. Може би и майка им се чувстваше така, защото седеше до леглото на дъщеря си, държеше й ръката и отказваше да напусне болницата. Бяха им разрешили някой от тях да остава в бокса при Мария.
Малко след срещата с капитана Магдалена тръгна с баща си към къщи, за да си остави багажа и да се преоблече. Преди да се разделят, майка й я помоли никъде да не излиза, особено вечерта, и взе дума от мъжа си да я пази. Когато спряха пред блока, Магдалена се сети, че няма цигари. Веднага й се припуши със страшна сила и тя реши да отскочи до отсрещното барче, което работеше нонстоп дори по празниците.
— Нали чу какво ме помоли майка ти? — възпротиви се баща й. — Мисля, че е най-добре да не ходиш нагоре-надолу като сестра си…
— Татенце, не издребнявай, моля те! Какво може да ми се случи, само помисли! Дори от прозорците ни можеш да ме виждаш! А за да се прибера, трябва само да пресека улицата!
— Сестра ти не я нападнаха някъде на другия край на града, а тук, във входа!
— Татенце, посред бял ден е! Разбирам ви много добре с мама, ама само не полудявайте, моля ви!
— Добре, Маги — изпъшка баща й. — Но все пак внимавай!
Тя влезе в кварталното барче, без да се оглежда за познати по масите. Не й се говореше все още с никого. Нямаше да издържи състрадателните им погледи. А ако почнеха да я разпитват, навярно щеше да ги нагруби. Добре, че бе полупразно. Бързо отиде до бара и попита за цигари. В момента, в който бръкна да си извади портмонето, се досети, че всъщност няма повече български пари. На летището не бе обменяла, тъй като реши, че има достатъчно на първо време, но таксито й излезе значително по-скъпо, отколкото смяташе. Точно се чудеше какво да прави — дали да се връща до вкъщи, или да помоли за заем някого, та се престраши да хвърли поглед по масите, когато в кафенето влезе съседът от горния етаж.
— О, Юли, радвам се да те видя! Можеш ли да ми услужиш с два лева? Оказа се, че имам само евро, днес се върнах…
— Разбира се. И добре дошла! Имаш ли време за кафе?
— Всъщност, защо не! Добре ще ми дойде, не съм спала от цяла вечност…
— Тогава може би е по-добре да ти взема нещо друго, сок може би?
— Не, не, моля те! Предпочитам кафе. Не бих могла сега да спя. Само Мария ми е в главата… Леко, дай да ти помогна, за малко да се разлее чашката.
Тя взе от ръцете на съседа двете кафета и седна на една маса в ъгъла. След като плати, дойде и той, придърпа си стола и смутено се усмихна.
— Съжалявам за сестра ти, все се чудех как да ти го кажа…
— Да, Юли, благодаря ти. Ама моля те, нека да говорим за друго. Поне сега не мога още. После, малко по-късно, ще ми разкажеш всичко, което знаеш за нея, нали? Виждал ли си я, говорили ли сте… Ще ти бъда много благодарна!
— Разбира се. Само се обади и съм на твое разположение. Мислех, че ти си Мария…
— Магдалена съм. Мария се е представяла за мене…
— Да, да! Аз точно излизах, когато те двете с майка ти току-що бяха пристигнали от летището. И тя точно това направи, каза, че си ти. Аз, разбира се, й повярвах. Пък и нали майка ти беше с нея… — Юли още повече се смути.
— Ама не се притеснявай, моля те! Какво от това, че не ни различаваш! Той и татко ни бърка понякога. Какво остава за чуждите хора!
— Е, все пак… Между впрочем, искам и на тебе да благодаря за книгата, ще ми бъде от голяма полза!
Той сложи топлата си длан върху нейната ръка и леко я стисна, в погледа му имаше толкова състрадание и желание за помощ, че Магдалена почувства признателност.
— А, значи Мария е успяла да ти я даде… — тя усети парене в очите и разбра, че няма да издържи повече. — Извинявай, Юли, но аз ще тръгвам. Благодаря ти за кафето, по-късничко ще ти върна и парите… — и тя почти побягна, без да погледне към объркания си съсед.
Бързо изтича през улицата, на един дъх изкачи етажите и стремително връхлетя вкъщи. Викна от вратата на баща си, че се е прибрала, и се затвори в тяхната стаята. Седна на леглото на сестра си и зарови лице в една нейна блузка. Още носеше толкова познатия роден аромат… Ако можеше да се разплаче, щеше да й олекне. След онази криза в катедралата обаче очите й се зачервяваха, пареха, но бяха пресъхнали…
Преди няколко дни Мария беше облечена с тази дрешка, а и тя имаше същата… Тогава те вървяха по стръмната улица, спускаща се към кея в малкия уютен немски град, а във въздуха се носеше от всички страни камбанен звън. Сякаш бе картина от нечий друг живот, от друг свят. Колко смешни и незначителни проблеми ги вълнуваха тогава! Колко е виновна пред сестра си за кавгата ден преди да се разделят! А пък мисълта за причината да остане в Германия й беше направо непоносима. Изгаряше от срам, че е допуснала да скрие от сестра си увлечението си по Майкъл. Потърси утеха в познатите вещи наоколо.
Колко още по-далече бе останало времето, когато живееха тук, в тази стая, запазила спомени от детството им! Сега тя бе пуста по един странен начин. Изпълнена с кънтяща, оловносива празнота, лъхаща на студ. Празнота, по-голяма от самата стая. Всичко, по което се плъзгаше погледът на Магдалена, крещеше колко са били щастливи преди, как не са го разбирали и каква пропаст е зейнала сега пред нозете й. Тя попиваше с очи дреболиите по библиотеката, рисунките на Мария, закачени по стените, плюшените играчки на полицата…
Това порцеланово човече го подари на рождения им ден приятел на техен съученик. Беше дал и на двете по едно, но тя случайно счупи своето. Той беше доста по-голям и харесваше повече Магдалена, ала тя приемаше ухажването му на шега. Двете си правеха майтап с него, като ту едната, ту другата излизаше на уговорената среща, представяйки се все за Магдалена. Накрая му разкриха номера, който му бяха извъртели, и той много се ядоса. Дали още им се сърди?
А тези рисунки на стилизирани дървета отразяваха душевното състояние на Мария. Тя много обичаше да изобразява странни, превити и усукани от вятъра или устремени нагоре дървета. Едно с едно не си приличаше. Всяко бе знак на дълбоките й душевни трепети, породени от чувства към момче от по-горен клас — тъга, отчаяние и мъка от несподелената й любов. Магдалена също го харесваше, но нейните терзания се изливаха в стихове. Отдавна не бе писала, дори увлечението й по Майкъл не я подтикна да започне отново. А Мария продължаваше и в Германия да рисува своите дървета…
Ето ги и плюшените играчки, някои — от най-ранните им години. Отдавна не играеха с тях, чувстваха се големи и зрели. Но дори и след като загубиха благополучно и без драми девствеността си в един и същи ден, продължаваха да изпитват слабост към пухкавите уродчета и да си ги подаряват една на друга.
Магдалена стана и се захвана да пооправи разхвърляните дрехи на сестра си. Тя вече бе решила да се превъплъти в нея, дори да спи в нейното легло. Ще се срещне с хората, които са видели Мария тези дни, ще мине по нейните стъпки. Ще се опита да преживее нейните чувства, нейните мисли… Може да научи нещо. Онази странна жена от катедралата й бе казала, че ако някой успее да помогне на сестра й, това ще бъде само тя, Магдалена. Изтръпна при спомена за срещата си с нея. Коя ли бе — местната луда, ангел-хранител или самата смърт? Тогава, през онази вечер, си помисли, че може би е монахиня, тъй като често ги виждаше по улиците. Градът се славеше с историческото си минало, имаше много черкви, много представителства на различни ордени и църковни организации. Но имаше ли вече значение коя бе тази жена? Монахиня или луда?… Решението бе взето. Ще използва и най-малкия шанс да се приближи до човека, извършил нападението. Въпросите, които задаваше онова ченге, я караха да мисли, че има някаква вероятност нападателят да е сред познатите им. Какво би правила след като го открие — все още не й бе ясно, дори не мислеше за огромната опасност, нито за безпокойството, което би причинила на родителите си. Чувстваше се виновна пред сестра си, усещаше се нейна длъжница и знаеше, че нищо няма да я спре да извърви докрай пътя, по който бе тръгнала.
След дрехите се захвана и с бюрото. Прибра козметиката, оставена отгоре, и видя познатата шарена папка с реферата. Реши да я сложи на полицата на библиотеката, но я спря мръсният й вид. Защо папката беше окаляна? Какво е правила Мария с нея? Понесе я към банята, за да я позабърше с мокра кърпа. Докато я чистеше и въртеше на различни страни, кориците се разтвориха и измежду листата изпадна малко джобно календарче. Тя машинално го вдигна и го пъхна обратно.
С папката в ръце Магдалена отиде при баща си в хола. Не бе спала нормално вече три поредни нощи, но от превъзбуда не си намираше място, избиваше я на трескава активност и същевременно бе обзета от усещането, че пропуска да направи това, което е най-важно за момента. Може би трябваше да даде почивка на възпаления си мозък, след което да премисли нещата, но самата идея да легне и да спи й беше противна.
Баща й говореше по телефона. Имаше навремето някакви познати в полицията и сега се опитваше да издири някой, който да му даде допълнителна информация, но все не успяваше да намери подходящия човек. Неговите хора отдавна бяха преминали в частния охранителен бизнес.
— Няма смисъл, татенце — обади се Магдалена, когато той привърши поредния разговор. — Пък и онзи капитан ми се видя свестен.
— Да, Маги, знам. Момчето наистина си върши добре работата. Но като не мога да помогна нито на докторите, нито на полицията… поне някаква информация да получа.
— Почини си сега малко, татенце, моля те. После ще идем при Мари и ще накараме мама да се прибере, че ще се скапе така. А аз ще остана в болницата вместо нея, така е по-добре, нали? Ще се редуваме. Да ти сложа нещо да хапнеш, а?
— Не, Маги, не, детко. Не съм гладен, благодаря ти. Но ти нищо не си яла, виж се колко си бледа! Остава и ти да се разболееш! — баща й я погледна в очите и я хвана за ръката. — Магдалена, майка ти заръча да те пазя, помисли и за нея. Толкова е изплашена за сестра ти, поне теб да не те мисли! Сега трябва всички да сме много силни. И да се подкрепяме!
Той я привлече към себе си и я помилва по косата, а тя се сгуши в прегръдките му като малко дете. Ако можеше да върне времето назад!
— Къде си я понесла тази папка, дъще?
— А, да! Беше окаляна и я позачистих. Мария толкова държеше на реферата си, как го е изцапала така?
— Папката… Виждаш ли, тя беше на земята… — Беше му трудно да говори, отново видя детето си, проснато върху мокрия под на стълбищната площадка. — Мария е носела със себе си тази папка, когато се е прибирала.
— А полицаите не взимат ли всичко от местопрестъплението? Как така са ви я дали?
— Те я отвориха, прегледаха я, нещо си записваха. Питаха ни дали знаем какво точно представлява, после ни я върнаха.
— Добре, че не са й взели реферата. Но къде ли го е носила по празниците?
— Може да го е показвала на някой приятел, знам ли…
Магдалена разтвори папката. Страниците бяха прихванати с еластична спирала, текстът бе добре оформен графично, като бе написан на два езика — първо на немски, после и на български. Знаеше, че Мария смяташе да го даде за публикуване, бяха й предложили тази възможност. Но кой ли би проявил интерес към него точно сега, по Коледа?
Календарчето отново изпадна и Магдалена го вдигна, огледа го с разсеян поглед и го пъхна в джоба си, за да не се изгуби. Някаква мисъл мина толкова бързо през главата й, че тя не успя да я хване. Беше по-скоро усещане, че нещо не е както трябва. Но от вчера целият свят така се бе преобърнал, че абсолютно нищо не бе както трябва, и тя напразно се напрягаше, за да открие причината за тази току-що появила се хладна топка в стомаха й. Опита се да се върне към момента, в който я долови. Определено бе свързан с реферата, но как? Беше му хвърлила бегъл поглед, когато Мария го написа. Но тогава мислите й все отлитаха към Майкъл и все нямаше време. Бе й обещала, че по-късно ще го прочете и ще му обърне достатъчно внимание. Е, май че моментът за това бе настъпил…
Магдалена почувства как очите й отново почервеняват, без да могат да излеят сълзите. Не искаше да причинява допълнително тревоги на баща си, затова го целуна по бузата, пак го помоли да се опита да си почине и избяга в стаята си. Бързо се съблече и влезе под душа, където остави цялата насъбрала се вътре в нея мъка да се излее заедно водата, която плющеше от горе. Мислите й започнаха да се подреждат, усети, че отново възвръща способността си да се владее. Пусна контрастен душ, като студената вода окончателно затвърди решението й да направи дори невъзможното, но да си върне Мария. Със силни движения разтри измръзналото си тяло с хавлията и излезе от банята като нов човек. Изпълнена с готовност да действа, още преди да се облече тя извади листчето с имената на хората, които бяха търсили Мария, и проведе няколко телефонни разговора. Елена разбра от нея какво се е случило, плачеше и питаше с какво може да помогне, а Виктор звучеше объркан и потиснат. Помоли ги за среща в „Арките“ след час. Имаше време да се погрижи и за баща си.
Масата в трапезарията не беше раздигната. Родителите й бяха седели и чакали дъщеря си до късно… Магдалена енергично се зае да въведе ред, приготви лек обяд и накара баща си да хапне, тя самата също се насили да преглътне някоя и друга хапка, после сложи в кутия храна и за майка си. Разчисти масата, изми и подреди кухнята.
Сега трябваше някак да обясни на баща си, че ще излезе. Той нямаше да я пусне под никакъв предлог. Тя надникна в хола, готова за разгорещен спор, но остана много доволна от това, което видя. Изморен от огромната тревога, баща й след оскъдния обяд бе задрямал с телефонната слушалка в ръка. Магдалена тихичко затвори вратата, написа кратка извинителна бележка с точното указание къде отива, пъхна реферата за всеки случай в чантата си и на пръсти се измъкна от апартамента.
Елена вече я чакаше в „Арките“. Веднага скочи от масата и се хвърли да я посрещне. Двете момичета се прегърнаха.
— Маги, трябва да ти разкажа нещо! Но първо искам да знаеш, че се радвам да те видя и много съжалявам за станалото…
— Лени, трябва да знам всичко, ама наистина всичко, което ти е казала Мари! И за всичките й срещи…
— Да, но първо чуй това! Вчера сестра ти дойде тук и изглеждаше така, сякаш е видяла призрак. Разказа ми история, от която ме побиха тръпки.
— По кое време беше това? — попита Магдалена, припомняйки си странните събития от вчерашния ден.
— Някъде към четири часа. Защо?
— После ще ти кажа. Продължавай! — по това време в Германия беше три часът, тя седеше край реката и си спомняше за онзи далечен мразовит ден, когато Мария я спаси от пропадане под леда.
— Значи Маги дойде и каза… Ох, обърках се! Нали всички мислехме, че е Маги… Защо ли пък се представяше за тебе, а?
— Моля те, Лени, после всичко друго! Разкажи ми сега за Мари.
— Така, Мари дойде и каза, че е срещнала една циганка, която й наговорила странни неща, и тя беше адски много уплашена. Казала й, че ще пострада от мъж, дори се пошегувах тогава, че всички си патим от мъже… — Елена беше готова отново да се разплаче. — Аз просто исках да я успокоя, Маги. Де да знаех, че нещата така ще се обърнат. Само ако можех да предположа, нямаше да я оставям…
— Е, и какво още? Дотук не виждам нищо странно, всички циганки така говорят! — Магдалена почна да се ядосва на приятелката си, трябваше като с ченгел да вади думите от устата й.
— Ами циганката я била видяла двойно и едната лежала, а другата бягала. Така като го казвам, звучи безобидно. Но… май не ми каза всичко, и беше страшно, Маги, разбираш ли, наистина страшно! — Тук вече Елена не издържа и се разплака. — И аз чак се уплаших. И така идиотски се пошегувах…
— Видяла ни е и двете значи. Видяла е Мари, тя сега лежи, дотук е познала. А другата, дето бяга, трябва да съм аз. Интересно… Дали бягам от някого или след някого? Какво още ти каза? Хайде, няма полза от сълзи, това поне го разбрах вече! Кажи по-нататък!
— Няма по-нататък. — Елена си обърса очите. — Циганката я уплашила с вида си. Нещо в погледа й… И ръката й, с която я сграбчила и не я пускала. И толкова, сестра ти избягала. А, каза още, че не й искала пари…
— Не разбрах, къде е видяла тази циганка? Сестра ми не ходи по врачки!
— На улицата, тук наблизо. Била е от тези, дето чистят леда по тротоарите…
Телефонът на Магдалена иззвъня. Беше баща й, много ядосан. За да го успокои, тя спомена Елена, убеди го, че всичко е наред, после пак му се извини и обеща скоро да се прибере, но той й нареди никъде да не мърда, защото ще дойде в най-скоро време да я вземе и заедно да отидат в болницата. Докато говореше, дойде Виктор. Взе си кафе и седна при тях на масата. Изглеждаше блед и страшно уморен.
— Здравейте, душици! Магдалена, съжалявам за сестра ти…
— Виктор, какво е станало с тебе? Никога не съм те виждала такъв! — Тя му подаде ръка и се вгледа в лицето му.
— Къде ходихте снощи с Мария? Не я ли изпрати после? И не се прави на дръж ми шапката! — нападна го в същото време и Елена.
— Какво?! Ти си бил вечерта със сестра ми? — подскочи от изненада Магдалена. — И нищо не си казал!? Ченгетата не те ли разпитваха?
— Ама чакайте малко! Елена, не си права да ме нападаш… Бяхме при мои приятели, всичките са свестни хора, гарантирам за тях. А на сестра ти й хареса — обърна се той към Магдалена, — дори не искаше да си тръгва, развесели се, танцува. Всички я мислехме за тебе, тя нали така се представи… Защо го е направила, а?
— Някой да й е досаждал? Да е засегнала някого? — продължи да го разпитва Магдалена, без да отговори на въпроса му.
— Не, не съм забелязал. Но аз по едно време бях оттатък при компютъра на Наско, приятеля ми, че имаше малък проблем. Видях я после да седи отново умислена. Реших, че пак се е потиснала заради срещата с оная врачка, и се опитах да я разсея. Малко си пийнахме…
— Като те гледам, хич не е било малко — измърмори Елена. — Да не си падал, виж си лицето!
— Душици, знаете, че не обичам да пия. А това ми е от сутринта като се бръснах. — Виктор се попипа по лепенката на лицето, после хвана ръката на Магдалена и я погледна втренчено. — Виж, познаваме се отдавна, не бих допуснал да се случи нещо…
— Извинете, че ви прекъсвам! Магдалена, само за миг да те видя, може ли? — беше Александър, който се бе приближил, без да го забележат. В очите му имаше стаено някакво толкова дълбоко чувство, което тя не можеше да определи с думи, че дори леко се стресна. Стана и тръгна с него към бара. Седнаха на високите столчета и тя с треперещи пръсти запали цигара.
— Искаш ли кафе, сок, нещо друго?
Тя отрицателно завъртя глава и Александър махна с ръка на Веско бармана, че нямат нужда от него. Той побърза да изпълни желанието на шефа си и изчезна някъде отзад.
— Разбирам те колко си притеснена и страшно много ти съчувствам. Но случайно те чух, и това, което си решила да правиш, е опасно. Не знам дали си даваш сметка.
— Какво съм решила, за какво говориш? — без да разбере защо, Магдалена се смути под погледа му.
— Не казвам нищо за Виктор, не ме разбирай погрешно. Сега тук си в безопасност. Но ако така продължаваш да разпитваш, може да попаднеш на някой, от когото е по-добре да стоиш надалече. Моля те, не си играй с огъня.
— Благодаря ти, но баща ми с неговата опека ми стига!
Магдалена не искаше да бъде груба точно с Александър, тъй като го уважаваше за широките му познания и богатия опит, но умората си казваше вече думата и тя трудно се владееше. Знаеше, че ще съжалява за рязкото си държане, но не можеше да се спре, по принцип не търпеше някой да й казва какво да прави.
— Като си толкова загрижен, как не забеляза с кого е била Мария? Тя доста време е прекарала тук, в твоето заведение. Да беше се намесил тогава! Кажи ми например на кого е показвала реферата си? А това календарче? Виждал ли си го? — тя го измъкна от задния джоб на дънките си, без сама да си дава ясна сметка защо го прави. — Не знаеш нищо, нали? Лени, ти знаеш ли? — извика към приятелката си, която я гледаше учудено и неразбиращо.
Магдалена скочи от столчето, отиде до масата и взе чантата си. Елена и Виктор я гледаха с недоумение. Тя извади шарената папка и втренчено загледа Виктор.
— А ти? Ти виждал ли си това?
— Магдалена, спри се за малко, моля те! — Александър бе дошъл след нея, обгърна с ръка раменете й и с леко побутване я насочи пак към бара. Помогна й да се качи на високото столче. Ръцете й бяха заети с чантата, папката и календарчето. Беше толкова ядосана, че машинално го пъхна обратно в папката, която заедно с чантата остави на бар-плота. Очите й святкаха. Александър я хвана за двете ръце и впи поглед в нейния.
— Моля те, Магдалена, осъзнай се! Наистина не искам нещо да ти се случи. Остави всички тези въпроси на хората, на които това им е работата. Ако се сетиш за нещо, обръщай се към тях, но не се залавяй с тази опасна игра. Моля те!
Както се беше разпалила да отстоява свободата на избора си, така изведнъж тя се почувства изчерпана и някак безсилна. Прииска й се да има някой, в чиято прегръдка да се скрие от този толкова объркан свят. Някой, който да изпълни съкровеното й желание, някой да махне с вълшебна пръчица и да върне здравето на Мария…
— И не се безпокой толкова за сестра си! — Александър като че ли бе прочел мислите й, говореше тихо, с нежен и топъл глас. — Че иначе тя ще се оправи, а ти ще се разболееш. Имай вяра в лекарите, там са едни от най-добрите!
Магдалена се смути от погледа му и същевременно се ядоса на себе си. Отдавна бе усвоила умението да отхвърля или приема мъжките претенции към себе си. Какво й ставаше сега? В този момент видя баща си. Беше влязъл и я търсеше с напрегнат поглед. Магдалена бързо се сбогува с Александър, грабна папката и чантата от бар-плота и скочи от високото столче. Прегърна Елена, като й каза, че пак ще се видят, защото имат още да си говорят, махна с ръка на Виктор и отиде при баща си. Беше време да ходят в болницата.
Тя е жива! Неговата богиня е тук, жива и невредима! Топла и отзивчива! В душата му бушуваше буря. Днес бе разбрал, че тази, която лежи в болницата, е сестра й. Тази, която бе посмяла да напише онзи пасквил, не бе неговата единствена и неповторима избраница. И по-рано бе убеден, че само външно са неотличими, че със сърцето си долавя разликата между двете. Сега вече си даде обяснение защо бе изгубил контрол над себе си. Интуитивно бе открил подмяната! Никога не би постъпил така със своята богиня! Сърцето му бе разкрило фалша в изпълнението на тази самозванка. Кръвта му бе кипнала и го бе тласнала към действия, които онази измамница бе провокирала с държанието си. Как бе посмяла да си присвои нейното име! Да влезе в нейния образ! Няма прошка за лъжата й! Тя трябва да си понесе наказанието. Трябва да си плати за своята пресметлива студенина! Трябва да изчезне завинаги! Това бе единственото решение на задачата… Не може една малка измамница с името на майка му да се представя за неговата богиня!…
Когато загубиш нещо, най-добре го оценяваш. Тази изтъркана истина му се откри в цялата си достоверност. През изминалите безкрайни часове той виждаше пред себе си само една бездънна черна яма. Животът без нея бе лишен от смисъл. Но съдбата отново бе щедра към него. Подаряваше му втори шанс. Тя бе жива! Тя бе жива и той трябваше да направи всичко възможно, за да я спечели. Да завоюва благосклонността й. Не случайно бе кръстен от майка си с име на победител. Това бе нейната заръка да върви през живота без загубена битка. И той ще бъде достоен за името си. Той ще се бие за своята богиня с онези, които я оскверняват с допира си. Днес, без тя да го забележи, я проследи и на два пъти я видя да бъде любезна с мъже, които по-рано не смяташе за свои съперници. Днес, преживял вече мнимата загуба и оценил подарената му възможност, бе открил и жестокото лице на ревността. Той желаеше да ги унищожи, тези уверени в себе си типове, да ги смачка като досадни насекоми, осмелили се да пълзят с похотливите си пипала-погледи по лицето на неговата избраница…
Днес видя и още нещо, което го обезпокои. Тя бе открила неговото календарче. Още същата вечер след нападението бе забелязал своята непредпазливост. Как можа да го забрави в реферата! Наистина тогава не беше на себе си… Добре поне, че полицията не обърна достатъчно внимание на папката. Но ето че не някой друг, а неговата избраница бе тръгнала да дири притежателя на календарчето! Дали се досещаше какво е отбелязано на него? Едва ли! Тя няма как да свърже оградените дати с истинското им значение. Но защо не бе приела, че е на сестра й?
Пред него отново стоеше задача, а той винаги умееше да открива решението.