Никол Данева
Третият (4) (или Реквием за един убиец)

24 декември

Беше Бъдни вечер. Снегът продължаваше да вали.

Мария сутринта се позавъртя край майка си в кухнята, отскочи до магазина, а после отново излезе. Едва пристигнала предния ден, тя още вечерта бе изхвръкнала да се види с приятели от тяхната компания. В кафенето, където обикновено се засичаха, бе открила само Елена. С нея сестрите се знаеха още от прогимназията, после завършиха заедно Немската гимназия и пътищата им се разделиха. Елена замина да следва икономика в Бохум, в северната част на Германия, и доста рядко успяваха да си организират среща. Двете се хвърлиха една на друга в прегръдките, говорейки едновременно. Мария, както беше вече решила, се представи за сестра си, но Елена не се усети. Разбраха се да се видят отново, като предварително се обадят на всичките си приятели. И ето днес Мария заседна в любимото си кафене, като с радост посрещаше един, изпращаше друг, отговаряше на телефонни обаждания и сама звънеше. Със смесени чувства тя откри, че никой не я разобличи. Дори Виктор, който домъкна цял куп дискове с нови записи и който преди да заминат откровено ухажваше двете сестри, дори и той нито за миг не се усъмни.

Нима бяха толкова еднакви в техните очи? Или може би тя просто беше добра актриса, подражавайки на Магдалена в някои нейни жестове, реакции и любими думички?

Вратата се отвори и влезе Александър, собственикът на интернет-кафенето. Тъй като през последните две години това беше любимо място на тяхната групичка, те добре се познаваха. Оттук ровиха из страниците на немските университети, когато кандидатстваха, оттук заедно пращаха по електронната поща своите документи. Беше им по-забавно да вършат всичко това заедно, а не всеки от дома си. Специалностите и университетите се коментираха разгорещено и на висок глас. Той бе в течение на проблемите им, дори даваше съвети по някои въпроси, свързани с избора им. Имаше обширни познания както за градовете в Германия, така и за различните възможности, които предлага едно или друго образование. Беше стегнат млад мъж с внимателен поглед, твърди устни и фини, изящни пръсти. Той работеше към някаква чужда фирма, занимаваща се с компютърни програми, а това кафене бе направил в получено от реституцията помещение.

Мария му махна с ръка за поздрав и той дойде на нейната маса.

— Здравей, Магдалена! Добре дошла! Разбрах още вчера, че си пристигнала, радвам се да те видя!

— Благодаря! Кой ти каза?

— Била си тук… Къде остави сестра си?

— Тя ме остави, не аз нея. Реши да кара Коледа в Германия, намерила си е добра работа там…

— Щом така е решила. Но все пак Коледа си е семеен празник, нали? Добре е човек да е с близките си. Дали няма да съжалява? Там няма тате, мама, няма баница с късмети…

— Чухме се, казва, че си прекарва добре. А пък нейният късмет си е тук. Майка ми е направила страхотна баница, ще видим какво ще й се падне. Тя обикновено е по-голяма късметлийка от мене, въпреки че не си го признава.

— Не може да бъде! Винаги съм смятал, че при близнаците всичко е еднакво, значи и късметът ви е поделен поравно.

— Да, ама не! Искаш ли да се хванем на бас? Утре ще ти донеса листчетата с късметите да се убедиш лично! На какво се обзалагаме?

— Ако спечеля, ще ми направиш компания за една хубава вечеря, а ако ти спечелиш, аз ще ти направя компания. Става ли? Елена, ти си свидетел! — обърна се Александър към току-що пристигналата й приятелка, която само кимна, хвърли си чантата и с вик „Удавиха ми се рибките!“ се втурна към тоалетната.

— Ама че си хитър! Става! — засмя се Мария.

Виж ти, той май я сваля. Но дали нея или сестра й? Нали я мисли за Магдалена… И къде изчезна Елена точно когато й трябваше! Тя би могла отстрани по-добре да прецени.

Поговориха си още малко за общите познати. Скоро към тях се присъедини и Елена, но Александър повече не направи никакъв намек…

Вече се бе стъмнило и Мария реши да се прибира. Чувстваше се гузно, че е оставила майка си, затова се отби в магазина срещу блока да купи от любимия й сладкиш. Там се засече с Юли — съседа, по чиято молба двете с Магдалена дълго бяха търсили в Германия поръчаната строго научна и безинтересна от тяхна гледна точка книга. Трябваше и на него да отдели внимание, все пак бяха добри съседи. Отскочи за малко до вкъщи за обещаното, а той влезе да я изчака на топло в кварталното барче. С него също й се отвори приказка, после тръгна най-сетне да се прибира.

Вкъщи завари баща си, който се бе завърнал от пътуването си до Варна. Тя се сгуши в прегръдките му като малко момиче и само едно нещо разваляше семейния празник. Колкото и да не го показваха, родителите й усещаха остро липсата на другата си дъщеря. За да ги зарадва, Мария хукна да извади от куфара подаръците, който им бяха избрали. В залисията си беше забравила да ги сложи под елхата. Когато се върна в стаята, по телевизията вървяха новините. Съобщаваха за някакъв психар, задушил и изнасилил млада жена, студентка от провинцията.

— Господи! — изстена майка й. — Как го търпи земята този изрод! Да зачерни хората точно по празниците!

— Маменце, ще го хванат, не се притеснявай толкова!

— Ще го хванат те! — измърмори баща й. — Как ли пък не. Нямат хора, които да работят за тия пари! Най-добрите отдавна отидоха в частния бизнес. С джипове се разкарват…

— Частен бизнес! Хайде да не говорим точно днес на тия теми, че се ядосвам. После защо децата ни бягали в чужбина, ами ще бягат! Откакто нашите са в Германия, не треперя всяка вечер как ще се приберат вкъщи. А ти с пристигането си и хукна навън! — обърна се Гергана с укор към дъщеря си. — Моля те, не закъснявай, виждаш какво става тук!

— Стига де, мамо! Не ходим с такива, заради които да си хабиш нервите. Споко! Es ist nur wichtig споки zu sein!

— Ама как човек да е спокоен! Ей го тоя маниак, ходи си някъде по улиците, среща се с хората… Моля те, детенце, искам да те знам къде и с кого излизаш, чуваш ли!

— Споко, мама! И тази вечер, и утре вечер съм си вкъщи. Малко ще поизляза утре, ама няма да закъснявам. Ще се прибера по светло, обещавам. Разбрахме се с Виктор да ми даде едни нови дискове, че днес имаше много работа. Дай да ти помогна за масата. Кога ще въртим баницата? Нали ще има парче и за Маги?

— Има. Данчо, хайде на масата. Да си видим късметите. После ще се обадим на Маги да я чуем и да й кажем какво й се е паднало.

Майка й за последно преброи ястията, за да е сигурна, че традицията да бъдат нечетен брой не е нарушена, после завъртя тавата. Мария нетърпеливо изрови своето късметче от парчето баница и малко недоволно го обяви.

— Пак здраве ми се пада!

— Какво по-хубаво от това — възрази майка й. — Всичко друго можеш или сама да го постигнеш, или да го получиш, само здравето никой не ти го дава, ако го нямаш… Я да видим на Маги късмета…

— Ами да, ето! Знаех си аз! На Маги — голямата любов, а на мен — здравето! А твоето, мама? Тати, внимавай!

— Данчо, ти какво имаш? Къде е парата?

— На мен се падна. За малко да я сдъвча.

— Ами като бързаш… На мен се падна пътят! Ще чакаш гости, Мари! Ако татко ти не може, сама ще дойда да ви видя двете какви ги вършите там…

Днес, ден преди Коледа, той отново видя своята богиня. Беше толкова щастлив от това, че тя му предложи среща! Вярно, той беше измислил някакъв повод, но инициативата всъщност беше нейна. Разговаряха дълго, тя му разказваше за студентския си живот в чужбина, говореше много за сестра си, за интересите си, дори му даде една своя курсова работа, или както я наричаше — реферат. Поласкан, че иска мнението му, й обеща бързо да го прочете, нали от това зависеше да я види пак скоро. Естествено, насаме.

Снощи бе извършил жертвоприношение в чест на нейното пристигане. Този път денят не беше празничен, но той не смяташе, че е изневерил на себе си. Какъв по-голям повод за празнуване може да има от нейното завръщане!

И отново всичко мина без никакви усложнения. Всичко стана чисто и бързо. Съдбата бе благосклонна към него, възнаграждавайки го за положените упорни усилия, за да придобие уменията си. От хилаво и болнаво дете той се бе превърнал в строен, слаб и жилест, но як мъж, закалил тялото си с изтощителни тренировки. Владееше похвати от източни бойни изкуства и всяка неделя при всякакво време изкачваше пеша Черни връх. Заради бляскавия си ум, безпогрешната памет и богата култура той бе уважаван от всичките си познати. Ако беше жива, майка му щеше да се гордее с него. Вярваше, че е изпълнил идеала й за достоен син, а другото… Другото си оставаше негова тайна.

Бе успял да изгради за себе си образ на порядъчен човек, на когото може да се разчита. Винаги спокоен и любезен, той се владееше до съвършенство пред чуждите хора. Но какви усилия му струваше да тренира не само тялото си! Колко разочарования, колко мигове на отчаяние преживя!

…Като дете страдаше, че е изолиран от връстниците си. Като тийнейджър опита да се хвърли в другата крайност и да реализира качествата, за които намекваше името му — име на победител. На няколко пъти предизвика сбивания, за да покаже превъзходството на тренираните си мускули, но вътрешно трепереше от страх, че ще се изложи. Съучениците му някак разбираха, че всичкото това перчене е поза и демонстрация на превъзходство, и не го възприемаха на сериозно. За да привлече вниманието им, той замисли да направи нещо, за което да му бъдат благодарни. Промъкна се една нощ в гимназията, открадна дневниците и ги запали в тоалетните. Но още докато пламъците се разгаряха, започна да съжалява за стореното. Представи си презрителната студенина в очите на майка си. Чу гласа й, който щеше да го накара да се чувства като последното нищожество. Грабна една кофа и започна да ги гаси, после ги върна в учителската стая. На другия ден имаше голяма разправия, учителите се заканваха да изгонят злосторника, но така и не го разкриха. Нямаше никакви доказателства срещу него, но съучениците му го поглеждаха с подозрение и скрита насмешка. По зачервеното му лице и заекването се досещаха, че има пръст в тази работа и че не му е стискало да я довърши докрай.

След тази случка той престана да търси благоволението им. Хвърли всичките си сили в ученето и още повече се изолира от тях. Майка му бе доволна, че си стои вкъщи и учи. Тя не пропускаше честолюбиво да подчертае пред познатите си, че синът й е достоен наследник на стария им род. Другите ходеха по дискотеки, бягаха от час, за да играят карти и да пушат, а той беше трън в очите им, беше примерният първенец на випуска и гордост за учителите. Неизменно печелеше по олимпиадите, завърши със златен медал и всички му предричаха бляскаво бъдеще.

Именно решаването на задачи му помогна да изживее някак юношеството си, когато от всяка насмешка на момиче почти се разболяваше. Никак не успяваше да се отпусне и да им се хареса. Преди среща трепереше, втрисаше го от страх, че ще се изложи, потеше се и накрая с прекъсващ от вълнение глас се обаждаше, че не може да дойде, защото е болен, след което сядаше на бюрото и решаваше задачи до пълно изтощение. Ако някой път се осмелеше да отиде на срещата, правеше плахи опити да привлече вниманието на момичето, като му разказваше интересни според него неща, които бе научил от книгите. И колкото повече скучаеше то, толкова по-схванат ставаше той. Позорно бягаше вкъщи и отново сядаше да решава задачи, за да заглуши натрапливото звучене на ре-бемол, което от малък го преследваше при всеки неуспех. Нищо чудно, че първият му опит за сексуален контакт завърши с такова фиаско, че ре-бемол кънтеше като камбана в главата му дни наред. Оттогава този тон беше като забит в черепа му пирон, като някакъв дяволски камертон, който на всеослушание разобличаваше мъжката му несъстоятелност при всеки следващ провал.

Завърши с блестяща диплома следването си и получи перспективна и добра работа, но бе все така самотен. За щастие попадна в колектив, където никой не се интересуваше от интимния живот на другите, стига той да не става повод за интрига. Уважаваха го заради способностите му и много не любопитстваха какво прави след работа. А той продължаваше да има проблеми със секса. Можеше да го направи само с абсолютно непозната жена, с точно определена външност — висока, с едър бюст и тип красота, странно напомняща майка му, но дори и пред себе си не признаваше това. Пред колегите си бе създал като параван една въображаема приятелка, с която уж излизаше, и това им беше напълно достатъчно, за да го оставят на мира. Имаше две-три колежки — отначало те му хвърлиха око, но той успешно се дистанцира от тях. Не можеше да допусне да се разбере колко е безсилен в леглото с жена, която познава и уважава.

Когато откри своята богиня — онази, толкова различната от другите жени, разбра със сърцето си, че само с нея ще може да бъде наистина щастлив, само на нея ще може да даде най-доброто от себе си. Тя бе богиня с име на юдейска блудница и лице на непорочна мадона. Толкова прекрасна, че се явяваше в двоен образ. Другата, нейната двойница, носеше името на неговата майка…

Познаваше сестрите отдавна, но откри, че е влюбен, едва когато на един концерт случайно срещна едната от тях. Беше празник, а по празници се чувстваше особено зле. За да поддържа илюзията, че не е сам, за да е сред хората, бе започнал в такива дни да ходи на концерт или театър. Обикновено предпочиташе класика, този път обаче бе решил да чуе нещо ново и съвременно и никак не съжали за това. Тя го видя и му кимна. След концерта тръгнаха заедно и той се постара да блесне пред нея — вече владееше до съвършенство умението да играе ролята на уверен в себе си мъж. Тя бе впечатлена от познанията му, показа, че й е интересно да разговаря с него. А той през цялото време се притесняваше, че поразителната прилика на близначките ще му пречи да я разпознава. Когато ги виждаше поотделно, никога не можеше да ги различи, но след тази среща не би трябвало да сбърка своята богиня. Вярваше, че съдбата му е направила огромен подарък. Какво по-голямо чудо от това да срещне точно нея в един от редките моменти, когато бе сама. И да успее да привлече вниманието й. Двете бяха все заедно, заети както винаги една с друга, но тази вечер сестра й бе болна. Разходиха се съвсем малко, тъй като тя също се разболяваше и бързаше да се прибере. Тази разходка стана за него повратен момент в живота.

Той започна да чака среща с нея. Усилено търсеше поводи да я вижда, но тя почти винаги беше в компанията на сестра си. За съжаление двете скоро заминаха да учат в чужбина. Изпълнен с тъга, той ходеше до театъра, вглеждаше се в жените, сякаш някакво чудо щеше да му я върне обратно. Вече не можеше да бъде с никоя друга, тъй като нейният образ засенчваше всичко. Бе още по-самотен отпреди.

И когато веднъж в антракта видя в театъра момиче, приличащо донякъде на нея, тръгна подире му… На другата сутрин го откриха изнасилено и убито. Стръвната страст да притежава нещо, което не може да има, го бе връхлетяла изненадващо като влак, спускащ се под наклон без спирачки. Той самият бе учуден от древния инстинкт, пробудил се някъде дълбоко вътре в него. Необуздан инстинкт да сграбчи и разкъса жертвата си. Движеше се като лунатик, прилагайки всичките си умения. В мозъка му се включи неподозиран автопилот, който му диктуваше действията — от неутрализирането на волята на момичето до внимателното заличаване на всички улики. Първия път не беше планирал нищо предварително, но по някаква случайност имаше в джоба си кондом. Имаха шеговита викторина в службата и той го бе спечелил. Дали това парче пластмаса не бе дало тласък на подсъзнанието му да отприщи древния зов на ловеца в кръвта му?

Наслаждението, което изпита, надхвърляше всичко, което очакваше. Несравнимо с нищо, преживяно от него до този момент, съпоставимо навярно само с върховния екстаз, който, както бе чел, се получавал при религиозна нирвана или при комбиниране на секс с определена дрога. Вместо обикновеното удоволствие настъпваше шеметно излитане към космически висини. Имаше усещането, че е побрал вътре в себе си цялата Вселена. В този миг виждаше в лицето на поредното момиче образа на своята богиня, шепнеше името й и избухваше в експлозията на звездно изригване. Бе намерил решението на задачата и не се съпротивлява дълго на слабия глас на съвестта си. Чувството за мощ и превъзходство бе толкова всепоглъщащо, че всичко друго отстъпваше на заден план. Нито религия, нито дрога можеха да му доставят подобно изживяване — едното отхвърляше като заблуда за разума, а другото презираше като проява на слабост на характера. Потърси отговор на измъчващите го въпроси и в литературата. Откри окултни текстове, в които се споменаваше, че при употреба на хашиш и определен ритуал при обладаването жената — ако наистина е обичана — се превъплътявала в богиня. Изсмя се. Той нямаше нужда от подобни стимуланти. Той бе намерил своята богиня…

Определи празничните дни за свой ден на реванша, създаде си ритуал, който стриктно изпълняваше предната вечер, и с някакво не докрай осъзнато отмъстително чувство избра сребърната кутия на майка си за пазителка на своите трофеи. Това бе реванш за всички изпитани от него унижения и страхове. Реванш за всекидневния упорит труд да поддържа пред другите образа на силен, смел и във всяко отношение съвременен мъж. И в миговете на своя триумф той бе именно такъв, без да има нужда да играе ролята си.

В антрактите се запознаваше с подходящо момиче — колкото и да бе странно, откри, че доста от тях ходеха сами на концерт или театър. Вдъхваше доверие на поредната си жертва със сериозното си излъчване, предлагаше й да я изпрати до дома, а после с ловък похват я обезсилваше и се отдаваше на страстта си, мислейки за своята непорочна блудница.

Оттогава живееше от празник до празник. Понякога вадеше старинната кутия, разглеждаше трофеите си и преживяваше отново мига на своя триумф. Мига, в който властваше над жените.

Сега, на Бъдни вечер, той ще празнува по начин, различен от общоприетия. Този път избра за фон на бурните си чувства Шестата симфония на Чайковски, Патетичната. Отвори кутията и нареди в кръг бляскавото копче и обеците. Те вече бяха с една повече…