Никол Данева
Третият (2) (или Реквием за един убиец)

Осем дни по-рано
22 декември

Над тихото немско градче се носеше предколеден звън. От пръснатите из целия град катедрали и кирхи дори в делничен ден на всеки час ту оттук, ту оттам се възнасяше дискретно напомняне за преходността на земните ни пощявки. А сега, броени дни преди най-фееричния и пищен празник, въздухът сякаш беше напоен с тази мелодична святост. Святост, която контрастираше със забързания ритъм по централните улици, с разбунения мравуняк на магазините и с натрапливите реклами, атакуващи замаяния потребител от най-неочакван ъгъл. Дори реката сякаш течеше по-бързо, а почти питомните патици се гмуркаха по-екзалтирано в крайбрежните вирчета, подмамени от необичайно топлото време.

По тясната калдъръмена уличка, спускаща се към кея, вървяха две момичета. Мария забързано крачеше по левия тротоар, Магдалена — по десния. Малкото случайно срещнати минувачи се обръщаха след тях, но двете бяха свикнали с интереса, който будеха. Още невръстни, те откриха, че навсякъде стават център на внимание, и още тогава решиха да го игнорират. Техният свят, свят само за двама, досега беше тъй прекрасен, че чужденецът биваше априори отхвърлян.

Носещи библейски имена, кръстени на двете най-самоотвержени жени, въплътили двете крайни женски същности, те не само си приличаха като огледален образ. Бяха надарени с оная грациозна красота, която предразполага и обсебва. Високи, стройни, с лица на ренесансови мадони и с гръдна обиколка, за която някои харчат огромни суми, те пленяваха въображението с неизказано, но ярко загатнато обещание за пламенна страст. Ефектът бе още по-зашеметяващ поради това, че цялата тази прелест се явяваше в двоен образ. Приличаха си дотолкова, че само родната им майка никога не ги объркваше. Понякога дори спекулираха с приликата си, прикривайки успешно малките разлики в характерите.

Двете вървяха, привидно еднакви в устрема си. Мария ядосано отметна с ръка дългата си коса, тръсна глава и се обърна към сестра си. Изобщо не се учуди, като видя точно същия жест. Винаги изглеждаха като отражение една на друга, когато нещо владееше съзнанието им.

— Знаеш ли какво мисля?

— Знам! — Магдалена също отметна коса. — Че скапвам Коледа на нашите!

— Не разбрах обаче кога взе това решение. Утре пътуваме, а ти изведнъж проваляш всичко!

— Ти така си мислиш! Изведнъж! Не е така! — Магдалена се насочи към сестра си и двете се срещнаха по средата на улицата. — Помниш ли, още от детската градина първо казваха твоето име, после моето?

— Нещо не си в час…

— Забрави ли колко често ми напомняш, че си по-голяма, та било то и с 12 минути? Помниш ли…

— Какво ти става, Маги? Толкова сме се майтапели и с имената ни, и с тези минути… Я се опитай да кажеш „Магдалена и Мария“, не усещаш ли, че някак не ляга на езика?

— Ето! Виждаш ли! Дори не забелязваш, че тази дреболия не е никаква дреболия! Винаги еднакви, но само за другите!

— Маги! Винаги ни е било добре да сме еднакви…

— На тебе — може би. Колко пъти съм била принудена да правя това, което ти решиш? Да ям, да обличам, да гледам това, което ти избираш? Колко пъти!

— Глупости! Винаги заедно сме решавали всичко! Какво намекваш, че съм ти се налагала? И кой ти е пречел да се обличаш различно? Защо отиде и си купи точно същите дънки, същото яке? Може пък и аз да не искам да се оглеждам в тебе!

Мария премести чантата си на другото рамо, но като видя, че и Магдалена прави същото, ядно я тръсна на земята.

— Ами недей! Защо ме накара да запиша психология?

— Аз ли съм те накарала?! Аз?

— Да! Ти реши, че ще имаме бъдеще в психологията при нашия опит! — Магдалена, без да се усети, също тръсна чантата си на земята. — Да, ама аз искам като върша нещо, да ми идва отвътре, а не да припкам подире ти!

— Много бързо забравяш! Кой казваше, че е трениран да чете чуждите мисли?! Как можеш за такива глупости да се заяждаш!? — Мария така се бе ядосала, че не се усещаше колко високо вика. Малкото минувачи се бяха спрели и с любопитство наблюдаваха колоритната сцена, като фактът, че еднаквите чужденки се карат на някакъв странен за тях език, ни най-малко не ги смущаваше. — Изобщо не мога да те позная! Съвсем се промени, откакто почна работа в оня бар!

— Защо не дойде и ти? Сами предлагаше и на двете ни!

— Знаеш, че работата там не е съвсем легална! И какво от това, че имате договорка? Ама аз се досещам откъде ти е бръмнала тая муха. И защо не ти се сяда на задника да си напишеш реферата!

— Не бери грижа, твоят нали е готов! Мария винаги е първа! — С преправен детски глас Магдалена вдигна ръка като примерна ученичка.

— Ако си мислиш, че пак ще те спасявам, дълбоко се лъжеш. Хич не си въобразявай, че ще ида вместо теб при Райнеке! Баста! И аз съм дотук! — Мария си вдигна чантата. — Като искаш да имаш тайни, оставай! Аз заминавам!

— Точно така, заминавай! Искам да съм сама! Да съм си само Аз! Е, вярно, не мога да съм единствена и неповторима, защото оня на небето е решил да ми направи копие! Но искам да съм различна! Разбираш ли? Раз-лич-на!

Магдалена вдигна чантата си, завъртя се и тръгна в обратната посока, като преди това хвърли един поглед на зрителите и обяви на родния им език:

— Представлението свърши, дами и господа!

Мария направи няколко крачки след нея и извика:

— Първо го попитай кой на кого е копие! — после се спря и измърмори. — И всичко това заради един реферат! Или нещо друго…

Магдалена вече доста се бе отдалечила, когато чу подире си последните думи на Мария:

— Чао, Дели! Знам, че няма да го напишеш, но поне си прекарай добре!

Дочула това обръщение, останало от детските им години, Магдалена гузно трепна, но закрачи още по-енергично, ядосана на себе си. Нейната малка тайна бе внесла раздор в техния доскоро съвършен свят…

Той прегледа дисковете и този път се спря на един от Хенделовите концерти за орган и оркестър. Преминало през вековете, посланието за хармония, възвишеност и вечност изпълни и най-скришните кътчета в стаята. С удовлетворение хвърли преценяващ поглед наоколо. Всичко си беше на точно определеното място, подредено с изискан вкус и създаващо чувство за уютна защитеност. Мразеше бъркотията, най-много държеше на реда и чистотата. Погледна се в огледалото над камината и остана доволен. Беше облечен в любимите си домашни дрехи — панталони от фина шотландска каша с цвят на мляко с какао, жилетка от вълна на перуанска лама и тъмнокафява маркова риза. Не понасяше размъкнатите спортни парцали, с които някои от колегите му се навличаха. Винаги беше елегантен до изтънченост, сякаш готов за снимка, дори когато си приготвяше храната. За тази специална вечер се подготвяше отдавна. Беше я заслужил. Беше дочакал Деня. Запали свещите и старинната настолна лампа. Избра подхождащи за случая ароматни индийски пръчици, запали и тях. Вече беше готов.

Извади от шкафа сребърната кутия за бижута, останала от майка му, и бавно, предвкусвайки насладата, я отвори. Вътре в кадифено лилавата й утроба проблясваха няколко обеци и златисто копче. Погали ги бавно, както се гали жена. Извади копчето — последният му трофей. Плетеницата отгоре заискри в светлината на запалените свещи. Ръцете му се изпотиха, той извади от чекмеджето снежнобяла ленена кърпа, избърса ги, сгъна я внимателно и я върна на мястото й. Взе копчето в шепите си и притвори очи. Остави образите да извикат в тялото му познатата тръпка.

… Момичето нямаше сили да пищи. Идваше бавно в съзнание и го гледаше с безмълвен ужас. Сякаш не вярваше, че това наистина се случва. Дори почувства разочарование, че не се бори. Съпротивата би му доставила още по-голямо удоволствие. Жалко, защото бе точно неговият тип — едрогърдо, високо, с италиански черти, свидетелстващи за страстност. Приличаше малко на неговата богиня, чиято съвършена красота бе толкова недостижима, че доволният създател — дали Бог, дали природата — я бе сътворил двойно. Галейки кадифената кожа, той стисна ръце около шията, неочаквано крехка и нежна. Под пръстите му бясно пулсираше вена, в такт с нея той усети нарастващото бучене на кръвта си, което като приближаващ влак му носеше връхлитащото удоволствие. Пръстите стискаха все по-силно, влакът приближаваше гарата. Момичето захриптя, изви се в конвулсии, подобни на разтърсващ оргазъм…, и притихна, омекнало в ръцете му. Той разкъса дрехите й — бързаше да посрещне влака. Семафорът светна… Грохот изпълни цялото му тяло. Влакът-снаряд избухна в експлозията на космическо изригване. Беше успял.

Извади чиста кърпа, обърса потта от лицето си, сгъна я и бавно я прибра в левия джоб. От десния извади малка торбичка и се наведе над проснатото тяло. Вече беше забелязал, че момичето не носеше обеци. Но горното копче на палтото му просветваше със златисти отблясъци, имитирайки старинност. С бързо движение го скъса, пусна го в торбичката и я прибра в джоба.

…Хенделовият концерт наближаваше грандиозния си финал. За съжаление с времето тръпката от извиканите образи отслабваше, но той беше намерил решение и на тази задача. Скоро отново щеше да си направи Празник.

Извади от кутията всичките си реликви и ги подреди върху малката масичка пред камината. В центъра сложи малко календарче с оградени дати. Запали приготвената за случая червена свещ и направи отгоре няколко кръгови движения, които след това плавно преминаха в хоризонтални осморки. Знакът на безкрая. Беше си създал ритуал. Спазваше го вечерта преди всеки Празник. Утре щеше да бъде особен ден. Утре щеше да се завърне неговата богиня и той трябваше подобаващо да я посрещне. Беше планирал извънреден Празник, едно извънредно жертвоприношение… Утре влакът отново щеше да пулсира във вените му и пак щеше да има свежа храна за въображението…