Никол Данева
Третият (3) (или Реквием за един убиец)

23 декември

— Миличкото ми! Как пътува? Къде е сестра ти?

Майката на Мария не можеше да се нарадва на дъщеря си, преживявайки все още всяка раздяла и всяко завръщане като първо.

— Мама! — Мария за миг се почувства отново малка, сгушена в най-топлата прегръдка на света. — Маги остана там. Малко се посдърпахме за това. Нищо особено. Иска да работи по празниците. Как си, мама? Татко къде е?

Майка и дъщеря, погълнати една от друга, стояха сред тълпата, сякаш отделени с невидима преграда. Току-що бяха кацнали два самолета и залата за посрещачи беше претъпкана. Изобщо не усетиха втренчения поглед на мъжа, застанал така, че двете жени да не го виждат.

— Милото ми, не можа ли да я разубедиш? Коледа е. Разбирам, по празници много се печели, ама…Как така? Толкова ви чакахме и двете! Какъв ще е тоя празник сега? — Гергана се разкъсваше между радостта от срещата и разочарованието от липсата на другото си дете.

— Опитах! Каза, че ще ви се обади, не е ли звъняла?

— Не е. Хайде да тръгваме. Това ли е всичкият ти багаж? Ти защо не ни предупреди? Можехме да се опитаме да я убедим!

— Забрани ми да й се бъркам в работите. Къде е татко?

— Баща ти пак трябваше да пътува, има клиенти във Варна. Ама ще се върне за Коледа.

Те тръгнаха към изхода, без да забележат промъкващия се след тях мъж. Той се качи в такси, което бързо задмина колата им и се изгуби някъде напред.

Мария се обърна към майка си, която внимателно шофираше в снежната привечер.

— Някой да е питал за мене?

— Елена също се е върнала, вчера ви търси. Виктор и още някои, записала съм ги, ще видиш. А, и съседът пита за вас. От горния етаж. Срещнах го на стълбите оня ден. Предава ви поздрави.

— А, Юли… Маги му е обещала една книга, трябва да му я предам. Мама, не се сърди, ама тази вечер ще поизляза. Виктор щеше да ми търси едни дискове. Дали ги е намерил? Каза ли нещо?

— Обичайните любезности… Ама как така ще излизаш!? Едва си дошла!

— Е, не веднага, и с теб ще се видим, маменце! — Мария целуна майка си по бузата, защото се чувстваше гузна, но просто не я свърташе на едно място. — Трябва да се обадя на приятелчетата! Или поне на тези, които са тук. Няма да се бавя, връщам се по пепеляшово време. Обещавам! Ей, не очаквах, че тук ще е такава снежна приказка!

Колата спря пред добре поддържан блок в тих квартал недалеч от центъра. Мария пъргаво изскочи и помъкна куфара, изпреварвайки майка си. На входната врата се сблъскаха с млад мъж, тръгнал да излиза.

— О, добър вечер, госпожо Владова! Мария, или може би Магдалена? Радвам се да те видя. Може ли да ви помогна? — Мъжът вкара куфара във входа и извика асансьора.

— Здравей, Юли! Благодаря! Утре ще ти се обадя, нося ти книгата.

— О, Магдалена, това си ти! Къде е сестра ти?

— Реши да остане.

Мария хвърли предупредителен поглед на майка си, която щеше да поправи грешката, но като видя знака от дъщеря си, се въздържа. Гергана не беше доволна от слабостта на дъщерите си понякога да заблуждават хората, но не им се месеше.

— Странно. Почти не съм ви виждал разделени за дълго време. Но като се замисли човек, време е вече. Навярно си има приятел?

— Поне аз не знам — отсече Мария. — Много ти благодаря, че ми помогна за куфара!

Тя затвори вратата на апартамента и отново прегърна майка си.

— Уф! Сега всеки ще ме пита къде е Маги. Дали да не си направя майтап и да се представя за нея — току-виж съм научила някоя тайна, която не ми е казала? Пък и тя вече взе да ми липсва… Мама, какво е да си единствен и неповторим?

— Милото ми — погали я Гергана по косите. — От вратата ли почваш с тези съмнения? Мислех, че сте ги преодолели…

— И аз така мислех… Доскоро!

Мария хвърли на закачалката палтото си и влезе в хола, огледа се и седна в любимото си кресло, подвивайки крака:

— Колко си е хубаво вкъщи! Всичко си е същото! И каква голяма елха сте сложили! А тези гирлянди не ги знам! — тя с радостна възбуда оглеждаше коледната украса.

— Да, рожбенце. Тук всичко те чака. А иначе… От малка не си задавала този въпрос… Слушай, всяка от вас си има своя път. Всеки идва на тази земя с някаква мисия. Нещо да научи или да помогне на другите да научат, нещо да остави след себе си… Всеки идва, за да даде любов. И да я получи… И никой друг не може да извърви това, което е определено за тебе. Двете с Маги сте колкото еднакви, толкова и различни. И пътищата ви ще бъдат различни. И всяка от вас, тръгнала по своя път, е единствена и неповторима. Радвайте се на рядкото щастие всяка да има до себе си сродна душа! Вие сте просто двойно по-богати, миличко! Ама сега наистина не е моментът за такива разговори! Изморена си — Гергана седна отстрани на облегалката на креслото, в което бе Мария, и я прегърна. — Гладна ли си? Приготвила съм ти нещо да хапнеш. Пилешки хапки, любимите ти. А след малко ще се обадим и на Маги. Може пък да я придумаме да се върне!

— Едва ли. И не съм гладна още, маменце, благодаря ти. В самолета ядох.

Гергана познаваше добре дъщерите си и винаги усещаше, когато нещо не бе наред.

— Какво има, Мари?

— Виж, мамо… Маги напоследък се промени. Стана някак потайна… Не мисля, че се задържа там само заради работата или пък заради реферата, дето не го е написала. Има нещо друго…

Мария стана, отиде до прозореца и се загледа в падащия сняг.

— Наистина е хубаво. Не очаквах, че ще има истинска снежна Коледа тази година. Там беше топло…

— Мари, ще ме побъркаш! — Гергана хвана дъщеря си за раменете и я обърна към себе си. — Казвай!

— Казах ти, не е нещо особено. Маги май изживява някаква криза на самоличността. И май си има някого…

Може би ако не беше срещата със съседа, на Мария нямаше да й хрумне решението, което внезапно взе в този момент. Мислеше, че е страхотно, но дори не подозираше колко е съдбоносно. Ще се представи за сестра си. Пред всичките им приятели и познати. Ето един начин да разбере наистина ли всяка от тях е единствена и неповторима. Бунтът на Маги не можеше да я остави равнодушна. Ако успее да заблуди всички, значи те двете наистина са взаимозаменяеми. Като винтчета в някоя машина. Като две чаени лъжички например. Дори двата крака или двете ръце на един човек не бяха еднакви — нима те дотолкова се бяха уеднаквили в стремежа си да запазят своя свят? Може би Маги беше права…

— Мари, ако Маги има някой, не мислиш ли, че ти си първата, която би разбрала? Да не би вече да имате тайни една от друга?

— Може би… Моля те, мамо, измислих нещо! Само не казвай, че е глупост. После аз сама ще кажа на всички, че съм се пошегувала, но нека отначало ме мислят за Маги! Съгласна ли си? Кажи, мама? Моля те!

— Ама защо ще ме караш да лъжа! И не мислиш ли, че е непочтено към сестра ти?

Мария скочи, прегърна майка си и замърка като коте.

— Само за ден-два, мама! И тати ще помоля. Ще видиш, че няма да ми откаже! Той винаги е по-навит от тебе!

— Ами да, като е за щуротии, е навит! — Гергана не можеше да устои на напористото желание на дъщеря си, сгушила се в нея. Толкова време двете момичета й липсваха… — Добре де. Но само до Коледа! И после да не ми се оплакваш, ако някой ти се разсърди!

— Ще се оправя с тях! Ей-сега ще им звънна. Те всички са готини и носят на майтап! Ще видиш, че ще се спукаме после от смях!

— Детенце, мислех, че вече си надраснала тези номера… — Гергана прегърна дъщеря си и я целуна по челото.

— Именно за това, мама. Не разбираш ли, това е страхотен експеримент! Ако ги заблудя, то тогава… Тогава значи наистина с Маги трябва да помислим за някои неща. Като самоличността например. Или може би трябва аз да се замисля, защото Маги май вече го е направила…

 

 

Магдалена затвори вратата след последния клиент и въздъхна с облекчение. Наистина за да си тръгне най-сетне нисичкият и дебел германец, тя трябваше да го подбутне доста яко към вратата и добре, че шефът бе отзад в склада, та не можа да види неуважителното й отношение. Ако имаше как, по празници заведението щеше денонощно да е пълно. Нейната смяна отдавна бе свършила, но по договорка със собственика на бара — тъмен като шоколад и сух като чироз индиец, тя работеше, докато имаше посетители. Беше твърде изморително, понякога и досадно. Заплатата и бакшишите обаче бяха добри. С плоските шеги свикна бързо, но някои от подмятанията бяха направо дебелашки. Тогава й идваше да обърне халбата с бира върху „уважаемия гост“, както ги величаеше Сами-индиецът. Всъщност това не бе истинското му име, което затрудняваше немците. От десетина години той се бе установил в този южен немски град и си имаше постоянна клиентела, която обичаше от време на време да пробва нещо по-екзотично и пикантно, но все пак наблягаше на бирата и наденичките. И на още нещо.

От момичето, което й уреди тази работа, Магдалена бе научила тайната на Сами. По някакви свои канали той се снабдяваше с най-качествена индийска трева и в определени случаи я ползваше като хранителна подправка. Наричаше я бханг. Бханг представляваше смлени на фин прах листа марихуана, запарени и смесени с пипер и мляко. Освен дето почетените от него клиенти демонстрираха такъв апетит, че омитаха светкавично по няколко порции, ами и настроението им се повдигаше и в пристъп на веселие те забравяха да си тръгнат, благославяйки Сами, кухнята му и питиетата му. Добавен особено в сладоледа, бханг имаше невероятен ефект. Сами обичаше да покровителства влюбени двойки и им предлагаше безплатно от ледения си специалитет. Те твърдяха, че сексът след това бил фантастичен.

В една такава празнична вечер в бара шумно нахълтаха няколко американски войници от близката военна база. Един от тях — русокос, среден на ръст и с чаровна момчешка усмивка, се оказа приятел на Сами. Двамата играха на зарове и през цялото време усмивката му караше сърцето на Магдалена да трепка като голишарче, изпаднало от гнездото. Когато преди да си тръгне й благодари незнайно за какво, тъй като тя обслужваше друга маса, а не неговата, Магдалена разбра, че голишарчето май се кани да хвръкне.

После Майкъл започна да идва при всяка възможност и да сяда на нейната маса. Фермерски син някъде от Айова, той от момче страстно желаел да пътува по света и ето че се бе озовал тук, в бара на индиеца Сами, за да срещне, както казваше, момичето на своите сънища. Магдалена го слушаше, смееше се на историите му, тичаше от бара до масите и обратно, защото поръчките валяха като тропически порой, и не пропускаше пътьом хапливо да отвърне на забележките на Сами. Шефът не беше доволен, че тя отделя повече внимание на един от клиентите, но постепенно спря да се заяжда. Дори им предложи от своя специалитет.

Тази вечер Магдалена следеше вратата, изпълнена с противоречиви чувства. Майкъл вече втори ден не се бе обаждал. На частта му предстоеше заминаване за размирен район в Средна Азия и явно режимът в базата е бил затегнат. Магдалена вече горещо съжаляваше, че не бе споделила със сестра си. Така имаше нужда да поплаче на нечие рамо и да чуе няколко утешителни думи! Знаеше, че повече няма да го види, не можеше да си представи, че ще загуби приветливата му усмивка, и отчаяно желаеше раздялата с него да се превърне в нещо незабравимо. Майкъл я караше да се чувства единствена, а и тя не му каза, че има сестра близначка. Той се опитваше да повтаря някои думи на български и специално я бе накарал да му напише на латиница на едно листче „Ти си приказно хубава“. Често го изричаше — понякога на висок глас посред улицата или край реката, друг път й го шепнеше на ухото, разсмивайки я с акцента си. Как да му каже, че има още една като нея, също толкова „приказно хубава“!

Отначало скри от сестра си, защото чудесно знаеше каква ще бъде реакцията й, а пък и искаше да запази Майкъл само за себе си. Желаеше да има само свое изживяване и само свой съкровен спомен. После някак й ставаше все по-трудно да си признае, че има тайна от нея. Сега обаче Мария й липсваше. Това, че тя бе толкова далече, чак в България, я караше да се чувства несигурна и уязвима. Двете много рядко се разделяха задълго и винаги се стремяха да се съберат колкото е възможно по-скоро. Но освен тегавото чувство на празнота Магдалена усещаше и някакъв странен хлад в областта на слънчевия сплит, малко над стомаха. Сякаш някаква призрачна ръка беше изтръгнала част от нея и бе напълнила образувалата се кухина с нещо ледено, снабдено с остри нокти и зъби.

Магдалена тръсна глава и се опита да отхвърли мрачните си предчувствия. Всичко щеше да бъде наред. Мария ще се постарае родителите им да прекарат добре Коледа, а Майкъл ще успее да се освободи и те ще бъдат заедно …

На стъклото леко се почука. Майкъл стоеше отвън, разрошен и усмихнат. Магдалена забрави всичките си терзания, викна на Сами, че е приключила, и хукна навън.

 

 

„…Ела да посвириш на гостите! Не ме ли чуваш?“ — Гласът на майка му го извади от вигвама, където заедно с Великия вожд щеше да запали лулата на мира, за да отбележи поредната си победа, и го върна там, където се чувстваше малък и уязвим…

Той стисна с длани глава, сякаш да спре нахлуващите спомени, пулсиращи под съпровода на един натраплив тон.

Днес я видя как пристига като богиня от облаците. Как влезе в залата, как лицето й се озари от нейната неповторима усмивка… Тя стоеше сред тълпата на летището, толкова различна от всички други. Стоеше, прегърната от майка си, без да забелязва нищо край себе си. Той очакваше, че тя както винаги ще бъде придружена от сестра си, и отначало не знаеше дали трябва да се радва на късмета си. Щеше да е безкрайно разочарован, ако това бе нейната двойница, но съдбата му поднесе подарък. Въпреки че външно все още не ги различаваше, той бе направил своя избор. Искаше единствената, която би могла да го разбере. Недостижима като римска богиня, тя носеше име на юдейска блудница. То говореше много повече за нея, отколкото тя показваше. Страстно желаеше да я хване за ръка и да я отведе. Далеч от сребърната кутия за бижута на майка си, далеч от Хендел, от софийските улици… Щеше да я заведе на вилата си, да запали огъня и под звуците на Gravity Co — бе чувал, че харесва тази група — щеше да сложи най-хубавото от своя свят в краката й. Тя щеше да прозре силата на дълбоката му любов и да му прости. Както на нея е било простено там, в древна Юдея… Копнееше да бъде разбран. От нея…

…Как копнееше като малък за простора на прериите! Усещаше пръхкавия мирис на степна трева, конска пот и свежия полъх на спускащия се от скалистите планини волен вятър. Беше ходил на гости заедно с родителите си при техни познати във вилата им и в близкото село за първи път успя да погали и да яхне кон. Може би това бе най-щастливият ми, откакто се помнеше. Знаеше, беше убеден, че на тяхно място би се справил не по-зле от тези силни, горди и мълчаливи мъже, изправени срещу спиращи дъха предизвикателства. Жадуваше да бъде като тях, но връщането при досадните му задължения го превръщаше отново в нещо, което дълбоко ненавиждаше. И най-лошото беше, че мразеше самия себе си в тези мигове. Сега майка му отново щеше да го повика, а това беше недопустимо. От сутринта очакваше със страх предстоящото изпитание и за да си вдъхне малко кураж, се бе опитал да се скрие в един измислен живот, където всичко беше толкова просто и разбираемо. Там бе достатъчно да си добър, смел и умен и целият свят ти принадлежеше. Той знаеше, че е умен, стараеше се да бъде добър и отчаяно искаше да е смел.

…Ръцете му се изпотиха, усети, че се задъхва. За да не чуе отново подканянето, скочи от леглото и се втурна към хола, като събори часовника от шкафчето. Дори не разбра как го закачи. Лицето му пламна и зачервен като трескав, влезе в стаята, където предстоеше инквизицията.

Майка му стана да го посрещне, прегърна го — как копнееше по-често да получава тази ласка! — и с явна гордост в гласа изреди всичките му успехи. Сред гостите присъстваше и някакво музикално светило, на което неговите родители много разчитаха. Струваше му се, че е изправен срещу многоглаво чудовище, дишащо лава и готово да го погълне за най-малката му грешка. Прочисти гърлото си, в което сякаш се беше загнездил кактус, поздрави и стисна длани, за да не забележат как треперят пръстите му…

Следваше провал в спомените му. Единственото, което и досега избухваше със силата на взривяваща се граната всеки път, когато се чувстваше притиснат до стената, беше онзи срамен миг, в който той изведнъж разбра, че в главата му не бе останала нито една нота.

Главата му беше един огромен празен лист. Въпреки че обичаше тази соната и я свиреше със стремително вдъхновение, ако никой не го слушаше, сега изведнъж бе забравил докъде бе стигнал. Като че ли отстрани се видя как с втория пръст на дясната ръка натиска клавиш ре-бемол, и отново, и отново го натиска, и не знае какво да прави с другите си пръсти, които изведнъж се оказаха твърде много…

Следващото, което си спомняше, беше надвесеното над него лице на майка му. Той скочи от леглото и се хвърли към нея с крехката надежда, че ще се сгуши, ще вдъхне упойващия й мирис, тя ще го помилва и тази ласка ще му даде сили да пребори в себе си лепкавия страх…

Толкова искаше да е като другите момчета, които с нехайна походка излизаха пред черната дъска, които се дърпаха и биеха, разменяха си касети, лепенки и други момчешки страховити тайни, до които не биваше допускан. Тях не ги интересуваше какво мисли за бомбичките и дали не разполага с някоя нова рецепта за взривна смес, а той така чакаше сгоден момент да се похвали с постиженията си! Не го викаха нито да поритат заедно, нито на гости, а и самите те не идваха. Понякога отправяха към него хапливи подмятания, но най-често просто не го забелязваха. Той беше различен, усещаше, че не е като тях и че те също го знаят.

…Майка му, жена с кралска осанка и аристократична хубост, го отстрани от себе си, като притисна двете му ръце към тялото, така че да не може да мръдне. Крехката надежда се сви и увехна като прерийно цвете. Знаеше какво ще последва. Не, никога не го биеха. Те бяха твърде интелигентни, твърде преизпълнени със съзнание за принадлежност към стар род, за да използват такива варварски средства на възпитание. А и наказанието вече не му тежеше. Беше свикнал да остава сам в стаята си, телевизията не му липсваше, дори намираше удоволствие в това, да я замества с решаване на задачи. Но как искаше да бъде при тях, да не е сам!

Родителите му приемаха за проява на лош вкус малко дете да се мотае сред гостите. Когато идваше някой, те — или по-точно майка му — с гордост демонстрираха своя наследник, караха го да посвири или да издекламира нещо, след което го отпращаха в стаята му.

…Понякога се измъкваше на пръсти и с подкосени от страх крака се промъкваше към вратата, зад която бяха майка му и баща му. Не искаше да го разкрият, защото вече знаеше как с лека подигравка щяха да му покажат къде му е мястото и какво мислят за подслушвачите. Беше му особено интересно да ги следи, когато бяха сами и говореха за своите проблеми. Много неща от разговорите им не разбираше, но обичаше да се чувства причастен и посветен в живота им. От различни откъслечни фрази сглобяваше истории, които даваха обяснение на събития, в които не го посвещаваха. Много преди да му разкажат за леля Вени, той знаеше за нея и странното й заболяване, отвело я в специална клиника. Досещаше се кога майка му е била на посещение при старата си леля, усърдно дебнеше кога ще го отстранят, за да коментират лудостта и живота й, и със замиране в сърцето ги подслушваше…

Беше подразбрал за своите родители доста неща, които пред него не се коментираха. За многобройните роднини от майчиния му род често се говореше с чувство за заслужена принадлежност и гордост. С поучителна цел му разказваха всичко, като се изключи злополучната леля. Всеки един член на старата фамилия беше достоен образец за подражание — лекари, адвокати, имаше една художничка, един дипломат, известен професор по точните науки и не много известен, но уважаван писател. Бурната младост на майка му, за която бе подразбрал — младост с един краткотраен неуспешен брак и с няколко почти скандални връзки, беше завършила със сватбената снимка, на която баща му изглеждаше някак отнесен, но много щастлив. За бащиния му род обаче не се говореше. Знаеше само, че е от малък град, но коренът му е от село, че сам е постигнал всичко. Възхищаваше се на бързия му ум и енциклопедичната му памет. Искаше по-често да го вижда такъв като на снимката, но колкото по-разгорещени ставаха подслушаните иззад вратата упреци на майка му, толкова по-студен и отдаден на работата си ставаше баща му. Не можеше да разбере дали се карат заради истински или въображаеми поводи, но отначало беше на негова страна — той имаше много приятели и се харесваше не само на жените, за което получаваше почти всекидневни натяквания. Беше изобретателен, остроумен и много добър. Ако можеше да е като него… Обичаше шегите му, искаше да е наследил атлетичната му фигура и бързия му ум, но засега повече приличаше на изнежено стайно цвете. Тайно ходеше късно вечер бос по балкона, за да се калява, и резултатът във вид на поредното заболяване не закъсняваше.

С липсата на баща си през седмицата някак се примиряваше — той се връщаше късно, а и умората веднага го поваляше, така че почти не го виждаше. Знаеше, че работата му е отговорна, че всички разчитат на него, чуваше как понякога го викат в службата и през нощта. Но отсъствието му през почивните дни го караше да се чувства още по-самотен. Затворен в стаята си, седнал над учебниците, той бързаше да си научи уроците, за да отиде в хола при майка си и да я остави да го препита. Тя много държеше на неговото представяне и много стриктно проверяваше знанията му. Не пропускаше нито ден, колкото и заета да беше, а за него бе удоволствие да й покаже колко е способен. Е, тя приемаше това като в реда на нещата, но дори лекото й кимване беше голяма похвала. Щеше да е безкрайно щастлив, ако след проверката водеха и обикновени, глупави разговори… Но времето все не й стигаше и тя, съвършена и изваяна като мраморна римска статуя, бързаше за поредния коктейл или друго събитие, което трябваше да отрази за вестника, в който работеше. А когато си беше вкъщи, не биваше да бъде безпокоена, защото почти винаги имаше спешна работа.

…Когато понапредна в уменията си, той измисли хитроумен начин за индиректен контакт с майка си. Бе построил макет на хола и на стаята й. Сложи вътре малки лампички, свърза ги с помощта на датчици с местата, където тя седеше, и те светваха, примигваха и показваха местоположението й. Понякога седеше дълго край макета си и почти я виждаше как работи на бюрото или гледа телевизия.

Може би всичко щеше да бъде друго, ако мраморът не бе толкова хладен материал… Може би тогава нямаше да има нужда от старата й сребърна кутия…

 

…Той отново стисна с ръце главата си, за да заглуши камбанения звън на ре-бемол…

Копнееше за нея, за своята богиня. Вярваше, че би му помогнала да не бъде тъй различен. Да не бъде тъй отчайващо сам по празниците. Само тя можеше да го върне в света на нормалните желания, чувства и отношения. Само тя можеше да му прости жертвите, които принасяше в нейно име…

Но дотогава имаше нужда от своята кутия.

Той отвори инкрустирания й капак и пусна вътре една обеца, която извади от вътрешния си джоб.

 

 

Някъде горе се хлопна врата, запали се стълбищното осветление и се дочу кратко и весело излайване. Бързите пружиниращи стъпки се приближаваха и най-вероятно трупът нямаше да бъде открит толкова бързо, ако не беше любопитството на кучето. Животното вече бе изпреварило своя стопанин. Подминало изхода, то с недоумение и уплаха душеше своята находка в нишата под стълбите. Когато чу, че господарят му отваря вратата към улицата и го вика, за не се втурна навън както обикновено, а най-сетне реши да даде воля на обзелите го чувства. В паниката си скачаше и лаеше и човекът, тръгнал на обичайната среднощна разходка с любимеца си, беше безкрайно притеснен заради очакваната реакция на съседите. Но когато се спусна към входа за мазетата, за да успокои обезумялото куче, видя нещо, от което му се прииска също да закрещи на висок глас…

Оперативната група пристигна бързо. Останал да допише отчета за деня, Николай вече беше решил да си тръгва, когато получиха сигнала. Умората му някак се сви и стана на топка в стомаха, когато пристигна на местопрестъплението и видя трупа на младото момиче. С някои неща не можеше да свикне, колкото и външно да изглеждаше хладнокръвен и енергичен.

Униформените вече бяха отцепили мястото с жълти ленти. В светлината на прожекторите експертите обработваха трупа и околното пространство, проблясваха светкавиците на фотоапаратите, дочуваше се радиостанцията на полицаите — цареше обичайната делова суматоха, вдъхваща респект у примерните граждани.

Николай се зарадва, като видя кой е съдебният лекар. С Петър се знаеха отдавна и се разбираха от половин дума. Бяха колкото различни, толкова и сходни, що се отнася до работата. Докато Николай не беше нито висок, нито пък се отличаваше с някаква ярка външност, но пък обичаше веселите компании, Петър бе кльощав като върлина и с дълъг нос, един вечно настинал недоволник. Вадеше смачкани кърпи от всеки джоб на охлузганото си кожено яке, шумно се секнеше, но и най-върлият грип не можеше да го събори и да го накара да си даде малко почивка. Зад постоянното му мърморене се криеше такава отдаденост на работата, че при цялото неразбиране от страна на съпругата му, продължаваше да бъде все същият ентусиаст. Дори и след като тя го напусна.

— С какво разполагаме?

Николай го потупа по рамото и Петър се обърна. Обикновената им закачка беше „Какво е менюто тази вечер“, но прекършената младост на жертвата можеше да стъписа и най-закоравелия професионалист.

— Да му таковам и живота! — Лекарят се изправи и затършува по джобовете си за носна кърпа. — Изнасилване, следи от удушване и никакви следи да е оказвала съпротива. Станало е между 22 и 23, след аутопсията ще имаш точния час. Не си е оставил подписа мизерникът, няма сперма. Хитрото копеле! И под ноктите на пръв поглед няма нищо, ама ще чакаме резултатите. Аз свърших, можеш да застъпваш. И не се мотай много, че скоро ще съмне.

Петър се отдръпна, за да му направи място.

Николай приклекна до проснатото върху мръсния под тяло. Момичето е било хубаво и смъртта още не беше изкривила правилните черти на лицето. Виждаше се, че е високо, с разкошни форми. Скромните му дрешки бяха разкъсани, ала не повече от необходимото за осъществяване на един бърз акт. Лежеше по гръб — като заспало, но с широко отворени очи, а скъсаното беше прикрито с палтото й. Николай погледна въпросително към колегите.

— Така е била, като са я открили. Мъжът, който пръв я забелязал, е зъболекар. Учил е медицина и веднага е разбрал, че е мъртва. Не я е пипал.

Шокираните съседи се бяха скупчили на горната площадка и не смееха нито да мръднат, нито да обсъждат събитието. Вече я бяха разпознали. Студентка, живеела тук под наем на четвъртия етаж, тихо, работливо момиче, без склонност към шумни компании. Никой не знаеше има ли приятел, нито къде е била. Никой нищо не беше чул освен лая на кучето, който бе накарал някои от тях да изскочат ядосани от апартаментите си.

Николай повдигна косите й и огледа шията. Имаше ясно изразени кръвоизливи. Защо не се беше съпротивлявала? Нямаше драскотини. Нямаше следи от влачене. Била е дръзко изнасилена и убита на метри от нищо неподозиращите съседи! Защо не е викала? Той се вгледа по-внимателно, леко извърна главата на момичето и това, което видя, не му хареса.

— Докторе, виж това тук. Това петно. С по-тъмен цвят е. Май си имаме работа с познавач. Изглежда я е „изключил“.

— Казах ти, подробностите — в доклада.

— Пак едната обеца липсва. Прилича на двата случая отпреди — взима си по нещо за спомен, копелето мръсно! Има и още едно момиче, само че на нея й беше откъснал горното копче на палтото. Е, честито! Имаме си сериен убиец! Само нова жертва на този маниак ни липсваше! — намръщи се Николай.

Макар с извратена психика, убиецът явно никак не бе глупав. Нападението беше колкото дръзко, толкова и прецизно. Дирите бяха оскъдни. По лачената чантичка най-вероятно щяха да открият само собствените отпечатъци на жертвата. А и падащият вече втори ден сняг бе заличил всякакви оперативни следи отвън пред блока. Вътре кучето и съседите бяха довършили другите. Николай се надяваше заключенията на експертите да му дадат още сламки, но интуицията му подсказваше, че го чакат безкрайни часове с отработване на безплодни версии. А имаше само две неща, от които можеше да тръгне. Билетът за концерт в НДК от тази вечер, пъхнат в чантичката. И обецата, която липсваше…