Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chesapeake Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 180 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Заливът на тайните

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-483-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

7

Кам слезе бавно по стълбите. Чувстваше се ободрен и зареден с енергия. Нищо на този свят не можеше да разведри настроението му така, както къпането с Анна под душа. Той пъхна глава в бърлогата, където по-малкият му син Джейк и Сет водеха смъртоносна кървава битка. Оттам се чуваха ругатни, проклятия и диви крясъци.

Някои от тях идеха от анимацията на монитора.

Както обикновено Кам не устоя и също се включи. Въртяха се брадви, лееше се кръв, кръстосваха се мечове. Той така се увлече, че загуби представа за времето и реалността, докато Джейк не нададе триумфален рев.

— Уцелих те право в сърцето! Край! Ти си мъртъв!

— По дяволите, това си бе чист късмет.

Джейк вдигна и размаха своя джойстик във въздуха.

— Аз ще управлявам. Властта е в мои ръце! Поклони се на краля на Мортал Комбат.

— Ами, ами. Има да чакаш. Хайде отначало!

— Поклони се веднага на краля — повтори радостно усмихнат Джейк. — Трябва да ме обожаваш, ти, нисше същество! Ти, пълзяща гадино!

— Ще те обожавам аз, ей сега ще видиш как.

Сет го сграбчи. Кам ги наблюдаваше. Последваха още викове, грухтене, всевъзможни заплахи, съпроводени от кикотенето на момчето. Разликата във възрастта на Сет и Джейк, помисли си той, беше същата каквато между него и Сет.

Но Джейк притежаваше онази невинност, която Сет никога не бе имал. Джейк никога нямаше да попита кой е този човек, дали ръцете, които се протягат, за да го прегърнат, няма да му причинят болка и зло.

Слава на Бога за това, отправи една молитва Кам, сетне се облегна на рамката на вратата и извика.

— Анна, ела да ги видиш как се правят на глупаци!

Само при споменаването на името й Сет и Джейк се разделиха от кълбото, в което се бяха оплели, и погледнаха изплашено към вратата.

— Аз печеля — извика развеселен Кам.

— Това беше нечестно, тате! Не може да играеш така! Войната трябва да е честна, не е позволено да се използват такива похвати.

— Това беше пример как може да се спечели една битка без нито един изстрел. Ти — обърна се той и посочи с пръст Сет, — тръгвай с мен. Да вървим.

— Къде ще ходите? — попита Джейк. — Може ли и аз да дойда с вас?

— Изчисти ли си стаята? Написа ли си домашните, научи ли си уроците? Откри ли лекарство против рака? Смени ли маслото на моята кола?

— Сти-и-и-га де, тате — примоли се Джейк.

— Сет, вземи по една бира и ме чакай отзад. Ще дойда след малко.

— Добре. По-късно, хлапе — той потупа окуражително рамото на Джейк, — ще излезем двамата заедно в открито море.

— Няма да изляза с теб, ако не ми донесеш цветя и кутия шоколад.

— Видя ли! Това се казва отговор — одобрително кимна Кам и едва не се задави от смях, докато Сет излизаше от стаята на сина му.

— Все пак не може ли да дойда с вас?

— Трябва да говоря със Сет.

— Сърдит ли си му?

— Изглеждам ли ти сърдит?

— Не — отвърна Джейк, след като внимателно огледа лицето на баща си. — Но ти си много потаен и може да се преструваш.

— Нима? Ти пък много знаеш за мен. Виж, просто искам да говоря с него насаме.

Джейк вдигна рамене, но Кам видя в очите му — италианските очи на Анна — неодобрение и разочарование, когато седна на пода и посегна да прибере джойстика си.

Кам приклекна до сина си.

— Джейк. — Усети миризмата на дъвка и младежка пот. По коленете на джинсите му имаше следи от трева. Обувките му бяха развързани.

Изведнъж осъзна, както това често му се случваше, как го залива изумителна вълна от емоции, които можеше да определи като любов и гордост, и тя изненадващо се превърна в хватка, която сграбчи сърцето му.

— Джейк — повтори отново Кам и погали косата на сина си. — Обичам те.

— Господи — промърмори момчето и се изгърби, като вдигна глава, за да погледне баща си. — Знам това. Защо ми го казваш?

— Обичам те — повтори Кам. — Но когато се върна тук, ще проведем друга кървава битка и в земята на Куин ще има нов крал. Повярвай ми, ти ще трябва да ми се поклониш.

— Да бе, сигурно! Много ти се иска, ама няма да стане!

Кам се изправи, вече доволен от възбудената физиономия на Джейк.

— Дните ти са преброени. Започвай да се молиш, приятел.

— Ще се моля да не ми се лигавиш, когато паднеш на колене пред мен и ме молиш за милост.

Трябваше да признае, реши с доволна гримаса Кам, докато вървеше към задната врата, че бе отгледал цяла банда многознайковци. Един от друг по-големи умници. Гордостта на татко.

— Е, какво има? — попита го Сет, като му подаде кутийка бира.

— Трябва да поговорим за малко.

— Сега? — Той автоматично погледна към небето. — След час ще стане съвсем тъмно.

— Страхуваш ли се от тъмното, маце? — Кам прекоси кея и скочи пъргаво в платноходката. Остави бирата си встрани, когато Сет я отблъсна от кея.

Както бе правил това безброй пъти в миналото, вдигна веслото, за да избута с него лодката. Сетне опъна главното платно и звукът на шумолящия плат прозвуча в ушите му сладко като музика. Кам се оправяше с кормилото, изхитряйки се да хване вятъра, така че те се плъзгаха плавно и почти безшумно по водата, все по-далеч и по-далеч от брега.

Слънцето беше ниско. Лъчите му падаха косо върху водата и хвърляха отблясъци върху блатните треви, като се губеха, потъваха и умираха в тесните канали, където сенките бяха дълбоки, а водата тъмна и тайнствена.

Включиха мотора, за да могат да маневрират между шамандурите, и слязоха надолу по реката, сетне минаха през пролива. И накрая излязоха в залива. Пазейки равновесие, Сет се изтегли назад и нагласи платната.

А Кам хвана вятъра.

Двамата летяха с дървената лодка, която отразяваше отблясъците на морската вода в бордовете си, а платната й бяха бели като крилете на чайка. Вдъхваха соления въздух, чувстваха вълнуващото полюшване, надигането и спадането на вълните, тъмносини като небето над тях, които се простираха чак до хоризонта, разделени от него с тънка червена лента.

Скоростта, свободата и дълбоката неподправена радост да се носиш по водата, докато слънцето меко я осветява и постепенно се спуска здрач, пропъдиха всяка тревога, всяко съмнение, всяка скръб от сърцето на Сет.

— Давай, давай! — извика му Кам, като се опитваше да открадне повече вятър, за да постигне още по-висока скорост.

През следващите петнадесет минути двамата почти не си говореха. Бяха се отдали изцяло на удоволствието от сливането с природата.

Когато намалиха скоростта, Кам седна, кръстоса крака и отвори кутийката си с бира.

— Е, казвай какво става с теб?

— Какво да става?

— Радарът на Анна й е съобщил, че нещо става, и тя ме накара да се закълна, че ще открия какво е то. Така че не ме карай да те подлагам на инквизиция и си кажи всичко доброволно и без бой.

Сет не му отговори веднага. Опита се да спечели малко време, като отвори своята кутийка бира и отпи първата студена глътка.

— Върнах се преди няколко седмици. Какво искате от мен? Все още съм доста объркан. Това е всичко. Как да си подредя живота, как да се оправя в бъдеще, все работи от този род. Няма защо да се тревожите, нито ти, нито Анна.

— Значи ме съветваш да се върна и да й кажа, че няма за какво да се тревожи? Да бе, да! Колко си гениален! Как не се сетих сам, че това просто веднага ще оправи нещата и всичко ще си тръгне по мед и масло. — Той отпи още една глътка. — Виж какво, момче, няма нужда да те уверявам, че можеш да ми се довериш, нали? Защото ако тръгнем по този път, и двамата ще заприличаме на слабоумни глупаци.

— Няма нужда — съгласи се Сет, но не успя да потисне усмивката си. — Просто й кажи, че мисля за онова, което предстои да се случи. Трябва да си намеря квартира, нещо мое си, при това колкото по-скоро, толкова по-добре. Защото рано или късно и това трябва да стане. Агентите ми непрекъснато ме притискат да направя нова изложба, а аз не съм сигурен каква посока да избера. Дори не съм довършил ателието все още.

— Ъхъ. — Кам впери очи в брега и красивата стара къща, която се издигаше край реката зад тях.

Сет проследи погледа му. Досега беше толкова зает с платната, че не бе обърнал внимание в каква посока се движат.

— Виж ти! Готината царица на цветята още не се е прибрала у дома — рече уж замислено Кам. — Може би има среща с някого.

— Тя не ходи по срещи — сопна се Сет.

— Затова ли все още не си я свалил?

— Кой каза, че не съм?

Кам се разсмя и отпи от бирата си.

— Слушай, момчето ми, на мен тези не ми минават. Ако беше, нямаше да изглеждаш все едно са ти потънали гемиите, а много по-различно.

„Хвана ме този път“ — помисли си Сет, но сви небрежно рамене.

— Всъщност, ако искаш, мога да те оставя на брега. Опитай с лафа „Просто минавах оттук и реших да се отбия и да изиграем един гол гамбит“.

— Ти така ли сваляше мадамите едно време?

— Аха. — Кам изпусна една дълга, замислена въздишка и се загледа в небето, сякаш потънал в сладки спомени. — Колко поучителни истории мога да ти разкажа! Запомни едно от мен — един мъж колкото повече прави секс, толкова повече мисли за него. А колкото по-малко прави секс, още повече мисли за него. Но поне като го получи, спи добре. За разлика от теб.

Сет пъхна ръка в джоба си.

— Имаш ли нещо за писане? Искам да си запиша великата мисъл, която току-що изрече.

— Тя е много апетитно парче.

Сет почувства как при тези думи веселото му настроение се стопи.

— Дру не е сандвич, че да я оценяваш така — сопна се ядосано той на брат си.

— Добре де, извинявай — получил отговора, който търсеше, Кам кимна. — Чудех се дали наистина си привлечен от нея. Сега вече знам.

Сет изпусна рязко въздуха от гърдите си и се обърна към приказната синя къща, която се мяркаше сред дърветата и постепенно изчезваше от погледа му.

— И аз не знам какво изпитвам. Искам да подредя живота си и докато го правя… нямам време за бъркотии. Но като я гледам и… — Той сви рамене. — … започвам да си представям разни неща. Харесва ми да съм с нея. Не че тя е лесна. Напротив. През половината от времето все едно си имам работа с таралеж. Таралеж с корона.

— Жените без нокти и гръбнак са добри само за една нощ или за кратко време. Но ако търсиш дълготрайна връзка или…

По лицето на Сет се изписа уплаха.

— Не съм казал нищо за връзка, още по-малко за дълготрайна. Просто казах, че ми е приятно с нея.

— И очите ти станаха като на малко кученце, което чака господарят му да го погали.

— Глупости! Голям си познавач! — Но фактът, че почувства как по врата му запълзя топлина, го покруси. Надяваше се само, че светлината вече бе доста слаба и Кам може би нямаше да забележи издайническата червенина.

— Още малко и ще се разхленчиш. Ще оправиш ли платното, или предпочиташ да се блъснем в рифа?

Като мърмореше под нос, Сет оправи въжетата.

— Слушай какво, искам да я рисувам, искам да прекарвам времето си с нея. И я искам в леглото си. Смятам, че мога да постигна и трите неща сам, ясно ли е? Благодаря за съдействието.

— Ако го направиш, може би ще започнеш да спиш по-добре.

— Дру няма нищо общо с това как спя аз — добре или зле. Или поне до голяма степен.

Кам обърна лодката към къщи. Здрачът падаше бързо и притъмняваше. Време беше да се прибират.

— Тогава ще ми кажеш ли какво те държи буден по цяла нощ, или трябва да изваждам думите от теб с ченгел? Ако не ми кажеш, Анна ще превърне живота и на двама ни в ад, докато не изплюеш камъчето. Така че по-добре си признай без изповедник и без полиция.

Сет си помисли за Глория и думите заседнаха в гърлото му. Ако позволеше на една от тях да излезе, другите щяха да се посипят след нея като лавина. А единственото последствие, което можеше да предвиди, бе как семейството му щеше да бъде затрупано под нея.

Можеше да каже на Кам всичко. Всичко друго, но не и това.

Затова реши, че ще бъде по-умно, ако все пак му разкаже нещо, с което да приспи вниманието му и разпитът да приключи.

— Сънувах много странен сън.

— Отново ли се връщаме към секса? — попита го Кам. — Защото ако да, трябваше да си вземем повече бира.

— Не. Сънувах Стела.

Закачливото изражение от лицето на Кам изчезна и то стана някак си голо и наранимо.

— Сънувал си мама? Ти си сънувал мама?

— Знам, че е странно. Всъщност никога не съм я виждал. Как бих могъл да я сънувам, нали?

— Как изглеждаше тя? — Колко удивително скръбта се притаява дълбоко в човека и си стои там. Дебне като вирус, лежи месеци, дори години, докато най-неочаквано изплува и те остави слаб и беззащитен. — Какво правехте? За какво си говорихте?

— Седяхме на кея зад къщата. Беше лято. Горещо, сладко, истинско. Аз ловях риба. Само с пръчка и корда и едно парченце сирене „Бри“, от онова на Анна.

— Добре че само си сънувал — отбеляза Кам. — Иначе щеше вече да си мъртъв.

— Разбираш ли, там е работата. Кордата беше във водата и не я виждах, но знаех, че съм сложил „Бри“ за стръв. И усещах миризмата на розите, почувствах топлината на слънцето. Тогава дойде Фулиш и седна до мен. Знаех, че е умрял — искам да кажа, че знаех това в съня си, затова бях много изненадан да го видя. Страшно му се зарадвах. Следващото, което помня, бе Стела, която седеше до мен.

— Как изглеждаше?

Това изобщо не прозвуча като някакъв тъп или странен въпрос, докато двамата се плъзгаха с лодката по спокойната вода в мекия мрак. Изглеждаше напълно уместен и разумен.

— Беше страхотна. Носеше някаква стара шапка без козирка. От онези, идиотките, които нахлупваш на главата си, а косата й се измъкваше от всички страни.

— Господи! — Кам си спомни тази стара шапка и начина, по който майка му напъхваше непокорната си коса под нея. Имаха ли някъде снимка на Стела с тази грозна шапка? Не можеше да си спомни.

— Не искам да те натъжавам с тази история.

Кам поклати глава.

— И какво стана после в съня ти?

— Нищо особено. Просто седяхме и си говорехме. За вас, за Рей и…

— Какво?

— Как смятала, че е време да влезе в ролята си на баба, след като го е пропуснала в действителност. Всъщност, важното не беше какво казва, а колко реално изглеждаше всичко. Дори когато се събудих, установих, че седя на леглото, сякаш ловя риба, и ръката ми бе изтръпнала. Толкова истинско беше всичко. Не знам как да го обясня.

— Аз знам. — Нали той също беше разговарял с баща си след смъртта му! И братята му го бяха правили.

Но това бе толкова отдавна. Все пак не чак толкова, загубиха майка си по-рано. Но никой от тях не бе имал този благословен шанс да говори с нея отново, пък дори и в сънищата.

— Винаги съм искал да я срещна, да я познавам — продължи Сет. — Ето че и това стана.

— Преди колко време я сънува?

— Миналата седмица. Но преди ти да започнеш да ме разпитваш, не посмях да кажа на никого, защото реших, че ще ми се присмеете и няма да ми повярвате. Все пак е доста необичайно, меко казано.

„Да, помисли си Кам, ти всъщност никога не си я виждал.“ Но тази способност бе още едно от предимствата да бъдеш член на семейство Куин и Сет трябваше да го открие сам.

— Ако я сънуваш отново, попитай я дали си спомня за хляба с дзукини.

— Какво?

— Просто я попитай — повтори Кам, докато плаваха към дома.

Когато се прибраха вкъщи, Анна готвеше вечерята. Дан Милър стоеше до печката с бира в ръка и Анна напъха една лъжица, пълна с червен сос, в устата му.

— Какво прави този тип тук, по дяволите? — попита Кам и се намръщи страшно и заплашително, защото знаеше, че Дан очаква от него точно това.

— Прося. Страхотно е, госпожо Куин. Никой не може да прави този сос като вас. От него зрението ми се оправя и сега виждам лицето му доста по-ясно — добави, като кимна към Сет.

— Ти не беше ли тук преди две седмици? — попита строго Кам.

— Преди две седмици бях у Етан. Обичам да се разпростирам нашироко.

— Да не съм те видял повече. Това да ти е за последен път!

Сет пъхна палци в джобовете си и изгледа своя стар приятел от детинство. Дан беше напомпал мускули по начин, който издаваше, че се занимава сериозно с гимнастика във фитнес залата.

— Не можете ли да кажете: „Здрасти, радвам се да те видя отново“? — попита Анна.

— Здрасти, радвам се да те видя отново — повтори като ехо след нея Сет.

Двамата се прегърнаха със здрава мъжка прегръдка. Кам подсмърчаше над димящите тенджери.

— О, боже! Направо ми се къса сърцето. Толкова е вълнуващо!

— Защо не вземеш да сложиш масата — предложи му Анна. — Преди съвсем да си се направил на сантиментален глупак.

— Нека просякът да я сложи. Той знае къде е всичко в тази кухня. Аз трябва да отида и да детронирам нашия по-малък син и наследник, след което ще го екзекутирам за насилствено завземане на трона…

— Гледай да го направиш за двадесет минути. На двадесет и първата сядаме да ядем.

— Аз ще сложа масата, госпожо Куин.

— Не, не! Престанете да ми се мотаете из краката! Излизайте от моята кухня! Вземайте си бирата и заминавайте отзад! Не мога да разбера защо си нямам поне едно момиченце? Толкова ли много съгреших на този свят, че съм така наказана само с мъже?!

— Следващия път, когато този дойде тук да яде от храната ни, вземи, че го и облечи — извика през рамо Кам, докато отиваше да поиграе със сина си, както му бе обещал.

— Кам ме обича като син — рече Дан и отвори хладилника да извади една бира за Сет, все едно че си бе у дома.

— Хайде да излезем и да седнем отзад като мъже. Ще си поприказваме сладко както едно време за секс и момичета.

Те седнаха на стълбите. Всеки носеше бирата си в ръка.

— Об ми съобщи под секрет, че този път си се окопал дълбоко. Взел си апартамента над цветарницата. Значи смяташ да останеш?

— Така е. Об ли ти каза? Моята информация е, че малкото ти братче ходи с нея.

— Е, когато може, ходи. Аз я виждам по-често, отколкото Уил. Нещастникът дава толкова много дежурства в болницата, че вика: „Подай ми скалпела“ и разни други много сексуални медицински термини дори насън.

— Вие все още ли спите заедно?

— Да, засега. Но скоро смятам да си взема апартамент. Брат ми живее и диша само заради болницата. Уил Милър — доктор по медицина. Голяма работа, нали?

— Той наистина обичаше да прави дисекция на жаби в часа по биология. А ти едва не повръщаше от това.

Дори след толкова години споменът за жабите накара Дан да направи гримаса.

— Това беше и продължава да бъде най-гадната част от училището. Нито една жаба не ми е сторила нещо лошо, че да я режа на парчета. Но ти вече си тук и това напълно обърка плановете ми да те посетя в Италия. Мечтаех си как двамата щяхме да седнем в някое улично кафене…

— Там се нарича тратория.

— Добре де, както и да се нарича, щяхме да седнем и да гледаме с копнеж красивите италианки. Чувал съм, че били много страстни. Със сигурност щяхме да имаме страхотен успех — ти с твоята артистичност, и аз с моята неземна хубост.

— Я слез на земята и ми кажи какво стана с онази учителка, с която излизаше? Шели ли й беше името?

— Шелби. Ами да, това е още едно нещо, което разби напълно малката ми, но толкова приятна фантазия на пух и прах. — Дан бръкна в джоба си и извади кутийка за бижута, като почука по капачето й с пръст.

— Ха така, Милър! И ти ли! — продума Сет, когато видя диамантения пръстен.

— Подготвил съм цял план за утре вечер. Изискана вечеря, цветя, свещи, музика, аз ще падна на колене. Изобщо пълна програма. — Дан въздъхна. — Много съм изплашен, ще знаеш.

— Смяташ да се жениш значи?

— Човече, какво говориш! Само се надявам да се оженя за нея, защото я обичам до полуда. Мислиш ли, че ще й хареса?

— Откъде да знам.

— Нали си художник. — Дан поднесе пръстена под носа на Сет. — Как ти се струва? На какво ти прилича?

Ако трябваше да каже истината, приличаше му на тънко златно кръгче с диамант. Но приятелството изисква повече жертви. Затова каза:

— Страхотен е. Елегантен, класически.

— Да, да — поклати доволно глава Дан и отново загледа пръстена. — Също като нея. Това е Шелби. Добре. — Въздъхна отново и прибра кутийката в джоба си. — Добре тогава. Тя иска да се запознае с теб. Луда е на тема изкуство. Така се запознах с нея. Обри ме замъкна веднъж на някаква изложба в университета, защото Уил беше зает. И там, пред една картина, стоеше Шелби. Картината изглеждаше, все едно че някое шимпанзе е цапало по платното с косматите си лапи. Искам да кажа, че по платното имаше само резки и пръски от боя. Ако питаш мен, това си бе чиста мацаница.

— Полък[1] сигурно ще умре от срам.

— Може би, знам ли. Но аз отидох при нея и й казах: „Какво ви говори това?“ или нещо от сорта. И знаеш ли какво ми отвърна тя?

Наслаждавайки се на пълното оглупяване от любов на приятеля си, Сет се облегна на стълбите и повтори, за да му достави удоволствие:

— И какво ти отговори тя?

— Каза, че петгодишните хлапета в нейната детска градина рисуват по-добре с пръстчетата си. Човече, разбираш ли, това беше любов от пръв поглед! Тогава извадих тежката артилерия и й рекох, че имам приятел, който е художник, но рисува истински картини. След това й казах и името ти и тя направо щеше да припадне. В този момент за пръв път осъзнах, че наистина си най-добрият ми приятел. Свалих я благодарение на теб в известен смисъл.

— Все още ли онзи портрет, който направих на теб и Уил, виси в тоалетната?

— Че това е най-почетното място в къщата. Та, какво ще кажеш да се срещнеш с мен и Шелби някоя вечер през другата седмица? Ще пием по едно питие, може и да хапнем нещо.

— Добре, но тя може да се влюби в мен. Тогава ще останеш с пръст в устата и с разбито сърце.

— Вярно, всичко се случва. Но за всеки случай тя ще вземе със себе си една приятелка.

— А, не. — Ужасът от подобна перспектива накара Сет да вдигне ръце. — Никакви сватовничества, никакви запознанства. Ще трябва да се примириш, когато твоето момиче попадне под фаталния ми чар.

 

 

След вечерята, която беше шумна и весела, Сет се остави Дан да го придума да отидат в „Шайни“. Срещата им продължи с безкрайни спомени от детството и училището, на фона на лоша музика.

Когато се върна вкъщи, видя, че бяха оставили лампите на верандата и във всекидневната да светят, така че да не се пребие по стълбите. Въпреки това обаче се спъна в кучето, което се бе проснало и спеше пред вратата на банята.

Сет изруга тихо под нос, влезе в стаята си и се съблече. Ушите му все още бучаха от последното ужасно парче, когато се стовари на леглото и зарови лице във възглавницата.

Колко е хубаво човек да си е у дома, беше последната мисъл в съзнанието му, преди да потъне в дълбок сън без сънища.

 

 

— Мама? — Филип седеше в офиса над работилницата с високо вдигнати вежди. — Той е сънувал мама?

— Може да е било сън, а може и да не е.

Етан почеса брадата си.

— И ти каза, че носела онази стара шапка?

— Точно така.

— Тя често я слагаше — отбеляза Филип. — Най-вероятно е видял някоя снимка.

— Не, няма я на нито една снимка, която имаме. Проверих — отсече Кам. — Не казвам, че не е видял снимка, и не твърдя, че не е било просто сън. Но все пак е много странно. Тя често идваше и сядаше заедно с нас на кея, както е направила в съня му. Не се интересуваше от риболова, но ако някой от нас седнеше там и се замислеше за нещо, тя идваше и оставаше, докато не си признаехме какво ни мъчи.

— Вярно, беше много добра в тази работа — съгласи се Етан. — Само тя можеше да стигне до същността на нещата и да изкопчи всичко, което ти тежи на душата.

— Смяташ, че е нещо подобно на онова, което ни се случи, когато умря татко?

— Въпреки това ти не искаш да повярваш — отбеляза Етан, като извади бутилка вода от хладилника в офиса на Филип.

— Така е. Нещо притеснява момчето, но той не желае да говори за това. Поне не с мен — призна Кам и това признание го жилна леко, но нямаше как, трябваше да го приеме. — Ако някой може да изкопчи нещо от него, то това е мама. Дори и в съня му. Междувременно предлагам да го наблюдаваме. Слизам долу, докато не се е досетил, че си говорим за него зад гърба му.

Кам тръгна, но спря и се обърна.

— Казах му, ако отново я сънува, да я пита за хляба с дзукини.

Двамата му братя го изгледаха тъпо. Етан се сети пръв и се разсмя така силно, че приседна на края на бюрото.

— Господи! — Филип се облегна в стола си. — Бях напълно забравил за това.

— Ще видим дали тя ще си спомни — рече Кам и слезе долу в работилницата.

Беше стигнал до последното стъпало, когато външната врата се отвори и в светлия правоъгълник на рамката застана Дру, цялата осветена от слънцето зад нея.

— А, здравей, красавице. Търсиш моето братче идиотче ли?

— Кое от всичките?

Усмивката му изразяваше одобрение.

— Точно попадение. Сет заработва прехраната си.

— Всъщност не съм дошла за…

Но Кам вече я бе хванал за ръката и я водеше със себе си.

С гръб към тях, с леко разкрачени крака и гол до кръста, Сет стоеше върху палубата на една лодка. По гърба и ръцете му играеха добре оформени мускули, много по-ясно очертани, отколкото би си помислил човек, че би могъл има един художник, който размахва само четката, за да си вади хляба. Той пиеше жадно вода направо от бутилката, сякаш не бе пил от седмица.

Нейната уста също пресъхна, когато го видя.

Това е глупаво, каза си Дру. Глупаво, глупаво, безкрайно глупаво да се прехласва по един мъж само защото изглежда силен, хубав и с гореща кръв. Е, този мъж, освен това, имаше интелект и сила на характера, и индивидуалност, и… наистина прекрасни бедра и задни части, призна с известно смущение тя.

Осъди се сама, но едва успя да преглътне слюнката си, когато Сет се обърна. Вдигна ръка да избърше потта от челото си и едва тогава я забеляза.

Сега, освен прекрасното мъжко тяло, облечено само в джинси и работни ботуши, сетивата й бяха възбудени и от смъртоносната сила на усмивката му.

Тя видя как се раздвижиха устните му, точно толкова прекрасни, колкото и бедрата. Но не чу думите, които произнесе, защото бяха заглушени от музиката.

Кам отиде и намали звука на стереоуредбата до минимум.

— Хей! — извика Обри и подаде главата си изпод палубата. — Какво правиш? Я остави музиката да свири!

— Имаме си гостенка. — Дру наблюдаваше с интерес как Сет обгърна Обри с ръка, след като скочи от палубата. — Ще се видим утре, нали? — обърна се той към нея, докато вадеше една кърпа от джоба си, за да избърше ръцете и лицето си.

— Да. — Дру забеляза, че Обри продължава да я гледа подозрително и не особено одобрително. — Не мислех да прекъсвам работата ти. Тръгнах да изпълня няколко поръчки, докато господин Г. пази магазина. Минавах оттук и си помислих да вляза и да видя какво правите вие.

— Ще ти покажа.

— Ти си зает. — „Освен това русокосата ти партньорка ме гледа сякаш ти е куче пазач — довърши наум Дру. — Всеки миг ще скочи и ще ме захапе. Очевидно не ме харесва много.“ — А и дойдох да се видя и да говоря не с теб, а с брат ти. — Тя се обърна към Кам.

Той направи изразителен жест.

— Нали ти казах, че всички красиви жени търсят само мен. Мога ли да направя нещо за вас, госпожо?

— Искам да си купя лодка.

— Така ли? — Кам я прегърна през рамото и я поведе към стълбите. — В такъв случай, скъпа лейди, си попаднала на точното място.

— Хей! — извика след тях Сет. — Аз също мога да говоря за лодки.

— Ти си младши партньор. Опитваме се да му угаждаме и не му обръщаме много внимание. Какво да го прави човек! И така, каква лодка те интересува?

— Едномачтов кораб. Осемнадесет стъпки дължина, дъговидно дъно, корпусът да е от кедър. Вероятно със загребващ нос, макар че ако дизайнерът има друга идея, може да се съглася с него. Искам нещо, което да има добър баланс, надеждна стабилност, но когато искам да се движа, значи искам да се движа. Бързоходен.

Тя се обърна да разгледа галерията от скици, но си каза, че ще се наслаждава на изкуството по-късно. Сега трябваше да уточни поръчката.

— Ето, такъв корпус, такъв нос — посочи две от скиците Дру. — Искам нещо, на което може да се разчита, бързоходно при вятър. Искам солиден съд.

Това момиче очевидно разбираше от лодки.

— Подобна поръчка ще струва доста пари.

— Не очаквам да ми я подарите, но това няма да дискутирам с теб. Доколкото знам, финансовата страна е областта на Филип, а ако има някои специфични детайли по дизайна, трябва да се обърна към Етан.

— Научила си добре урока.

— Обичам да знам с кого си имам работа и настоявам да получавам най-доброто. А това, според всички изчисления и информация, може да бъдат само братята Куин. Колко бързо можете да изпълните проекта?

„Боже, боже! — помисли си Кам. — Това момиче със сигурност ще подлуди хлапето! Ще падне голям майтап!“

— Да се качим горе и да го обсъдим.

 

 

След тридесет минути Етан я изпрати и двамата излязоха от работилницата. Според него момичето познаваше морето, имаше доста специфични идеи за онова, което иска, и държеше на своето пред групата мъже, които, макар да бяха чепати, бяха принудени да се съгласят с нея.

— Ще имаме чертеж на проекта до края на другата седмица — обеща й той. — Може и по-скоро, ако успеем да сплашим Сет да запретне ръкави и да направи повечето от чертежите.

— О, така ли? — Тя хвърли един поглед към работилницата, като се надяваше, че изглежда безразлична. — Нима той прави някои от проектите?

— Когато успеем да го заковем. Много е сръчен и талантлив. Чертае по-добре от трима ни, взети заедно.

Тя проследи накъде гледа Етан и видя малката галерия от рисунки на лодки.

— Прекрасна колекция в ретроспекция. Може да се види развитието на таланта му.

— Ето тази тук. — Той посочи с пръст скицата на един скипджак. — Нарисува я, когато беше на десет.

— На десет години? — Очарована, тя приближи и заразглежда рисунката както един студент гледа ранните работи на голям майстор в музея. — Не мога да си представя какво е да се родиш с подобен талант, сигурно е голямо бреме, нали?

Етан продължи да гледа замислено своя стар скипджак, опитвайки се да го види през очите и чрез таланта на едно дете.

— Предполагам, че за някои е така. Но не и за Сет. За него да рисува беше радост, удоволствие, а също и нещо, което може би се нарича отдушник. Винаги е било така.

Не беше много приказлив, затова й подаде ръка и се усмихна.

— За нас ще бъде удоволствие да работим за вас.

— Също и за мен. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Време винаги ще се намери.

Етан й показа изхода, сетне се върна и потъна в подлудяващия ритъм на Шугър Рей и шума на инструментите и машините. Беше на половината път към струга си, когато Сет спря своя инструмент и му извика.

— Дру още ли е горе?

— Не. Отиде си.

— Отиде ли си? По дяволите, можехте поне да ми кажете. — Той скочи от лодката и затича към вратата.

Обри се начумери след него.

— Вече напълно си е изгубил ума по нея.

— Така изглежда — поклати глава Етан, като забеляза изражението на дъщеря си. — Някакъв проблем ли има?

— Не знам — сви рамене Обри. — Наистина не знам. Тя не е жената, която съм си представяла за него. Много е неприветлива и капризна, и, струва ми се, има надменност в повече, ако питаш мен.

— Самотна е — поправи я Етан. — Не всички хора са естествени и общителни като теб, Обри. Освен това е важно какво Сет мисли за нея, а не твоето мнение.

— Е, да.

Но въпреки съгласието си Обри не одобряваше Друсила и не можеше да я приеме като приятелка на Сет.

Бележки

[1] Джаксън Полък — американски художник абстракционист от 40-те години. — Б.пр.