Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chesapeake Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 180 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Заливът на тайните

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-483-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

3

Дру обслужи следващите си клиенти и след като остана сама в магазина, извади рисунката от джоба си. Хм, Сет Куин, значи. Сет Куин искаше да я рисува. Това беше фантастично! И толкова изкусително, колкото и самият художник. Какво пък, една жена може да бъде заинтригувана от един мъж, без да проявява желание за по-специални отношения, напомни си Дру.

Да, съществуваше и подобна нагласа, но тя в случая изобщо не отговаряше на истината. Защото Сет Куин бе привлякъл вниманието й.

Наистина нямаше желание да позира, да бъде подробно разглеждана, да бъде обезсмъртена. Дори и от толкова талантливи ръце. Но беше много любопитна, така както бе силно заинтригувана от личността на самия Сет Куин.

Статията, която бе прочела за него, съдържаше и някои бегли подробности от личния му живот. От нея научи, че бе дошъл на Източното крайбрежие като дете, доведен от дядо си Рей Куин, няколко месеца преди самият Рей да загине в нелепа автомобилна катастрофа. Тази история беше доста мъгляво описана, бе обвита в тайнственост и недомлъвки. Не се споменаваха никакви родители, а Сет държеше устата си плътно затворена, когато по време на интервюта ставаше въпрос за тях. Единственият изнесен факт бе, че Рей Куин е негов дядо, и че след смъртта му Сет е бил отгледан от тримата осиновени синове на Рей и Стела Куин. Както и от техните съпруги.

Той ги бе нарекъл сестри, когато бе влязъл в магазина да купи цветя. Искаше да ги поднесе точно на тези жени, които смяташе за свои сестри.

Всъщност нямаше голямо значение, но й направи силно впечатление.

Тя бе по-заинтересувана от онова, което се казваше в статията за работата му, както и как семейството е окуражавало и подкрепяло проявата на таланта му. Как са поддържали желанието му да учи в Европа.

Бил е щастливо дете, реши Дру, което е имало семейство и то го е обичало достатъчно, за да му позволи да върви по своя път. Да му позволи да открива себе си, да успее или да се провали, но по своя собствена воля и желание. Явно бе семейство, което го бе пуснало да лети по широкия свят и сега безрезервно и с любов приветстваше неговото завръщане. Все пак й беше трудно да си представи човека, когото италианците бяха нарекли il maestro giovane — младия майстор, да се установи в забутаното градче Сейнт Кристофър и да прекара тук живота си, като рисува морски пейзажи.

Точно както за много от нейните познати беше трудно и странно да приемат, дори да си представят, че Друсила Уиткомб Бенкс продава цветя в малко магазинче на крайбрежната улица на едно провинциално градче с пет хиляди жители.

За нея нямаше значение какво си мислят или говорят хората — а предполагаше, че Сет Куин също не обръща внимание на подобни неща. Беше дошла тук, за да избяга от очакванията и изискванията към нея, от желязната хватка на семейството си и от безжалостното, безпощадно бреме да бъде използвана като изтъркано, оръфано въже в безконечната война, която родителите й водеха, откакто се помнеше.

Беше дошла в Сейнт Кристофър, за да е спокойна, да намери мир, тишина и увереност в себе си. Нещата, които бе търсила през целия си живот досега.

Тук наистина ги бе открила.

Макар че майка й сигурно щеше да бъде силно развълнувана — по-правилно би било да се каже жестоко развълнувана — от перспективата нейната дъщеря да привлече интереса на Сет Куин. Дру нямаше намерение да поддържа този интерес. Нито артистичния, нито още по-елементарния и чисто сексуален интерес, който прочете в очите му, докато я гледаше.

Или, ако трябваше да бъде искрена, интереса, който тя почувства, че се заражда у нея.

Фамилията Куин, според статиите, бяха голямо, сложно и тежко семейство. Само един господ знаеше, че й бе дошло до гуша от подобни сложни роднински връзки и комплицирани отношения. Нямаше намерение да се забърква в нещо подобно, след като едва се бе спасила от собственото си семейство.

За голямо съжаление, призна неохотно на себе си Дру, като погали картичката с портрета си, преди да я прибере в чекмеджето. Защото младият художник беше привлекателен, интересен и вълнуващ. А всеки мъж, който отделя време, за да купи цветя за сестрите си и освен това иска да бъде сигурен, че те ще отговарят на индивидуалния стил на получателя, според нея получаваше много червени точки и заслужаваше внимание.

— Толкова по-зле и за двама ни — промърмори Дру, хвърли портрета в чекмеджето и го затвори.

 

 

В същото време Сет пътуваше с колата и мислеше за нея, така както тя мислеше за него. Пресмяташе от какъв ъгъл да я рисува и какви цветове щяха да бъдат най-подходящи за портрета й. Най-много му харесваше идеята да я нарисува в три четвърти анфас, с глава, леко обърната наляво, но очите й да гледат някъде надалеч, извън платното.

Това щеше да подхожда на контраста, който момичето носеше в себе си — сериозно изражение и силно сексуално излъчване.

Нито за секунда не допускаше, че тя може да откаже да му позира. Имаше цял арсенал от оръжия, с които да се пребори със съпротивата на евентуален модел. Трябваше само да реши кое от тях ще бъде най-подходящо в случая с госпожица Уиткомб Бенкс.

Докато потупваше с пръсти волана в такт с ритъма на „Аеросмит“, които бе пуснал до дупка по стереоуредбата, Сет не преставаше да мисли за нея.

Личеше й, че е богата. В семейството й сигурно имаше пари. Забеляза елегантната кройка и скъпия плат на костюма й, макар да бе доста по-заинтригуван от формите под него. Освен това гласът й беше школуван, имаше добро произношение. Това говореше за добро образование, получено в престижно и най-вероятно частно училище.

Беше използвала цитат от Джеймс Макнийл Уистлър за име на цветарницата си. Което означаваше, че има много добро езиково образование или някой й бе създал вкус към поезията и литературата, както Фил бе постъпил с него.

Най-вероятно и двете.

Държеше се уверено, чувстваше се удобно в кожата си и не се притесняваше, когато някой мъж ясно и недвусмислено й показваше, че я харесва.

Очевидно не беше омъжена, а инстинктът му подсказа, че не е обвързана с никой. Жена като нея никога нямаше да смени местожителството си и да заживее сама, ако имаше приятел или любовник. Беше дошла от Вашингтон в забутания Сейнт Кристофър и бе започнала бизнеса си сама, защото сигурно това беше желанието й.

Сетне си спомни колко далеч бе от истината, когато си бе нарисувал образа на въображаемата вдовица госпожа Уиткомб Бенкс, и реши да направи известни проучвания, преди отново да потърси хубавата цветарка.

Сет рязко спря на паркинга зад старото тухлено здание, което Куинови бяха купили от Нанси Клеърмонт, когато нейният стиснат и вечно налитащ на бой съпруг кавгаджия бе умрял от сърдечен удар, докато се карал със Сю Крофорд за цената на каймата за кюфтета.

В началото бяха взели масивната сграда под наем. През осемнадесети век тя била склад за тютюн, през деветнадесети — фабрика за опаковки, а през по-голямата част от двадесети — известен универсален магазин.

Сега беше превърната в корабостроителница от братята Куин. И през последните осем години им принадлежеше.

Сет погледна към покрива, докато излизаше от колата. Беше помагал при поправката му и едва не си бе счупил врата, спомни си с носталгия той.

Беше се цапал до ушите с горещата смолиста смес за запълване на пукнатини и безмилостно беше горил пръстите си. Беше се научил да управлява лодките благодарение на бездънното като кладенец търпение на Етан. Беше се потил като прасе заедно с Кам, докато поправяха дока. И беше бягал по всевъзможен начин всеки път, когато Фил се бе опитвал да го вкара в пътя, като го научи да уважава книгите.

Сет заобиколи и отиде отпред, като застана с ръце на кръста пред избелялата табела.

„Лодки от братя Куин“

Забеляза, че към четирите имена, които си стояха изписани от самото начало, бе прибавено още едно.

„Обри Куин“

Усмихна се и в този миг тя се показа на вратата.

На кръста й висеше колан с инструменти, а на челото бе ниско нахлупена шапка с козирка. Косата й с цвят на мед бе прекарана през задния отвор на шапката и се развяваше на гърба й.

Износените, изцапани работни ботуши приличаха на кукленски.

Обри винаги бе имала толкова малки крачета!

И много силен глас, помисли си Сет, когато я чу как крещи, когато го забеляза.

Тя скочи, хвърли се в прегръдките му и обви кръста му с краката си. Козирката на шапката й се заби в челото му, когато притисна устните си към неговите в дълга целувка.

— Моят Сет! — Със силен смях Обри стисна врата му с ръце. — Да не си посмял да си тръгнеш оттук! По дяволите, не те пускам!

— Няма. Виждам, че много неща са се променили, докато ме нямаше. Обърни козирката назад, че ще ми извадиш очите — нареди той и я отдръпна от себе си, за да огледа лицето й.

Когато бе на две години, тя бе неговата малка принцеса. Сега, на двадесет, беше предизвикателна хубавица с добре развити елегантни мускули на крайниците — макар и дребна като малък залък. Една шепа момиче.

— Господи, ти си станала истинска красавица!

— Така ли? Ти също.

— Защо не си в колеж?

— Я не започвай и ти! — Тя завъртя зелените си очи и скочи на земята. — Прекарах две години там, и сигурно щях да бъда по-щастлива, ако ме бяха вързали с вериги. Това е, което искам да правя. — Тя посочи с пръст табелата. — Виж, името ми е там за потвърждение.

— Винаги си можела да въртиш Етан на малкия си пръст.

— Може би. Но този път не ми се наложи. Татко се съгласи без проблеми, а след малко ядове в началото и мама също. Никога не съм била примерна ученичка като теб, Сет, а ти никога не си умеел да правиш лодки като мен.

— Мамка му! Много си се научила да отговаряш! Оставих те сама за няколко години и си изпаднала в заблуждения и грандоманство. Ако продължаваш да ме обиждаш, няма да ти дам подаръка.

— Къде е? Какво си ми донесъл? — атакува го Обри и започна да го мушка с пръсти в ребрата, където знаеше, че е уязвим, защото имаше гъдел. — Дай ми го!

— Престани! Добре де, добре — ти изобщо не си се променила.

— Че защо да развалям онова, което Господ е направил перфектно? Хайде, давай!

— В колата е. — Той посочи към паркинга и беше доволен да види как устата й се отвори от изненада.

— Ягуарът? О, боже! — Тя изтича и погали сребристия капак на колата. — Кам сигурно ще се разплаче, като я види. Просто няма да издържи и ще се разплаче. Дай ми ключовете, за да я пробвам.

— Разбира се, но след като изпием по едно.

— Няма страшно. И ти можеш да дойдеш с мен. Ще отпрашим до магазина на Крофорд и ще си вземем… — Тя спря насред изречението, когато Сет извади дългата бяла кутия от багажника. Обри премигна, погледна него, после кутията, после пак него, преди очите й да се навлажнят и изпълнят с мека и щастлива светлина.

— Ти си ми донесъл цветя! И подарък? О, дай да ги видя? Какви са? — Тя извади един нож от колана с инструменти, разряза панделката и отвори капака. — Слънчогледи. Погледни колко са щастливи.

— Напомнят ми за теб.

— Наистина те обичам. — Гледаше напрегнато и втренчено цветята, за да не се разплаче. — Бях толкова нещастна, когато замина за Европа. — Тук гласът й не издържа и се пречупи, а Сет я потупа по рамото. — Няма да плача — промърмори Обри и преглътна сълзите. — Ама и аз съм една! Разкиснах се като някоя глезена ревла.

— Никога не си била.

— Добре, както и да е, нали вече си тук. — Обри го прегърна отново. — Наистина обичам цветя.

— Чудесно. — Той хвана ръката й, която се опитваше да се промуши в джоба му. — Не се и опитвай. Няма да получиш ключовете. Просто трябва да отида на още едно място. Купил съм цветя и за Грейс. Искам да се отбия и да я видя, преди да се прибера у дома.

— Няма я вкъщи. Днес е нейният ред за покупки, сетне ще вземе Дек от училище и ще го заведе на урока му по пиано, и тъй нататък до безкрайност. Не знам как успява да се справи. Аз ще й ги занеса — предложи Обри. — Така няма да съжалява толкова, че не те е видяла днес.

— Кажи й, че ще се опитам да мина утре или ще се видим в неделя. — Той извади кутията от колата и я остави в малкия син пикап.

Обри сложи своите цветя в кабината до тези за майка си.

— В такъв случай сега имаш малко време. Хайде да влезем, да вземем Кам и да му покажем колата ти. Казах ти, направо ще се разплаче като бебе. Нямам търпение да видя това шоу.

— Станала си много жестока, Об. — Сет обви раменете й с ръка. — Сега ми кажи какво знаеш за цветарката. Друсила.

— Аха-а-а. — Обри го изгледа, докато вървяха към сградата. — Заради това ли са цъфнали всички тези цветя?

— Може би.

— Виж какво. Предлагам да се срещнем при Шайни след вечеря. Да речем около осем. Ти ще ме почерпиш, а аз ще ти издам всичко, което знам.

— Ти си малолетна.

— Да бе, сякаш не съм пила бира и преди — отвърна тя. — Добре де, татенце, безалкохолно. И ако си забравил, да ти припомня, че само след шест месеца ще стана пълнолетна.

— Но дотогава, когато аз те черпя, ще пиеш кока-кола. — Той бутна шапката й надолу и отвори вратата, откъдето долетя шумът на мощните машини.

 

 

Кам естествено не се разрева, както предрече Обри, но все пак слюнките му потекоха. Почти беше готов да коленичи пред колата в молитвено благоговение. И разбира се, както и преди години, спомни си Сет, докато паркираше пред кръчмата на Шайни, Кам, който бе по-едър и по-решителен от Обри, задигна много ловко ключовете, за да направи едно кръгче.

След което прекараха повече от час допрели глави под капака, за да се възхищават на мотора и да разгледат и разучат всички екстри.

Сет паркира и погледна пикапа до своята кола. Беше на Обри. Както винаги момичето държеше на думата си и бе точно.

Той отвори вратата на кръчмата и когато отвътре го удари вълната от музика, дим и гласове, почувства съвсем осезаемо, че се е върнал у дома. Това бе още едно неизменно нещо в Сейнт Кристофър. Кръчмата на Шайни бе като емблема. Винаги изглеждаше така, сякаш трябва да бъде измита с маркуч, сервитьорките тук винаги бяха дългокраки и по всяко време на годината можеше да се чуе най-лошата банда на живо в целия щат Мериленд.

Докато певецът се дереше и опитваше да докара „Босоноги голи момичета“, Сет огледа масите и бара, за да открие малката блондинка с бензинджийска шапка, нахлупена ниско на челото.

Първоначално очите му я прескочиха, но сетне се върнаха обратно на нея.

Тя наистина седеше на бара, но не бе с работни ботуши и гащеризон, а изтънчена и изваяна, цялата в черно. Върху главата й нямаше накривена шапка, а медената й коса се спускаше по гърба. Обри водеше разгорещен разговор с момче, което му заприлича на спретнато колежанче. Сет имаше чувството, че всеки момент двамата ще се хванат за гушите.

С доста крива усмивка и готов за бой, той се запъти, за да покаже на колежанчето какво става, когато някой закача сестричката му, и да го срита в ъгъла, където му беше мястото.

— Ти си погълнат изцяло и не можеш да мислиш — дочу той гласа на Обри, който плющеше като камшик, и това го накара да изръмжи. — Ти си абсолютно обсебен, мозъкът ти се е размекнал и не можеш да видиш истината. Казвам ти и ти повтарям — въртенето на питчъра е солидно, играчите в полето имат добри ръкавици. Като дойде време за „Ол-Стар Гейм“ „Бърдс“ ще направят повече от петстотин точки.

— Те няма да видят петстотин точки през целия сезон — разпалено отговори опонентът й. — И ще им се наложи да копаят още много, за да стигнат до „Ол-Стар Гейм“.

— А на бас! — Обри извади двадесет долара от джоба си и ги сложи на бара.

Сет въздъхна с облекчение. Тя може и да изглеждаше като апетитна хапка, но никой не можеше да се занася с неговата Обри.

— О, Сет — забеляза го тя, хвана ръката му и го дръпна към бара. — Запознайте се, това е Сам Джейкъби — кимна към младежа до себе си, с когото се караше. — Мисли си, че като играе малко софтбол, и вече знае всичко за големите.

— Чувал съм много за вас. — Сам му подаде ръка. — От тази сантиментална лигла тук, която си мисли, че „Ориолс“ имат шанса да извървят мъчителния си път към посредствеността този сезон.

Сет стисна ръката му.

— Ако искате да се самоубиете, Сам, съветвам ви да си вземете пушка. Ще бъде по-безболезнено, отколкото същата тази лигла да сваля кожата от тялото ви сантиметър по сантиметър с тъп нож.

— Обичам да живея опасно — отвърна момчето с усмивка и се плъзна от стола. — Седнете, пазех мястото за вас. Трябва да изчезвам. Ще се видим, Об.

— Да, и да не забравиш, че ще трябва да ми платиш двадесет кинта през юли — извика след него тя, а после насочи вниманието си към Сет. — Сам е много готин, като изключим фаталния му недостатък да поддържа „Маринърс“.

— Помислих си, че те сваля.

— Сам? — Тя огледа кръчмата с такъв преценяващ женски поглед, че на Сет му се дощя да се скрие под стола. — Сигурно ме сваля. Но аз го държа като резерва. Сега се виждам с Уил Милър.

— Уил? — изненада се на свой ред Сет. Направо беше смаян. — Уил Милър ли каза? — Мисълта, че Обри и приятелят му от детинство може да излизат заедно, беше повече от съкрушителна. Направо щеше да го срути от стола. Това го накара да потропа по бара. — Май наистина се нуждая от една бира. Един „Търкалящ се камък“, моля.

— Е, не се виждаме чак толкова често — успокои го Обри. — Той работи като интернист в болницата „Сейнт Крис Дженерал“. Смените му са направо убийствени. Но когато успеем да си уредим среща, всичко е чудесно. Заслужава си и на мен ми е много приятно с него.

— Престани! Той е прекалено стар за теб!

— Че аз винаги съм излизала с по-стари мъже. — Тя го пощипна по бузите. — Вие старчоците сте много сладки. Освен това разликата ни е само някакви си пет години. Сет, ако искаш да говорим за моя любовен живот…

— Определено не искам. — Той посегна към бутилката, която барманът сложи пред него, и отпи дълга глътка. — Той си е твой и не ме интересува.

— Добре, стига сме говорили за мъже. Я да се занимаем малко с теб. Ще ми кажеш ли колко разноезични мацки записа в тефтера си, докато обикаляше из Европа?

— Сега пък се държиш като Кевин. — Освен това бройката на неговите европейски завоевания не бе най-подходящата тема за разговор с Обри. — Аз работих, не бях на сексуален маратон.

— Е, и аз поназнайвам някои работи. Има пиленца, които страшно си падат по артистичните типове като теб. Може би твоята цветарка е една от тях и току-виж ти излязъл късметът.

— Ти очевидно си контактувала прекалено дълго с братята ми. Превърнали са те в непоправим циник. Просто ми кажи какво знаеш за нея.

— Добре, ще се смиля над теб и няма да те мъча повече. — Обри придърпа купата с пуканки и започна да хрупа. — Първо, тя се появи тук преди година. Прекара една седмица, като се мотаеше насам-натам. Оказа се, че търсела помещение под наем — обясни Обри. — Знам това от Дъг Мотс. Спомняш ли си Дъг Мотс — едно дебеличко момченце? Беше няколко години по-малък от теб в училище.

— Смътно.

— Както и да е, той вече не е нито дебеличко, нито момченце. Работи във фирма за недвижими имоти. Според него въпросната госпожица знаела абсолютно точно какво търси и му оставила координатите си във Вашингтон, за да се свърже с нея, ако намери нещо подходящо. Така-а-а… — Тя посочи на бармана празната си чаша. — Значи Дъг току-що бил започнал във фирмата за недвижими имоти и се надявал да го харесат и да се закачи там за постоянно. Тъй че се разтършувал, за да изкопае повече информация за своята перспективна клиентка. Тя му била споменала, че като дете посещавала няколко пъти Сейнт Кристофър, така че това дало на Дъг начален тласък и идея къде да поразпита.

— Мама Крофорд — рече през смях Сет.

— Точно така. Онова, което Ма Крофорд не знае, значи няма смисъл да се знае. А пък тя има памет като слон. Спомнила си веднага кои са тези Уиткомб Бенкс. Че кой не би запомнил подобно име, нали? Но откритията продължават. Ма Крофорд си спомнила госпожица У. Б. от времето, когато била момиченце и идвала тук със семейството и с дядо си. Нейното семейство е наистина много богато. Притежават „Уиткомб текнолъджис“. А също са сред „петстотинте най-богати фамилии в Америка“, в рода е и сенатор Джеймс П. Уиткомб, уважаван джентълмен от Мериленд.

— А, тези Уиткомб ли?

— Точно те. Сенаторът, който сигурно е дядо на цветарката, бил привързан към Източното крайбрежие. Неговата дъщеря, настоящата госпожа У. Б., се омъжила за Проктър Бенкс, що за име е това Проктър, боже мой? От „Бенкс и Шелби комюникейшънс“. Така че получаваме едно страхотно тесто от тази комбинация. Истинска империя.

— И младата и изключително богата мома за женене и наследница Друсила идва в Сейнт Кристофър, взема магазин под наем и продава цветя. Много интересно.

— Не взема под наем, а направо си купува сградата — поправи го Обри. — Тя купи имота, един наистина първокласен имот в нашето малко крайбрежно кралство. Няколко месеца след като Дъг имал късмета да седи на бюрото във фирмата по недвижими имоти, когато тя влязла за пръв път в офиса, тази къща излезе на пазара за продажба. Предишните собственици, които живеят в Пасадина, я давали под наем на различни наематели. Спомняш ли си магазина „Ню Ейдж“ — камъни, кристали, ритуални свещи и килимчета за медитация?

— Да, разбира се. Мъжът, който го държеше, имаше татуиран дракон от вътрешната страна на дясната ръка, който силно ме впечатляваше.

— Точно той се задържа по-дълго, отколкото всички предполагаха, но когато увеличили наема през миналата година, и той каза „чао“. Дъг, надушвайки комисионната, се обадил на младата госпожица У. Б. с новината, че се е появило подходящо помещение, и лигите му потекли, когато тя го попитала дали собствениците не са склонни да го продадат. След като се съгласили и сделката била сключена, той запя „Алилуя“! А тя го направи най-щастливия мъж в Сейнт Кристофър, когато му заръча да й търси и къща. Пристигна, разгледа три къщи, които той й предложи, и купи онази разнебитената, порутената колониална къща на Ойстер Инлет. Още едно прекрасно парче недвижим имот. Ако това те интересува — добави Обри. — Повече данни за цветарката нямам.

— Хубавата стара синя къща? — попита изненадан Сет. — Дето прилича на захарната къщичка на баба Яга от приказката за Хензел и Гретел? Нея ли купи?

— Точно така. Без да й мигне окото. Преди три години я купи един странен тип. Ремонтира я, стегна я, искаше да я направи привлекателна — кимна Обри, като хрупаше пуканки.

— Наоколо й няма нищо, освен блатна трева, камъшит и гъсталаци.

Но бе построена на завоя на реката, спомни си той. Там водата бе с цвят на тютюн и просветваше като кехлибар, когато слънцето си пробиеше път сред качулките на дъбовите и каучуковите дървета.

— Твоето момиче обича самотата — обясни компетентно Обри. — И си я отстоява. С клиентите е внимателна и любезна, учтива, дори приятелски настроена, но само толкова. Дотук. Излъчва хлад и издига невидима стена между себе си и останалите.

— Тя е нова тук, какво искаш от нея.

Господ му е свидетел, че знаеше отлично какво е да се озовеш на място, за което си мечтал, точно онова, което винаги си искал, и да не си сигурен, че ще бъдеш добре дошъл там.

— Тя е пришълка — добави Обри, като сви рамене с типичния за семейство Куин жест. — И ще си остане такава през следващите двадесет години. Трябва да мине време, за да я приемат местните жители като своя.

— Може да си намери приятел.

— Ще ти се да си ти, нали, Сет? Да си запълваш времето с цуни-гуни, а?

Той си поръча още една бира, сетне се наведе към Обри, докато носът му опря в нейния.

— Може би. Вие с Уил това ли правите в свободното си време?

— Прескочихме цуни и сме само на гуни. Знаеш ли какво? Смятам да те изведа в морето, ако си закопнял. Само че аз ще бъда капитанът. Ти толкова отдавна не си плавал, че сигурно ще преобърнеш лодката.

— Като нищо. Да излезем утре.

— Значи ми определяш среща? А като говорим за срещи, трябва да те предупредя, че твоята нова приятелка току-що влезе.

— Кой? — Той знаеше много добре за кого говори, още преди да се обърне. Още преди да огледа тълпата, която пълнеше бара, и да я забележи.

Изглеждаше странно не на място, възвишена и далечна сред рибарите с техните набраздени и изпръхнали от вятъра лица и червени груби ръце, и студентите от университета в островърхи ботуши и размъкнати широки ризи.

Костюмът й все още беше без нито една гънчица и идеално прилепнал по фигурата, а лицето й просветваше като алабастър в мътната светлина на кръчмата.

Сигурно знаеше, че главите на всички се обърнаха, когато премина, помисли си Сет. Жените винаги знаят това. Но тя вървеше устремено и с вродена грация край изцапаните от бира маси и клатещи се рахитични столове.

— Класа — изрече оценката си с една дума Обри.

— Аха — съгласи се Сет, като остави монети на бара за напитките. — Утре ще те сбъркам, хлапе!

Обри разшири очи с преувеличен ужас.

— Стига бе! Не ме плаши!

— Ще видиш ти — рече той, като се наведе да я целуне, преди да тръгне, за да пресече пътя на Дру.

Тя спря край една маса и заговори със сервитьорката. Вниманието на Сет бе приковано към нея, така че в първия момент не разпозна другата жена.

Тери Хардгроув. Руса, висока и нацупена. Двамата се срещаха няколко незабравими месеца през първата му година в гимназията. Връзката им не свърши добре, спомни си Сет и в първия момент почувства импулс да избегне срещата. Но вместо това се насили да се усмихне, продължи към тях и дочу част от разговора им.

— Не, отказах се от апартамента — обясняваше Тери, докато балансираше подноса, подпрян на хълбока й. — Джей Джей и аз се сдобрихме и всичко е наред.

— Джей Джей. — Дру наклони глава. — Това сигурно е скапаният лъжец, когото не искаше да видиш до края на живота си, дори и да умира?

— Ами-и-и, да. — Тери пристъпи от крак на крак и затрепка кокетно с мигли. — Когато казах това, бяхме скарани. Мислех си, че ще го ядосам много, ако си наема отделно жилище. Точно тогава видях вашата обява „дава се под наем“. Бях бясна и така се бях напушила, че чак от ушите ми излизаше дим. Но сега вече всичко е наред.

— Щом казвате. Поздравявам ви. Но може би щеше да бъде по-възпитано, ако днес бяхте дошли да поговорим и да ми кажете всичко това.

— Наистина съжалявам, но точно тогава ние с Джей Джей…

— … се сдобрявахте — довърши Дру.

— Здравей, Тери.

Тя изписка. Сет веднага си припомни, че като ученичка винаги пискаше. Очевидно, не беше пораснала много.

— Сет! Сет Куин! Я да те видя!

— Как си?

— Чудесно! Чух, че си се върнал, а ето те и теб самият. Голям и два пъти по-хубав, че и известен отгоре на всичко. Беше такъв още докато бяхме в гимназията.

— Е, щом казваш — съгласи се той и погледна Дру.

— Вие познавате ли се? — попита Тери.

— Срещали сме се — отвърна Дру. — Ще ви оставя да си спомняте добрите стари времена. Надявам се с Джей Джей да сте много щастливи.

— Ти и Джей Джей Уайът?

Тери кимна със задоволство.

— Точно така. Всъщност сме сгодени.

— Ще се видим по-късно. Ще ми разкажеш всичко. — Той остави Тери да гледа в гърба му и тръгна заедно с Дру.

— Джей Джей Уайът — замислено рече, докато вървеше до нея. — Защитник в отбора на „Акулите“ от Сейнт Кристофър. Счупи много глави на игрището, но дори уменията му на булдог на полето не го спасиха от скъсване на изпитите.

— Благодаря за това така цветисто описание на част от местната история.

— Май ви е досадно. Защо не ви почерпя едно питие и вие да ми разкажете за какво става дума?

— Не искам питие, благодаря. Предпочитам да се махна час по-скоро оттук, преди тъпанчетата ми да бъдат безвъзвратно повредени от това удивително шумно и лишено от талант изпълнение на „Джейк и Даян“.

Сет реши да й пише шест плюс за това, че разпозна осакатената песен дори в ужасното й изпълнение. Едно на нула за нея. Отвори вратата и излезе.

— Цветята бяха върхът. Обрах точките на дамите.

— Радвам се да го чуя. — Тя извади ключове от семплата си кожена чанта в тъмножълт цвят.

Бе намислил да предложи да отидат някъде другаде да пийнат, но като видя линията между веждите й, се досети, че тя със сигурност ще го отреже. Затова реши да не рискува.

— Значи имате свободен апартамент за даване под наем?

— Може би. — Тя се упъти към един черен мерцедес и седна зад волана му.

Сет сложи ръка на дръжката на вратата преди нея, след което се наведе над прозореца.

— Къде?

— Над цветарницата.

— И искате да го дадете под наем?

— Празен е. Излишна загуба на пространство. Жалко. С вашата ръка на вратата не мога да потегля, макар да съм в колата си — отбеляза тихо Дру.

— Значи над магазина — повтори той и си припомни къщата. Два етажа, да. — Има по три прозореца — отпред и отзад — рече на глас. — Сигурно ще има добра светлина. Колко е голям?

— Около осемдесет квадратни метра, с малка кухничка.

— Достатъчно. Да вървим да го видя.

— Моля?

— Покажете ми го. Може да съм потенциален наемател.

Тя раздрънка доста нетърпеливо ключовете в ръката си.

— Искате да ви покажа апартамента сега?

— Щом не искате да пилеете пространство, защо да пропиляваме време? Ще ви следвам. Няма да ви отнема много време — рече с нехайна усмивка той. — Бързо вземам решения.