Нора Робъртс
Заливът на тайните (14)

14

Трябваше да изчака до сутринта. Дру слезе долу, за да подготви поръчките за деня и да започне работа в магазина.

Той почти не беше спал. Макар че се постара да запази безпокойството си скрито, през цялата нощ лежа буден.

Дори удоволствието да бъде с Дру и да прави любов с нея не можа да го откъсне от мислите му. Цялата радост, че тя е до него, бе помрачена, опорочена, развалена от появата на Глория.

Но първо трябваше да се увери, че наистина е била тя.

Макар да бе почти сто процента сигурен, че тъкмо тя е дошла и се опитва да осакати друга част от живота му, трябваше първо да се убеди. Затова стана и рано-рано се запъти към апартамента, в който живееха братята Дан и Уил Милър.

Дан му отвори вратата облечен за работа, с голяма чаша димящо кафе в ръката.

— Хей? Какво става? Защо си станал толкова рано? Хващаш ме в крачка. Тръгвам, защото имам среща с един клиент.

— Трябва да говоря с Уил.

— Давам ти го и дано да имаш късмет. Ей го там, спи като умрял. Искаш ли кафе? Докъм следобед може и да възкръсне.

— Не търпи отлагане.

— Почакай, Сет. Момчето наистина е изтощено. — Тъй като Сет вече се промъкваше през дебрите на всекидневната, заобикаляйки разхвърляните из цялата стая дрехи и вещи, Дан тръгна след него. — Не, тази е моята стая — рече той и посочи с пръст другата врата. На нея имаше залепена бележка с надпис: „Взех два аспирина и отплувах в небитието“.

Сет дори не почука, отвори вратата и надзърна в тъмната стая. Благодарение на светлината, която идваше откъм коридора, видя, че плътните завеси бяха спуснати. Стаята бе съвсем мъничка, с размерите на килер и в нея имаше място само за едно легло.

Уил лежеше на него по гръб, ръцете му висяха от двете страни, сякаш бе паднал назад, покосен от удар, и повече не бе помръднал. Носеше боксерки и на крака си един чорап. И хъркаше като за световно.

— Чакай да взема камерата, това трябва да се увековечи за поколенията — прошепна Дан. — Слушай, Сет, за пръв път има възможност да поспи осем часа от две седмици насам. Искаше довечера да се види с Обри и да бъде свеж, така че няма да стане преди два. Беше почти в безсъзнание, когато се върна от работа.

— Важно е!

— Добре тогава, по дяволите. — Дан отиде до прозореца. — Имай предвид, че най-вероятно ще говори насън. — Той безмилостно дръпна завесите.

Ярката слънчева светлина падна върху леглото. Уил обаче дори не се помръдна. Сет се надвеси над леглото и го раздруса за раменете.

— Събуди се!

— Квостаа… — дойде несвързан отговор.

— Чакай, така няма да постигнеш нищо. — Дан приближи до леглото. — Ето така. — Той сложи устата си до ухото на брат си и завика. — Син код! Син код^[1]! Доктор Милър, спешен случай в зала три! Бързо!

— К’во става? — Уил се изправи и седна така, сякаш горната част на тялото му е била простреляна от стрела.

— Къде е картонът? Къде е… — Част от мозъка му се проясни и той премигна няколко пъти, виждайки лицето на Сет пред себе си. — Я да вървиш на… — Понечи отново да си легне, но Сет го хвана за раменете.

— Трябва да говоря с теб.

— Да не би да имаш вътрешен кръвоизлив?

— Нямам.

— Тогава ще получиш, ако не ме оставиш да се наспя. — Уил грабна възглавницата и я сложи върху лицето си, за да се скрие от светлината. — Не съм го виждал сто години, а като се появи, няма отърваване от него. Махай се оттук и вземи този слабоумник, който ми е брат, с теб.

— Вчера си бил в магазина на Дру.

— Божичко, ще почна да викам!

— Уил, чуй ме! — Сет издърпа възглавницата от лицето му. — Интересува ме жената, която е била там, когато си влязъл. Казал си, че ти се струва позната отнякъде. Трябва да си спомниш.

— Точно сега няма да разпозная и родната си майка, идиот такъв! Всъщност кой си ти и какво търсиш в спалнята ми? Ще повикам полиция.

— Кажи ми как изглеждаше!

— Ако ти кажа, ще ме оставиш ли да спя?

— Да, моля те.

— Господи, чакай да помисля. — Уил се прозя и покри с ръце лицето си. Сетне въздъхна. Веднъж, два пъти. — Кафе. — Очите му се фокусираха, когато видя чашата в ръцете на Дан. — Искам това кафе.

— То си е мое, дръвнико!

— Дай ми това кафе или ще кажа на мама, че смяташ, че жълтата рокля прави задника й да изглежда дебел. И тогава животът ти няма да струва пукната пара.

— Дай му кафето — нареди Сет.

Дан се подчини.

Уил отпи, глътна и пак отпи. Сет го изчака, докато той скри лицето си в огромната чаша и излочи всичката течност.

— Е, какъв беше въпросът?

Сет сви юмруци, опитвайки се да запази спокойствие.

— Жената, която си видял в магазина на Дру.

— А, да. — Уил отново се прозина, опитвайки се да се концентрира. — Нещо в нея ми се стори странно. Беше облечена така, сякаш работи на някой ъгъл в Балтимор, нали се сещаш какво. Не че знам много за тези жени — добави с ангелска усмивка. — Износена, костелива и руса. Татко нарича такива хора с една дума — евтини. Диагнозата ми от пръв, при това бегъл поглед — алкохолна зависимост заедно с лекарства за ободряване. Лош тонус и цвят на кожата. Вероятно увреден черен дроб.

— На каква възраст? — продължи да пита Сет.

— Към петдесетте, но може и да е по-млада. Сериозни проблеми с тютюна. Ако завещае тялото си на науката, няма да вземем много от нея.

— Да. — Сет седна тежко на края на леглото.

— Както казах на Дру, имаше нещо познато в нея. Не мога да се сетя. Може би просто типът. Грубо, остро, може да се каже хищническо лице. Какво? Да не се е върнала да досажда на Дру? Щях да остана, ако знаех…

Изведнъж челюстта му увисна, защото всичко в съзнанието му се подреди и картинката си дойде на мястото.

— О, господи! По дяволите! Исусе Христе, помогни ми! Това беше тя — Глория Делаутер!

Сет хвана главата си с ръце.

— Мамка му!

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръце Дан. — Искаш да кажеш, че Глория Делаутер е била в магазина на Дру? Вчера? Това не може да бъде. Тя си отиде. Не помните ли? Преди много години се махна оттук.

— Тя беше — повтори убедено Уил. — Не я познах веднага, но сега ми светна. Ние я видяхме само веднъж — рече той на Дан, — но споменът ми е много ясен. Как викаше и искаше да вземе Сет в онази кола. Сибил я блъсна и събори, а Фулиш лаеше, сякаш щеше да я разкъса на парчета. Променила се е, но не чак толкова много. Тя беше! Сигурен съм!

— Наистина не се е променила. — Сет отпусна ръце. — Не чак толкова.

— И какво, по дяволите, търси тук? — попита Уил. — Ти вече не си дете. Не може да се опита да те отвлече, така че да изнудва братята ти за откуп или нещо друго. А едва ли иска да се сдобрите и да се съберете като майка и син. Тогава какъв е смисълът?

— Уил е малко бавен в мисленето — рече Дан, — особено когато става дума за нещата от тъмната страна на живота. Този път работата е в парите, нали, Сет? Става дума за пари. Нашият приятел е прочут художник, който се е изкачил до върха на славата и богатството. В каквато и дупка да е живяла на края на света, тя е научила за него. И сега се връща, за да получи малко от печалбата. Иска парче от баницата.

— Почти позна — промърмори Сет.

— Все още не мога да вдяна. — Уил оправи косата си с ръка. — Ти не й дължиш нищо! Тя не е направила нищо за теб.

— Плащах й години наред.

— Стига бе! Сет! Какви ги говориш?

— И ето че тя отново изплува на повърхността. Давах й пари, за да се махне. Знам, че е глупаво, но не виждах какво друго мога да направя, за да й попреча да тормози семейството ми. Те си имат своя бизнес, децата им са пораснали. Не искам тя да ги измъчва и да обърква живота им.

— Те не знаят ли? — попита Уил.

— Не, никога не им казах. — Беше скрил всичко дълбоко в себе си и се бе опитал да го заключи. — Преди няколко месеца тя ме откри в Рим. Тогава реших, че няма никакъв смисъл да живея на три хиляди мили от дома си и да се крия, след като успя да ме намери и там. Исках да се върна. Преди седмица ми се обади тук. Отново й платих. Обикновено между появите й минава повече време. Около година, понякога дори две. Мислех, че съм се откупил за малко и ще ме остави на спокойствие. Но отиването й в магазина на Дру едва ли е било, защото е искала да си купи маргаритки.

— Какво искаш от нас да направим — попита Дан.

— Нищо. Не можете да сторите нищо. Просто запазете тайната, докато измисля как да постъпя. Впрочем, аз също ще изчакам. Искам да видя каква ще бъде следващата й стъпка.

 

 

Но Сет не можеше да стои със скръстени ръце и да чака просто така. Прекара часове наред, обикаляйки хотели и мотели, за да я търси, без да знае какво ще направи, когато я намери.

Започна търсенето, подтикван повече от ярост, отколкото действайки според някакъв план. Мислеше само, че трябва да я отдалечи, да я спре на всяка цена, каквото и да му струва. Но докато обикаляше от хотел на хотел, гневът започна да охладнява. Започна да мисли така, както мислеше Глория. Студенокръвно, трезво и без емоции.

Ако тя знаеше, че Дру означава нещо за него, щеше да я използва. Като инструмент, оръжие или жертва. Най-вероятно и като трите. Значи, когато я откриеше, трябваше да обрисува връзката си с Дру като нещо обикновено, нищо неозначаващо, дори безчувствено.

Единственото на този свят, което Глория знаеше, разбираше и дори уважаваше, бе използването на другите хора. Да използва някого за своите цели, според нея бе съвсем правилно.

Следователно докато тя мислеше, че той използва Дру само за секс и да му позира, Дру щеше да бъде в безопасност.

Тогава поне един човек, който означаваше много за него, щеше да бъде предпазен от мръсотията на Глория.

Беше изминал повече от четиридесет мили извън Сейнт Кристофър, преди да открие този отговор.

Поредният мотел имаше басейн, кабелна телевизия и семейни апартаменти. Момичето на рецепцията беше младо и доста наперено, поради което реши, че е било наето за през лятото.

Подпря се на бюрото и я заговори приятелски.

— Здрасти, как върви?

— Добре, благодаря. Ще отседнете ли?

— Не, само търся една приятелка. Глория Делаутер.

— Делаутер. Един момент, моля. — Момичето започна да търси в компютъра, като прехапа долната си устна. — Бихте ли ми казали името по букви?

— Разбира се.

След като той го направи, тя потърси отново и го погледна с извинителна усмивка.

— Съжалявам. Нямаме регистрирана Делаутер.

— Хм. Знаете ли, тя може да се е регистрирала под името Хароу. Често използва това име в бизнеса си.

— Глория Хароу? — Тя отново провери и се усмихна. — Да, но госпожица Хароу напусна мотела.

— Напусна ли? Кога? — Сет се стегна, като се помъчи да запази гласа си спокоен.

— Тази сутрин. Лично аз я отписах.

— Ама че лош късмет! Руса? Слаба? Горе-долу толкова висока — показа той с ръка.

— Да, точно така.

— По дяволите! Сигурно съм объркал датата на срещата ни. Благодаря все пак. — Той тръгна да излиза, но се сети и се върна. — Не спомена ли дали ще ходи в Сейнт Кристофър?

— Не. Напротив, струва ми се, че тръгна в друга посока. За бога, надявам се, че всичко е наред?

— Просто малко объркване — рече той с облекчение. — Благодаря.

 

 

Непрекъснато си повтаряше, че си е отишла. Взе от него десет хиляди долара и се махна. Наистина, беше проверила Дру и това бе обезпокоително, но Сет се успокояваше, че след като се е запознала с нея, сигурно е видяла, че помежду им не може да има сериозна връзка, която евентуално да използва за гнусните си цели.

Всъщност истината бе, че той самият не знаеше каква точно е връзката му с Дру.

Тя не беше от онези, които носят сърцето си на ръкава. Нито където и да е другаде на лесно място. И не беше ли точно нейната сдържаност една от причините, поради които толкова я харесваше и й се възхищаваше?

Ето че в края на краищата се бе получило — интересът му и привличането се бяха смесили в нещо много по-силно.

Сега вече той искаше повече.

Единият от начините, които му помагаха да вникне в хората бе, като ги рисуваше.

Сет знаеше, че Дру едва ли щеше да се съгласи да му позира отново срещу картина — особено в онази поза, която той имаше в ума си. Но подреди студиото си в неделя така, сякаш бе получил ентусиазираното й обещание.

— Защо просто не ми продадеш картината си за пари?

— Защото не ми трябват пари. — Леглото бе застлано с чаршафите, които бе взел от Фил, след като внимателно бе разгледал спалното бельо на брат си.

Тъканта беше мека и падаше красиво. А цветът бе нюанс на нежното сияние на орлови нокти, което щеше идеално да хармонира с яркочервеното на листенцата от рози и на деликатната белота на кожата на Дру.

Сет искаше богата палитра от тонове и настроения — топли, палещи и студени, защото самата Дру беше такава.

— Но нали затова продаваш картините си? — попита тя, като се зави плътно с халата си чак до шията и погледна към леглото. — За да получаваш пари.

— Аз не рисувам за пари. Оставил съм на агента си да се занимава с това. Парите са вторичен, макар и приятен продукт.

— Аз пък не съм модел.

— Аз и не искам да използвам модели. — Недоволен, той местеше и буташе леглото, докато промени ъгъла спрямо прозорците. — Професионалните модели ще ти изнесат цяла лекция за това как да ги нарисуваш. Знаят повече и от мен. Повече ми харесва да използвам обикновени хора. Освен това за картината, която искам да направя, не мога да използвам никой друг, освен теб.

— Защо?

— Защото си ти.

Тя подсвирна, когато той отвори първата торбичка с листенца.

— И какво означава това, което казваш?

— Виждам само теб в тази картина. — Сет разпръсна листенцата върху чаршафа. — Просто се отпусни и остави на мен.

— Не мога да се отпусна, след като ще лежа гола върху леглото и ти ще ме гледаш.

— Можеш, сигурен съм. — Той добави още листенца, отстъпи и огледа резултата.

— Само преди няколко часа правихме любов на това легло.

— Точно така. — Сет я погледна и се усмихна. — Ще ти помогне, ако мислиш за това, докато работя. Мисли си за мен.

— О, ти да не би да прави секс с мен само за да ме доведеш до подходящото настроение?

— Не. Правих секс с теб, защото не мога да ти се наситя. Но настроението също е вторичен продукт от това действие, при това приятен.

— Може ли да ти кажа къде да си завреш този вторичен продукт?

Той се засмя и я сграбчи, преди тя да стигне до вратата на банята.

— Луд съм по теб.

— Стига! — Тя потръпна, когато захапа ухото й. — Наистина престани, Сет.

— Напълно съм луд. Ти си прекрасна. Не бъди толкова срамежлива.

— Няма да ме накараш да се съблека с ласкателства или сладки приказки.

— Сладки приказки, каква сладка дума. А какво ще кажеш, ако се позова на твоя изискан вкус към изкуството? — Той потърси устните й. — Добре, дай ми един час. Ако все още се чувстваш неудобно, ще го обмислим отново. Човешкото тяло е естествено красиво.

— А също и памучното бельо.

— Да, особено когато го носиш ти.

Отново я разсмя.

— Един час? И ще ми дадеш картината?

— Да. Договорихме ли се? Как е музиката? Добра ли е, или искаш да ти пусна нещо по-подходящо за стриптийз?

— Стига си ме разсмивал.

— Само ще свалим това. — Той развърза халата и внимателно го свали от раменете й. — Обичам да те гледам. Обичам формите ти. — Говореше меко и нежно, докато я водеше към леглото. — Начинът, по който кожата ти блести на светлината. Позволи ми да ти покажа каква те виждам аз.

— Смяташ ли, че като ме прелъстяваш, ще ми помогнеш да се отпусна?

— Легни. Не мисли за нищо. Искам да се обърнеш на една страна и да ме погледнеш. Сложи ръката си ето така. — Той вдигна ръката й и я постави върху гърдите.

Тя се опитваше да не обръща внимание на усещането, което пръстите му оставяха по кожата й.

— Чувствам се… като на показ.

— По-скоро разбулена — поправи я той. — Това е друго. Отпусни това коляно. Запази ъгъла на тази ръка. Отпусни дланта, отвори я. Добре. Как си?

— Не мога да повярвам, че го правя. Това не съм аз.

— Напротив, ти си. — Той бръкна в торбичката, извади розови листенца и ги посипа върху нея, постави няколко в отворената й длан, поръси други по косата й, по стръмната извивка на гръдта, върху ръката, по бедрата.

— Опитай се да задържиш така. — Отстъпи и я огледа така, че кожата й сякаш изгоря от слънцето.

— Сет?

— Само се опитай да не мърдаш много. Първо трябва да уловя тялото ти. За лицето и главата не се тревожа много. Говори ми. — Той се върна зад статива.

— За какво да ти говоря? Колко глупаво се чувствам ли?

— Защо не излезем с лодката в морето тази вечер? Ще отидем да вечеряме при Анна и след това ще излезем.

— Не мога да мисля за вечеря, а още по-малко за твоята снаха, когато съм… Хората ще ме гледат. Мен. Гола.

— И ще видят една прекрасна жена.

— Майка ми… — рече Дру и я обхвана неочакван ужас.

— Какво майка ти? Тя и баща ти отново ли са заедно?

— Доколкото знам. Отидоха в Париж, но сигурно не са щастливи заради мен.

— Трудно е да направиш всички хора щастливи едновременно. — Той скицира извивката на раменете й, сетне шията и елегантната линия на торса. — Кога за последен път си била в Париж?

— Преди три години. На сватбата на леля ми. Тя живее сега там — извън Париж наистина, но имат апартамент и в града.

И така, той й говори за Париж, доволен, че напрежението, сковало тялото й, се топи и тя се отпуска. И тогава започна да рисува.

Контрастът на червените листенца с белотата на кожата й, отблясъците на светлината, мекотата на чаршафите, които образуваха загадъчни сенки — всичко беше съвършено. Искаше да улови елегантната дъга на отворената й ръка и силните мускули на прасеца.

Тя леко се помести, но Сет не каза нищо. Разговорът, който поддържаше, за да я разсейва, сякаш се водеше от друг човек, диктуваше го друго ъгълче на мозъка му. Всичко останало, цялото му същество бе съсредоточено и подчинено единствено на образа, който създаваше с четката и боите.

Тя отново беше неговата фея от приказките, неговата приказна кралица, но сега будна. Сега беше жива.

Дру престана да мисли за позата, както и за своята скромност. Да го наблюдава как рисува, за нея представляваше непознат трепет. Беше като невкусвано удоволствие. Дали той самият осъзнаваше колко напрегнат и съсредоточен става, когато работи? Начинът, по който се променяха очите му, бе в пълен контраст с естествения разговор, който водеше с нея.

Сет би трябвало да се познава. Би трябвало да знае, че техниката му на рисуване караше модела му да се чувства красив, жизнен, единствен на света.

Тя забрави за ограничението във времето, което бяха поставили. Каквито и фантазии да се вихреха в главата му, тя беше част от тях и Дру не искаше и не можеше да ги прекъсне.

„Дали позиращият модел винаги се влюбваше в художника?“ — запита се Дру. Дали такова бе естеството на нещата? Да чувства тази жестока, непоносима интимност, тази удивителна нужда да бъде с него? Как така той се бе превърнал в първия мъж, в единствения мъж, на когото искаше да се отдаде? Да му даде всичко, което поиска. Това беше страшно, плашеше я. Откритието, че любовта може да означава да дадеш толкова много от себе си, я караше да се бои.

Какво щеше да остане от нея, ако се раздаваше до такава степен? Парченца от счупено огледало, което никога няма да бъде цяло, за да отрази светлината?

Когато той отново я погледна, така сякаш я поглъщаше, тя потръпна.

— Студено ли ти е? — Гласът му беше безизразен и равен. След което изведнъж сякаш се събуди и натисна някакво копче, тонът се промени и въпросът бе зададен отново. — Извинявай, студено ли ти е? — Този път гласът беше пълен със загриженост и съпричастие.

— Не. Да. Може би малко. Сякаш крайниците ми изтръпнаха.

Сет се намръщи, сетне погледна към китката си за часовника, който така и бе забравил да следи.

— О, минал е почти час.

— Най-малко. — Тя се опита да се усмихне.

— Трябва да си починеш. Искаш ли да пиеш нещо? Вода, сок? Дали съм купил сок?

— Вода е достатъчно. Може ли да седна?

— Разбира се. — В момента изобщо не гледаше към нея, а към картината.

— А може ли да видя какво си нарисувал?

— Ъхъ. — Сет остави четката и взе някакъв парцал, с който да избърше ръцете си. И изобщо не вдигна очи от платното.

Дру се плъзна от леглото, взе халата си и като се зави с него, приближи.

В центъра на платното беше леглото, а пространството около него бе бяло и празно. Тя беше в средата на леглото.

Все още не бе нарисувал лицето й, върху платното имаше само тяло — дълги крайници, покрити с рози. Ръката й покриваше гърдите, но това не бе жест на свенливост или скромност. Беше жест на флирт, помисли си Дру. Жест за покана. Или за познание.

Картината бе само отчасти нарисувана, а вече бе прекрасна. Дали бе виждала някога такава съвършена хармония и игра на светлината и сянката?

Той бе избрал леглото много подходящо. Тънките железни рамки говореха за простота и нещо непреходно. Нежният цвят на чаршафите придаваше дълбочина и топлина на кожата й и бе допълнителен щрих към всички богати тонове, които бе използвал.

— Много е красиво.

— Ще стане още повече. Засега е добро начало.

— Знаеше, че няма да те спра, когато видя какво си направил, нали?

— Ако беше погледнала и не бе видяла онова, което аз исках да видиш, значи съм се провалил. Друсила?

Тя го погледна изпитателно. Пулсът й почти спря, когато видя напрежението, изписано върху лицето му, същото, както когато работеше; самовглъбеността и силата на самоконтрола му. Цялото себеотдаване, което витаеше около него, докато рисуваше.

Сега обаче всичко това бе насочено към нея.

— Никого не съм желала така — продължи тя. — Не знам какво означава.

— Това няма значение. — Той я притегли към себе си и завладя устните й в дълга целувка.

Беше почти свалил халата й, когато двамата паднаха върху леглото.

Част от нея, онази, която бе родена и израснала в лукс, беше шокирана. Самата Друсила бе още по-стъписана от собствената си реакция. Останала част обаче ликуваше.

Тя разкъса ризата му.

— Докосни ме! Докосни ме по начина, по който ме докосваш с очите си, когато ме рисуваш!

Ръцете му се плъзнаха по нея, нетърпеливи и ласкави, разпалващи пламъци, които тлееха. Изгориха я, нажежиха кръвта й, докато тя се почувства като кипяща смес от желание, примесено с безразсъдство.

Устата й изсмукваше неговата в битка за надмощие.

Той потъна в нея, пленен в капана на емоциите, които Дру събуждаше у него. Изпълнен с чувства и усещания му се струваше, че тя сякаш се ражда отново от всяка ласка, от всяка дума, от всяка милувка.

Гладът за повече, за още, го пришпорваше и водеше към скалистия ръб на пропастта. И той, без да се замисли, скочи в бездната.

След нетърпеливата му страст Дру почувства някаква промяна. Появи се неочаквана нежност, сякаш заровена дълбоко под дебелия лед, който внезапно се разтопи и я заля. Устните им се сляха в дълга, бездиханна целувка и се изпиваха до болка. Ръцете им се галеха като криле на птици. Въздухът бе натежал, изпълнен с аромат на рози, боя, терпентин, размесени от лекия бриз откъм залива.

Тя се надвеси над него и го погледна с любов.

Гърлото й бе стегнато като в менгеме и я болеше. Сърцето й се надигна като огромна приливна вълна. С плавно движение тя се наведе и устните й отново намериха неговите, а устата й се изпълни със сладост.

Това беше повече от удоволствие, повече от желание и необходимост, помисли си Дру. Вече знаеше. Това беше всичко, което искаше.

Ако трябваше да се отдаде изцяло, добре, нека да бъде така.

И тя го привлече в себе си.

Бавно и нежно, дълбоко и всеотдайно те се движеха във вечния ритъм. Тръпнеха, въздишаха. Сякаш всички цветове, които бе използвал, за да я рисува, бяха влезли в нея.

Той я повдигна и както я държеше върху себе си, продължи да я целува. Плътно прегърнати, те стигнаха до върха.

Известно време след това лежаха бездиханни, без да могат да говорят. Дру положи глава върху рамото му. Гледаше светлината през прозореца. Беше отворен.

Той бе отворил един прозорец, осъзна тя. Онзи, който тя искаше да остане затворен завинаги. Сега през него навлизаха въздух и светлина.

Как можеше да го затвори отново?

— Никога преди не бях правила любов върху рози — рече тихо Дру. — Хареса ми.

— На мен също.

Тя взе едно смачкано листенце от гърба му.

— Но я виж какво сме направили! Художникът сигурно ще бъде много ядосан.

— Би трябвало, но не е. Освен това — Сет чувстваше как в кръвта му бушува радост, истинска чиста радост — художникът е много изобретателен и ще оправи нещата.

— Мога да потвърдя това.

— Дай ми още един час.

Тя се подпря на ръката си, за да го погледне.

— Нима ще рисуваш? Сега?

— Повярвай ми. Важно е, наистина е много важно. Сега и тук. — Тя все още го гледаше с недоверие и недоумение, когато той я отмести от себе си и леко я побутна на леглото. — Спомняш ли си позата, или искаш да ти помогна?

— Дали си спомням? О, за бога! — Тя се изви на една страна и сложи ръката на гърдите си.

— Добре, сега ще те поръся с листенца.

Той бързо подреди розите, отстъпи, огледа резултата и направи някои поправки.

— Може да се поцупиш малко, но все пак обърни главата си към мен.

— Аз не се цупя. Достатъчно възрастна съм, за да се цупя.

— Както и да е. — Той грабна джинсите си и ги навлече. — Искам ето този ъгъл на главата ти… брадичката така. Не, не толкова издадена, скъпа. Ето, така е по-добре. — След което грабна четката. — Наклони леко главата си. А, точно така. Ти си страхотна! Ти си съвършена. Ти си най-добрата.

— А ти си една торба с лайна.

— Е, това вече беше приказка на възрастен човек. — Сет започна да работи. — Но от твоите уста прозвуча малко жестоко.

— Мога да бъда груба и жестока, когато обстоятелствата го изискват. — Особено, помисли си, когато срещу себе си има мъж, който предпочита да работи, вместо да я държи в обятията си, независимо че тя е така лудо влюбена в него. Това бе наистина основателна причина.

— Добре, не говори. Просто ме гледай и слушай музиката.

— Както кажеш. И без това нямам какво да ти кажа.

„Може би, но лицето ти ми говори много повече от думите“, помисли си доволен Сет. Точно това му трябваше.

Нарисува предизвикателната извивка на брадичката, сянката, която хвърляше върху гърдите й, изваяните високи скули, невероятната форма на очите и правия патрициански нос.

Но за останалото, за устата и погледа в очите се нуждаеше от още нещо.

— Не мърдай — нареди й той и се приближи към леглото. — Искам да мислиш за това колко много те желая.

— Моля?

— Да мислиш колко силно те желая. Колко си прекрасна, как изглеждаш. Как минаваш покрай мен и аз те гледам. И те желая. Ти притежаваш тази сила.

— Така ли?

— Аз съм отчаян, безразсъден, обзет от теб. — Той се наведе и зашепна: — И ти го знаеш. Единственото, което трябва да направиш, е да щракнеш с пръсти. Да се усмихнеш. И аз ще дотичам. — Той я целуна нежно и дълбоко, показвайки й всичко това. — Аз съм твой роб.

Сетне се отдръпна, но не отдели очи от нея, докато отиваше към платното.

— Това си ти, Друсила. Ти.

Устните й се извиха в усмивка на превъзходство. Познание за силата. Очите й святкаха, изпълнени с покана, в която прозираше нетърпение и безразличие.

Той видя всичко, което искаше да нарисува — очакването, увереността, желанието и обещанието.

— Не мърдай.

Не виждаше нищо друго, освен нея. Не чувстваше нищо, освен нетърпението, което движеше ръката му. Нетърпението да смеси боите, да ги размаже, да ги нанесе и всички те да оживеят върху платното така, че лицето й да разцъфти под четката му.

Той черпеше вдъхновение с пълни шепи и знаеше, че тази светлина върху лицето й ще свети завинаги. Тя щеше да е там, дори когато завърши картината.

Щеше да бъде там, в сърцето и ума му, където и да отиде. Когато е сам, когато е самотен.

— Мога да го направя — каза Сет. — И когато я завърша, тя ще бъде най-важното нещо, което съм рисувал досега. Знаеш ли защо?

Друсила не можа да произнесе нито дума, защото сърцето й биеше оглушително. Само поклати глава.

— Защото ще отразява какво си ти за мен. Онова, което си за мен от първия миг, Друсила. — Сет пристъпи към нея. — Обичам те.

Дъхът й спря.

— Знам. — Тя притисна с ръка сърцето си, учудена, че то не пробива гърдите й и не излиза свободно навън с един лудешки скок на радост. — Знам и съм много уплашена. О, господи! Сет! Аз се страхувам, защото също те обичам.

Тя скочи от леглото и се хвърли в прегръдките му, посипвайки листенцата от рози на земята.