Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chesapeake Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 180 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Заливът на тайните

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-483-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

15

През къщата сякаш премина ураган на име Анна, който помете всичко и накара мъжете да потърсят убежище. Тя се изви като вихър във всекидневната, грабвайки чорапи, обувки, шапки, празни чаши. Тези, които не бяха достатъчно бързи да се скрият, бяха накарани да приберат разхвърляните вещи или щяха да бъдат напердашени.

Докато стигна до кухнята, оцелелите се чудеха къде да се заврат. Дори кучето се бе свило в ъгъла и не смееше да мръдне.

От разстояние, което смяташе за достатъчно безопасно, Сет се престраши.

— Почакай, Анна, това е само една вечеря!

Тя се обърна заплашително към него. Той беше по-тежък от нея поне с петнадесет килограма и въпреки това стомахът му се сви от нещо като страх под убийствения блясък на тъмните й очи.

— Просто вечеря значи? — повтори тя. — И предполагам, че смяташ да я приготвиш сам?

— Не! Но каквото и да сготвим ще бъде чудесно. Дру изобщо не е придирчива или дребнава.

— О, Дру не била придирчива — повтори след него Анна, докато вадеше от бюфета продукти, които сложи на масата. — И поради това ти не си сметнал за необходимо да ме предупредиш поне един час по-рано, че ще имаме гост за вечеря.

— Тя не е гост. Аз си мислех, че просто ще грабнем нещо пътем и ще…

— О, чувате ли го? Той си бил мислел просто да грабне нещо пътем! — Анна отиде бавно към него с такова изражение, че Сет застина като малко момче, хванато на местопрестъплението.

— Може просто да поръчаме пица и да я помолим да я вземе на идване към нас.

Кам се надяваше, че докато жена му мачка Сет като хлебарка, тя ще отклони вниманието си от него. Затова се промъкна към хладилника, за да си вземе една бира — нещо като ритуал всяка вечер след връщане от работа. А не би трябвало да се заблуждава, след като я познаваше от толкова години.

— А ти! — обърна се тя към него. — Мислиш си, че можеш да влизаш в кухнята ми с мръсните си обувки? И може би си въобразяваш, че ще положиш мръсния си задник на дивана в хола, смучейки бирата си? Не, господинчо! Забрави! В моята къща не си господар.

Кам обаче си бе взел бирата и за всеки случай я скри зад гърба си. Тръгвайки да излиза, реши все пак да каже нещо в своя защита.

— Стига си викала! Аз съм само един невинен зрител.

— В тази къща няма невинни. Стой тук! — нареди тя, когато Сет също се опита да се измъкне от кухнята. — Не съм свършила още с теб.

— Добре, добре. Виж, хайде да се разберем. Какво толкова е станало? В тази къща непрекъснато някой идва на вечеря без официална покана. Ей на, преди ден Кевин как доведе оня перко, който му е приятел, просто ей така без предизвестие?

— Той не е перко — извика Кевин от своята стая, където се бе притаил в безопасност.

— Да бе, имаше обица на носа и не спираше да цитира Дилън Томас.

— А, Маркус? Да, той наистина е малко странен. Мислех, че говориш за Джери.

— Е, видя ли? — вдигна ръце Сет. — Толкова много хора влизат и излизат от тази къща, че дори не можем да ги запомним.

— Това е друго. — Анна бе извадила голям кухненски нож от комплекта и понеже Кам — страхливецът му със страхливец! — дезертира от бойното поле, Сет реши да не спори.

— Добре, хайде да забравим. Аз ще ти помогна.

— Естествено, че ще помагаш, къде ще ходиш! Червени картофи — нареди тя, подаде му ножа и рече: — Обели ги!

— Слушам!

— Куин!

— Какво пак? — С глас, който издаваше несъгласие и оправдание, Кам се появи на вратата, като криеше бирата зад гърба си. — Не съм направил нищо!

— Точно така. Нищо не си направил. Отивай в банята. Вземи си душ. И не си хвърляй хавлията на пода. Обръсни се!

— Да се бръсна ли? — Той потърка с ръка брадата си и я погледна учудено. — Че защо? Сега да не е сутрин.

— Обръсни се — повтори тя и започна да кълца чесън с такова настървение, че Сет пъхна пръстите си в джоба за всеки случай.

— Господи! Какво ли още ни чака? — обърна очи към него Кам и тръгна към горния етаж.

— Джейк! Прибери боклуците си от пода на дневната. Кевин! Мини с прахосмукачката.

— Защо правиш така, че да ме намразят? — попита с тъжен шепот Сет.

Единственият отговор от страна на Анна беше един леденостуден поглед и презрително мълчание.

— Когато обелиш тези картофи, искам да ги нарежеш на филийки. Толкова дебели. — Тя му показа с пръсти. — Когато свършиш и това, сложи сапун и хавлията за гости в долната баня. Първият, когото хвана, че е използвал сапуна и е оставил отпечатъци от мръсните си ръце върху хавлията, ще бъде с отрязани пръсти — обяви високо тя, след което сложи продуктите в една купа и започна да бие яйца.

— Искам само да знаеш, че боклукът в дневната не е мой — извика Джейк и изръмжа заплашително към Сет. — В тази къща всеки си хвърля боклуците където намери. Това е.

— Ти какво си мислиш, че правиш? — попита Анна Джейк, който отвори хладилника.

— Просто исках да си взема…

— Не! Не искаш. Аз искам да наредиш масата.

— Днес е ред на Кевин да слага и да вдига масата. Аз съм дежурен по чиниите.

— Тази вечер ще наредиш масата и ще измиеш чиниите.

— Как така аз? Защо аз? Да не би аз да съм поканил някакво си полузаспало маце на вечеря?

— Защото аз така казвам. Сложи масата в трапезарията. И извади красивите чинии.

— Че защо ще ядем в тях? Днес да не би да е Денят на благодарността?

— А също ленената покривка и ленените салфетки — добави, без да му обръща внимание, Анна. — Онези, с розичките по тях. Шест места. И първо си измий ръцете.

— Го-о-осподи! Та тя е само едно момиче! Да не мислиш, че е английската кралица или някой още по-важен.

Той обаче отиде до мивката, пусна водата и изкриви устни също както баща си.

— Никога няма да доведа момиче тук.

— Ще ти го напомням в близките няколко години. — Тъй като идеята нейното малко момче да доведе момиче вкъщи за вечеря накара очите й да парят, Анна спря да бърка, въздъхна и сипа марината върху пилешките гърди.

— И аз ще си помисля два пъти, преди да се реша — измърмори под носа си Сет.

— Моля?

Той стреснато премигна.

— А, нищо. Просто си говоря сам. Всичко е наред, Анна. Аз и преди съм водил тук момичета. Дру вече веднъж яде у нас, а ти не се притесни и не направи никакви специални приготовления.

— Сега е различно. Тогава тя дойде неочаквано, а и ти почти не я познаваше.

— Да, но…

— А ти може и да си водил преди момичета тук, но никога досега не си канил жената, в която си влюбен на вечеря, нали? Мъжете нищо не разбират. Въобще нищо. А аз се чудя и не проумявам защо съм заобиколена от подобна напаст и си вадя душата заради тях!

— Не плачи. О, господи! Моля те, не плачи.

— Ще си плача, ако искам. Ти само се опитай да ме спреш!

— Олеле, става страшно — промърмори под носа си Джейк и бързо се оттегли в трапезарията.

— Аз ще сготвя пилето. — Объркан, Сет заряза картофите, които белеше, и започна да милва Анна по косата. — Само ми кажи какво искаш от мен да направя. И всичко останало ще свърша — ще измия чиниите след това и ще… — Той се сети за нещо и отстъпи назад. — Чакай, чакай, никога не съм казвал, че съм влюбен в Дру.

— Какво? Ти мен за сляпа или за глупава ме имаш? — Анна взе зехтина и дижонската горчица, за да направи специалната заливка за картофите. — Подай ми уорчестърския сос.

Той обаче, вместо да я послуша, взе ръцете й в своите и ги притисна.

— Ти не ме остави да довърша. Откъде и как разбра това?

— Защото те обичам, глупчо такъв! А сега се махай и ме остави. Заета съм.

Сет притисна бузата си до нейната и въздъхна.

— По дяволите. — Тя обви врата му с ръце. — Искам да си щастлив. Искам да си много щастлив.

— Аз съм. — Той притисна устни към косата й. — И всичко ми се струва призрачно и нереално.

— Нямаше да е истинско, ако не ти се струваше. — Тя го погали и сетне се отдръпна. — А сега се омитай оттук. Запомни ли? Сапунът, хавлиената кърпа. Дъската на тоалетната чиния да не е вдигната. И си намери едни джинси, които да нямат дупки.

— Не съм сигурен, че имам. Благодаря ти, Анна.

— Моля. Но миенето на чинии не ти се е разминало.

От трапезарията се дочу радостният възглас на Джейк: „Йо-хо-хо!“.

 

 

— Извинете ме. Благодаря ви, че и този път ме приемате неканена.

Ана избра една тъмносиня ваза за веселите чернооки теменужки, които Дру й бе донесла.

— За нас е удоволствие. Въобще не си ни притеснила.

— Не мога да си представя, че един неочакван гост за вечеря в последната минута, след като цял ден си била на работа, няма да те притесни.

— О, та аз приготвих само пиле. Нищо специално. — Анна се усмихна предупредително, когато видя Джейк да прави изразителна физиономия и да върти очи зад гърба на Дру. — Има ли нещо, Джейк?

— А, не. Само се чудя кога ще ядем.

— Ти ще научиш пръв. — Тя постави цветята на кухненската маса. — Върви да кажеш на Сет да отвори това хубаво вино, което Дру ни е донесла. Ще пием по чаша преди вечеря, нали?

— Хората направо ще умрат от глад в тази къща — започна да се оплаква Джейк, обаче шепнешком, докато влачеше крака към трапезарията.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Дру.

В кухнята ухаеше фантастично. Нещо, което сигурно беше пилето, се задушаваше в покрит тиган.

— Всичко е под контрол. Благодаря. — С уверена ръка Анна вдигна капака на тигана, хвана дръжката и го разклати леко, след което провери с вилицата месото и отново го затвори. — Ти умееш ли да готвиш?

— Не и така. Мога да правя само спагети, залети с готов сос.

— О, сърцето ми! — извика, смеейки се, Анна и се хвана драматично за гърдите. — Та готовият сос си е чиста глина! Обичам да моделирам с нея. В близките дни ще ти покажа как да правиш истински доматен сос по италианска рецепта, а след това и други неща. Сет! — Тя засия, когато той влезе в кухнята. — Отвори виното, моля те. Сипи на Дру една чаша. Можеш да й покажеш как са се хванали моите цветя, докато аз довърша вечерята.

— Аз искам да помогна — протестира Дру. — Може да не умея да готвя, но ще следвам точно инструкциите.

— Следващия път. Сега излизай със Сет и си пий виното. След десет минути сме на масата.

Ана ги изпрати, потърка ръце, доволна от себе си, и се впусна в довършването на ястието.

След петнадесет минути всички седяха в рядко използваната трапезария, където бяха запалени половин дузина чаени свещи. Кучето, както забеляза Дру, беше безследно изчезнало.

— Какви красиви чинии — отбеляза Дру.

— И аз ги харесвам. Купихме ги с Кам от Италия през медения ни месец.

— Ако счупиш една — предупреди я Джейк, докато атакуваше своята порция пиле, — ще те напъхаме в мазето, където мишките ще ти изядат ушите.

— Джейк! — извика през смях Анна и подаде огромната купа с вдигащи пара картофи наляво. — Какви ги приказваш! Та ние дори нямаме мазе!

— Татко казва, че точно това ще направиш, дори ако трябва да изкопаем мазе. Нали, татко?

— А, не знам за какво говориш — оправда се Кам. — Яж и аспержи.

— Трябва ли?

— Щом аз трябва да ям, значи и ти също.

— За никого не е задължително — намеси се отново Анна и помоли за тишина.

— Супер, тъкмо ще останат повече за мен. — Кевин посегна да си вземе аспержи, но зърна предупредителния поглед на майка си. — Какво? Аз ги обичам.

— Тогава помоли да ти подам платото, вместо да се пресягаш през цялата маса. Като ги гледа човек, ще си помисли, че ги държим вързани и не ги пускаме от колибката им — рече Кам на Дру.

— Винаги съм искала да имам братя.

— За какво са ти? — извика Джейк. — Най-много да те набият.

— Аз съм съгласна. Ти сигурно затова си толкова хубав, защото често са те били — усмихна му се тя и продължи: — Винаги съм си мислела, че е много приятно да има с кого да си говориш. И да се биеш. Някой, който да поеме част от парата, когато родителите ти са ядосани или сърдити. Когато си единствено дете, няма кой да отвлича вниманието, ако се сещате какво искам да кажа. Нито кой да яде аспержи, когато ти не ги искаш.

— Да, само че Кевин омете половината захаросани бонбони на Хелоуин миналата година.

— И-и-и, голяма работа!

— Никога няма да го забравя. Всичко се трупа в моята база данни. И ще дойде ден, захаросано прасе такова, когато ще си платиш.

— Ти си същинска драка.

— А ти си актриска.

— Това е последната обида на Джейк — обясни Сет на Дру. — Произлиза от актьор, защото Кев играе в училищната пиеса.

— И се римува с миска — обясни Джейк, докато Анна простена. — Така много хитро му казвам, че е кекав като момиче.

— Умно. Гледах пиесата ви миналият месец — рече Дру на Кевин. — Мисля, че играхте чудесно. Мислил ли си да продължиш да учиш театър в колежа?

— Да. Наистина ми харесва. Пиесите са много сериозна работа, но аз повече харесвам киното. Момчетата и аз направихме няколко наистина страхотни късометражни видеофилма. Последният — „Разсечен“, е най-добрият. Разказва се за един еднорък психар убиец, който дебне ловци в гората. Убива ги един по един, защото отмъщава на един от тях, стрелял в ръката му при ловна злополука. Имаме си прожектори и всичко каквото трябва. Искаш ли да го видиш?

— Да.

— Не знаех, че си ходила да гледаш пиесата на Кевин.

Дру насочи вниманието си към Сет.

— Просто се опитвам да не пропускам събитията в града. И освен това обичам театър.

— Можехме да отидем заедно.

Тя вдигна чашата си с вино, усмихна му се над нея, така че сърцето му направо замря.

— Като на среща ли?

— Дру има непоносимост към срещи — обясни Сет, без да откъсва очите си от нея. — Защо всъщност?

— Защото на тях често идват мъже, които не ме интересуват. Но преди всичко, защото откакто съм дошла тук нямам време за подобна дейност. Да започна бизнеса, а след това да поддържам магазина, е от по-голяма важност за мен.

— Как реши да станеш цветарка? — попита я Анна.

— Трябваше да се запитам сама какво искам да правя, а след това — кое ще ми доставя най-голямо удоволствие. Обичам цветята. Изкарах няколко курса и установих, че имам талант за това.

— Иска се много смелост да започнеш бизнес, още повече на съвсем ново и непознато място.

— Щях да умра, ако бях останала във Вашингтон. Звучи доста драматично, нали? Е, необходимо ми беше някое ново място. Мое, собствено. Обмислях и преценявах много места и много дейности и се връщах все към Сейнт Кристофър и цветарски магазин. Един цветарски магазин те хвърля направо в най-дълбокото място.

— Как така? — попита обзет от любопитство Кам.

— Веднага ставаш близък с цялото общество. Когато някой купува цветя, научаваш кой има рожден ден, кой има годишнина от сватбата, кой е умрял и кой има бебе. Кой се е влюбил или се е разделил, кой е болен или кой е оздравял. А в малко градче като това, естествено, научаваш и подробностите за всяко събитие.

Тя помълча за минута и продължи със съвършен акцент на жител на крайбрежието.

— Знаете ли, старата госпожа Уилкокс почина. Щеше да навърши осемдесет и девет през идващия септември. Върнала се у дома от пазара и получила удар в кухнята, докато си вадела продуктите от чантата. Колко жалко, че не успяха да се сдобрят със сестра си, преди да е станало вече късно. Не са си проговорили нито дума от цели двадесет години.

— Браво! — изпляска с ръце Анна. Беше направо възхитена. Момичето бе не само хубаво и наблюдателно. Имаше и остър ум. А в онова, което каза, прозираше топлина и хумор. Горкият Сет. Направо беше загубен.

Самият Сет бе доста позачеревен.

— Аз си мислех, че трябва само да подреждаш цветята във вазите — добави той.

— О, има и много работа покрай това. Когато влезе един мъж, който току-що се е сетил за годишнината от сватбата, моята работа е не само да сложа в ръцете му подходящите цветя, но и да остана дискретна.

— Като свещеника — вметна Кам и това я разсмя.

— Е, не чак до такава степен. Ще паднете, ако чуете изповедите, които чувам аз. При това по цял ден. Но това ми е работата.

— По всичко личи обаче, че ти си я харесваш — продума Анна.

— Така е. Наистина я обичам. Обичам самата работа, а също и да бъда част от нея. Във Вашингтон… — Тя си пое въздух, изненадана сама от себе си, че разказва за това. Нещо, което не й се случваше често с непознати хора и не й се удаваше лесно. — Нещата бяха трудни — довърши с въздишка. — Аз търсех точно това и го намерих.

 

 

Той я изпрати до вкъщи. Двамата седнаха на стъпалата на верандата в топлината на лятната нощ, наблюдавайки танца на светулките в мрака.

— Приятно ли прекара?

— Какво говориш? Това беше най-прекрасната вечер в живота ми. Вечерята беше супер, а и опознах семейството ти по-отблизо. Колкото до плаването — нямам думи.

— Добре. — Той взе ръката й и я докосна с устни. — Защото Анна няма да се сдържи и ще се похвали, така че ще трябва да повториш същото у Грейс и да го потретиш у Сибил.

— О! — Дру не беше се сетила за подобна перспектива. — В такъв случай е редно аз също да отговоря на гостоприемството. Ще трябва да поканя всички.

Щеше да се наложи да поръча кетърингово обслужване, разбира се. Не можеше да посрещне и нахрани толкова хора сама. И трябваше да реши как да организира забавления за цяла орда тийнейджъри.

— Не знам как ще се справя — призна си Дру. — Онези вечерни приеми, на които съм била домакиня, се различават коренно от онова, което вие правите тук.

— Ти искаш да ги поканиш? — Идеята допадна много на Сет. — Няма проблеми. Ще вземем един грил и ще направим скара на открито. Хвърляме няколко пържоли и царевици върху въглищата и готово. Вкусно и просто.

Ние, помисли си Дру. Някак си неусетно се бяха превърнали от аз и ти в ние. Не беше напълно сигурна дали чувстваше точно това и изобщо какво чувстваше по въпроса.

— Искам да те попитам нещо. — Сет се облегна на стълбите, така че да може да се наслаждава на профила й. — Кажи ми, какво е да си неприлично богат? Да си израснал в богато семейство, да си имал богато детство?

Веждите й се вдигнаха по начина, който той обичаше.

— Ние предпочитаме да казваме впечатляващо богат пред неприлично богат. И според мен в това има смисъл.

— Сигурно, обзалагам се. Но много искам да установя защо едно пиленце от впечатляващо богато семейство е решило да върти цветарски магазин на крайбрежието и как така няма домашна прислуга, нито работници в магазина?

— Как да нямам? Имам господин Г., който се справя отлично. Той е прилежен, мил, отговорен, познава и обича цветята. Освен това имам намерение да наема някой, който да работи почасово в цветарницата. Но трябва първо да съм сигурна, че ще има достатъчно клиенти и работа през летния сезон, иначе няма смисъл. Смятам да започна да търся подходящ човек в близко бъдеще.

— Но ти ще продължиш да се занимаваш със счетоводството.

— Защото обичам да го правя.

— А също и с поръчките, допълнителния инвентар и всичко останало.

— Харесва ми…

— Да, знам. Не се оправдавай. — Когато я видя как изправи рамене, като че се готвеше за битка, той се развесели. — Харесва ти да държиш кормилото и да управляваш. Няма нищо лошо в това.

— Като говорим за кормило, искам да ти кажа, че проектът на лодката ми хареса. Дори много ми хареса. Мисля да се обадя на Филип и да подпиша договор.

— Чудесно, но ти избягваш отговора на въпроса. Не ми бягай по допирателната. Как успяваш да се справиш без помощница вкъщи?

— Ако става дума да ползвам услугите на фирмата на Грейс, Обри вече ми предложи. Имам намерение да се обадя скоро.

— О, нямах това предвид, но не е лоша идея. — Той докосна бедрото й и го погали. Един жест, който безпогрешно издаваше съществуваща интимност. — Да се възползваш от богатството си и да си свободна.

— Ти какво така неочаквано се заинтересува от богатството ми?

— Не от богатството, а от теб — поправи я той. — Сибил е единственият човек, когото познавам, който произхожда от богато семейство. А доколкото мога да преценя, парите на нейното семейство са като дребни картофчета в сравнение с вашите. Майка ти идва да те види, возена от униформен шофьор. Представителна работа. А ти нямаш дори някой, който да измете боклука или да измие прозорците. Ето защо се питам защо става така. Може би ти харесва да търкаш мръсен под и да се изявяваш като чистачка?

— Това беше детинската ми мечта — отвърна Дру сухо.

— Ако искаш да осъществиш мечтата си в банята на студиото, чувствай се свободна да го направиш.

— Много си щедър.

— Да, защото те обичам. Правя каквото мога за теб.

Тя въздъхна едва чуто. Значи той я обичаше. И искаше да я разбере.

— Парите — започна Дру, — многото пари разрешават голяма част от проблемите. И създават нови. Но независимо какъв си, богат или беден, като си удариш пръстите на краката, те боли, нали? Богатството също може да те изолира, така че да не желаеш да се срещаш или да завързваш приятелства с хора извън този прекрасен, чаровен кръг. Печелиш много и в същото време губиш много. Със сигурност губиш много повече, когато родителите ти се чувстват задължени да те предпазят от различни неща извън този кръг.

Тя се обърна и го погледна.

— И това, което ти казвам, не е разказ на „горкото малко богаташче“. Това са фактите. Аз съм родена с привилегиите си. Никога не съм искала каквото и да е, става дума за материални неща, и никога няма да го направя. Получих добро образование, можех да пътувам където си искам. И ако бях останала в оня чаровен прекрасен кръг, мисля, че постепенно щях да умра. — Дру поклати глава. — Ето ти отново драма.

— Не мисля, че е драматично. Тук става дума за глад. Ако човек не бъде нахранен, той умира от глад.

— Тогава предполагам, можем да кажем, че се нуждаех от смяна на менюто. В нашата къща във Вашингтон майка ми има шестнадесет души прислуга. Къщата ни е прекрасна, перфектна. А тук е първото място, където мога да бъда сама. Когато си наех жилище в Джорджтаун, въпреки че заявих категорично, че нямам нужда от помощ и не искам такава, те наеха специално за мен икономка. Смятаха, че ми правят подарък. Ужас!

— Можела си да откажеш.

Дру поклати глава.

— Не беше толкова лесно, колкото си мислиш. А ако започнех да се боря за правата си, това щеше да създаде още по-големи конфликти. Във всеки случай грешката не беше в икономката. Тя беше много мила жена. Разбираше си от работата и беше приятна. Но аз просто не я исках. Не я освободих, защото родителите ми предостатъчно бяха обезумели от идеята ми повече да не живея в тяхната къща и през цялото време ми досаждаха колко се тревожат за мен, колко добре щели да се чувстват, ако знаят, че с мен живее някой, на когото могат да разчитат. Мисля, че бях ужасно изморена да споря с тях.

— Никой не мисли за теб повече от семейството.

— Не и в моя случай. Изглежда смешно да се оплакваш от това, че имаш някой, който да ти готви, чисти, пере и да върши всички домашни задължения вместо теб. Но в същото време заменяш своята свобода заради удобствата и мързела. Никога, никога не си сам. И няма значение колко приятна, лоялна и дискретна е икономката, или прислугата, те всъщност знаят всичко за теб. Знаят кога си се скарал с родителите или с любовника. Знаят дали правиш секс, или си самотен. Всяко твое настроение, всяка стъпка, а ако живеят по-дълго с теб, и всяка твоя мисъл трябва да споделяш с тях. Не исках това да се повтори тук. — Тя въздъхна. — Освен това обичам да се грижа сама за себе си и за къщата. Да си върша работата. Харесва ми да знам, че мога. Но не съм сигурна дали ще се справя с една вечеря, на която ще поканя цялата банда Куин.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти призная една тайна. Анна полудя около един час преди ти да дойдеш тази вечер и ни побърка.

— Наистина ли? — Това признание я развесели и успокои. — Стана ми по-леко. Тя винаги изглежда така подредена и точна. Сякаш всичко й идва отръки и успява да се справи с лекота.

— Така е. Само не ни питай как ни командва. Строява ни в две редици и ни плаши до смърт.

— Но вие я боготворите. Всеки един от вас. Това е удивително. А за мен е съвсем нова и непозната територия.

— За мен също.

— Не. — Тя обърна лице към него. — Не е! Семейните сбирки, независимо дали са традиционни или случайни, планирани или спонтанни, за теб са нещо добре познато и известно. Стара територия. Ти нямаш нужда от карта, за да се оправиш в нея. И си страшно щастлив човек, че ги имаш, всички твои братя и сестри.

— Знам. — Сет си помисли откъде бе дошъл тук. Спомни си и за Глория. — Знам това.

— Да, то се вижда. Вие всички сте така предани един на друг, изпълнени един от друг. Близките ти ми направиха място, приеха ме, защото ти ги помоли. Ти имаш отношение към мен, затова и те имат. Ти ме обичаш, затова и те ме обичат. Трябва да ти призная, че с моето семейство няма да е така. Ако някога се срещнеш с тях, по-точно, когато се срещнеш с тях, ти ще бъдеш много внимателно разпитан, изследван, анализиран и преценен.

— Но те също ще го направят заради теб.

— Не, не толкова заради мен, колкото заради тях самите. Заради името на семейството. По точно имената — поправи се тя. — Положението. Ще бъде направено дискретно проучване на финансовата ти стабилност, за да бъдат сигурни, че не преследваш парите ми. Майка ми първоначално ще бъде развълнувана от това, че имам връзка с мъж, който е толкова известен в артистичните кръгове, толкова шикозен…

— Шикозен. Защо използваш тези купешки думи?

— И докато е впечатлена, всичко ще бъде наред — довърши изречението си Дру.

— О, я остави майка си на мира! — Той разроши косата си като десетгодишно хлапе. — Няма да се оскърбя, ако някой се впечатли толкова много от репутацията ми на художник.

— Но може би ще се оскърбиш, когато миналото ти бъде съвсем подробно изследвано и кредитната линия и банковите сметки на „Лодки от братя Куин“ бъдат проверени.

Споменаването на миналото накара кръвта му да изстине.

— Ти сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно. Трябва да го знаеш. Това е стандартна процедура в моето семейство. Джона премина изпитанието с много високи оценки, а и политическите му връзки бяха допълнителен плюс. Което обяснява защо никой не бе очарован, когато обявих, че няма да има сватба. Съжалявам. Знам, че развалих настроението ти, но мисля, че като се има предвид как се развиват нещата помежду ни, трябва да знаеш всичко това. По-добре рано, отколкото късно.

— Да. По-добре рано. — Той хвана ръката й и преплете пръсти с нейните. — Ако не им хареса онова, което открият, нещата помежду ни ще спрат ли да се развиват?

— Както знаеш, дойдох да живея тук, далеч от тях, защото не можех да живея като тях. Аз живея според своите собствени закони и тези на сърцето ми.

— Значи няма да се тревожим. — Той я взе в прегръдката си. — Обичам те. И не ме интересува какво мислят другите. Да мислят каквото си щат.

 

 

Искаше му се наистина да е толкова просто.

В живота си досега беше научил, че любовта е единствената и най-могъщата сила на света. Тя можеше да преодолее и да помете и алчността, и омразата, и завистта, и дребнавостта. Тя можеше да промени живота.

Господ бе свидетел, че любовта бе променила неговия.

Сет вярваше в безграничната сила на любовта, независимо дали тя се проявяваше в страст или себеотрицание, в гняв или нежност.

Но любовта рядко беше проста. Тя бе многопластова, многостранна и точно тази нейна сложност и многообразност я правеше такава голяма сила.

И така, той обичаше Дру и затова трябваше да й разкаже всичко. Не беше роден направо на десет години. Тя имаше правото и трябваше да знае откъде идва и как. Трябваше да намери начин да й разкаже за своето детство. И за Глория.

Но не веднага. Реши, че заслужава малко време да бъде с нея, да се наслади на чувствата. Или може би си търсеше извинения.

Сет искаше Дру да опознае семейството му и да се чувства приятно и удобно с тях. Искаше да завърши картината. Искаше и малко време, за да работи по лодката й, така че когато бъде готова, да принадлежи в известен смисъл и на двамата.

Нямаше поставен краен срок все пак. И нямаше смисъл да бърза и да изнасилва нещата. Дните минаваха, минаваха и седмиците, а от Глория нямаше ни вест, ни кост. Беше му по-лесно да си представя, че си е отишла. Може би този път завинаги.

Той се пазареше със самия себе си. Реши, че ще мисли за тези неща след Четвърти юли. Всяка година семейство Куин организираше огромен пикник за празника. Канеха всички — приятели, съседи, близки и далечни роднини и всички те ядяха, пиеха, говореха, клюкарстваха, плуваха в студената вода и се наслаждаваха на фойерверките. Още от времето на Рей и Стела.

Но преди бирата и раците трябваше да отделят време за шампанското и черния хайвер. С очевидно недоволство и значителен натиск от страна на родителите й, Дру се съгласи да присъства на една от галавечерите във Вашингтон по случай националния празник заедно със Сет.

 

 

— По дяволите, я се виж на какво приличаш! — Кам застана на вратата на спалнята и подсвирна, като видя Сет облечен в смокинг. — В този маймунски костюм ми напомняш на зализано конте от старите филми.

— Просто ми завиждаш и ти се иска да изглеждаш и ти толкова хубав. — Сет постави копчетата на ръкавелите. — Имам чувството, че ще бъда изложен на показ, като на изложба на това соаре. По-добре да си бях сложил барета и пелерина вместо смокинг. Все пак успях да се удържа. — Той започна да връзва вратовръзката си. — Туй чудо го избра Фил. Според него била класическа, но не старомодна.

— Той знае най-добре. Стига си си оплитал пръстите, няма да можеш да ги развържеш после. О, боже! Ама много си схванат, един възел не можеш да вържеш! — Кам напусна вратата и отиде до Сет, за да му помогне да върже вратовръзката. — По-нервен си от девственица преди първата брачна нощ.

— Може би. Ще плувам в басейн, пълен само със синя кръв тази вечер. Не искам да се удавя.

Кам присви очи и го погледна строго.

— Парите не правят човека. Ти си толкова добър, колкото и всеки от тях, че дори и много повече. Никой, който носи фамилията Куин, не е на второ място. Не забравяй това.

— Аз искам да се оженя за нея, Кам!

Сякаш някой заби нокти в стомаха на Кам. Пътуването от момче до мъж не бе чак толкова дълго, колкото си мисли човек. Ето че момчето бе пораснало и станало мъж.

— Да, ясно ми е.

— Когато се жениш за някой, приемаш и семейството му, и багажа, и миналото. Всичко.

— Така е.

— Аз ще трябва да приема нейните, а тя моите роднини. Ще трябва да изтърпя приема тази вечер, сетне тя ще преживее лудостта на нашия празник на четвърти… И след това, трябва да й разкажа. За Глория… и много повече. Трябва да й разкажа за всичко.

— Ако се страхуваш, че ще си отиде, значи не е за теб. И тъй като тя е жена, а аз мисля, че познавам жените, смятам, че няма да избяга. Не е от този тип.

— И аз не мисля, че ще избяга. Но не знам какво ще направи. Нито какво ще направя аз. Обаче трябва да й го разкажа и да й дам възможност да реши къде иска да отиде от тук нататък. Вече много дълго се проточи всичко.

— Това е отдавна минало. Но то е твоето минало и трябва да го споделиш с нея. След това можеш отново да го забравиш. — Кам отстъпи назад и го огледа. — Истински франт. — Той стисна мускулестата ръка на Сет, знаейки, че това ще го развесели и ще изличи тревогите от лицето и сърцето му. — О, я виж ти какъв мускул! Ти си бил заякнал. Време ти беше!

— Стига де!

Сет се смееше безгрижно, когато излезе от къщи и отвори вратата на колата си. Но усмивката му замръзна, а паниката сграбчи гърлото му с безмилостни стоманени пръсти, когато видя върху седалката бележка.

„Утре вечер, десет часът. Бар «Милър», Сейнт Мишел. Искам да говорим.“

Глория се бе завърнала отново. И беше идвала тук, помисли си той, като смачка хартията на топка. В дома му. Беше си позволила да пристъпи до семейството му.

Да, трябваше да поговорят. И щяха да си поговорят.