Уилям Шекспир
Дванайсета нощ ^[0] (17)

ТРЕТА СЦЕНА

СЕБАСТИАН

        Това е слънцето! Това — земята!

        Тоз бисер подарен ми бе от нея —

        аз пипам го и виждам го! Макар че

        отвред ме обкръжават чудеса,

        не вярвам да съм луд! Ала тогава

        Антонио къде ли е? В „При слона“

        ми казаха, че тръгнал да ме дири.

        Ах, как за мен по-ценен и от злато

        би бил съветът му сега, когато

        таз приказка чудесна, тоз потоп

        от щастие така надхвърля всичко

        и видено, и чуто, че готов съм

        на своите очи да не повярвам

        и да отхвърля здравия разсъдък,

        говорещ за това, че нито аз

        побъркан съм, ни с болен ум е таз,

        която, едва срещната, веднага

        чаровната си обич ми предлага!

        Не, тя е явно със ума си, инак

        не би могла умело да върти

        тоз дом огромен и да управлява

        слугите си тъй трезво и разумно.

        Все пак във всичко туй се крие нещо

        неразбираемо. Но ей я, иде!

ОЛИВИЯ

        Недей осъжда тази ми припряност,

        а с мен ела в параклиса домашен.

        Под свода му пред тоз духовник благ

        ще те помоля да повториш пак

        обета си, така че тази моя

        недоверчива, трепетна душа

        да се успокои. Той в пълна тайна

        ще пази всичко до деня, във който

        ти сам поискаш да го разгласим,

        за да се свържем с тържество, достойно

        за потеклото ми. Какво ще кажеш?

СЕБАСТИАН

        Че клетва дадох и докле живея,

        на теб ще бъда верен и на нея!

ОЛИВИЯ

        Тогаз води ни, отче! Слънце, ти

        кортежа ни годежен освети!