Уилям Шекспир
Венецианският търговец (2)

ПЪРВА СЦЕНА

 

АНТОНИО

        Наистина не знам защо съм тъжен.

        Измъчва ме това неясно чувство

        и чувствам, че и вас измъчвам с него,

        но де съм я прихванал таз тъга,

        в какво се крие нейната причина,

        недоумявам и съм тъй объркан,

        че себе си не мога да позная.

 

САЛЕРИО

        Умът ви по моретата се мята,

        там, дето тежките ви галеони^[1]

        като велможи или богаташи,

        участващи във пъстроцветен празник,

        поглеждат отвисоко дребосъка

        на корабчетата, които бързат

        поклони да им сторят до водата,

        когато те, платна издули гордо,

        тържествено минават покрай тях.

 

СОЛАНИО

        Да имах толкоз стоки по морето,

        повярвайте, синьор, и аз бих бил

        при тях със ум и чувства постоянно:

        през миг — през два тревици щях да скубя,

        да проверявам вятъра; по карти

        убежища и пътища бих търсил;

        и всяко нещо, криещо опасност

        за стоката ми, несъмнено би ме

        изпълвало с тъга!

 

САЛЕРИО

                        А моят дъх,

        в лъжицата щом духна, би охлаждал

        не гозбата, а мене с мисълта

        за туй, каква щета ми би нанесъл

        един по-силен вятър във морето;

        видът на пясъчния ми часовник

        ми би рисувал плитчини и моя

        „Свети Андрей“, заровил кил във тях

        и скършил най-високата си мачта,

        за да целуне гроба си; във черква

        видът на камъка й би ми спомнял,

        че има някъде скали опасни,

        от чийто допир крехкият ми кораб

        могъл би да подправи океана

        със моя чер пипер и да наметне

        талазите му с моите коприни!

        Накратко, все бих мислил колко лесно

        сега си всичко, а след малко — нищо.

        Но знаейки, че мисля за това

        не би било мислимо да не зная

        какво ме прави тъжен! Хайде де!

        Антонио, туй, дето ви измъчва,

        се казва не тъга, а търговия.

 

АНТОНИО

        Не, моите товари не пътуват

        в една посока и в единствен трюм,

        пък и богатството ми не зависи

        от изхода на таз година само.

        Не, не заради стоки съм печален.

 

СОЛАНИО

        Тогава сте се влюбили.

 

АНТОНИО

                                Фу, глупост!

 

СОЛАНИО

        И туй не е? Тогава нека кажем,

        че тъжен сте, понеже не сте весел,

        тъй както, ако скачахте от радост,

        вий бихте обяснили, че сте весел,

        понеже не сте тъжен. Таз Природа —

        кълна се в двата образа на Янус^[2]! —

        създава същества невероятни:

        едни, очи присвили, само чакат

        да се засмеят, както папагалът

        се весели при тъжен звук на гайда,

        а други пък оцетен вид запазват,

        дори мъдреца Нестор^[3] да им каже,

        че смешката си заслужава смях.

 

        Но вашият Басанио пристига

        със Грациано и Лоренцо. Сбогом!

        На по-достойни ще ви поверим.

 

САЛЕРИО

        Аз бих останал да ви поразсея,

        но май кръгът височък е за мене.

 

АНТОНИО

        Не, той за вас съвсем не е висок,

        но сделки ви зоват и тоз предлог

        използвате.

 

САЛЕРИО

                        Здравейте, господа!

 

БАСАНИО

        „Здравейте“, но изчезнахте съвсем!

        Кога за весел пир ще се сберем?

 

САЛЕРИО

        В свободно време винаги сме ваши!

 

ЛОРЕНЦО

        Намерихте приятеля си, тъй че

        ний тръгваме, Басанио. На обед

        сме заедно, нали?

 

БАСАНИО

                        Не съм забравил.

 

ГРАЦИАНО

        Синьор Антонио, защо цените

        чак толкова благата на света?

        Тоз, който ги купува с много грижи,

        във всъщност ги загубва. Честна дума,

        невероятно сте се изменили!

 

АНТОНИО

        Светът за мен е туй, което е,

        любезни Грациано: просто сцена,

        върху която всеки има роля.

        На мен се падна тъжна.

 

ГРАЦИАНО

                                А пък аз

        бих искал да съм шут и да се сбръчкам

        от весел смях! Кое е по-добре:

        да сгрява вино черния ми дроб^[4] ли

        или кръвта ми вопли да смразяват?

        Нима е редно жив човек, съгрян

        от топла кръв, безстрастно да се мъдри

        като една от статуите прашни

        на своите пра-прадядовци; да спи

        с отворени очи; от ядове

        да си печели само жълтеници?

        Антонио, защото ви обичам,

        ще ви го кажа: някои си крият

        лицата с тънък слой от неподвижност

        като повърхност блатна и мълчат

        дълбокомислено, като че казват:

        „Щом аз, оракулът, открехна устни,

        не бива и мухите да бръмчат!“;

        а знам мнозина, носещи такава,

        със неизказване добита слава,

        които, ако проговорят само,

        след две-три думи мало и голямо

        току-поглеж, обрекло се на пъкъл,

        престъпвайки евангелското слово

        „Не назовавай ближния глупец!“^[5]

        Антонио, за бога, не ловете

        и вие с тоз печален лик шарана

        на хорското внимание! До скоро!…

        Лоренцо, да вървим! Синьори, сбогом!

        Аминът на таз проповед — следобед!

 

ЛОРЕНЦО

        До обед, значи! Вий ще извините

        мълчанието ми. И аз май ставам

        от тез лъжливи мъдреци. Но трудно

        се взима думата от Грациано.

 

ГРАЦИАНО

        Стой две години с мен и ще забравиш

        дори звука на своя собствен глас!

 

АНТОНИО

        Довиждане. Аз чувствам как — обратно —

        след миг ще се разбъбря.

 

ГРАЦИАНО

                                Че добре,

        на този свят кой трябва да мълчи?

        „Езикът говежди,

        щом е сготвен със лук,

        и момата с надежди

        за имотен съпруг!“

 

АНТОНИО

        Да сте разбрали нещо?

 

БАСАНИО

        Нашият Грациано успява да каже в една минута повече нищо, отколкото който и да било друг в цяла Венеция. Смисълът в думите му е колкото две пшеничени зърна в две крини плява. Дириш го цял ден и като го намериш, оказва се, че не си струвал диренето.

 

АНТОНИО

        Такъв си е. Но вий ми обещахте

        подробности за тайнствената дама,

        във чийто дом да идете решил сте

        на поклонение. Коя е тя?

 

БАСАНИО

        Вий знаете, Антонио, как много

        делата си разклатих напоследък

        с това, че позволих си да живея

        по начин, който скромните ми средства

        не можеха да издържат за дълго.

        Не се оплаквам, че ми се наложи

        по-свит живот — голямата ми грижа

        е честно всички заеми да върна,

        които разточителната младост

        принуди ме да сключа тук и там.

        От вас, Антонио, съм взел най-много

        в пари и дружба. Дружбата ви точно

        ми позволява да ви доверя

        какъв е планът ми да се очистя

        от всички дългове, които имам.

 

АНТОНИО

        Разказвайте, Басанио, и стига

        да бъде този план тъй честен, както

        било е всичко, свързано със вас,

        парите ми, аз сам и моите връзки

        ще бъдем — вие го знаете — на ваше

        разположение!

 

БАСАНИО

                        Във дните детски,

        когато случеше се да загубя

        стрелата си, след нея пусках втора

        със същи сила, ъгъл и посока,

        но с повече внимание, така че,

        рискувайки и нея, много често

        си връщах двете. Взимам този пример

        от детството, защото туй, което

        ще ви разкажа, е по детски чисто:

        дължа ви много и така, от глупост,

        загубих го. Но ако вий решите

        да пуснете след първата стрела

        една сестрица в нейната посока,

        аз вярвам, че — следейки този път

        по-зорко де ще падне — ще открия

        и двете или втората поне

        ще ви възвърна, като ви остана

        за първата признателен длъжник.

 

АНТОНИО

        Не се ли знаем, та към обичта ми

        вървите по пътечки обиколни?

        Съмнявайки се в моята готовност,

        ранявате ме вие по-дълбоко,

        отколкото, ако ми бяхте просто

        разсипали имота до стотинка.

        Кажете ми как само бих могъл

        да ви помогна и ще го извърша!

        Разправяйте!

 

БАСАНИО

                        Живее във Белмонте

        наследница прекрасна и — което

        я прави дваж прекрасна — надарена

        със дивни добродетели. Веднъж

        от нейните очи получих нямо

        послание. Тя Порция се казва

        и, честна дума, не отстъпва в нищо

        на своята съименничка римска —

        Катоновата дъщеря^[6], жената

        на Юний Брут, която предпочете

        смъртта пред вдовството. И туй светът

        узнал го е отдавна и към нея

        по розата на ветровете плават

        отвсякъде поклонници най-знатни,

        за да я искат. Слънчеви коси

        красят лика й, сякаш златно руно,

        което прави нейния Белмонте

        подобен на Колхида — цел мечтана

        за толкова Язоновци^[7]. Сред тях,

        Антонио, ако намеря средства

        да се вредя, сърцето ми подсказва,

        че аз ще съм избраникът щастлив!

 

АНТОНИО

        Сам знаеш, всичко мое е в морето,

        в брой нямам нищо, нито имам стока,

        която да превърна във наличност.

        Но нека видим срещу моя подпис

        Венеция какво ще ни отпусне!

        До сетна капка ще го изцедя,

        но ти ще се представиш във Белмонте.

        Върви търси! И аз ще диря също.

        В търговски кредит или в личен заем,

        пари ще има, щом се постараем!