Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (6)

5.

— Лоша е работата, казвам ви, мастър Кроудър — заговори доверително Тили, докато прецеждаше ечемичената каша. — Какво ли ще ни сторят в Лондон? Ще задават въпроси, ще душат като кучета. Онзи Джак от хората на лорд Хю разпитва момчетата от кухнята за лорд Малори… Какъв човек бил, пфу!

Кроудър преброи сребърните прибори, които бяха извадени за рождения ден на Пен, и ги прибра в големия сандък, където съхраняваха празничните прибори.

— Убеден съм, че ще чуе доста неприятни неща — усмихна се той. — За всички ни е щастие, че лорд Малори се преби.

— Да, но такива неща не се казват високо — обади се от съседното помещение Грийни, който режеше зайци за храна на ловните соколи.

— Какво трябва да означава това? — наежи се Тили и заклати главата си в бяло боне.

— Много добре знаете какво означава, мистрес Тили — намеси се Кроудър и вдигна изпитателно един черпак към светлината. — Четирима мъже за дванадесет години — това е прекалено много. Не изглежда добре.

— Нали не намеквате…

— Разбира се, че не. Всички знаете, че съм служил при бащата на лейди Гуинивър, а после при чичо й… както вие и Грийни. Познавам господарката си, откакто съм я носил на ръце. Тя не е способна да стори зло дори на муха.

— В случай че мухата не се опитва да стори зло на децата й — промърмори Грийни. — Когато лорд Малори се опитваше да вдигне ръка срещу момичетата, тя беше готова да го убие.

— Ако той бе ударил някое от момичетата, аз лично щях да го халосам с най-тежкия тиган по главата — изфуча Тили и с трясък остави тежката тенджера на мивката. — Не беше ли достатъчно лошо онова, което пияното чудовище причиняваше на господарката ми? Като я видех на какво приличаше някоя сутрин, идеше ми да сипя отрова за плъхове в бирата му… стига да можех.

— Кого сте искали да отровите, мистрес Тили? — попита уж небрежно мъжки глас от вратата между склада и кухнята. Джак Стедмън, помощникът на лорд Хю, огледа с усмивка събралите се.

— Това изобщо не ви засяга, добри човече — озъби се Тили и мършавите й бузи пламнаха. — Вие и хората като вас ще направят най-добре да се върнат там, откъдето са дошли, и да оставят на мира почтените люде!

— Вижте, ние сме тук по кралска заповед — подчерта Джак и едрата му фигура изпълни стаята. Спря пред печката, вдигна крак на перваза и огледа приятелски участниците в разговора. — Правим всичко по поръчение на краля.

— Каква работа има кралят с нашата господарка? — поиска да узнае Грийни.

Джак вдигна рамене.

— Не мога да знам. Правя само каквото ми заповядва господарят. А той е много заинтересован от разговори за отрова и други подобни.

— О, я не обръщайте внимание на старата жена, тя не е съвсем наред с главата — намеси се мастър Кроудър. — Мистрес Тили има обичай за бъбри несвързани неща, така ли е, Грийни?

— Прав си — отговори Грийни и напълни голяма купа с кървавия резултат от работата си. — Бедната стара душица често не знае какво говори. — Той намигна на Тили и мина покрай Джак на пък към изхода.

— Обзалагам се, че не е така, мистрес Тили. — Джак се ухили съзаклятнически.

— Ох, умът ми често се обърква — въздъхна Тили и посегна към купата с ечемичена каша. — Пазете се от пътя ми, момко! Господарката ме чака.

Джак й направи място и отиде до масата, където Кроудър все още беше зает със среброто.

— Вие тук притежавате истински съкровища — отбеляза одобрително той. — Даже на трапезите в Хамптън Корт не съм виждал такова красиво сребро.

Кроудър го изгледа подозрително.

— Да не искате да кажете, че сте присъствали на кралска трапеза? — осведоми се презрително той.

— Аз не, но господарят ми… А каквото съм видял, съм видял.

Кроудър не отговори и след малко Джак добави небрежно:

— А какво сте видели вие, мастър Кроудър? След всичко, което чух, лорд Малори е бил истинско чудовище. Каква работа е свършила отровата за плъхове?

— Вижте, ние говорехме за плъховете в кухненското крило, нищо повече — изръмжа Кроудър. — Там гъмжи от плъхове — повече са, отколкото котките и кучетата могат да изтребят.

— Значи мислите, че като отровите бирата, ще се справите с плъховете. — Джак избухна в смях. — Никога не бях чувал за плъхове, които пият ейл. Но в тази област стават все странни неща, вече го разбрах. — Той огледа управителя със злобно искрящите си светли очи.

— О, така ли, мастър Стедмън? — Кроудър затвори тържествено капака на големия сандък и го заключи с ключа, който висеше на шията му. В погледа му се четеше неприкрита враждебност. — Ще ви кажа само едно: ние тук не понасяме шпионите. Даже когато идват да душат по поръчение на краля. — Като че трябваше да отстрани нещо много неприятно, той изтръска обточеното си с кожи черно палто и излезе навън.

Джак остана загледан след него. Погледът му беше изпълнен с подозрение. Защо всички се държаха така, като че трябваше да скрият нещо — след като уж нямаше какво да се крие?

 

Когато, мърморейки тихо под носа си, излезе от кухнята с купата ечемичена каша, която лейди Гуинивър използваше като маска за лицето си, Тили връхлетя право върху едрата, широкоплещеста фигура на лорд Хю. Скрил ръце дълбоко в джобовете на испанското си палто, обточено с кожи от белка, той стоеше насред двора и оглеждаше небрежно големите кухненски помещения, пералнята и складовете. Спокойното му лице не издаваше, че бе дошъл тук с точно определена цел. Човек можеше да научи куп интересни факти, когато отидеше на места, където прислугата говореше открито за всичко ставащо в къщата. Разговорът, който току-що бе подслушал в кухнята, беше многозначителен. Реакцията на мъжете при появата на Джак беше крайно подозрителна.

— Добро утро, мистрес Тили! — Той поздрави старата камериерка с топла усмивка. — Имате ли минутка време за мен?

Тили го погледна объркано. Премести купата в другата си ръка и се почеса по челото. Лейди Гуинивър беше наредила на хората си да отговарят на всички въпроси на лорд Хю и помощниците му. Но Тили усещаше под доброжелателния поглед на блестящите сини очи необясним страх.

Усмивката на Хю остана непроменена.

— Питах се само дали някой е видял как лорд Малори е паднал от прозореца. Вероятно по това време вие не сте били с лейди Малори в покоите й?

Тили размишляваше напрегнато. Какво да му отговори? В този въпрос се криеше задна мисъл.

— Кой казва, че не съм била там? — попита войнствено тя. Хю разпери ръце.

— Никой — успокои я той. — Просто предположих, че лейди Гуинивър е била сама в покоите си.

— Защо си помислихте такова нещо, сър? Аз съм й камериерка и винаги съм до господарката си, когато се приготвя за сън. — Бледите й очи срещнаха търсещия поглед на лорд Хю и бързо се отместиха.

— Аха — проговори проточено той. — Значи сте били там, когато лорд Малори е паднал? Доколкото знам, лейди Гуинивър се е намирала в гардеробната си?

— Точно така! — Тили изпита облекчение, че можеше да го потвърди. Веднага след падането на лорда бе видяла господарката си да излиза от гардеробната. — Господарката ми беше в гардеробната. — Тя кимна утвърдително.

— Вероятно вие сте били в покоите, за да приберете вещите на господарката си? — Мъжът вдигна въпросително тъмните си вежди. — Може би сте се намирали в близост до гардероба… с гръб към прозореца…

— Правилно — кимна Тили. Трябваше да го накара да повярва в това, макар че не беше истина. Не беше казала изрично, че във въпросния момент се е намирала в покоите на лейди Гуинивър — но със сигурност беше по-добре, ако той повярваше, че тя не е била насаме с мъжа си.

— Хм, но това е странно — продължи замислено лорд Хю. — Когато разговарях с лейди Гуинивър за случилото се онази вечер, тя не спомена, че и вие сте били там — заключи той, без да изпуска Тили от очи.

— Може да е забравила. Самата тя беше в гардеробната.

— Да, по този въпрос всички са единни — промърмори той. — Е, благодаря ви, мистрес Тили! Не искам да ви задържам повече. Вършете си работата.

Тили направи бърз реверанс и се отдалечи с лудо биещо сърце. Усещаше пронизващия му поглед в гърба си, очевидно решен да й изтръгне истината. Нищо лошо не съм казала, успокои се тя; със сигурност ще е най-добре, ако всички повярваха, че господарката й не е била сама.

Като чу стъпки зад себе си по паважа, Хю се обърна рязко. Джак Стедмън, който бе излязъл от кухнята, плесна доволно с ръце.

— Знаете ли, този лорд Малори наистина е бил чудовище — заговори доверително той. — Всички слуги твърдят, че се е държал много зле със съпругата си. Никой не е пролял и една сълза за смъртта му.

— И аз стигнах до това заключение.

— Но аз съм готов да сложа ръката си в огъня, че тук има още нещо, за което се мълчи, сър.

— Някои не казват почти нищо, други говорят твърде много — отбеляза замислено Хю. — Говори с факлоносците, които са били на служба вечерта, когато лорд Малори е паднал. Провери дали са били бдителни, или са дремели облегнати на стената. Гледали ли са към стаята на лейди Малори? Видели ли са светлина? Накарай ги да си спомнят съвсем точно какво са видели. Говори и с другите факлоносци, както и с ратаите в обора. В общите помещения сигурно се говори за тези неща… всеки прави предположения. Дано узнаеш нещо интересно.

— Тъй вярно, сър! — Джак отдаде чест и забърза към външния двор.

Хю прекоси горния двор и мина през вратата в южното крило, която водеше към градината зад високите, защитени с бойници стени, които заобикаляха господарската къща. Градините се поддържаха безупречно. Пътечки от чакъл се извиваха между цветни лехи и шпалири от рози. Оттатък градините се виждаше склонът към бреговете на Вийе, обрасъл със сочна трева.

Потънал в мислите си, мъжът оглеждаше зелената страна. Докъдето стигаше погледът, всичко принадлежеше на Малори! По-нагоре по реката се намираха областите между Грийт Лонгстоун и Уордлоу с богатите находища на оловни руди, именията, които принадлежаха на Робин.

Самият Хю не беше добре запознат с правото, но адвокатите, с които се беше съветвал в Лондон, единодушно твърдяха, че брачният договор между Гуинивър и Роджър Нийдхем е абсолютно законен и необорим — заедно с прибавената по-късно клауза, в която той й приписваше правото на собственост върху спорните земи — но само в случай, че той беше в правото си да се разпорежда с тези земи. Ако се намереше доказателство, че той не е имал това право, претенциите на Хю ставаха легитимни.

За съжаление подобно доказателство се намираше трудно. Документи, които да потвърдят претенциите на Хю, че тези земи са били законно притежание на семейството му по бащина линия, очевидно не съществуваха. От друга страна обаче, нямаше и документи, които да докажат, че те са принадлежали на Нийдхем. Всичко опираше до две противоречиви и очевидно недоказуеми твърдения. Ако обаче притежанието означаваше девет десети от закона, лейди Гуинивър беше в по-изгодно положение. И тя го знаеше дяволски добре! В юридическите доказателства на тази дама нямаше и най-малка пукнатина.

Ако искаше да изтръгне спорните земи от ръцете й, той трябваше да намери път, който не минаваше през съдилищата.

Мъжът изкриви лице. Отново чу обвинението й, произнесено високо и с огорчение, че той се опитва да произведе доказателства против нея в своя изгода. Като че ли би прибягнал до толкова позорно деяние! Ала зад гнева, предизвикан от това обвинение, дебнеше неприятното усещане, че сега не му оставаше нищо друго, освен да я отведе в Лондон. Всичко останало беше работа на лорд-пазителя на печата. Хю беше задвижил процеса, като беше запознал краля и верния му слуга с произхода на богатството на лейди Гуинивър. Колелото щеше да се завърти и без негова намеса, а при разпределянето на плячката той щеше да получи заслужената си награда.

Той потърка брадичката си, все още загледан в зеленокафявите извивки на реката. Досега не беше помислял, че в действията му има нещо нередно. Абсолютно сигурен в себе си, той беше решен да си върне собствеността, заграбена от една алчна жена, сдобила се с огромно богатство благодарение на непочтените си интриги. Тогава още не познаваше Гуинивър. Не я беше виждал с дъщерите й. Не беше помислял за чисто човешките последствия за засегнатите. На хартия имената се изличаваха много по-лесно от живата, топла плът.

Ако обаче успееше да събере неопровержими доказателства, че тя е убила поне един от съпрузите си, нямаше да страда от угризения на съвестта. А каквото и да твърдеше, тя имаше сериозни основания да желае смъртта на последния си мъж. Е, даже да беше помогнала на Стивън Малори да се пренесе на онзи свят, никой в тази къща не я обвиняваше за стореното. Ала когато заговориха за Тимъти Хадлоу, тонът й издаде, че чувствата й към него са били от съвсем друг вид. Тя говореше за него с възхищение и съжаление. Дори с любов. Още преди това Хю се бе питал дали тя е изпитвала любов към бащата на децата си. Дълбоката, здрава връзка с момичетата показваше, че тя е изпитвала подобни чувства и към създателя им. Ала и смъртта на Хадлоу беше обгърната в тайна. Безименна стрела, която никой не искаше да признае за своя…

Като цяло обаче хората от домакинството й се държаха така, сякаш се опитваха да скрият нещо. Мистрес Тили не е била в покоите на господарката си, когато лорд Малори е паднал от прозореца. Защо тогава твърдеше противното?

Следвайки внезапния си импулс, Хю откъсна очи от прекрасната гледка и тръгна по пътеката покрай външните стени на къщата към оборите. Когато се движеше, можеше да размишлява по-добре. Много му се искаше да вземе и Робин, но сутринта му беше възложил някои задачи в лагера. Вероятно синът му вече беше поднесъл на Пен закъснелия си подарък за рождения ден. При тази мисъл на устните му заигра усмивка. Той влезе в обора и извика на едно момче да му оседлае коня.

Докато чакаше на мястото за водопой и небрежно удряше по ботушите си с камшика, от близкия обор се чу шум от боричкане. Хю се обърна бързо и видя бялокафява бъркотия, чу лай, тракане на зъби и високите, отчаяни викове на Пипа. Забеляза червена поличка, която се хвърли между биещите се кучета, които се мятаха едно срещу друго с оголени зъби. Сърцето му се качи в гърлото.

Без да се бави, Хю грабна голямата кофа с вода, хвърли се към кучетата и изля водата отгоре им. Тримата нападатели се отдръпнаха, треперейки, с увиснали уши. Той размаха камшика и кучетата се оттеглиха с жален вой и подвити опашки.

Мокра до кости и разплакана, Пипа се изправи. Златната й коса беше нападала по раменете, ръкавът й беше разкъсан, полите на рокличката бяха ужасно мръсни.

— Искаха да го убият. Непрекъснато го нападат — заговори през сълзи тя и изтри челото си с опакото на ръката, като остави по кожата мръсна следа. — Защото е най-малкото между новородените кученца, само затова го нападат. Грийни не ми позволи да го отнеса в къщата, защото е ловно куче, но аз ще кажа на мама, че трябва да ми разреши.

Хю не чу и половината от обясненията й. Страхът за живота й засили още повече гнева от импулсивната й постъпка.

— Ти нямаш ли ум в главата си, дете? — Той се наведе над мокрото и разплакано момиченце. — Никой ли не ти е казвал, че никога, никога не бива да се втурваш между биещи се кучета или котки? Можеха да те разкъсат на парчета!

— Роли нямаше да ми стори нищо — изхълца тя и неволно погледна ръкава си. Неловкостта й показа на Хю, че и други й се бяха карали за непредпазливостта й.

— В такива моменти кучетата не съзнават какво правят — обясни сериозно Хю, без да намалява укора в гласа си. — Очаквах от теб повече разум, Пипа — настави той и вдигна ръкава, за да прегледа раната. Като не откри опасни следи от ухапване, тревогата му поотслабна.

— Само драскотина — рече той. — Въпреки това трябва да я почистят и превържат. Ако се беше наложило да изгорят мястото, щеше да получиш добър урок.

Пипа бързо покри раната с ръкава си и в очите й блесна страх.

— Но сега не е нужно, нали?

— Майка ти ще реши — отговори той. — Сега най-важното е да свалиш тези мокри дрехи. Ела. — Той я улови за ръката и извика през рамо на оборския ратай, който беше довел коня му: — Разседлай го, няма да ми трябва.

Пипа отново вдигна ръкава на ранената си ръка и внимателно я огледа.

— Не се налага да горят раната, нали?

Едва когато влязоха в долния двор, Хю благоволи да я погледне и отговори снизходително:

— Не, мисля, че не.

Мръсното й личице просветна.

— О, колко се радвам! Някога си имах катеричка и когато веднъж ме ухапа лошо, трябваше да ми изгорят раничката. Ужасно ме заболя, кожата се сбръчка и замириса. Толкова плаках… — Тя подскочи и обувките й изджавкаха.

Хю спря изведнъж. Остана с впечатлението, че детето ще забрави днешното си преживяване също така бързо като предишното. Тъй като беше виждал хора, ухапани от кучета, да умират в страшни мъчения, безгрижието на малката му вдъхна истински страх. Все едно, че ставаше дума за неговия Робин. Той се наведе и я вдигна на ръце, за да я погледне право в очите.

— Пипа, ти още ли не можеш да разбереш, че ухапването на животно може да те убие? Наистина ли не разбираш? — Той я раздруса леко, за да придаде повече тежест на думите си.

— Но нали изгориха раната? — попита колебливо тя.

— Това не значи, че отровата престава да действа — отговори строго той, без да я изпуска от ръцете си, и големите й лешниковокафяви очи не се отклониха от погледа му.

— Защо? — попита тя. — Защо има отрова? И защо няма полза, като изгорят раната?

По дяволите! Малката госпожичка вечно задаваше въпроси, на които повечето хора не можеха да отговорят. Той пусна детето на земята.

— Не знам, Пипа, но въпреки това е вярно!

Пипа смръщи челце.

— Обаче аз искам да знам защо нещата са такива.

Без никаква връзка Хю си помисли, че сигурно и Гуинивър е била жадно за знания дете.

— Всички искаме да знаем — отговори строго той и потърси носната си кърпа. — Е, разбра ли какво ти казах? — Той изтри енергично мръсното й носле. — Ухапване от животно може да те убие. Ясно ли е?

Пипа кимна примирено и потърка зачервеното си носле с мръсната ръчичка.

— Но какво да правя сега с бедния Роли?

— Пипа, мила, защо си толкова мокра?

— Мамо, мамо!… — Пипа се изтръгна от ръцете на Хю и се втурна към майка си, която току-що бе излязла от къщата. — Нападнаха Роли и аз се хвърлих да го спасявам.

— За бога, Пипа, колко пъти сме ти казвали да не се доближаваш до биещи се кучета! Дай да видя. — Гуинивър се наведе над одрасканата ръка. — Никога ли няма да се научиш? — Майчиният гняв, необичаен и много реален, доведе до нов поток от сълзи.

— Досега разговаряхме сериозно по тази тема — намеси се тихо Хю. — Надявам се, че я уплаших достатъчно, за да не се повтаря повече. Този път се отърва само с драскотина.

Гуинивър го погледна стреснато и той побърза да я успокои с усмивка. Не можеше да си представи какво ставаше в момента в сърцето й. Държеше се така, сякаш имаше право да укорява нейното дете. Не можеше да знае, че Гуинивър пазеше като орлица майчините си права. Нито един от несъщите бащи на дъщерите й нямаше право да се намесва във възпитанието им.

За свое учудване днес тя откри, че не можеше да възрази срещу намесата на Хю. Много странно. Той й беше враг и въпреки това тя му се доверяваше, макар че ставаше дума за най-скъпото на света — децата й. Затова само каза:

— Разбирам. Тогава няма смисъл да започваме отново. Защо си толкова мокра, Пипа?

— Лорд Хю изля кофа вода отгоре ми — отговори с треперещ глас момиченцето.

— Излях я върху кучетата — поправи я с усмивка той. — Ти случайно се оказа в центъра на събитията.

В очите на Гуинивър блеснаха весели искрици и тя се изправи.

— Веднага върви при Тили и й покажи ръката си. Тя ще реши какво трябва да се направи. И помоли Нел да те преоблече, преди да си настинала. О, щях да забравя — защо не беше с Пен на урока на магистър Хауърд?

— Пен е тъжна, защото се е скарала с момчето Робин, и магистърът се опита да я развесели, като ни прочете от „Одисеята“ — само че аз не разбирам гръцки… Всъщност и Пен не го разбира или само малко, но се преструва, че всичко й е ясно… Затова той ми каза да изляза и да набера букетче от най-хубавите полски цветя, за да запишем латинските им имена. Тъкмо бях тръгнала да търся цветята, когато Роли бе нападнат. — Този подробен и абсолютно достоверен разказ бе произнесен на един дъх.

— Защо са се скарали Пен и Робин?

— Не знам, не съм била там, а Пен не пожела да ми разкаже. — В гласа й прозвуча възмущение.

— Хайде, върви да се преоблечеш. — Гуинивър й махна и Пипа се отдалечи, притиснала ръка към гърдите си, без обичайните си весели подскоци.

Гуинивър се обърна към Хю с едва забележима усмивка.

— Тя сигурно ви напомня за баща си — предположи замислено той.

Младата жена сякаш се замисли.

— Да, но само малко. Най-вече с това, че и тя като него обича всичко. Иначе Пен прилича много повече на Тимъти. Реалистка е като него. — Тя поклати глава и усмивката й стана по-широка. — По-скоро Пипа прилича на мен, каквато бях на тази възраст. Непрекъснато тичах от едно място на друго, все нещо ново будеше интереса ми. Никога не успявах да се съсредоточа изцяло и също като Пипа трябваше да се уча да се владея.

— Тя е още много малка.

— Прав сте. — Гуинивър изви устни в усмивка. — Ще призная обаче, че на нейната възраст аз вече превеждах много добре „Одисеята“ с магистър Хауърд. Дъщерите ми не се интересуват много от учението. — Очевидно това беше необяснимо за нея, защото лицето й помръкна. — Пипа постоянно попада в някаква беля — естествено, без да я търси нарочно. Трябва да ви благодаря за решителната намеса, лорд Хю. Много съм ви задължена.

След минута мълчание той отговори:

— Съмнявам се, лейди Гуинивър. — Усмивката все още беше в погледа, в ъглите на устата му, но сякаш беше замръзнала. Тя усети как собственото й добро настроение отлетя и побърза да смени темата.

— За какво ли са се скарали децата?

— Скоро ще научим.

— Да, вероятно. — След кратко колебание тя реши да продължи: — Обикновено обядваме в трапезарията зад банкетната зала. Надявам се, че вие и Робин ще ни правите компания.

Мъжът смръщи чело.

— Вчера приех поканата ви да присъствам на празненството по случай рождения ден на Пен, но не бих искал да злоупотребявам с гостоприемството ви. Докато трае разследването, Робин и аз ще се храним с нашите хора.

Това я лишаваше от всяка възможност да му повлияе в своя полза, освен това нямаше да знае как напредват разследванията му.

Забравила въздържаността си, Гуинивър рече бързо и с усмивка:

— О, моля ви, милорд, нали няма да лишите Пен и Робин от възможността да изгладят несъгласията си? Освен това смятам, че си струва да ме опознаете по-отблизо. Как ще прецените правилно характера ми, ако не прекарвате повече време с мен? Нали трябва да се убедите дали съм способна на убийство, преди да ме обвините.

Тя се усмихна, в очите й блесна неустоимо очарование и Хю отново преживя вече познатото объркване, което възниква при противоречие между разума и сетивата.

— Може би се опасявате, че разследванията ви ще попаднат в задънена улица, ако се опознаем по-отблизо? — попита тихо тя, усетила колебанието му. — От магия ли се боите, милорд?

Подигравателното предизвикателство, скрито зад сладко прозвучалия въпрос, беше повече от ясно. Хю усети топлината на слънцето в тила си. Въздухът ухаеше на розмарин и лавандула. Сапфирената брошка в четириъгълното деколте, от което се подаваше ослепително бялата риза, искреше като огън. Булото на главата й беше от същата коприна в цвят на слонова кост, от която бяха ушити разрязаните ръкави на розовата кадифена рокля.

— Може би — изплъзна се неволно от устата му. — Но се съмнявам, че ще стана жертва на вашата магия, мадам.

— Как можете да знаете, след като се криете извън портите на дома ми? — Тя се засмя и на бузите й се появиха трапчинки; погледът й го приковаваше към земята, едновременно предизвикателен и подканващ. — Намирам, че е смешно мъжете да обвиняват в магьосничество жените, от които се боят.

Хю дьо Босер не можеше да допусне подобно обвинение. Тя го нападаше и го дразнеше с определени намерения.

— Добре, мадам, приемам гостоприемството ви, макар и само за да докажа, че провеждам разследванията си без предразсъдъци — заяви той.

Гуинивър се засмя с недоверие.

— Вие дойдохте тук с преголеми предразсъдъци, милорд, значи трябва да ми дадете възможност да ги обезсиля.

Мъжът присви очи.

— Моля, милейди, опитайте се! — И се поклони.

— Разбрахме се. — Когато му подаде ръка, пръстените на дългите й тънки пръсти засвяткаха. Той си припомни как миналата вечер беше свалила скъпоценностите си, една след друга, за да ги окачи по клонките на портокаловото дръвче. С ленивата чувственост на жена, която се съблича.

Кожата на главата му настръхна. Щом искаше тази игра, лейди Гуинивър скоро щеше да открие, че има насреща си достоен противник. Той улови ръката й и я поднесе към устните си. Погледът му улови нейния и го задържа, докато целуваше пръстите й с видима наслада.

И Гуинивър, която имаше усещането, че владее ситуацията, изведнъж осъзна, че изпуска юздите. Когато проговори, гласът й прозвънваше от вълнение:

— Да предложиш гостоприемство на врага си — в това има нещо доста пикантно, не мислите ли и вие така, лорд Хю?

— Да го приемеш също е доста пикантно, милейди — отговори открито той. — А сега ви моля да ме извините. Преди обяда трябва да намеря Робин и да се убедя, че е свършил онова, което му възложих сутринта.

— Естествено. Ще се срещнем за обяд. — Гуинивър направи лек реверанс, при което розовите кадифени поли се разтвориха като ветрило, и се оттегли в къщата.

Хю остана на мястото си. И дума не можеше да става да се бои от нея. Не беше страх реакцията му спрямо жената, която беше много по-различна от всички жени в живота му досега… жена, която живееше самостоятелно като мъж; жена, която вземаше всичко, от което се нуждаеше и — ако беше прав в подозренията си — беше безогледна и рафинирана също като лорд-пазителя на печата, а това означаваше, че вземаше и онова, което не й се полагаше по закон. Не, той не се страхуваше от нея, в никакъв случай.

Но тя го възбуждаше.

По-добре да не беше признавал този факт. След рязко поклащане на главата Хю се запъти към лагера да търси сина си.

Робин седеше пред палатката на баща си и лъскаше самоотвержено бронята му. Като чу стъпките на Хю, той вдигна глава и го удостои с мрачен поглед.

— Е, какво се е объркало, Робин? — попита спокойно бащата. — Лицето ти е като черен облак.

— О не, сър, нищо ми няма. — Момчето отново се захвана да лъска бронята.

— Сигурно Пен не се е зарадвала на подаръка ти — предположи Хю, решен да се добере до истината. Синът му не биваше да узнае, че караницата му с Пен не е останала незабелязана. Той се усмихна незабележимо и приседна на сгъваемо столче до момчето.

— Зарадва се… или поне така каза — промърмори Робин. След като огледа изпитателно нагръдника, той го остави настрана и посегна към тежкия колан на Хю с голямата сребърна тока. — Да намажа ли кожата с восък, сър?

Хю протегна крака и сложи ръце върху бедрата си.

— Ако смяташ, че е нужно. И все пак защо е това мрачно изражение, синко?

Робин вдигна рамене.

— Пен твърди, че нямаме право върху земята, която искаме. Тя била собственост на майка й.

Ето какво било! Един ден все трябваше да се стигне до това. Хю се постара да остане делови.

— Виж, това не е чудно. Пен е на страната на майка си. Но аз не смятам, че моите разногласия с лейди Гуинивър трябва да станат причина да си развалиш отношенията с Пен.

— Обаче стана точно това — отговори беззвучно Робин и започна да маже кожата с восък. — Аз съм на ваша страна, сър, както Пен е на страната на лейди Гуинивър. Как би могло да бъде другояче?

— Аха… — Хю потърка замислено горната си устна. — Това е много похвално и за двама ви и със сигурност е разбираемо. Най-добре да го обсъдите на масата и да видите — дали въпреки гневните думи, които сте си разменили, не можете да се помирите и отново да станете добри приятели.

Робин спря работата си и погледна учудено баща си.

— Значи ще останем по-дълго тук? Макар че ти имаш спор с лейди Гуинивър?

— Лейди Гуинивър ни покани на обяд, нищо повече. — Хю разроши къдриците на сина си. — Даже когато не споделяш мнението на човека насреща си, трябва да се държиш цивилизовано. Надявам се, че Пен и ти скоро ще го разберете. Не виждам причина да спя на твърдата земя, след като ми предлагат меко легло. Щом потеглим за Лондон, често ще ни се налага да спим в палатка. — Той стана и добави: — Намажи колана и иди да се измиеш хубаво. Щом ще се храним с дами, трябва да положим усилия да изглеждаме добре.