Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (15)

14.

Гуинивър се събуди доста преди разсъмване и се учуди, че беше спала така дълбоко и непробудно. Раздвижи се и Лунна светлина, която спеше сгушена до гърба й, се надигна, протегна се доволно и скочи на пода. Мускатово орехче, което беше спало между момичетата, последва сестричката си. Котетата отидоха до вратата, спряха там и погледнаха настойчиво Гуинивър.

Тя стана внимателно от леглото, за да не събуди спящите деца. Отвори вратата и пусна котетата в коридора. Сигурно още снощи бяха разузнали как се излиза навън.

Тили се надигна на нара си и се прозя.

— Снощи се прибра много късно, момичето ми — отбеляза тя и хвърли поглед към небрежно нахвърляните дрехи на господарката си. Явно е била твърде изтощена, твърде объркана, за да не ги подреди. Най-отгоре беше халатът на Хю.

Гуинивър не бързаше да отговори. Взе халата и уви голото си, затоплено от съня тяло. Сетивата й реагираха веднага, щом усети миризмата му, тежестта на материята й напомни за тялото му. Обзе я дълбока меланхолия. Никога вече нямаше да приеме онова, което й бе дал през нощта. Той й дари всичко, за което беше копняла, от което отчаяно се нуждаеше — но тя никога вече нямаше да му позволи да я люби, макар че щеше да й бъде дяволски трудно да се освободи от него. Душите им се бяха докоснали и чувството, преживяно през нощта като радост, под студената светлина на утрото я уплаши с дълбочината си. Ако искаше да победи лорд пазителя на печата, трябваше да се освободи от Хю, а това означаваше да се бори със себе си.

— Значи се е случило — прошепна Тили, която веднага схвана ситуацията. — Е, не бих казала, че съм изненадана.

— О, Тили, да знаеш колко съжалявам, че се случи — отговори съкрушено Гуинивър. — Не биваше да го допускам.

— Може и така да е — промърмори старата жена с тон, който издаваше неверие. Тя стана от нара и се протегна.

— Това е началото, Тили — добави господарката й. — На разсъмване трябва да съм готова да отида с лорд Хю в Хамптън Корт.

Лицето на Тили стана сериозно. След бърз поглед към голямото легло, където спяха децата, тя вдигна въпросително едната си вежда.

— Аз ще им обясня — прошепна Гуинивър.

— Къде е Лунна светлина? — попита Пипа веднага щом се събуди. Седна в леглото и разтърка очи, за да прогони съня. — Сънувах, че отново се е загубила.

— Излезе с братчето си — успокои я майката.

— Трябва да ги потърсим — извика Пен и скочи от леглото. — Не познават къщата и може да се загубят.

— Побързайте тогава да се облечете. — Гуинивър отиде до гардероба и даде знак на Тили да я последва. Заговори шепнешком, за да не я чуят децата. — Днес ще нося рокля и воал в черно — реши тя. — Най-изгодно е да се представя като тъгуваща вдовица. Скромно було, със сребърната лента под бонето, без накити, само шишенце за ароматни соли на колана. Не искам да парадирам с богатството си.

— Това е най-умното. — Тили извади от гардероба черната копринена рокля, ушита от много скъпа материя, но без излишни украшения, без бродерия или скъпоценни камъни.

— Отивам да донеса гореща вода. — Тили излезе забързано и Гуинивър се обърна към момичетата, които все още се обличаха. Помогна им, като развърза връзките на ризата на Пипа, която ги беше стегнала на възел, и приглади яката на Пен.

— Днес ще имам много работа, деца — отбеляза с привидна безгрижност тя.

— Каква работа? — попита веднага Пипа и извъртя глава да я погледне през рамо.

— Лорд Хю ще ме отведе на среща с трети човек, който може да разреши спора за имота — обясни спокойно майката. — Е, вече изглеждате прилично. — Тя се наведе и ги целуна по бузките, после отиде до тоалетната масичка, където Тили вече беше поставила кана с гореща вода.

Гуинивър намокри кърпата и изтри лицето си, след това избърса шията и гърдите си. Топлата влажност й напомни болезнено за милувките на Хю, за начина, по който езикът му оставяше гореща следа по тялото й.

Опитните му ръце, вещината му в любовната игра, нежността му, потребността му да я задоволи — всичко това беше характерно за мъжа, който беше обожаван от сина си и се ползваше с доверието на дъщерите й. И все пак тя знаеше, че мъжът, срещу когото днес и през следващите дни щеше да се изправи, беше съвсем друг. Човек на дълга. Верен на закона — даже ако този закон щеше да я унищожи. Човек, който никога не се отклоняваше от целта и дори не би помислил да застане на пътя на правосъдието.

— Къде отиваш? — попита тихо Пен.

— В Хамптън Корт. Като се върна, ще ви разкажа какво съм видяла.

Момичетата я погледнаха с огромни очи, толкова смаяни от чутото, че забравиха да търсят котетата. Докато майка им обличаше черната вдовишка рокля, те я обсипаха с въпроси. Отговаряйки кратко, с нищо незначещи думи, Гуинивър хапна малко от хляба, който беше донесла Тили, и изпи чаша топло мляко. Не се знаеше дали щяха да й предложат закуска.

В стаята нямаше огледало. Това бяха луксозни вещи, които явно надвишаваха средствата на Хю, и тя трябваше да провери как изглежда в малкото си пътническо огледало. Лицето й под бялата ленена кърпа и черното боне беше бледо. Плисираната дантела на долната одежда галеше шията й. При всеки друг случай щеше да си сложи някакъв накит, но днес се отказа, защото без накит четириъгълното деколте изглеждаше по-строго. Приличам много повече на монахиня, отколкото на вещица, каза си тя с цинична усмивка. Дано да беше и убедителна.

— Дай ми черната наметка, Тили! По това време по реката е хладно. — Тя извади от най-долното чекмедже на шкафа руло пергамент.

Тили й донесе наметка с качулка от тъмна вълна. Гуинивър я сложи на раменете си и пъхна пергамента в дълбокия джоб. После се обърна към прозореца и се опита да се подготви духом за предстоящото изпитание. След малко се наведе и целуна момичетата за сбогом.

— Сигурно ще се върна късно вечерта, деца. Бъдете послушни.

— Ние винаги сме послушни, мамо — отговори с лек укор Пипа.

— Да, да, знам — усмихна се Гуинивър. Не й се искаше да остави децата си. Отново я обзе луд страх. „Ще се върна. Естествено, че ще се върна.“ Ала не успя да прогони напълно душещия страх в гърлото си, когато се обърна към вратата.

Тили я прегърна окуражително.

— Не се бой, миличка. Всичко ще се обърне на добре. Ще видиш.

Гуинивър се опита да й се усмихне и излезе. Трябваше да стисне здраво зъби, защото беше готова да се върне и да притисне децата до сърцето си. Но нямаше право да ги тревожи.

Тя слезе бавно по стълбището към залата, защото сърцето й биеше много силно. Хю, също с наметка, стоеше пред камината, готов за тръгване.

Като видя ярката светлина в сините очи и меката извивка на устата, сърцето й се качи в гърлото. Все пак успя да го поздрави с безлична учтивост.

— Желая ви добро утро, милорд!

Той се запъти с усмивка към нея, протегнал ръце за прегръдка. Нямаше да й позволи да се държи на разстояние от него. Снощи, след като се бяха любили, тя се бе отдръпнала, но той беше решен да преодолее отчуждението. Отказът и да признае какво ги свързваше, какво означаваха един за друг, беше безумие.

Той взе ръцете й, приведе се и я целуна по устата. Гуинивър напразно се опита да се изплъзне от целувката.

— Моля те, Гуинивър, не се отдръпвай — пошепна той. — Така няма да помогнеш нито на себе си, нито на мен.

— Не мога другояче — отговори с болка тя. — Какво да правя, Хю? Вие сте решен да ме унищожите. Щом постигнете тази цел, ще получите земята, за която претендирате. Нима го оспорвате?

Хю пусна ръцете й.

— Не, не го оспорвам! Но никога не съм твърдял, че целта ми е да ви унищожа. — Очите му засвяткаха. — Как можете да храните такива мисли, след като знаете какво означаваме един за друг! Има известни факти, за които ще ви разпитват други хора. Това не е в моите ръце. Случаят е изцяло извън моето влияние. Независимо от чувствата си получих поръчение да ви доведа в Лондон на разпит. Само изпълнявам дълга си.

— Студен, жесток дълг — отговори с треперещ глас тя. — Дълг, който не допуска намесата на човечността. Вие сте моят пазач. Не мислите ли, че е противоестествено една затворничка да се отдаде на любов с надзирателя си и да търси утеха при него?

— В тази светлина ли виждате чувствата ни? Нима наричате преживяното снощи противоестествено?

Гуинивър вдигна рамене.

— В светлината на всички тези факти просто не ми хрумва друга дума, милорд!

В душата на Хю се надигнаха гняв и разочарование. Беше сигурен, че тя не мислеше така, но нямаше средства да я разколебае. Никога не беше срещал толкова своенравна жена…

— Моля ви, Гуинивър, повярвайте, ако имах власт, щяха да променя нещата — но не мога, затова хайде да тръгваме. — Той разтърси глава, за да овладее смущението си. — Ще вземем лодка на водната стълба в Блекфриарс. — И тръгна пръв към вратата.

Гуинивър се уви по-плътно в наметката си. Мръзнеше, но не свежестта на облачното утро беше виновна за това. Студенината идеше дълбоко от вътрешността й и се дължеше отчасти на страха, отчасти на тревогата, че му бе причинила болка. Ала не виждаше друг начин да запази себе си и децата си. Трябваше да се бори, за да запази живота си и да спаси бъдещето на момиченцата си, а това беше невъзможно, ако се любеше с неприятеля — макар че той се доближаваше до нея в образа на приятел и любовник.

Двамата изминаха в мълчание уличките на Холборн. Въпреки ранния час много хора бяха на крак: пратеници тичаха по улиците, търговци предлагаха прясна стока, жени викаха предупредително и изпразваха нощните гърнета от прозорците си.

Мъж в яркочервена ливрея препускаше като бесен и непрестанно пришпорваше коня си, чиито копита хвърляха буци кал. Гуинивър трябваше да отскочи настрани, за да не бъде смачкана.

— Нима не ме видя? — попита възмутено тя.

— Този човек е пратеник на лорд-пазителя на печата и не се интересува от минувачите — обясни спокойно Хю. — Всичко наред ли е?

— Да, благодаря. — Тя изтърси наметката си, цялата в прах и пръски кал. Припомни си процесията от предишния ден, когато всички се разбягваха, за да сторят път на пазителя на печата и свитата му.

— Вече започвам да мисля, че лордът пазител на печата е навсякъде!

— Видим и невидим — съгласи се Хю и Гуинивър едва успя да овладее нервните си тръпки.

Между къщите в редицата пред тях изведнъж се провидя мътен металически блясък. Когато наближиха, пред тях се разкри широката сива Темза. Реката беше още по-оживена от улиците, които бяха прекосили.

Лодкари се блъскаха в подножието на водната стълба Блекфриърс и търсеха клиенти за барките и лодките си. Голяма барка с богато украсен балдахин, над който се развяваше кралският флаг, беше вързана за един кол. На борда тъкмо се качваха музиканти с лютни и лири.

— Музикантите отиват в кралския палат, вероятно ще свирят тази вечер на празника — обясни Хю, който се оглеждаше за Джак Стедмън и поръчаната лодка. — А, ето го и него. — Той посочи лодката, закотвена малко по-навътре в реката. Местата непосредствено до стълбата бяха заети. Хю повика едно улично хлапе. — Я свирни на онази лодка, момче! Три пъти дълго, три пъти късо.

Момчето изсвири пронизително със свирката, която висеше на врата му. Флагът на Хю, поставен на кърмата, се развя над водата, когато гребците се насочиха към стъпалата. Хю даде една монета на хлапето и помогна на Гуинивър да слезе на мостчето.

Едва сега Гуинивър забеляза, че около нея се носеше нестроен хор от свирки и най-различни сигнали, тъй като слугите викаха лодки за господарите си и всеки имаше свой сигнал. Струваше й се невероятно, че всяко превозно средство чуваше своя сигнал в тази какофония и се отзоваваше незабавно.

Лодката им се удари в стъпалата и Хю скочи на борда, след което протегна ръце и Гуинивър ги улови, за да се прехвърли в лодката. Той не я пусна веднага. Пръстите му задържаха нейните и тя усети силата му, усети топлината на дланите му въпреки ръкавиците. Побърза да издърпа ръцете си и стъпи на палубата, където една факла осветяваше бледото утро и хвърляше светъл кръг върху сивата вода.

— Добро утро, милейди!

— Добро утро, Джак. — Гуинивър кимна приветливо. — Хубава лодка сте наели. Виждам, че има и навес.

Джак очевидно се зарадва на похвалата.

— Сигурно ще ни потрябва, милейди. Духа студен вятър и когато се спуснем по реката, ще стане още по-хладно. На връщане ще запалим мангалите. — Той посочи гордо импровизираната печка на палубата. В ъгъла имаше малък съд с въглени.

„Дали ще има връщане?“ Тя се обърна към Хю и попита с привидно равнодушие:

— Колко време ще пътуваме?

— Около пет часа, ако, времето и водата са благоприятни. В противен случай по-дълго. — Даже да усещаше вълнението й, той не реагира.

Лодката се насочи към средата на реката и се включи в движението. Въпреки страха си Гуинивър беше запленена от интересните сцени, които се разиграваха пред очите й. Скоро излязоха от града и от двете страни на реката се заредиха великолепни имения, чиито градини стигаха чак до реката. Пред всяко имение имаше водна стълба и кей за лодките на собственика. Бреговете бяха покрити със зелени ливади, по които мирно пасяха овце и кози. Минаха през голямата гора на Ричмънд, където трябваше да лавират между множество малки острови, пръснати безредно по реката. В тръстиките се събираха блатни птици, лебеди се плъзгаха грациозно по студената сива вода. Минаха и покрай много крайречни езерца, по чиито брегове седяха дрипави деца и ловяха риба.

Хю я остави и отиде при Джак Стедмън и хората си на носа. Не понасяше да седи до нея, да усеща страха й и да знае, че не може да я утеши. А даже и да можеше, тя нямаше да приеме. Той беше врагът, причината за сегашното й отчаяние.

Гребците припяваха в ритъма на равномерните си движения. Малките рибарски лодки танцуваха в следата има. Часовете минаваха и Гуинивър изпитваше все по-силно желание безкрайното пътуване най-сетне да свърши, за да разбере какво я очаква.

— Носим хляб, месо и бира. Добре е да хапнете нещо.

Тя беше толкова потънала в мислите си, че дълбокият глас на Хю я стресна.

— Благодаря, но не съм гладна.

— Трябва да хапнете — настоя той. — Ако припаднете в краката на краля, това няма да е от полза за делото ви. Негово величество не изпитва търпимост към човешката слабост, даже към женската. Чувства се неловко. Затова по-добре не го поставяйте в неудобно положение.

— Нямам навика да припадам — отговори кратко тя.

— Обстоятелствата са… необикновени. — Той я настани под навеса и извади кошницата, в която бяха прибрани хлябът и месото. Отчупи парче хляб, отряза с ножа си парче котлет и й го подаде. После напълни един рог с ейл и го остави на пейката до нея.

— Ще видите, че ще се почувствате по-добре.

Той си взе ядене и за да не я смущава, излезе навън при хората си. Гуинивър се запита дали наистина й беше от полза да я остави сама с мислите й.

 

Около час след обяда минаха през големия ловен парк на Хамптън, който се простираше покрай реката. В средата му се издигаха кулите и фронтоните на палата. По бреговете се тълпяха слуги в ливреи и лодкари. Музикантите бяха пристигнали малко преди тях и лодката на Хю трябваше да изчака в средата на реката, докато барката им освободи стълбата.

Гуинивър стъпи на мостчето и потръпна. Ръмеше дъжд, типичният ситен английски дъждец, който приличаше повече на капчици роса, отколкото на истински дъжд. Тя вдигна качулката си.

В горния край на стълбата се издигаше огромна арка със зъбери на върха. Джак Стедмън даде нарежданията си на лодкарите, след което бързо отиде при нея и я прихвана за лакътя, за да я изведе нагоре по стълбата.

От арката започваше път, покрит с калдъръм, който се виеше през парка към палата. Грижливо подрязани живи плетове го обграждаха от двете страни, обкръжаваха малки градинки и беседки и често се отваряха към ниши за статуи. През листата се виждаха цветя, декоративни езерца, овощни дръвчета, приведени под тежестта на плодовете си. Пътят скоро се разшири и се вля в широк площад. От трите му страни беше паркът, в далечината се виждаха могъщи стари дъбове, мокри от дъжда, под които пасеше дивеч. Четвъртата страна беше заета от огромния, увенчан с кули портал на палата.

— Къде отиваме? — пошепна Гуинивър, която се чувстваше изгубена сред шумното, бързащо множество. Ездачи и коли бяха изпълнили площада. Слуги в ливреи тичаха насам-натам. Помпозно натруфени камериери крачеха величествено зад разкошно облечените си господари, поверени на грижите им. Никой не забелязваше дъжда.

— Отиваме в приемната на лорд-пазителя на печата — отговори спокойно Хю. — Там обикновено е пълно с просители, затова аз ще ви проправям пътя. Дръжте се здраво за мен.

Той тръгна уверено през навалицата и скоро двамата минаха през голямата сводеста порта. От лявата страна на портата имаше стълба. Пред тях се простираше външният двор, зад който се виждаше друга сводеста порта. Гуинивър се огледа с нескрито любопитство.

Хю сведе глава към ухото й и посочи стълбата в стената, която стигаше до върха, залян от светлината на факли.

— Наричат я стълбата на краля — обясни шепнешком той. — Води към частните му покои и към залата за аудиенции.

От четирите краища на външния двор прозвучаха сигнали на тромпети. Гуинивър не успя да ги различи, но явно всички изпълняваха една цел. Посетителите, пажовете, вратарите — всички се водеха по тези сигнали. Във все по-увеличаващата се мокра бъркотия никой не изглеждаше объркан или безпомощен.

Хю вървеше уверено по калдъръма на външния двор към следващата сводеста порта и здраво стискаше ръката на Гуинивър. Отмерените му стъпки издаваха, че знаеше точно къде отива. Никой не им обръщаше внимание. Двамата минаха през портата и Гуинивър видя, че вторият двор беше много по-спокоен.

Прекосиха площадчето под все по-засилващия се дъжд. Въпреки потиснатостта си младата жена остана силно впечатлена от позлатеното великолепие на северната стена на сградата, украсена с множество колони. Тя спря в средата на двора, без да обръща внимание на Хю, който нетърпеливо я теглеше напред. Астрономически часовник с фина украса беше поставен точно на портата зад нея.

— Господи, колко е хубаво — пошепна смаяно тя.

— Да, хубаво е — кимна кратко Хю. — Хамптън е предпочитаният палат на краля. Елате, трябва да побързаме. — Той продължи напред и влезе в палата.

Двамата тръгнаха по дълъг, много оживен коридор. Мъже и жени чакаха, облегнати по стените. Някои от тях сякаш бяха пуснали корени по местата си. Когато човек с облекло и поведение на видна личност си позволеше да мине напред, просителите се развикваха възмутено и протягаха ръце да го издърпат назад.

— Какво искат? — попита Гуинивър, едновременно отвратена и възхитена от сцената.

— Това е преддверието на държавния съвет. Затрупани са с молби… обжалване на съдебни присъди… уреждане на всякакви правни спорове… милостиня — обясни с паузи той.

— Учудвам се, че и вие не сте се обърнали към държавния съвет — промърмори Гуинивър и усети натиска на пергамента в джоба си, документа, който щеше да обори претенциите на Хю към земята й. Ако случаят беше отнесен до държавния съвет, всичко това може би щеше да й бъде спестено.

Хю я погледна студено.

— Ако вярвах в успеха, щях да го направя. Но след смъртта на Томас Мор съветът отново е корумпиран.

— Това не са ли еретически приказки?

— Възможно е.

— Нали ме посъветвахте да внимавам какво говоря.

— И сега ви съветвам същото! Аз съм в много по-изгодно положение от вас, Гуинивър.

Тя не каза нищо, само се хвана по-здраво за ръката му, докато той си пробиваше път през навалицата. След малко завиха в друг коридор, също така препълнен с хора. Хю мина покрай тях, без да им обръща внимание. Целта му беше двойната врата в края на коридора. Пред нея бдяха двама пазачи в червени кадифени ливреи.

— Хю дьо Босер — представи се кратко Хю. — С лейди Гуинивър Малори. По покана на краля и лорд-пазителя на печата.

В първия момент пазачът явно не искаше да ги пусне. Враждебното му изражение остана, докато не видя погледа на Хю и не промени намерението си.

Тогава се поклони, удари по пода с жезъла си и отвори крилото зад гърба си. След това влезе заднешком и порталът отново се затвори.

Гуинивър усети гадене. Стисна с все сила ръката на Хю и се опита да спре треперенето във вътрешността си. Той сложи ръка върху нейната, за да й вдъхне сила.

Пазачът се появи отново.

— Лорд-пазителят на печата е готов да ви приеме след час. Значи в три.

— Тогава ще чакаме — отговори равнодушно Хю. — Заведете ни в друга стая, далече от тълпата.

Мъжът го изгледа гневно, но посочи малката странична врата.

— Можете да чакате там, милорд. Ще ви повикат.

— Благодаря. — Хю удостои цербера с поклон на изискан придворен. Преследван от завистливи погледи, той отведе дамата си в тихата стаичка.

Останаха там не повече от четвърт час, когато същият пазач се появи от една врата в дъното на помещението.

— Ако желаете да ме последвате, сър… мадам! — Прекосиха след него тесен коридор, осветен от катранени факли по стените. Пазачът спря пред една от вратите и потропа с жезъла си по пода. След това отвори.

Хю кимна на Гуинивър да влезе първа. Мъжът, когото предния ден бяха видели на кон в града, седеше зад масивна дъбова маса в нишата на прозореца. Студени малки очи я изгледаха преценяващо от коравото кръгло лице.

Това беше Томас Кромуел, лорд-пазител на печата, най-страшният човек в страната.