Метаданни
Данни
- Серия
- Целувката (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Widow’s Kiss, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Матева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 70 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Ирис“, 2001
История
- — Добавяне
19.
— Магьосничество! Тази жена е вещица! — изрева архиепископът и посочи обвинително Гуинивър. — Тя е омагьосала и Хю дьо Босер!
След миг тишина Хю избухна в смях. Дълбок, развеселен смях. Застанал в средата на залата, сложил ръце върху парапета пред мястото си, той се смееше и сините му очи, устремени към лицето на епископа, святкаха развеселено. След малко към смеха му се присъединиха и други мъже. Представата, че този трезв, грамаден воин, който излъчваше сила и безстрашие, както физическо, така и духовно… дори само мисълта, че Хю дьо Босер би могъл да попадне под магията на една жена, пък била тя и вещица, беше просто абсурдна. Мрачната сериозност, която дотогава цареше в залата, се разтвори в смях.
Томас Кромуел, който неспокойно гладеше брадичката си, стисна тънките си устни с такава сила, че те почти изчезнаха. Погледът на краля се местеше от епископа към пазителя на печата. Очевидно Негово величество не можеше да скрие злобната си радост от поражението на двамата си верни люде. За него беше невероятно удовлетворение да види как интригата на най-високопоставените мъже в кралството претърпя неуспех.
— Мога да ви уверя, милорд епископ, че лейди Малори ни най-малко не ме е омагьосала — заяви Хю. — Прекарах почти два месеца с нея и не съм сляп за грешките й. Тя е дръзка и своенравна, изказва рязко мненията си и ръководи имотите си като мъж — но тези грешки не я правят нито вещица, нито убийца. Освен това нямам намерение да я оставя да ми диктува условията на предбрачния договор, засега дори не смятам да сключваме такъв договор. Но аз вярвам в нейната невинност и добродетел. И се съмнявам, че някой в тази зала ще се възпротиви, като кажа, че тя е много красива и всеки мъж би се гордял да я има за съпруга.
— А когато към красотата се прибави богатство, изкушението става непреодолимо — добави развеселено кралят. — И аз не виждам тук никакво магьосничество. Ние разбираме много добре желанието ви да се ожените за дамата, лорд Хю… щом сте сигурен, че няма да ви сполети участта на предшествениците ви. — Кралят вдигна едната си вежда, а Хю се ограничи с поклон като отговор.
Кралят отново поглади брадата си. Всички зачакаха напрегнато отсъждането му. Той формулира присъдата си замислено и почти като въпрос.
— Както стана ясно, би трябвало да оневиним дамата по всички точки на обвинението…
По залата премина неясен шепот и завърши с обща въздишка на облекчение. Хю усети, че устата му е пресъхнала, а тилът му се е сковал, след като дълго беше стоял изправен и неподвижен. Той бе спечелил… но на каква цена?
— Е, лейди Гуинивър, какъв е вашият отговор на предложението на лорд Хю? — попита кралят.
Гуинивър, останала бледа и трепереща на стола си, се намираше в шоково състояние. В сърцето й бушуваше буря от чувства, които предизвикваха замайване. Изпитваше толкова силно облекчение, че се бе спасила, че не беше в състояние нито да мисли, нито да говори. Все опитваше да разбере какво бе казал Хю. Защо я беше спасил? Заради нея бе излъгал. Човек с чувство за дълг и твърди убеждения, с ясно изразено чувство за чест, а днес бе дал фалшиви показания заради нея — макар да не беше убеден в невинността й, както тя знаеше дълбоко в себе си. Дори в минутите на страст беше усещала съмненията му.
Мислите се надпреварваха в главата й и тя изобщо не осъзна, че гледаше втренчено краля, без да продума. Хю я бе спасил, защото искаше богатството й. Нямаше никакво намерение да подпише съставен от нея договор, искаше сам да диктува условията. Женитбата за него щеше да спаси живота й… с цената на независимостта й!
Но нима имаше избор? Хю беше единственият. Острият ум и юридическите аргументи бяха безсилни. Хю дьо Босер беше уважавана личност, искреността и чувството му за справедливост бяха неоспорими и никой нямаше да посмее да се усъмни в свидетелските му показания.
Той щеше да се ожени за нея и да я спаси от смърт с цената на независимостта й.
— Мадам, вие май изгубихте ума и дума — проговори нетърпеливо кралят и в очите му светна раздразнение.
Господи! Тя наистина нямаше избор! Гуинивър си заповяда да подреди мислите си и да раздвижи езика си. Изправи се бавно и изрече с леко треперещ глас:
— Извинете, ваше величество, но предложението на лорд Хю дойде твърде неочаквано. Простете, ако с мълчанието си неволно съм изразила неблагодарност. Истината е друга. Толкова съм ви благодарна, че ми липсват думи!
— О, как добре го казахте! — Кралят засия. Когато беше в добро настроение и бе проявил великодушие, светът ставаше най-приятното място и той с удоволствие използваше властта си, за да прави хората щастливи. Дамата му харесваше, дъщерите й бяха чудесни хлапета, милички и толкова искрени в благодарностите си. Освен това беше намерил начин да даде богатство на лорд Хю, без да бръкне в собствения си джоб. О, да, с удоволствие щеше да използва властта си за такова добро дело.
— Значи приемате предложението за женитба, милейди?
Хю трепереше от страх. Въпреки думите на благодарност, които беше произнесла, той изобщо не беше сигурен, че Гуинивър ще приеме предложението му. Беше готов да повярва, че своенравието й ще победи и този път. Дай боже интелигентността, инстинктът за самосъхранение и страхът за децата да я предпазят от фаталната стъпка, помоли се искрено той.
— Да, ваше величество, приемам — отговори високо и ясно Гуинивър и Хю въздъхна облекчено.
Хенри плесна с ръце и се изправи тромаво. Спря за секунди, за да провери дали раната на крака му ще запулсира, но като не усети болка, заяви с усмивка:
— След два дни ще се венчаете в параклиса на Хамптън. Кралицата ще се радва лично да присъства на сватбата.
Негово величество беше доволен. Предстоящата сватба щеше да развесели Джейн, чиято напреднала бременност я правеше раздразнителна и мрачна.
— Два дни ще стигнат за съставяне на договорите. — Мрачният лорд-пазител на печата бе удостоен с окуражително кимване. — Томас, вие ще се погрижите всичко да стане бързо и според закона.
С тези думи кралят напусна Стар Чеймбър. Късата наметка, която висеше от масивните рамене, се развяваше широко при всяка крачка.
Лордовете бяха станали заедно с краля си и изчакаха гологлави, докато пазачът затвори вратата зад него.
Пазителят на печата погледна втренчено Гуинивър, която стоеше насред залата с бледо лице и безмълвна.
— Кралят ви удостои с велика милост, мадам — проговори ледено той. — И ви дари нов живот. — Той сведе поглед към документите на масата, движейки беззвучно устни; само епископът чу каква беше последната му дума: „засега“.
Хю излезе от редицата пейки и се поклони церемониално пред неподвижната фигура.
— Мадам, процесът срещу вас приключи. Желаете ли да се оттеглите?
Това беше заповед, облечена в учтиви изрази. Гуинивър го разбра веднага. Сведе глава в знак на съгласие, улови се за ръката му и напусна залата, без да погледне обвинителите си.
Лорд-пазителят на печата погледна епископ Гардинър и застана така, че да го скрие от напускащите залата лордове.
— Тази жена е виновна — изсъска злобно духовникът. — Аз подушвам вещиците отдалече! Сигурен съм, че е омагьосала и Хю дьо Босер, както е постъпила и с другите си съпрузи.
— Аз обаче се съмнявам, милорд епископ — отговори замислено Кромуел. — Тя е интелигентна жена и е много красива — но не е вещица. Според мен е изучила законите само за да се обогати. И със сигурност е убийца. — Той вдигна рамене. — За съжаление нямаме доказателства, пък и тя си намери нов съпруг. Но аз въпреки това ще получа от нея онова, което искам.
Епископът го погледна остро.
— И как ще го постигнете, Томас, след като кралят й даде благословията си?
Кромуел се усмихна с тесните си устни и отговори с един от любимите си цитати.
— Има много начини да се одере една котка, епископ Гардинър!
Докато вървяха по коридорите и дворовете на палата Уестминстър, Гуинивър мълчеше. Не каза нищо и когато се качиха в лодката. Бледото слънце на късния септември беше високо в небето. Сутринта, когато се бе събудила в леглото на Хю, то беше само бледо петно на хоризонта — споменът за нощта я накара да потрепери. Все още го усещаше по кожата си, по сладостната тежест в крайниците си.
Когато Хю и Гуинивър тръгнаха за Уестминстър, момичетата още спяха — питието на Тили продължаваше да действа. Тя целуна топлите им личица и безмълвно им каза сбогом. Сега неволно ускори крачка, копнееща да ги види отново, да ги прегърне, да ги увери, че вече нямат причини да се страхуват, че всичко ще бъде добре. Щом бракът с Хю и загубата на независимостта й бяха цената за собствения й живот и този на децата, тя щеше да я плати и да скрие дълбоко в себе си възмущението от начина, по който се бе отнесъл с нея. Знаеше, че Хю няма да лиши дъщерите й от полагащата им се зестра, макар че сигурно щеше да му хареса да направи майка им зависима от своето благоволение и доброта.
Лорд Хю й подаде ръка и й помогна да се качи в лодката, която чакаше на водната стълба. Ръката й в кожена ръкавица едва докосна неговата. Без да каже дума, тя се настани на тясната пейка. Той седна срещу нея, също без да говори, и устреми поглед напред.
Двамата гребци налегнаха веслата и лодката много бързо стигна до Блекфриарс. Гуинивър бе вдигнала лице срещу мекото слънце и вдишваше дълбоко разнообразните миризми, които се носеха от реката и от двата бряга. Воня на гниещо месо и зеленчуци, на човешки изпражнения, на застояла вода, риба и гъста черна тиня. Понякога до тях достигаше и миризма на прясно печено, най-вече когато на брега се появяваше уличен търговец с таблите си. От една градина повя аромат на късни рози. Цветовете бяха много по-ясни и ярки от вчера. Градската глъчка ехтеше като музика в ушите й. Миризмите, макар и не особено приятни, й бяха толкова скъпи, че дишаше с пълни гърди и не можеше да им се насити. Тя беше жива — и свободна.
Хю я наблюдаваше крадешком. Разбираше чувствата й. Но много скоро, след като първото облекчение отлетя, тя щеше да го попита защо я беше излъгал, а той все още не знаеше отговора си. Докато не изрече онези думи, сам не знаеше, че иска да я оправдае. Вярно, самозащитата й го беше развълнувала, но това още не означаваше, че е готов да даде лъжливи показания…
Той я обичаше, желаеше я, изпитваше към нея дълбока и трайна страст. Но не беше убеден в невинността й. Въпреки това излъга, за да я защити.
Естествено и парите играеха роля. Дали мотивът му беше чисто материален? Не вярваше в това. Онова, което искаше за Робин, и без това щеше да стане негово притежание, тъй като лорд-пазителят на печата беше обещал да конфискува имотите на Гуинивър Малори и да му даде полагащата му се част. Но в брачния договор той възнамеряваше да поиска много повече и да настои на стария закон, според който жената трябваше да предаде цялото си имущество в ръцете на съпруга си.
Естествено той никога нямаше да остави Гуинивър да води мизерен живот — но в никакъв случай нямаше да се подчини на финансовите условия, които тя щеше да се опита да му наложи. Той не беше от онези нещастни глупци, които падаха в мрежите на женските интриги. Гуинивър много скоро щеше да разбере, че новият й съпруг се различава твърде много от предишните.
Богатството й щеше да осигури на Робин място в света, което момчето заслужаваше, да му даде възможност да направи кариера в двора. Колкото и да обичаше тази жена, той не можеше да й позволи да си играе с него. Връзката им трябваше да бъде нещо повече от страстни любовни нощи и нежно приятелство. Той имаше право на богатството й — и юридическо, и морално!
Лодката спря пред водната стълба в Блекфриарс и Гуинивър слезе на сушата без чужда помощ, докато Хю се разплащаше с гребците. Застанала на мокрите стъпала, обкръжена от много хора, тя вкуси съвсем съзнателно радостта от подарения й живот. Струваше й се, че чува веселото гласче на Пипа и мекия, нежен глас на Пен. Без да чака Хю, тя забърза по познатия път към къщата му.
Хю я догони само след минути. Разбираше бързането й и не й се сърдеше. Но я спря за малко пред портата на дома си.
— Гуинивър!
Тя спря, стресната от тона му.
— Не е ли по-добре да поговорим, когато останем насаме? — попита меко тя. — Искам да видя децата си!
Хю протегна ръка да я помилва, но не посмя. Желанието му беше да разбере какво изпитваше тя към него в този миг, да съживи поне частица от предишната близост, преди децата да я обсебят изцяло. Но разбра, че сега това не беше най-важното, че трябваше да отстъпи пред децата. Това беше естественото желание на една майка. Затова кимна безмълвно, само вдигна ръката й и я сложи върху своята, за да изминат оставащите няколко метра заедно.
Той отвори вратата и я пусна да мине първа. След ярката дневна светлина очите й трябваше да свикнат с полумрака.
— Мамо… мамо! — Пипа скочи от пейката пред камината, където се беше сгушила с котенцето си. Лунна светлина измяука възмутено, когато се озова на пода, но детето не й обърна внимание, а се хвърли в прегръдката на майка си. — Пен… Пен, мама е тук! Не са я затворили! Мама си дойде! — Последните й думи прозвучаха задавено, защото зарови главичка в полите на майка си.
Гуинивър се наведе и я вдигна на ръце. Притисна я до гърдите си и опря слепоочието си в топлата детска бузка, помилва русата главица, вдъхна жадно лекия аромат на ванилия.
— Вече всичко е наред, мила моя — пошепна успокоително тя. — Пак съм при вас.
Бързайки да стигне при майка си, Пен, чието лице беше мокро от сълзи, а очите й бяха силно зачервени, едва не падна по стълбата. Тя се вкопчи в талията на Гуинивър и майката коленичи и постави Пипа на крачетата й, за да прегърне и двете.
— Вече всичко е наред — повтори тихо тя и очите й се напълниха със сълзи. Стиснала здраво зъби, за да не се разплаче, тя притискаше двете си деца и си мислеше, че за малко не ги беше загубила завинаги… че може би нямаше да ги види как порастват, че никога вече нямаше да чуе смеха им или да им се скара за детските пакости.
В никакъв случай не биваше да мисли за това. Сега не беше време за плач и слабост. Не и сега, след като пред съда се бе държала толкова смело.
Ала радостта и облекчението след преживения ужас бяха наистина неописуеми.
— Защо плачеш, мамо? Не бива да плачеш. — Пен помилва очите на майка си и изтри сълзите, които вече течаха неудържимо. — Да не си болна, мамо?
— Нали каза, че вече всичко е добре — захълца и Пипа, сгушена в прегръдката на майка си, сякаш искаше да се скрие в нея. — Моля те, не плачи!
— Плача, защото съм щастлива — отговори с пресекващ глас Гуинивър и се опита да изтрие очите си с лявата ръка. — Трябва ми кърпичка.
— Заповядай. — Хю се наведе и й подаде своята.
— Благодаря. — Тя изтри очите си, отдели се внимателно от децата и се изправи. — Никога не съм плакала — проговори едва чуто тя. — Нито сълзичка. Това ми е за пръв път.
— Знам, знам — отговори също така тихо той и нежно помилва мократа й буза.
Макар да не се отдръпна от беглата милувка, тя не му отговори нито с очи, нито с ръка. Все пак знаеше, че съчувствието и разбирането му бяха искрени. Двамата имаха да уредят твърде много неща и тя не можеше просто да падне благодарна в обятията му. Видя, че в залата бяха влезли Тили, магистърът, Грийни и Кроудър и чакаха отстрани с напрегнати, страхливи лица.
Обърна се към тях и им протегна ръце.
— Скъпи мои — прошепна развълнувано тя, после поздрави всеки поотделно.
— Наистина ли всичко свърши, детето ми? — попита Тили и избърса очи с края на бонето си.
— Има още някои неща да се уредят, но вече не съм в опасност — отговори Гуинивър: — А вие ще останете с мен и момичетата, разбира се, ако не предпочитате да се върнете в Малори Хол.
— Я не говорете глупости — изсъска сърдито Грийни. — Където сте вие, милейди, там сме и ние.
— Много ви благодаря — усмихна се през сълзи тя. — Защото се нуждая от вас повече от всякога. — Стисна отново ръцете им и се обърна към децата. Грийни и Кроудър излязоха, но магистърът и Тили останаха, макар и в дъното на залата.
Пен и Пипа гледаха майка си с обожание.
— Ти си щастлива, защото всичко свърши добре — обобщи Пен. — Затова се разплака.
— Да, затова.
— И аз съм щастлив, че всичко завърши добре, мадам — проговори сковано току-що появилият се иззад стълбата Робин, който отчаяно се мъчеше да скрие чувствата си зад мъжка сдържаност. Сцената го беше развълнувала до сълзи. Слава богу, лорд Хю беше успял да обърне процеса в полза на лейди Гуинивър. За момчето нямаше съмнение, че дамата дължеше освобождаването си именно на баща му.
— Благодаря ти, Робин. — Гуинивър се обърна към момчето и му подаде ръка с топла усмивка. Съзнаваше, че той бе разбрал много по-добре от момичетата колко сериозно беше положението й, но не беше казал нито дума на Пен, за да не я уплаши. Задържа ръката му малко по-дълго от необходимото и в погледа й светна обич. Хю можеше да целува Пипа съвсем спокойно, но Робин сигурно щеше да се смути много, ако получеше целувка от бъдещата си мащеха.
Пръстите на момчето потрепнаха и тя веднага пусна ръката му. Все още усмихната, тя приглади назад немирните му къдрици с майчински жест и зачака Хю да каже нещо. Ала той не се обади и тя реши, че е оставил на нея да каже голямата новина.
— Смятам да се омъжа — проговори тя, обърната към дъщерите си. Цената на свободата. Не го каза, само се наведе и ги целуна.
— Още веднъж? — попита Пипа с неприкрито разочарование. — Последният ти съпруг беше ужасен. Защо трябва да се омъжиш, мамо? Ние не искаме нов баща, нали, Пен?
Пен остана безмълвна, без да откъсва поглед от майка си.
— Вторите бащи са зли и груби — продължи с плачлив глас Пипа. — Крещят на децата и хвърлят по тях разни неща. Ние не искаме още един такъв, мамо. Искаме да се върнем вкъщи и всичко да бъде както преди.
— А би ли приела аз да ти стана втори баща, Пипа? — попита Хю и вдигна въпросително едната си вежда.
— Вие? — извика смаяно Пипа. — Вие ли ще се ожените за мама, лорд Хю?
— Да, аз — отговори спокойно той. — Майка ви се съгласи да стане моя жена. Аз нямам навика да крещя и да хвърлям разни неща по децата.
Пен се обърна към майка си и впи проницателен поглед в лицето й. Гуинивър изпита чувството, че дъщеря й е вникнала в невъзможните обрати на съдбата, които бяха довели до този изненадващ брак. За да я успокои, тя й се усмихна и кимна с обич.
— Това е вярно, сър, но вие не можете да понасяте котките — възрази сериозно Пипа. — Какво ще правим, когато двете ни котенца имат малки, а вие живеете с нас?
— Разбирам, че скоро ще се видя обкръжен от котета! — Хю комично извъртя очи към небето. — Е, когато се случи, ще правите това, което сте правили досега. — Тонът му беше лек и безгрижен. — Само внимавайте да не ми се мотаят из краката — така ще водим мирно съвместно съществуване.
Пипа се опита да премисли казаното. После погледна сестра си, която изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото нещастна. Това й помогна да проумее, че този странен обрат на съдбата не е непременно лош.
— Е, щом е така, да се надяваме, че ще върви добре — заяви великодушно тя. — Ще се примиря, че не обичате котки. А ще се върнем ли в Малори Хол? — Тя подръпна майка си за полата. — Или ще останем тук? Ние с Пен искаме да се върнем вкъщи, нали, Пен? — Пипа беше свикнала да се допитва до мнението на сестра си.
— Все още не е решено — отговори Гуинивър, преди Пен да е успяла да каже нещо. Тя се обърна към Хю и в погледа й блесна предизвикателство. Той й отвърна с леко кимване. Двубоят щеше да започне много скоро.
Робин, който досега беше мълчал, погледна с копнеж Пен. Тя щеше да му стане несъща сестра, а това означаваше, че вече няма да се разхождат ръка за ръка по брега и да събират цветя…
Той улови погледа на баща си и забеляза съчувствената му усмивка.
— Сестрите са най-добрите приятелки, Робин — проговори меко Хю.
В първия миг Пен се уплаши, после се изчерви, разбрала значението на тези думи. Още не беше помислила за последствията, които женитбата на майка й и лорд Хю щеше да има за тях с Робин. Тя се извърна плахо към момчето. Изпитваше страх, но и любопитство. Много важно беше да разбере какво мислеше той за предстоящата сватба. Ала Робин избегна погледа й и тя отново сведе глава.
Пипа се намръщи, но много скоро лицето й се разведри и тя заяви важно:
— Мисля, че разбрах. Когато Пен и момчето станат брат и сестра, вече няма да се харесват, както досега. — Челото й отново се смръщи. — Това не е честно.
— Ние не се сърдим — проговори остро Робин.
— Точно така, не се сърдим — подкрепи го Пен и посегна към ръката на майка си. — Ние се радваме.
— Ах, така ли! — Пипа беше готова да попита как така можеш да твърдиш, че обичаш някого, а в следващия момент да кажеш точно обратното, но веднага осъзна, че сега не беше моментът да се задават неприятни въпроси.
— Ще е прекрасно да имаш брат — изрече меко Гуинивър и помилва бузата на Пен. — Аз винаги съм искала да имам голям брат.
Пен я погледна малко несигурно, но някак успя да се усмихне.
— Ето че имаме причина да празнуваме — обади се Хю. — Най-добре е да отбележим събитието с особено вкусна вечеря. Робин, би ли уредил въпроса с мастър Милтън?
— Пен и Пипа могат да те придружат — предложи Гуинивър и сложи ръце на раменете на момичетата. — Мисля, че е редно мастър Кроудър да даде своя принос за… — Тя се поколеба, но продължи: — …защото това е общ празник, нали, лорд Хю? — Едната й вежда се вдигна предизвикателно. — Щом сме решили да се оженим, значи трябва да намерим начин да си поделим домакинските задължения.
Хю преглътна мъчително. Естествено беше Гуинивър да поиска свое домакинство. Двама управители под един покрив — това със сигурност щеше да създаде проблеми.
— Мисля, че имаме достатъчно време да обсъдим подробностите — отговори спокойно той и допълни: — Досега Кроудър и Милтън не са се карали за нищо.
— Естествено, но мастър Кроудър се държеше като гост на вашия дом — възрази тя. — Така не може да продължава.
— Казах, че ще го обсъдим по-късно. Робин, ще бъдеш ли така добър…
Робин направи тържествен поклон и се запъти към кухнята. Гуинивър побутна момичетата след него и те го последваха с неохота, но и с нарастващо любопитство.
Тили излезе напред.
— Значи пак ще правим сватба, момичето ми. — В погледа, отправен към лорд Хю, не личеше нито враждебност, нито съгласие.
Магистърът застана до нея.
— Ще съставим ли предбрачен договор, мадам?
Гуинивър веднага разбра, че старият й учител беше схванал точно за какво ставаше дума.
— О, да, но лорд Хю вероятно ще пожелае да участва и неговият правен съветник. Най-добре е да седнем всички заедно.
Тя срещна безстрашно погледа на бъдещия си съпруг. Видя искрите смях в блестящите сини очи и разбра, че той не желаеше да отговори на предизвикателството й със свое. Не беше нужно, защото предимството и без това беше на негова страна. Двамата се разбираха без думи.
— Ще го съставим всички заедно — повтори тя и той кимна.
— Ще повикам мастър Нюбъри колкото се може по-скоро. Добре ли е утре сутринта, мадам?
— Разбира се. — Тя наклони глава. — Вие определете часа, лорд Хю. Нали ще останем под вашия покрив.
Той се засмя, както се беше засмял в Стар Чеймбър, и сърцето й направи скок. Обичаше смеха му. Той не беше подигравателен, ни най-малко, а изразяваше одобрение, като че беше чул добра шега. Тяхна шега, неразбираема за никой друг. Гуинивър многозначително вдигна рамене.
— Моля да ме извините, лорд Хю, но бих желала да се оттегля. Предиобедът беше напрегнат… във всяко отношение.
— Естествено. — Той се поклони. — Ще се храним в два. Малко е късно, знам, но ако искаме на масата нещо повече от обичайното, трябва да дадем на готвача достатъчно време.
Гуинивър кимна в знак на съгласие и се обърна.
— Тили, магистре, моля ви да ме придружите!
— Искам да ви кажа още нещо. — Хю я задържа в началото на стълбището. Гуинивър остана с ръка върху парапета.
— Ще ви бъда много благодарен, ако с магистър Хауърд направите пълен списък на притежанията си. Горе-долу знам колко са големи, но съм сигурен, че има още доста, с които не съм имал възможност да се запозная. Нека списъкът бъде готов преди утрешното ни събиране. — Той се усмихна невинно, като че молбата му беше съвсем обикновена.
— Всички имоти, които са мое притежание, са вписани в поземления регистър — отговори хладно тя.
— Да, знам, но би трябвало да се върна в Дербишайър, за да го прегледам — възрази той със същата невинна усмивка. — Пътуването е дълго и опасно. Знам, че ще ми спестите това усилие. Кралят настоя бракосъчетанието да стане след два дни, което означава, че дотогава трябва да подпишем и заверим брачните договори. Съмнявам се, че Хенри ще се съгласи на отлагане. Той е известен с бързите промени в настроението си.
Заплахата беше недвусмислена. Гуинивър знаеше, че той говори истината. Имаше право да й напомни колко застрашена е свободата й преди официалната сватба. Като че ли имаше нужда от това предупреждение! Затова се задоволи с кратко кимване и изкачи стълбата, следвана от Тили и магистъра.
— Значи наистина ще има сватба — повтори Тили, щом влязоха в спалнята, и поклати глава. — Надявам се този брак да бъде по-добър от другите. — Е — допълни тя с обичайната си откровеност, — след като вече познаваш леглото на лорд Хю, сигурно знаеш какво правиш.
При тази недискретна забележка магистърът се изчерви и смутено подръпна връзките на шапката си. Тили нямаше право да говори така в негово присъствие! Съвсем друго беше, когато двете споделяха тайните си на четири очи.
— Решението дойде внезапно, милейди… — Бедният Хауърд се покашля сухо.
— Прав сте. — Гуинивър свали ръкавиците си. — То ми бе натрапено от обстоятелствата, мисля, че ме разбирате. Лорд Хю иска висока цена, задето ме спаси от палача. — Тя се изсмя безрадостно. — Мога ли да му се сърдя? На негово място сигурно щях да постъпя по същия начин.
Магистърът вдигна вежди.
— Това ли е причината, поради която поиска списък на имотите ви?
Гуинивър кимна.
— Още тази вечер трябва да помислим какво бихме могли да си запазим. Например земите, които са непродаваема собственост или ми принадлежат само докато съм жива, поради което не мога свободно да разполагам с тях.
— Както и собствеността на лейди Пен и лейди Пипа, завещана им от лорд Хадлоу — допълни магистърът и бързо забрави смущението си. — Може би ще успеем да увеличим малко тяхната собственост и ще добавим към нея и част от земите в Айлкистон. Тя не е спомената изрично в завещанието на лорд Хадлоу — но може да мине, тъй като имотите са съседни. — Той се почеса по брадичката. — Лорд Хю няма да посегне на наследството на децата ви, нали? — Във въпроса му имаше съмнение.
Гуинивър поклати глава.
— Лорд Хю няма да стори нищо, което би навредило на дъщерите ми — отговори спокойно тя.
Нямаше да навреди и на нея — само на гордостта й.
Първоначално бе предявил претенции към известни части от собствеността й, но сега имаше шанс да получи много повече от земите, които искаше за Робин. Естествено претенциите му бяха компенсация за оказаната й услуга и тя трябваше да преглътне гордостта си. В сегашното си положение не можеше да си позволи лукса да бъде горда. Но я болеше… не можеше току така да се откаже от онова, за което беше работила толкова години, първо, за да го получи, а после да го задържи и да увеличи стойността му… за да го предаде на човек, който не беше сторил нищо… който го искаше само защото щеше да стане неин съпруг!
Да, щеше да я боли. Но не колкото секирата на палача. Мрачна усмивка трепна на устните й.