Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (5)

4.

Камбаната в параклиса удари десет, когато Хю прекоси дългия двор, вдигнал глава към прозорците над северния вход, които гледаха към двора. Дървените капаци бяха отворени, мека светлина на свещи проникваше през стъклата. Зад единия прозорец се появи сянка, висока и грациозна.

Мъжът влезе в къщата през избитата в портала ниска врата. От кухненските помещения от лявата страна долитаха шумове. Сигурно прислужниците разчистваха след празненството. Хю мина през отвора в разделителната стена и влезе в голямата зала. Тук вече не се виждаха следи от дългия банкет. Покривката беше махната от масата на подиума, дългите дървени маси бяха прибрани към стените, пейките бяха вдигнати отгоре им. Подът беше почистен от отпадъците, всички факли по стените бяха угасени, освен две, които трябваше да осветяват пътя към стълбището в другия край на залата.

Хю изкачи стъпалата и тръгна по дългия коридор на галерията, който водеше към покоите на лейди Гуинивър. Спря пред тежката дъбова врата и се вслуша за гласове отвътре. Ала не чу нищо. Вдигна ръка и похлопа.

— Заповядайте, лорд Хю!

Мъжът вдигна резето и отвори. Гуинивър седеше до масичка, над която висеше малко, обковано със сребро италианско огледало в красиво резбована и изрисувана дървена рамка. Високи свещи горяха на масата от двете страни на огледалото. Те бяха ароматизирани и изпълваха помещението с нежен аромат на върбинка.

Гуинивър се изправи и му се усмихна приветливо.

— Моля ви, сър, затворете вратата.

Хю посегна зад себе си и затвори вратата. Тази жена отново беше изписала на лицето си магьосническата усмивка, очите й горяха. На светлината на свещите кожата й изглеждаше кремава и сияеше, пълната уста беше топла и чувствена.

В голямата стая се възцари тишина, прекъсвана само от съскането на свещите на масичката. Ламперията на стените беше от светъл дъб, гипсовият таван бе позлатен. Погледът му неволно се плъзна към голямото легло с изкусно резбовани опори. Завесите в турскосиньо и завивката бяха от тежка дамаска, избродирани с едри жълти слънца, възглавниците и чаршафите бяха от снежнобял лен. В зиданата камина не гореше огън, затова беше украсена с голяма медна стомна, пълна с яркооранжеви невени, които придаваха на стаята лятна атмосфера.

— Седнете, ако желаете. — Гуинивър посочи дървената пейка край камината.

Вместо това Хю приседна на дълбокия каменен перваз на прозореца, откъдето можеше да вижда целия двор и отвъд стените. Гласът му прозвуча рязко, стремейки се да потуши вътрешното вълнение, когато проговори:

— Значи Стивън Малори е паднал оттук в двора.

— Да, от този прозорец. — Гуинивър посочи мястото, където бе седнал той. — Беше пиян, както ще потвърди всеки в тази къща. — Тя седна отново пред огледалото, свали пръстените си и ги окачи по клончетата на филигранното портокалово дръвче от сребро. Хю видя, че ръцете й бяха напълно спокойни.

Мъжът се надигна и пристъпи към отсрещния прозорец. Дълго стоя там, загледан в паважа под себе си.

— Не мога да си представя, че човек може да падне по невнимание през този широк перваз.

Той погледна през рамо към жената пред огледалото. Гуинивър вдигна тесните си рамене.

— Той беше едър и тежък. А когато се напиеше, ставаше тромав. — Тонът й остана все така неутрален, като че не я беше грижа дали той ще й повярва или не.

Тя отвори една сребърна кутийка и свали верижката на диамантеното колие, което почиваше между гърдите й, за да постави ярко светещия скъпоценен камък на мястото му върху черното кадифе.

Хю я гледаше като омагьосан и въпросите, които беше приготвил, останаха неизречени. Тя свали тънката диадема, обсипана с диаманти, от черното си копринено боне и я остави на масата. Движенията й бяха тържествено отмерени като древните стъпки на някакъв ритуал.

Гуинивър свали шишенцето за аромати и мъничкия часовник от колана си и ги прибра при колието в кутийката. След това стана и бавно, съвсем бавно свали златната верига, която пристягаше талията й, нави я и я скри в шепата си.

Хю усети, че губи връзка с реалността, като че причината за присъствието му в това помещение, изпълнено с мека светлина, аромат на върбинка и загадъчни сенки, беше да наблюдава жената, а не да я съди. Той стисна здраво зъби и си проби път през чувствената мрежа, която го обгръщаше, за да разруши магията на мига.

— Какво си мислите, че правите? — Дрезгавият му глас разкъса грубо тишината. Очакваше всичко друго, само не и еднозначния отговор, който получи.

— Вече е много късно, милорд, и искам да разпусна косите си — отвърна просто тя и седна отново до масичката. — Моля, продължете разследванията си, не искам да ви преча. — Тя потърси погледа му в огледалото, който беше прикован в лицето й, и той застана зад нея. За момент беше успяла да отклони вниманието му от въпросите около падането на Стивън. Дали отново щеше да започне да я разпитва?

Тя сведе глава и свали черното копринено боне, след това извади дългите златни фуркети от белите панделки. Сега вече Хю загуби самообладание.

— По дяволите! Къде е камериерката ви?

— В частния ми кабинет — отговори с готовност тя и посочи вратата в отсрещната стена. — Реших, че предпочитате да ми задавате въпросите си на четири очи, за да получите честни отговори. Тъй като сигурно ще пожелаете да говорите и с Тили, аз не желая да останете с впечатлението, че искам да влияя върху нейните изказвания. Затова реших, че тя не бива да чуе какво си говорим ние с вас. Или вие сте на друго мнение, милорд? — Тя приглади диплите на булото си и се наведе, за да го сложи на близкото столче.

Езикът на Хю се парализира. Косата й беше разделена на път по средата и сплетена на дебела плитка, изтеглена назад над ушите и пристегната на тила. Тънки кичурчета, измъкнали се от плитката, обкръжаваха челото и ушите.

Със същите спокойни движения Гуинивър извади дългите фуркети, които придържаха плитките. Погледът й все още беше прикован в неговия в огледалото.

— Сигурно много пъти сте виждали как жената разплита косата си, милорд? — Едната златна, фино изрисувана вежда се вдигна подигравателно.

Мъжът най-сетне си възвърна дар слово.

— Има си време за интимности в спалнята и време, когато подобни интимности са неуместни. Намирам, че сегашният момент е абсолютно неподходящ.

Гуинивър се засмя с мелодичния си смях.

— Добре, лорд Хю, задайте въпросите си. Знам, че ще се обърнете и към служителите ми и съм убедена, че всички ще ви отговорят по съвест. Но този разпит ще бъде единствен. Няма да ви дам друга възможност.

Плитката падна тежко на раменете и тя започна да я разплита, при което дългите бели пръсти се справяха сръчно със сплетените коси. След малко тя разтърси глава и блестящата тъмноруса коса се разстла по гърба й. Без да бърза, тя посегна към четката с дръжка от слонова кост и се зае да разресва косите си.

Без да съзнава какво прави, Хю сграбчи китката й. Тъмните му пръсти бяха в ярък контраст с бялата, нежна кожа с тънки сини жилки. Гуинивър пусна четката, той я взе и започна да четка косата й с дълги, ритмични движения. Очите й все така бяха приковани в неговите в огледалото, за минути се възцари тишина, прекъсвана само от тихото съскане на четката и проскърцването на копринената коса.

— Вие сте по-сръчен и от най-добрата камериерка, милорд! — Гуинивър прекъсна мълчанието с подрезгавял глас и склони глава, за да се наслади на равномерния масаж.

— Минаха много години, откакто съм правил това за една жена — отговори съвсем тихо той.

— За майката на Робин? Той кимна.

— Сигурно ви е била много скъпа.

Ръката му застина неподвижна. Той се взря в лицето на жената в огледалото, обзет от спомена за рано отишлата си Сара. Кръгло, обсипано с лунички лице с чипо носле и весели очи. Съвсем различна от красотата на лейди Гуинивър, която беше като изсечена с длето. Никога не бе чувал Сара да се подиграва, да дразни някого или да говори безсърдечно. Тя не беше учена, образованието й се изчерпваше със сърдечна доброта, майчинска нежност и домакинстване — но той я бе обичал.

Хю захвърли рязко четката и тя падна на пода. Помещението отново доби контури, той си припомни защо беше тук и коя беше тази жена. Обърна се с гръб към това магически красиво лице с блестящите умни очи.

— Значи Стивън Малори е паднал от прозореца? Къде се намирахте вие по това време?

Тя се обърна бавно на стола си, за да може да го следи с поглед, когато се отдалечи от нея. Какво бе разкъсало връзката между тях? Ето че той отново я гледаше със старата враждебност и беше един съвсем реален, озлобен противник.

— В гардеробната — отговори колебливо тя. Усети как ръцете й овлажняха и самообладанието заплаши да й изневери.

— Не бяхте ли свидетелка на падането му?

— Не. — С времето тя бе започнала да вярва в тази версия, ала когато произнесе лъжата, усети как кракът й потръпна — също както тогава, когато Стивън се бе нахвърлил върху нея. Усети и пробождане в глезена — същото, каквото изпита, когато Стивън се бе спънал в него. Едва устоя на напора да се наведе и да го разтрие.

— Някой видял ли го е да пада?

Тя поклати глава.

— Доколкото знам, не. Факлоносците дотичали, когато чули вика му, но преди да стигнат до него, той вече лежал на паважа.

— Пиян ли е бил?

— Той винаги беше пиян. През цялото време. — От простите думи лъхна горчивина.

— Това ли е причината, поради която не тъгувате за него?

— Между другото. — Ръцете й се отпуснаха в скута и тя се обърна отново към огледалото, за да фиксира образа му в него. Това беше по-лесно, отколкото да го гледа право в очите.

— А какво ще кажете за другите си съпрузи? Тъгувахте ли за тях? Или и те не бяха достойни за тази чест?

— Смятате ли, че моите чувства към съпрузите ми са от значение за вашите разследвания, милорд?

— Аз разследвам обстоятелствата около смъртта им. Вашите чувства биха могли да бъдат мотив за тази нещастия — отговори безстрастно той, облегнат на стената зад нея, скрил ръце в дълбоките джобове на жакета си. Отново беше господар на себе си, изражението му беше студено и кораво.

— Мотив за това, което възнамерявате да докажете — възрази също така твърдо тя. — Ако установите, че не съм изпитвала особено нежни чувства към съпрузите си, присъдата ви ще е готова и няма какво повече да търсите. Това ли е начинът, по който вие и господарите ви възнамерявате да действате, сър?

— Съмнявам се, че в основата на мотивите ви е било нещо толкова просто като враждебността, мадам. Според мен главната пружина е била алчността, жаждата за печалба — обясни бавно той.

— Говорите, като че вината ми е вече доказана. Все още не сме обсъдили смъртта на двама мои съпрузи. — Тонът й беше сладък като марципанът върху тортата на Пен, но очите гледаха остро. — Ще ме разпитате ли и за тях, или не си струва, тъй като отдавна сте си съставили мнение за мен? — Тя остана с гръб към него, ръцете й бяха скръстени в скута.

— Ще ви осигуря почтен процес — обеща кратко той. Гуинивър поклати глава.

— Не, милорд, аз познавам живота. Щом лорд-пазителят на печата е решил да ме обяви за виновна, за да задоволи собствените си интереси, той ще го направи. Приемам, че вие сте само негов инструмент… лапата на котката, така да се каже!

Обидата го засегна болезнено. Сините очи засвяткаха, той се отблъсна от стената. В първата минута Гуинивър беше готова да повярва, че мъжът ще я удари. Вместо това той отиде до отворения прозорец към двора, сложи единия си крак върху ниския перваз и опря ръка на коляното си.

— По-внимателно, мадам — отвърна той с леденостудено спокойствие. — Думите ви звучат като държавна измяна. Подобни изказвания за лорд-пазителя на печата обиждат господаря му, краля. Ако стигнат до ушите на лорд Кромуел, ще ви струват главата.

Гуинивър изпъна рамене.

— Щом иска главата ми, ще я получи, все едно под какъв претекст. — Тя се обърна настрана и го погледна право в очите. — Но виждам само една възможност думите ми да стигнат до него. Само един човек ги е чул и това сте вие, Хю дьо Босер. Ще ме издадете ли?

Бързото удовлетворение, че е премерила силите си с него и е успяла, я накара да забрави, че намерението й беше да го омае с чара си и да обърка сетивата му. В началото правеше точно това, но проблесналият нож на враждебността разсече чувствителната връзка. Сега вече не я беше грижа. Гневът беше не по-малко ефикасно оръжие от чувственото изкушение.

Хю обаче не се поддаде на провокацията и отбеляза с неволно веселие:

— Милейди, вие притежавате език на усойница. Готов съм да се обзаложа, че отровата ви е достатъчна да се отървете от няколко дузини съпрузи. Затова ви съветвам да скриете много добре отровата си, докато траят разпитите в Лондон, защото може да ви струва главата.

— За какво точно ще ме разпитват? — осведоми се Гуинивър, стараейки се да запази подигравателно-равнодушното си поведение — въпреки страха, който пропълзя по гръбнака й при напомнянето му, че й предстоеше пътуване. Нямаше да се отърве от него, освен ако не прибегнеше до някое отчаяно средство, за да го избегне. Словесните престрелки и целенасочените стрели бяха добро средство, но по отношение на опасността, в която се намираше, бяха просто един нищожен, детски триумф.

— Това ще определят други хора.

— А кой желае да ме разпита?

— Първо самият крал. После епископът на Уинчестър. И накрая лорд-пазителят на печата.

Гуинивър избухна в смях, но без капчица хумор.

— О, небеса! Значи внимание от най-високо място? Защо ли са се загрижили толкова за една вдовица от дивия север?

— Твърде богата вдовица — изтъкна той. — Която е овдовяла цели четири пъти. При това вдовството е идвало тъкмо навреме.

— А вие сте котешката лапичка на лорда пазител на печата — повтори тя с горчиво, подхранвано от страха презрение. — Защо дойдохте тук — за да намерите нещо, което да подкрепи като доказателство фактите, в които сте убеден? Наистина ли вярвате, че подобни средства ще ви дадат власт върху живота ми? Толкова ли е голяма алчността ви, че сте готов да скалъпите обвинението срещу мен и да причините смъртта ми, за да получите земята, която не ви принадлежи?

Усмивката му изчезна. Лицето му помрачня, около устата се изписа корава линия.

— Моят син има законно право върху спорната земя, мадам. Ако не сте виновна за смъртта на съпрузите си, това няма да остане скрито за мен — също както и вината ви.

— Ще ме обявите за виновна, защото така искате — повтори тя със същия презрителен тон. — Да не мислите, че не познавам хората като вас, Хю дьо Босер?

Студен вятър, долетял от хълмовете на Дербишайър, нахлу в стаята и пламъчетата на свещите затрепкаха. Гуинивър се приведе и прегради пътя на вятъра. Пръстите й трепереха едва забележимо.

— Лорд Хадлоу е бил убит от анонимна стрела — започна след кратка пауза Хю. — Какво е обяснението ви, милейди?

Тя продължи да пази с ръка пламъка.

— Онзи ден в горите ловуваха и селяни. Първата сряда от всеки месец Тим… — Тя спря за малко и продължи: — Лорд Хадлоу позволяваше на арендаторите си да ловуват в горите му за себе си. Той, аз и Грийни, нашият главен ловец, сметнахме, че някой е изстрелял стрелата по погрешка. Никой не би убил нарочно лорд Хадлоу. Той беше много обичан от арендаторите си. Когато след два дни почина, никой не пожела да признае вината си. В случай като този законът не знае милост — както вие много добре знаете, лорд Хю!

Това беше вярно. Наказанието за убийство на лорд и земевладелец — даже непреднамерено, — беше смърт. Ала обяснението беше твърде просто за Хю, твърде гладко, за да му повярва без потвърждение чрез факти. Май трябваше да обиколи имотите на Хадлоу и да разпита арендаторите.

— Първият ми мъж падна от коня при лов на елени — продължи безизразно Гуинивър. — Вероятно е бил пиян. Точно този ден аз родих дете. Мъртво дете — добави глухо тя. — Дори лорд-пазителят на печата не може да ме обвини за тази смърт, стига да не ме изкарат вещица.

— Епископът на Уинчестър има голямо желание да поговори с вас на тази тема.

Той видя страха в очите й и въпреки враждебността си изпита съжаление към нея. Надали имаше друго обвинение, което да не може да бъде отхвърлено и което да бъде наказвано толкова строго.

— Разбирам — прошепна тя и се извърна. — Значи убийството не им е достатъчно. — Тя вдигна ръка от скута си и безсилно я отпусна. — Желая ви лека нощ, лорд Хю Босер. Нямам какво повече да ви кажа.

— Ако не сте виновна, аз ще го установя — повтори той. Тя не отговори, остана неподвижна, загледана в огледалото. След известно време той се обърна и я остави сама.

Гуинивър опря глава на ръцете си. Устремила поглед в отражението си, тя се опита да се изгуби в него. Как би могла да се справи с такива противници?

Тя си заповяда да се стегне и енергично се изправи. Трябваше да приеме предизвикателството. Трябваше да намери начин да се спаси.

Вратата към частния кабинет се отвори и Тили, вече по нощница, влезе при нея.

— Божичко, сърчицето ми, помислих си, че този разговор никога няма да свърши. Толкова много приказки по късна доба. Ела, дай да те развържа.

Гуинивър се остави в сръчните ръце на старата си бавачка. Когато се отпусна в леглото, помоли:

— Донеси ми чаша вино с подправки, Тили. Иначе няма да заспя.

— Какво искат от теб? — Пронизващият поглед на Тили я направи по-млада, отколкото беше в действителност. — Пред портите ни лагеруват въоръжени мъже. Какво е замислил този Хю дьо Босер?

— Иска да докаже, че всичките ми съпрузи са намерили смъртта си по моя вина — отговори уморено Гуинивър.

Тили се поколеба, после натъртено произнесе:

— Каква глупост! Отивам да ти донеса виното.

Когато излезе навън, старата бавачка въздъхна дълбоко и в челото й се вряза тревожна бръчка. Каквото и да говореха, загубата на четирима съпрузи при злополука не беше нормално нещо. Беше безумие дори само да се помисли, че лейди Гуинивър е причинила тези злополуки — и все пак си оставаше странно. Лорд Стивън напълно заслужаваше смъртта си. Между хората, които работеха за лейди Гуинивър, нямаше нито един, който да съжалява за загубата на вечно пияния, недодялан и груб тиран. А хората, които служеха на лейди Гуинивър от детските й години, все още си задаваха въпроса какво точно беше станало онази вечер в покоите й.

 

Замислен, Хю се отправи към стаята за гости в западното крило. Къщата вече беше утихнала, ала когато спря в галерията и погледна към долния двор, той видя светлините на факлоносците в далечните ъгли на двора. Сигурно са били там и в нощта, когато Стивън Малори е паднал от прозореца, каза си той. Според лейди Гуинивър те са били първите, които са видели трупа на Малори. А онази вечер прозорецът й е бил отворен, следователно е бил осветен от светлина на свещи.

Следвайки импулса си, Хю се обърна и тръгна обратно, за да мине още веднъж през банкетната зала и да излезе навън. Мина през двора и отиде при мъжа в югозападния ъгъл, вдигнал високо напоената си с катран факла. Стреснат, човекът се обърна към него и застана мирно.

— Сър?

Хю поклати глава.

— Няма нищо. Не се безпокойте.

Обърнат с гръб към стената, той се загледа в прозореца на покоите над входа. Капаците бяха отворени, свещите все още горяха. Който се покажеше на прозореца, се виждаше много добре от този ъгъл на двора.

След това Хю се запъти към северозападния ъгъл в близост до сводестата порта, факлоносецът го проследи с нямо учудване. Лордът отново вдигна глава към прозореца на Гуинивър, който се намираше точно над мястото, където обикновено стоеше мъжът с факлата и който се виждаше едва когато се отстъпят няколко крачки от стената, факлоносецът сигурно е изтичал към падналото на паважа тяло и оттам е имал възможност да види всичко, което става зад прозореца. Когато Хю отново вдигна глава, светлината в покоите на Гуинивър угасна.

Той пожела лека нощ на факлоносеца и се върна в западното крило.

Свещта на перваза на камината беше догоряла. Робин спеше на ниска кушетка пред голямото легло, ала когато бащата влезе, момчето се размърда и се събуди.

— Вие ли сте, сър?

— Да. — Хю се наведе над него и го помилва по косата. — Спи спокойно, момчето ми.

— Къде бяхте? — Робин скръсти ръце под главата си. — Реших да ви чакам, но съм заспал.

— Говорих с Джак и с лейди Малори.

— Аха! А аз търсих какво да подаря на Пен за рождения й ден и вижте какво намерих. — Той седна и извади изпод възглавницата си златнозелена кърпа. — Донесохте ми я от Испания, но си помислих, че няма да имате нищо против… — Той погледна очаквателно баща си.

Хю избухна в кратък смях.

— Напротив, подаръкът е много подходящ. Напълно подхожда на Пен.

— Наистина, цветовете подхождат на очите й — проговори замечтано Робин.

Първата любов, помисли си бащата. И без това не беше лесна, но при дадените обстоятелства беше направо дяволска.

— Значи празненството ти хареса? — попита той, докато събличаше одеждите си и ги окачваше в гардероба.

— Да, само дето Пипа… — Робин извъртя комично очи. Хю отново се засмя.

— Не бях виждал такава бъбривка. Но иначе е прелестна.

— Прекалено много говори. И никога не мисли какво казва. Днес изтърси пред мен, че вторият й баща бил пияно чудовище… Подслушала, когато един от слугите го нарекъл така. Не би трябвало да разказва на всеки как е подслушвала, нито пък да предава толкова необмислени думи — заяви Робин с превъзходството на дванадесетте си години.

— Според мен Пипа не гледа на никого като на чужд човек — отбеляза Хю, докато развързваше връзките на ризата си. — Каза ли кой от несъщите й бащи е бил пияницата?

— Да, лорд Малори. Хвърлял разни неща и крещял. Тя твърди, че всички го мразели. — Робин се прозя и се зави до брадичката. — Колко време ще останем тук?

— Няколко дни.

— Само няколко дни? — Момчето не можа да скрие разочарованието си.

Хю не отговори. Все още не можеше да съобщи на сина си, че лейди Малори и двете й дъщери щяха да тръгнат с тях към Лондон. Първо Гуинивър трябваше да съобщи на децата си и на хората от домакинството. Никой не можеше да каже колко дълго щяха да крият от децата истинските причини за пътуването. Във всеки случай Хю нямаше намерение да прибързва с разкритията.

Той свали чорапите си, хвърли ризата на близкия стол и се пъхна гол в леглото. Хладният бял чаршаф погали кожата му. От седмици не беше спал в истинско легло. Когато затвори очи, образът на Гуинивър се настани в съзнанието му. Какви движения, каква грация и какъв остър ум! Хю буквално чу скърцането на косата й под четката и видя как всеки отделен кичур светеше като бяло злато под светлината на свещите. Видя и трапчинката между гърдите й, меката белота на кожата над ризата, чиито дантели се подаваха над дълбокото деколте на роклята.

Тялото му реагира по начин, който почти беше забравил. Имаше чувството, че чаршафите са напоени с аромата й, стоплени от кожата й. Едва ли не я усещаше до себе си, гъвкавите линии на тялото й, които се будеха за живот под докосванията му.

Тази жена наистина беше магьосница! Бе омагьосала четирима съпрузи. Но той си припомни страха в очите й, когато й каза, че може да бъде осъдена като вещица, страх, който падна върху лицето й и му отне цвета. Внезапно тя бе показала несигурност и под хладната фасада пролича отчаяние и замени бързата враждебност, която бе отговорила на всяка от стрелите му със собствена стрела.

Тя вече знаеше в каква опасност се намира.

Мъжът се обърна на другата страна и се зави презглава. Гуинивър Малори трябваше да изпие горчивата чаша, която сама си беше приготвила.