Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (5)

5

Всичко това се случи много месеци преди Искането за Освобождаване. Старият Планиращ се радваше на мълчаливо сливане с Планиращата Машина. Крайцерите на Плана се носеха из Слънчевата система, разнасяйки оръжие и заповеди до най-отдалечените постове на Космическия Заслон.

В Банката за органи на остров Куба бивш кадет от Технокорпуса, нигериец, даде последните си органи за друг слуга на Плана и умря. (Някога името му беше М’Буна. Трибуналът го осъди за дезертьорство.)

Джули Мартинит седеше в спалнята на общежитието дълбоко под перуанските Анди с писалка в ръка. Чудеше се на кого да пише — на този, когото обичаше, но не получаваше писма, или молба да я приемат на работа в Специалния отдел на Машината.

На далечните Рифове, във Фрийхевън, оператор-майор Бойси Ган реши, че има прекрасната възможност да направи за Плана нещо велико — и да получи съответната награда. Щастливият случай сам му падаше в ръцете.

Намираше се във Фрийхевън, самото сърце на Рифовете, и се наслаждаваше на пълна свобода. Струваше му се, че е намерил обратният път към световете на Плана.

Но не всичко беше изяснено. От някои въпроси по гърба му пробягваха тръпки.

Защо Карла Сноу се опитваше да го убеди, че Хиксън отдавна е умрял? В такъв случай кого видя Бойси? Призрак? Значи този призрак го е хранил, лекувал и е свалил нашийника му?

Започна да подозира, че не е попаднал случайно на рифа на Хиксън.

Доказателства липсваха. Но беше сигурен, че М’Буна, а сигурно и полковник Зафар, по някакъв начин са свързани с Хари Хиксън и с това опасно, антипланово място — Рифовете на Космоса. Имаше косвени улики — изпусната дума, поглед, недоизказано изречение. Ган беше убеден, че съществува непрекъсната комуникация между Рифовете и планетите на Плана. При това в осъществяването й бяха въвлечени Технокорпуса и жизненоважни възли на Космическия Заслон.

Само ако успее да избяга… Не! Когато избяга, ще се върне вкъщи с доказателства и конспираторите ще бъдат изпратени в Банките за органи. Тогава ще заслужи най-голямата награда… А и Джули е някъде там…

Но сега го чакаше много работа.

Ган не смееше да води записки или да събира снимки, но също така не изпускаше възможностите да огледа и най-закътаните места на невероятната комуна, наречена Фрийхевън. Колко странно и смущаващо име — Фрийхевън1!

Като че ли свободата е толкова важна… Въпреки това не можеше да не му направи впечатление, че жителите на Фрийхевън изглеждат по-здрави, по-щастливи и дори по-целеустремени от милиардите щастливци, живеещи под благотворната власт на всемогъщата Планираща Машина.

Този очевиден факт го вадеше от равновесие.

Впрочем, задачата беше ясна. Ган с ентусиазъм се зае да събира сведения.

Във Фрийхевън живееха около две хиляди души. Бяха разхвърляни по фузоритните Рифове, простиращи се на стотици хиляди километри. Много от тях бяха пригодени за живот с помощта на особен лишей, отделящ кислород. Голяма част от рифовете нямаха атмосфера, но снабдяваха зараждащата се промишленост на Фрийхевън с метали и минерали.

Сигурно Ган е очаквал да види татуирани диваци, кълчещи се под звуците на тамтами, затова се оказа съвършено неподготвен за срещата с делова, съвременна колония. Имаше ферми и стада, и то не само пространственици, а и истински крави хернезейска порода, докарани по някакъв начин на крехкия риф. На един лишен от атмосфера риф, състоящ се почти изцяло от фузоритно желязо, беше построен стоманодобивен завод с ядрена електроцентрала, каквито Технокорпуса използваше на астероидите. Ган остана поразен от видяното. Веднъж сподели това с бащата на Карла, при когото живееше — нито гост, нито пленник. Обядваха и Бойси се наслаждаваше на превъзходните пържоли и виното, чийто аромат не отстъпваше на най-добрите френски вина.

— Не само храната, млади човече — отвърна доктор Сноу. — Самият живот е прекрасен! Има вкус, какъвто световете на Плана не са сънували!

Бойси се усмихна — снизходително и колкото може по-дружелюбно.

— Може би сте прав. Моля да ме извините, но аз не съм виждал други светове, освен тези на Плана.

Бащата на Карла доволно кимна:

— Естествено. И ние не бяхме виждали, преди да се доберем тук. Не броя Карла и връстниците й, които са родени във Фрийхевън. Те са свободни от рождението си.

— Не мога да разбера как работи системата ви? — Бойси вмъкна недоверчива нотка в гласа си. — Кой ви дава указания?

— Никой! Това е свободата! Не желаехме да живеем с нашийниците на Машината, затова избягахме. Работим заедно и както виждаш, добре се справяме. Щастие и просперитет! Започнахме от нулата и построихме нашия свят от газ и енергия, като фузоритите. Спомням си, когато долетяхме с Хари Хиксън — докторът внезапно млъкна, хвърли мрачен поглед към Ган и си потри брадата.

— И? Вие и Хиксън…

— Други времена бяха — кратко завърши Сноу. — Млади човече, все още ли мислите, че ще повярваме на вашата история? Аз сам погребах Хари.

— Сър — внимателно отговори Бойси, стараейки се да отклони взривоопасната тема. — Нищо не знам, но всичко, което ви разказах, е истина. Човекът, който изпрати сигнала, се представи като Хари Хиксън и аз нямах причини да не му вярвам.

Сноу се намръщи, кимна и повече нищо не каза. Но Бойси забеляза, че си изгуби апетита.

Реши засега да не мисли за Хиксън. Вълнуваше го нещо много по-важно. Мечтаеше за наградата, която ще получи от Машината, когато избяга с помощта на рифоплъх — Карла го научи да се оправя с тези животни — и ще занесе на Земята информацията за Фрийхевън. Две хиляди елитни кандидати за Банките за органи!

Излезе навън заедно с Карла. По нейно настояване бяха взели и питомното пироподче на Хиксън, което сега съскаше и се мяташе в мрежата си.

Бойси хвана ръката на момичето и погледна към далечния маяк, обозначаващ центъра на Фрийхевън.

— Обеща да ме повозиш на пространственик — напомни й той с усмивка. — Щом ще ставам местен жител, по-добре отсега да се науча как да ги управлявам.

Тя го погледна замислено и също се усмихна. На фона на златисторусата й коса очите й изглеждаха яркосини.

— Защо не? Но няма да напускаме атмосферата. Не може всичко наведнъж.

— Мислех, че пространствениците носят въздуха със себе си.

Тя кимна, но остана непреклонна.

— Няма да напускаме атмосферата. Може да ни нападнат пироподи.

— Тук? Толкова близо до Фрийхевън?

— Ами… — нерешително започна Карла, но не успя да довърши. Над главите им се появи син пламък.

И двамата се обърнаха. Кацаше кораб, пуснал в действие всичките си спирачни двигатели. Някой явно бързаше. След няколко секунди корабът вече стоеше върху мъхнатата поляна пред клиниката на доктор Сноу. Люкът се отвори и оттам изскочи човек. Като видя Бойси и Карла, махна с ръка да се притекат на помощ и се обърна. От вътре вече изнасяха нещо.

— Ще извикам баща ми — каза момичето. — Бойси, помогни им.

Ган бързаше към ракетата, но нямаше особена нужда от него. Двама от екипажа изнесоха носилка, върху която лежеше завит с бял плат човек. При слабото притегляне на рифа лесно се справяха с товара си. Въпреки това Бойси хвана една дръжка.

— Някой се е разболял — обади се единият от носачите. — Не го познавам, намерих го в обора на пространствениците. Беше в безсъзнание. Помислих си, че може ад е нещо опасно.

Ган кимна. Болният бълнуваше.

В този момент Бойси едва не изпусна дръжката, въпреки слабата гравитация.

Човекът в носилката беше мокър от пот, погледът му блуждаеше, бълнуваше и се мяташе, но Ган го позна.

Това беше машинен полковник Мохамед Зафар.

 

Бойси осъзна, че са му необходими всички знания и навици, придобити в шпионската школа на Плутон. За него Зафар не беше само опасно болен човек, а носеше със себе си заплахата от пълен провал. Сигурно знае, че Ган не е обикновен оператор на лазерни устройства.

Страхуваше се, че полковникът може всеки момент да се събуди и да го познае. Въпреки всичко Бойси беше войник на Плана и затова бе задължен да използва всяка възможност, за да узнае колкото може повече за Мохамед Зафар и антиплановия заговор.

Без до подозира, доктор Сноу го извади от трудното положение.

— Карла, Ган, не се приближавайте. Ако това е инфекция… Ще ви извикам при нужда — и той се наведе над пациента.

Бойси и момичето останаха в приемната. Той здраво й стискаше ръката, без да съзнава това.

— Той е много зле — прошепна Карла. — Не знам какво му е, но… Това не се е случвало, откакто Хари… — тя помълча и след малко се обърна към двамата, които донесоха болния, вече с друг тон: — По-добре не се приближавайте, докато баща ми не го прегледа. Може да се заразите.

Доктор Сноу извади термометъра от устата на пациента. Бойси напрегна слух, за да чуе какво мърмори болният, но до него достигнаха само неразбираеми фрази като „…капан за съзнанието…“, „…жива прах…“, „фалшиви сънища…“.

Докторът се намръщи.

— Висока е — отбеляза той, след което извика: — Карла! Приготви лекарство! Стандартният набор от антибиотици1, афибрили2 и аналгетици3. Според мен тежи около деветдесет килограма. Приготви максимална доза.

Дъщерята тръгна към стаята, където се пазеха медикаментите, а докторът отново се наведе над болния. От мястото си Бойси забеляза как лицето на Зафар се изкриви от болка. Явно не беше обикновена треска. Полковникът внезапно седна, впери поглед в нищото и извика:

— Гробище на галактики! Звездната Рожба! Капан! Страхувайте се от тайните желания!

Карла се върна с пневматична спринцовка в ръка. Баща й я взе, избута я от стаята и бързо направи инжекцията.

Зафар тежко се отпусна на леглото, очите му се затвориха.

— Сега ще заспи — каза докторът. — Засега не можем да направим нищо повече. Трябва да видя как ще реагира на лекарството.

Един от носачите попита с тревога:

— Докторе, какво му е? Да не би и ние…

— Нищо не мога да кажа — отвърна Сноу. — Не знам какво му е. Засега сме вън от опасност. С подобно нещо съм се сблъсквал преди три години. Аз, дъщеря ми и още няколко човека бяхме в контакт с болния, но не се разболяхме.

Той замълча, погледна към Бойси и внезапно добави:

— Другият случай беше Хиксън, мистър Ган. Той умря.

Бойси се канеше да му отговори, но само кимна:

— Разбирам.

— Разбирате? — в гласа на доктора звучеше сарказъм. — А пък аз не разбирам! Абсолютно нищо не разбирам! Ще ви покажа нещо — може наистина да разберете повече от мен.

Той изключи осветлението.

— Погледнете! Какво е това?

Присъстващите едновременно ахнаха. Карла извика, един от мъжете изруга.

В полумрака кожата на Зафар изпускаше златиста светлина, подобно на кръвта на пространственика, който умря пред очите на Бойси. Лицето на болния сияеше като Слънцето, погледнато през черно стъкло. Увисналата китка проблясваше в жълто, сякаш се бяха струпали милиони фузорити…

— Татко, това е… като при Хари — прошепна Карла.

Докторът кимна. Лицето му беше мрачно.

— И краят ще е същият. Ако не се случи чудо, след един час този човек ще бъде мъртъв.

Той въздъхна и посегна да включи осветлението, когато нещо изсвистя и прелетя над главите им.

— Това пък какво е? — изуми се Сноу и включи светлината.

До главата на умиращия седеше червенооко създание, ръмжеше и изпускаше дим.

— Това е Хари… тоест, неговото пироподче! Ние го докарахме тук — извика Карла.

— Разкъсал е мрежата — неуверено започна Бойси. След това леко се усмихна: — Хари би бил доволен — животинката се е научила да лети.

 

Беше ясно, че полковник Зафар няма да живее дълго. Той умираше. Имаше минути, когато преставаше да диша, след това животът отново се връщаше и той намираше сили да измърмори поредната безсмислена фраза като: „Звездната Рожба!… И Лебед няма да му помогне…“.

Сноу се суетеше около лабораторната маса в ъгъла. Отвреме навреме отиваше до болния, проверяваше дишането, клатеше глава и се връщаше при микроскопа. Накрая извика Карла и Бойси.

— Погледнете — посочи той прибора.

Карла погледна в окулярите, след което въпросително се обърна към баща си.

— Разбираш ли? Сега и вие, млади човече.

Бойси се опита да протестира:

— Докторе, аз не съм учен, не знам какво да гледам.

В този момент се наведе над окулярите и замълча. В случая научната подготовка нямаше значение, макар че пред очите му се появи картина, каквато не беше виждал през живота си.

Сламеножълти еритроцити1 и бледи еозинофили2 плуваха сред колониите полезни микроорганизми, които живеят в тялото на всеки човек. Техните очертания — пръчици, звездички и безформени петънца — му бяха смътно познати. Но не всички. Там се вместваха неизвестни бактерии — тъмни и на пръв поглед незабележими, — които мигаха и изпускаха ярка златиста светлина, сякаш предавах сигнали за бедствие от недрата на организма. Бяха много — стотици и дори хиляди. Пространството под окуляра сияеше от тяхната златиста светлина.

— Велики План! — прошепна Бойси. — От това ли умира?

— Наблюдавах същата картина в кръвта на Хари Хиксън — бавно произнесе докторът. — Точно преди смъртта му.

Застана пред микроскопа и продължи:

— Това са фузорити. Цял месец правих спектрални анализи и хроматография1, но успях да изясня със сигурност, че присъстват в кръвта на Хари. Колониите фузорити бурно се размножават и го убиват.

Погледна в окуляра и отново отиде при болния. Полковник Зафар дишаше тежко, очите му бяха разширени и втренчено гледаше тавана, а кожата му изпускаше златиста светлина.

— Карла! — извика докторът. — Херметизирай стаята, бързо! Ще пуснем чист кислород под налягане… Но и това няма да го спаси — уморено добави той. — Само ще удължи агонията.

Момичето побърза да затвори вратата, снабдена с устройство за херметизация, докато баща й отвърташе клапана на металната бутилка с кислород. Ган чу свистенето на газа, ушите му заглъхнаха от повишаването на налягането. Гласът на Карла беше странно далечен, когато тя каза:

— Татко! Той се опитва да стане!

Машинен полковник Зафар беше седнал в леглото. Погледът му стана разумен, дишането се уравновеси. Обаче златистата светлина беше станала по-ярка, а по челото му изби пот.

Погледът му се спря върху Бойси Ган.

— Ти! Лебед ще те отнесе! Върни се при Машината, предателю! — Той направи рязък жест — вълнообразно движение, също като Хари Хиксън.

В този момент Бойси се сети как се казва звездата, намираща се в центъра на Лебед.

— Алфа! — възкликна той. — Денеб!

Зафар го изгледа свирепо.

— Не споменавай свещената дума с мръсната си уста! Звездната Рожба ще те прати в сърцето на цитаделата, в червото на самата Машина, която си играе с вас като с пешки. Звездната Рожба ще открие и ще унищожи враговете!

Зафар се задъха. Очите му се затвориха. Бойси крадешком погледна към Карла и баща й, но прочете на лицата им само недоумение.

— Звездната Рожба? — прошепна момичето. — Татко, за какво говори той?

— Не знам, Карла. Носят се слухове… Говори се, че Звездната Рожба ще пренесе последователите на Звездната Църква на планетите около Денеб, когато му дойде времето.

— Това не са слухове! — извика Зафар, но се задави от кашлица. — Той съществува! Видях го в центъра на Вихъра! Той ме докосна със сияйната си ръка!

Доктор Сноу застана до болния и се опита да го успокои и да го накара да легне.

— Не! — изкрещя полковникът. — Не пречете на Звездната Рожба! Гледайте!

С трепереща ръка извади от чантичката на кръста си пергаментово парче и продължи:

— Това е Искане за Освобождаване! Звездната Рожба ми възложи да го изпратя на Земята и аз го изпращам!

Пироподчето на Хиксън се мяташе из стаята, очите му се разгоряха в богатата на кислород атмосфера. Люспите му сякаш бяха настръхнали. Очите на Зафар станаха почти оранжеви, изпускайки светлина от златистите прашинки. Като че ли гледаше някъде извън клиниката…

Бойси Ган почувства тласък, сякаш подът се заклати, макар че стаята оставаше неподвижна.

— На Земята! — извика умиращият и хвърли пергамента. — Лебед, носи го! Звездна Рожбо, води го! На Земята!

Сноу отново се опита да го успокои, но полковникът бутна ръката му.

— И ти, шпионино, роб на Машината! Лебед ще отнесе и теб!

Бойси отвори уста, за да отговори, но думите застанаха на гърлото. Стаята рязко се наклони. Светът се завъртя. Останалите сякаш нищо не забелязваха. Последва нов тласък. Ган се присви, възстанови равновесието, машинално протегна ръка към пергамента…

Пергаментът се изплъзна от ръката му и… изчезна! Току-що беше тук и в следващия миг сякаш се изпари. На това място въздухът помътня и се завъртя около въображаема ос.

Вихърът ставаше все по-силен. Растеше, приближаваше се към Ган и стаята отново затрепери. Той искаше да се отмести, да се спаси, но внезапно отлетя от мястото си в самия център на вихъра.

Падаше… Падаше… Падаше…

Падането продължи хиляди години. Стаята отдавна се потопи в мрак и изчезна. Разтревоженото лице на Карла, обърканият поглед на баща й, омразната физиономия на Мохамед Зафар — всичко изчезна. Смътно виждаше някакви огнени точки — звезди, планети, галактики, мъглявини, — които плуваха и трепкаха…

Безкрайно падане през милиардите километри пустош.

И наистина беше така.

После падането престана. Треперейки, Ган се изправи на крака, но веднага падна и си разби носа в сивия под.

Беше отвикнал от силните гравитационни полета.

Значи това не е риф, а планета!

Във всички посоки тръгваха празни метални коридори. Около него мигаха индикатори, въртяха се дискове с магнитни ленти. Най-после майорът се добра вкъщи. Намираше се в подземния лабиринт, където бяха скрити могъщите електронни вътрешности на Планиращата Машина.