Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездно дете (2)
Оригинално заглавие
Starchild, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

3

Неврокуршумът моментално блокира нервната дейност. Но това не е всичко. Действието му не отслабва с течение на времето. Жертвата не може да дойде в съзнание, докато не й инжектират неутрализиращ препарат.

Когато Бойси се събуди, нямаше понятие колко време е бил упоен. Само едно знаеше със сигурност — че са го пренесли от шаландата на непознато място.

Лежеше на една скала върху нещо меко и топло, подобно на мъх, който светеше със слаба, но равномерна светлина. Отблизо изглеждаше зеленикав, а по-нататък — червеникав и синкав.

Небето беше черно, е една единствена ослепително ярка звезда.

Бойси се надигна и… излетя на мъха!

Скоро се спусна и се огледа. Очите му свикнаха с тъмнината и успя да види останалите звезди. Познатите съзвездия…

В този момент разбра.

Ярката звезда беше Слънцето.

Намираше се на един от Рифовете на Космоса.

Ган никога не разбра как е попаднал там. Единствено М’Бана би могъл да му каже, но не го видя никога след това. Докато е бил в безсъзнание, са го докарали на този самотен риф и са го оставили без връзка, инструменти и скафандър. Можеше да живее, но не би могъл да се махне. Беше обречен.

Да-а. Страхотен начин да се отървеш от неудобен човек. По-добър от убийство — няма нужда да се избавяш от трупа.

Беше студено. Крайниците му замръзнаха, ставите започнаха да се сковават. Китките му бяха подпухнали. Явно похитителите не се бяха доверили на невроблокадата и са му завързали ръцете. Но въжето беше изчезнало заедно с тях. Главата го болеше, устата му беше пресъхнала и искаше да яде.

Ган се зае да изследва новия си дом.

Първо трябваше да намери храна и вода, но не устоя на изкушението да се полюбува на великолепния пейзаж. Металните листа на папратта звъняха като камбанки. Чуваше се шум, сякаш цяло ято пляскаше с крила. Откъде са се появили птици тук? Но нали Рифовете са създадени от микроорганизми, подобно на коралите в океаните. Следователно трябва да има живот, макар и не приличащ на земния.

Рифовете се бяха оформили от струпвания на фузорити, които се хранят с междузвезден водород и според модифицираната теория на Хойл превръщат атомите водород във все по-тежки елементи.

Имаше и въглероден живот, дишащ кислород, но основното им „население“ бяха метални и кристални същества. В най-добрия случай ставаха за ядене, в най-лошия бяха смъртоносно опасни.

Далечното Слънце виси в южния край на небесната сфера, прецени Бойси. Значи се намираше на една права с „Поларис“, но на какво разстояние? Считаше се, че основните Рифове се намират на двеста астрономически единици1 от Слънцето, или около тридесет милиарда километра.

Ган остави звездите на мира и се огледа. Трябваше да изследва новия си дом.

Разтри изтръпналите си китки и тръгна на разузнаване. Внимателно се измъкна от зеленикавата падина. Фузорити-симбиоти създаваха и поддържаха атмосферата, приличаща на сапунен мехур. Ако подскочи твърде силно, би излязъл в космическия вакуум, където го чакаше моментална смърт — кръвта ще заври, а стените на клетките му ще се разрушат.

Стигна до билото и се огледа.

Пред него се простираше нова долина, обраснала с някакви блестящи храсти. Растенията стигаха до рамото му. Цветовете приличаха на плюмажи1, украсени с пламъчета — отделни фузоритни клетки. Дръжките на листата бяха зелени, а краищата на самите листа — черни. На всеки от тях имаше по една яркочервена ягода.

Невероятно! Храстите растяха подредени!

Приличаше на плантация в някоя плодородна земна долина. Бойси веднага усети глад. Ягодите изглеждаха доста апетитно. Тръгна към тях…

Зад гърба си чу глас:

— Браво! Събуди се и реши да се подкрепиш, а?

 

Майор Бойси Ган очакваше всякакви неприятност. Изработеният по време на тренировките рефлекс го спря на средата от крачката и го накара да заеме отбранителна поза.

Обаче непознатият изглеждаше миролюбив човек. Нисък, набит, с голям корем и мръсна, руса брада. Дрехите му бяха изтъкани от грубо влакно и с множество кръпки.

На рамото му се крепеше някакво животно, голямо колкото капуцин1. Зелено, покрито с люспи и с червени огнени очи, то приличаше на играчка, подобна на дракон. Изпод острите като бръснач краища на люспите се процеждаха тънки струйки дим.

— Здравейте — предпазливо каза Бойси.

— Ами, здравей, значи — добродушно отвърна човекът. — Ти спеше. Пък аз си помислих — нека си спи. Добре дошъл! Вече не разчитах, че ще си намеря компания.

— И аз не разчитах да попадна тук.

Онзи кимна и протегна мръсната си мазолеста ръка.

— Така и предполагах. Докараха те преди пет часа. Бяха двама и по всичко личеше, че не са се отнесли много ласкаво с теб. Затова реших да не те закачам.

Ган стисна протегнатата ръка и каза:

— Имам нужда от вода и малко храна.

— Ще уредим този въпрос. Ела.

Мъжът кимна и поведе Бойси към едно черно езерце. От жеста му дракончето едва не падна.

— Омър не обича чужди хора — подхвърли той през рамо. — Не се страхувай от него, но не прави резки движения. Омър е пиропод. Дете е, но понякога и те са опасни.

Ган мислено се съгласи. „Детето“ имаше доста зловещ вид, да не говорим за дима и огнения поглед… Стигнаха до брега — не можеше да се нарече езеро, а по-скоро локва, широка около четиридесет метра. По повърхността се носеха лениви вълни, характерни за слаба гравитация. Отсрещният бряг беше отвесен, изпъстрен с блестящи краища на минерални жили. Тук-там пейзажът бе смекчен от мъх и други растения. В подножието на стръмния склон се виждаше метален навес, защитаващ входа на пещера.

— Ето ни вкъщи — съобщи домакинът. — Добре дошъл, влез, разполагай се.

— Благодаря. Между другото, така и не се запознахме.

— Ами? Вярно, бе! Казвам се Хари Хиксън. А ти… — Ган отвори уста, но Хиксън го изпревари: — Ти си оператор-майор Бойси Ган от шпионската школа на Плутон.

 

Ган почиваше в пещерата на отшелника вече цяло денонощие. Из главата му се въртяха мрачни мисли. Как Хиксън е научил името му? Откъде би могъл да знае, че е завършил шпионската школа, а не е оператор на лазерни устройства?

Накрая заряза безплодните догадки и се зае да възстановява спортната си форма и да изучава обстановката.

Явно на кораба е прекарал повече време, отколкото си мислеше, защото беше успял да отслабне и да пусне къса брада. Хиксън го хранеше и се грижеше за него. Направи му легло от мръсни, вонящи одеала (не по-лошо от неговото собствено) и разделяше съдържанието на котлето, в което вареше нещо като мазно рагу. Храната беше груба, но обилна. Разнообразяваха я с корени и плодове. Червените ягоди имаха вкус на лимон и бяха незаменим източник на витамини — Хари постоянно изтъкваше този факт, а един вид лишеи съдържаше протеини.

Въпросът с храната беше решен. Хиксън беше преживял доста години на тази диета и се чувстваше отлично. Значи и аз ще издържа, помисли си Бойси. Току-виж успял да намери начин да се измъкне оттук…

А това можеше да стане скоро. Хиксън му каза, че съществува система за връзка, чрез която може да се извика помощ.

— Досега не се е налагало — обясни Хиксън. — Но когато имаш надежден тил, се чувстваш по-спокойно… Между другото, Бойси, тоя нашийник притеснява ли те?

Ган замръзна. Не беше усетил, че пипа обръча.

— Не много — тихо отвърна той.

— Мога да го сваля — добродушно предложи Хари. — Лесна работа. Поне стотина съм махнал.

Бойси учудено го изгледа.

— Велики План, за какво говориш? — гласът му звучеше сърдито. — Знаеш ли какво е това? Вътре има автовзривател, който може да се задейства от разстояние. При опит да се свали… — той направи с ръце движение настрани и нагоре, демонстрирайки действието на обезглавяващият заряд.

— Спокойно, знам за това. Стой мирен! Не ти, говоря на Омър. Стига си ръмжал, де! Изнервяш ме!

Стана, заобиколи Ган и застана зад гърба му.

— Най-важното е да седиш, без да мърдаш, Бойси. Ако мръднеш, сърди се на себе си. Омър, да те вземат дяволите! Прибери си ноктите! От яйцето го извадих, точно в тази пещера. Когато започне да нервничи, пуска нокти. А-ха, готово!

Ган почувства докосване по врата. Не виждаше какво прави Хиксън, но беше сигурен, че отшелникът не работи с инструменти.

Внезапно гърлото му се сви… След това нещо изщрака…

Обръчът падна на пода. Бойси инстинктивно отскочи. Беше пребледнял. Очакваше взрив, но такъв не последва.

— Спокойно, Бойси. Ще уплашиш Омър. Това чудо вече никога няма да гръмне.

Небрежно вдигна нашийника и го приближи до очите си, за да може да го разгледа по-добре на светлината на неугасващия диамантен кристал, който на Земята би струвал милиони.

— Майсторска работа — възхити се Хари. — Виж само колко детайли… Жалко, че вече не стават за нищо.

Захвърли обръча в далечния ъгъл и се обърна към Ган.

— Е? Готов ли си да отпътуваш?

— Къде? — отвърна Бойси след няколко секунди.

— Не се вълнувай, Бойси. Знам какво мислиш в момента — че трябва да бъда предаден на Машината за изследване. Нямаш и понятие как успях да сваля нашийника, но си убеден, че това е антипланова постъпка. Наистина е така. Аз съм антипланова личност. Нямам намерение да ти преча. Ето лазера ми — вземи го, сигнализирай, извикай помощ. Но добре запомни — няма да дойда с теб, Бойси Ган, схвана ли?

— Добре — съгласи се Бойси. Но нямаше намерение да се предава.

Отшелникът правилно описа желанията му, но се изрази доста меко. Честно казано, Ган искаше да заведе Хиксън в лабораториите на Плана по-силно, отколкото да се издигне в службата или да се ожени за Джули Мартинит.

Същият този Хари Хиксън представляваше голяма заплаха за Плана. Ясно си представи заповедта от началника му на Плутон, ако му доложи за отшелника:

„Хиксън е много опасен. Неизвестните му способности трябва да бъдат изучени и съхранени за благото на Плана, след което всеки негов орган трябва да се унищожи поотделно.“

Обаче как да предаде Хиксън в ръцете на Плана?

Трябва да се намери начин. Сигурно има начин, и Бойси ще го намери. Най-важното е да запази спокойствие и да не се издаде, а когато има възможност, да я използва.

— Нека да изпратим сигнала веднага — каза той. — Готов съм да отпътувам.

Двамата се изкачиха върху една червена скала. Пироподът ръмжеше и се въртеше, без да сваля огнения си поглед от Бойси.

— Виждаш ли онази ярка звезда до Вега?

Ган погледна на къде сочи Хиксън.

— Имаш предвид Тета от Лира?

Хиксън го погледна с леко учудване.

— Точно така. В шпионската школа добре са те обучили, само дето… Впрочем, няма значение. Имам предвид червената звезда точно под Тета. Не помня как се казва. Там е Фрийхевън1.

— Фрийхевън? — кръвта запулсира в слепоочията му. — Чувал съм за тази колония. Там живеят ония плъхове от Рифовете, нали?

— Бойси, Бойси… Защо толкова грубо? Просто свободни хора. Фрийхевън е най-големият риф. До там няма и един милион километра.

— Ясно — каза Ган.

Изпитваше неописуема гордост. С какъв подарък ще се върне на Плутон! Ще подари на Плана цял град! Отново ще влезе в братството на Машината!

Представи си крайцерите на Плана, насочени от него към точното място…

— Не мечтай толкова — сухо каза Хиксън. — Още не си стигнал там. А и няма как да се обадиш на Машината по телефона. Сега гледай да не ме бутнеш, ще изпратя сигнала.

Вдигна стария пистолет, който пазеше в напоен с масло парцал в пещерата, внимателно се прицели в червената звезда и три пъти натисна спусъка.

— Това е. Остава да чакаме. Може спокойно да се приберем в пещерата.

Хиксън замълча, след което явно взе решение. Обърна се отново към звездите, остави пистолета и протегна ръцете си напред. Устните му мърдаха, но Ган не можеше да разбере какво произнасят. Пироподът на рамото му съскаше и се мяташе. Отшелникът сякаш с цялото си тяло се стремеше… но къде?

Бойси не можеше да разбере. Сигурно към Фрийхевън. Или към червената звезда, или към Тета. Или може би към ярките гиганти на Летният Триъгълник — Вега, Алтаир1 и Денеб.

След това Хиксън се отпусна, пироподът също се успокои. Хари махна с ръка. Сякаш змия се гърчи, помисли си Ган, или шия на лебед…

Лебед? Нещо в паметта му просветна, и то се отнасяше за лебеди… и за звезди…

Но не успя да се сети нищо конкретно и последва Хиксън към пещерата.

 

Крехкият риф на Хиксън беше малко островче в безкрайното пространство. Модифицираната теория на Хойл гласеше: Вселената е безкрайна във времето и пространството. Всяка секунда се формира ново вещество във вид на водородни атоми, а старото вещество — звезди, планети, галактики — се разпространява във всички посоки.

Рифът на Хиксън беше дете — само на няколко милиона години, а размерите му — като на песъчинка. По това си приличаше с останалата част на Вселената — веществото й беше предимно ново, и неговото образуване нарастваше по спирала. Някои рифове и галактики бяха толкова стари, че възрастта им не подлежеше на изчисление. Но самата Вселена, намираща се в динамично равновесие, нямаше нито начало, нито край. А животът беше най-древният феномен, по-древен и от най-старите звезди. И все пак си оставаше млад, когато някои звезди вече бяха умрели.

Животът нямаше край в буквалния смисъл. Приемаше най-невероятни форми, еволюцията вървеше по невъобразими пътища.

Наблюдавайки как Хари Хиксън си играе с пиропода, Бойси Ган реши, че човекът е най-странната форма на живот, която е срещал. Един плешив отшелник — антипланов елемент, смъртно опасен по всички закони на Машината — седи и съвсем сериозно учи пироподчето си до лети.

Хиксън свали зверчето от рамото си, сложи го върху висока издатина на стената и се отдалечи. Животното изпускаше изпод люспите си дим от природния си реактивен двигател. Пронизително зави, призовавайки господаря си да се върне. Накрая се отчая и полетя към Хари, но не улучи и се вряза в отсрещната скала, където остана да лежи. Хиксън се съжали и го вдигна.

— Ще си счупи главата — обади се Бойси след петият опит.

— А-ха. Трябва да е по-внимателен — съгласи се Хари. — Макар че сигурно няма нищо в нея. Пироподите са доста непохватни създания, нали, Омър?

Ласкаво погали малкото чудовище, въздъхна и го остави на пода. Зави го с едно одеало, върху което постави парче светещ кристал. Пироподчето виеше и съскаше, но стопанинът не му обръщаше внимание.

— Мислех, че ще успея да го науча — със съжаление каза той. — Бойси, искаш ли да видиш пилота, който ще дойде за теб?

Извади от джоба на протърканото си сако старинна, цветна двумерна снимка, на която се виждаше младо момиче, поставило дясната си ръка върху главата на животно, приличащо на тюлен. Зад гърба й се виждаха Рифове, оцветени в сребристо и пурпурно.

— Казва се Карла Сноу — каза старецът с любов. — Тя е дъщеря на един мой стар приятел, който ме излекува преди години. Той е лекар, при това добър. Вярно, че не разбираше какво става с мен…

В този момент забеляза, че си говори сам, и млъкна.

— Е, това е — неловко се усмихна Хари. — Нека Лебед ти дава щастие, Бойси. Поздрави Карла.

Ган не разбра какво смята да прави старецът. А той отмести ламарината на входа и излезе.

Бойси поклати глава.

— Хиксън! Къде отиваш? Чакай!

Скочи на крака и побърза след Хари. Попадна на полянката, която отшелникът старателно заобикаляше.

Старецът не се виждаше никъде.

Имаше следи, които ясно личаха на покритата с мъх повърхност.

Но Хари пропадна в дън земя.

Ган претърси целия риф. Отне му няколко часа. Никой не отговаряше на виковете му. Старият отшелник просто изчезна.