Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (2)

2

Всичко започна на станцията „Поларис“ — голям метален обръч, плуващ в ледената пустош отвъд Плутон. „Поларис“ беше едно от звената на Заслона, който защитаваше планетите на Плана на Човека от Рифовете.

Бойси Ган беше едва двадесет и шест годишен, но вече имаше звание оператор-майор.

Беше висок един и осемдесет, с кестенява коса, сини очи, широки рамене и тесен ханш. Имаше вид на човек, който умее да се грижи за себе си, и наистина бе така.

Пристигна на борда на станцията с обаятелна усмивка на устните и обезоръжаващ поглед.

— Докладва Бойси Ган, сър — отрапортува той на дежурния офицер. — Кадет от Технокорпуса Бойси Ган се явява по разпределение.

Излъга. Не беше кадет. В шпионската школа на Плутон му дадоха ново звание и го законспирираха. Един оператор-майор винаги привлича вниманието. А кадетът се шляе където иска и гледа каквото иска.

Дежурният офицер му връчи заповед за настаняване, помогна му да си прибере багажа в товарния отсек, стисна му ръката и го прати при коменданта на станцията — машинен полковник Мохамед Зафар.

Ган имаше за задача да разследва слуховете за странна антипланова дейност на борда на „Поларис“. Той беше истински войник на Плана и в съзнанието му антиплановата дейност асоциираше с нещо гнило, долно, злобно и вредно. Очакваше да завари тук пълен срив на дисциплината и нежелание да се подчиняват на Плана.

Обаче дисциплината си беше наред. Хората бяха спретнати. Докато вървеше по пластмасовите коридори забеляза, че металните части на станцията са идеално полирани. Странно, помисли си Ган. Но той имаше поставена задача и знаеше как да я изпълни.

Почука на вратата на коменданта и отвътре се чу:

— Влез!

Отвори, изпъна се в стойка „мирно“ и отдаде чест:

— Кадет Ган се явява по разпределение, сър!

Полковникът също отдаде чест. Това леко удиви Ган, но не се издаде — оставаше си образец на военно държание и дружелюбие.

Машинният полковник Мохамед Зафар беше нисък, мургав мъж с изрядно изгладена белоснежна униформа. Изглеждаше надежден и непоколебим като самият План.

— Добре дошли на борда, кадет — каза той. — Мога ли да видя назначението ви?

— Тъй вярно, сър!

Назначението също беше фалшиво. Според него Бойси беше оператор на лазерни устройства и идваше от Земята. Не се споменаваше нито истинското му звание, нито преминатия интензивен курс на обучение в школата на Плутон. Комендантът внимателно го прочете и кимна.

— Кадет Ган — тихо, но отчетливо каза той, — приветствам ви с пристигането на „Поларис“. Както знаете, нашата станция е важно звено от Заслона. Основната ви задача е да откривате незаконните контакти между територията на Плана и областта отвъд Плутон — така наречените Рифове на Космоса — и да ги пресичате. Втората ви задача е доколкото е възможно да следите какво става на самите Рифове. Радарните, лазерните и оптичните системи са основните инструменти за изпълнението на тези задачи. Поради тази причина, кадет, на плещите ви ляга голяма отговорност. Няма да ни подведете, нали?

— Разбира се, сър! — тържествено обеща Ган. — Служа на Плана на Човека!

Отдаде чест и излезе.

Но преди това изпусна документите, моментално ги вдигна и погледна полковника с виновна усмивка.

Излезе с гордо вдигната глава. В момента, когато вдигаше назначението от пода, Зафар не го виждаше и Ган прикрепи „бръмбар“ — устройство за подслушване — на вътрешната страна на бюрото на коменданта.

 

Един час по-късно на врата на Бойси имаше нашийник.

Той беше готов за такова развитие на нещата. В толкова уязвимо и важно място като „Поларис“ всеки член на екипажа носеше на шията си железен обръч. По този начин нарушителят може да бъде унищожен по всяко време, където и да се намира. Всеки побъркан космонавт или предател, добрал се до резервоарите или до пулта за управление на ракетите, би могъл да унищожи станцията. Затова е необходимо всеки човек на борда да е под непрекъснат контрол.

И въпреки това усещането не беше от най-приятните. Ган докосна обръча и вечната му усмивка изчезна. Трудно е да запазиш спокойствие, когато нещо и някой — Машината, най-близкият й сателит-ретранслатор или комендантът — може с едно натискане на бутона да взриви заряда, който за част от секундата ще обезглави славния момък Бойси Ган.

Съседната каюта заемаше нигериец на име М’Буна, който се разхождаше до вратата на отсека, предназначен за Службата за Безопасност, и като видя как Ган пипа нашийника, се засмя.

— Изнервя те, а? Не се притеснявай. Ако задейства, даже няма да разбереш!

Ган се усмихна. М’Буна му хареса. Веднага разбра, че в негово лице ще намери добър и умен приятел.

— На кого му харесва да е с нашийник? Освен това… — той се огледа, — чух, че има хора, които знаят как да се отърват от него. На Рифовете. Те знаят тайната — как да го свалят…

— Не се интересувам от такива работи — внимателно отвърна М’Буна.

Бойси кимна и не продължи. Но за себе си отбеляза, че в думите му имаше призив към антипланови действия и М’Буна беше длъжен да го прекъсне, да поиска обяснение и да доложи в Службата за постъпката.

 

Огромна като презокеански лайнер и крехка като пясъчен замък, станцията „Поларис“ представляваше огромен пластмасов пръстен. Въртенето създаваше притегляне, достатъчно, за да не излита супата от чинията. Сърцевината на пръстена беше неподвижна. На единия край се намираше куполът на лазерната радарна система, на другия — въздушните шлюзове.

Станцията беше изстреляна преди двадесет и пет години, за да изследва струпванията на Рифовете на север от Слънцето (по галактичните координати). Замръзналите късове амоняк, които снабдяваха старите ядрени ракети с работна маса, както и преди се намираха в полезрението на станцията, на около пет хиляди километра от нея. Те служеха за космически кошчета за боклук, където се изхвърляха отпадъците. След всяко дежурство боклукът се закарваше там, защото ако обикаля на свободни орбити около станцията, ще пречи и ще предизвиква фалшиви тревоги.

За две денонощия майор Ган успя да сложи „бръмбари“ в кабинетите на коменданта, помощника, интенданта и началника на Службата за Безопасност. Миниатюрните прибори предаваха на секретна честота всяка дума, произнесена в тези стаи. Бойси лично слушаше предаванията, когато му оставаше време. Специално устройство на Плутон непрекъснато записваше сигналите и ги предаваше на Земята, в подземната крепост на Планиращият и Машината.

Но по този начин Ган не успя да разбере нищо.

Заповедта беше повече от ясна: „Търси и идентифицирай врагове на Плана!“ Останалото са слухове. Контрабанден превоз на ценни стратегически материали от вътрешните планети към Рифовете… Някакъв смехотворен нов култ… Заплаха от съюзяването на всички Рифове против Плана… Предводителят на култа, призоваващ към бягство на Рифовете… Кое е истина и кое — не, така и не му казаха. Службата за Безопасност не даваше указания на агентите си какво да търсят. Според шефовете резултатите ще са по-добри, ако агентите сами открият следите на престъплението.

Но на тази станция нямаше никакви следи.

Или поне истински липсваха. Имаше неподходящи реплики на масата. Комплект резервни части за лазерните оръдия изчезна без задоволително обяснение. Това бяха антипланови действия. Хората отиваха в Банките за органи и за по-дребни провинения. Някой от „Поларис“ също трябваше да бъде изпратен там. Бойси Ган запаметяваше имена и звания, но търсеше нещо по-сериозно от обикновена небрежност.

След една седмица се убеди, че ако съществува антипланов заговор, той не е на „Поларис“.

Трябваше да търси другаде.

Обаче къде?

Бойси вече беше ходил два пъти там, преди да съобрази къде е това „другаде“.

 

Като младши офицер Ган даваше дежурства в кухнята и беше член на групата, отговаряща за почистването, изхвърлянето на отпадъците и така нататък. Работата не беше тежка. Високочестотните печки и киберчистачите вършеха почти всичко. Трябваше само да се следи за нормалната им работа. Дори краткия курс до „кошчето за боклук“ беше една приятно разнообразие.

Тръгнаха с М’Буна с шаландата — нереактивния космически влекач — и убиваха времето с разговори, докато автоматичните контейнери сами изхвърляха боклука. Нигериецът сякаш беше забравил думите на Бойси относно нашийника. А Ган така и не успя да поведе с колегата си антипланов разговор, даже престана да опитва. Говореха за дома и служебната кариера, обсъждаха достойнствата на момичетата.

Бойси имаше приятелка — Джули Мартинит.

— Една такава мъничка — замечтано си спомняше той, — с красиви, черни очи. Тя ме чака. Когато се върна…

— Точно така — съгласи се М’Бана. — Онова момиче, с което бях в Лагос…

— Джули не е онова, тя е моето момиче — прекъсна го Бойси. — Единственото. Другите не ме интересуват.

— Защо не ти пише писма?

Ган застина.

— Не обича да пише писма — каза той след кратка пауза.

Мислено се изруга. Какъв пропуск! Не получаваше писма от Джули по много проста причина — те се трупаха на Плутон. Не можеха да му ги препращат, защото имаше голяма вероятност някой да ги прочете и по косвен път да се досети, че Бойси не е прост оператор на лазерни устройства.

Побърза да смени темата.

— Ей, какво е това на екрана?

Нещо светло се спускаше към повърхността на протопланетата. Сигурно някакъв боклук се е отскубнал от крехкото й гравитационно поле и сега кръжеше в пространството. След някой и друг час ще падне обратно.

Но М’Буна хвърли поглед към екрана и някак небрежно подхвърли:

— А-а, сигурно е комендантът. Понякога проверява дали всичко е наред.

Опитвайки се да прикрие обхваналата го възбуда, Бойси каза:

— Интересно, какво ли прави там?

М’Буна вдигна рамене и натисна бутона. Поредният саморазтоварил се контейнер се върна на шаландата.

— Хайде да погледнем — предложи Ган.

Не дочака отговор. Контейнерът легна в гнездото си, шаландата беше готова и нищо не ги застрашаваше. Подаде йонен поток към нереактивния двигател, включи коригиращите ракети. Влекачът тръгна напред.

— Недей, Ган. Старият ще се вбеси, ако разбере, че го шпионираме — изплаши се М’Буна.

Но Бойси не слушаше — беше погълнат от наблюдението на екрана.

Щом полковник Зафар посещава тайно планетоида, трябва да има причина за това. И той е длъжен да я изясни. Натисна бутона за максимално увеличение и повърхността скочи насреща му.

Планетоидът беше широк около петнадесет километра и не приличаше на сфера, а на урна за пепел. Притежаваше необикновена плътност в сравнение с останалите протопланети. Би се превърнал в комета, ако се приближи до Слънцето. Зеленикавата кора от замръзнали газове изглеждаше като бавно въртяща се виелица. От тласъка, предизвикан от изхвърления боклук, повърхността трепереше и над нея се издигаше светлинен ореол.

Нищо друго не се виждаше…

Но дори и тази малка планета имаше солидни размери. Полковник Зафар е някъде там. Ган се протегна към пулта, за да насочи влекача да обиколи планетоида, когато някакъв шум привлече вниманието му.

Обърна се и видя, че М’Буна го гледа със смесица от ненавист и съжаление. В ръката си държеше блестящо метално вретено, подобно на молив, и го насочи към Бойси.

В оставащата част от секундата майор Ган успя да помисли: „Ако можех да изпратя съобщение… Става нещо антипланово…“

Това беше последната му мисъл, преди да чуе свистенето и да види жилото, изстреляно от контрабандия пистолет на нигериеца. Неврокуршумът го убоде по врата.

Обгърна го мрак.